Ренесанс

10.

— Ецио! — усмихна се широко Марио. Брадата му беше по-щръкнала отвсякога, а лицето му — обжарено от тосканското слънце. — Добре дошъл!

— Чичо!

— По изражението ти съдя, че през месеците, откакто се разделихме, си преживял много — по-сериозно продължи Марио. — И щом се изкъпеш и си отдъхнеш, ще ми разкажеш всичко. — След кратко мълчание добави: — Чухме новините от Флоренция и аз — дори аз — се молех някакво чудо да те предпази.

— Но ти не само оцеля, ти обърна течението срещу клана Паци! Тамплиерите ще те намразят завинаги, Ецио!

— Ненавистта е взаимна — отвърна Ецио.

— Почини си първо. После ще поговорим.

Същата вечер двамата се настаниха в кабинета на Марио. Той изслуша съсредоточено разказа на Ецио за събитията във Флоренция. Младежът върна на чичо си откритата у Виери страница от Кодекса и другата, която бе получил от Лоренцо. Описа му схемата за отровното острие и му го показа. Марио остана впечатлен, но бързо насочи вниманието си към новия пергамент.

— Приятелят ми успя да разгадае само описанието на новото оръжие — обясни Ецио.

— И по-добре. Не всички страници съдържат такива указания и само те трябва да го интересуват — каза Марио с предупредителна нотка в гласа. — Във всеки случай, едва когато ги съберем, ще разберем напълно смисъла на Кодекса. Тази страница и другата на Виери обаче ни отвеждат още една стъпка напред.

Той стана, отиде до шкафа, прикриващ стената, върху която висяха страниците от Кодекса, премести го и се замисли къде да постави новите. Положи едната до вече подредените, а другата допря до върха й.

— Интересно е, че Виери и баща му са притежавали очевидно свързани страници — рече той. — А сега да видим какво… — Той млъкна съсредоточено. — Хмм… — проточи разтревожено накрая.

— Прояснява ли се смисълът, чичо?

— Не съм сигурен. Навярно все още сме доникъде, но тук определено е споменат някакъв пророк — не библейски обаче. Или е живял по времето на създателя на Кодекса, или тепърва трябва да очакваме появата му…

— Кой би могъл да е той?

— Да не прибързваме. — Марио се взря съсредоточено в страниците, устните му зашепнаха думи от непознат за Ецио език. — Доколкото схващам, преводът гласи: „Само Пророкът може да го отвори…“. И тук се споменават две „частици от Рая“. Какво означава това обаче? Не знам. Трябва да потърпим, докато намерим още страници от Кодекса.

— Знам колко важен е древният сборник, чичо, ала аз съм тук с по-належаща задача от разгадаването на неговите тайнства. Търся беглеца Джакопо де Паци.

— Той несъмнено се е отправил на юг, след като е напуснал Флоренция. — След кратко колебание Марио продължи: — Не смятах да го обсъждаме тази нощ, Ецио, но въпросът е спешен и за мен. Трябва да започнем подготовката скоро. Прогониха стария ми приятел Роберто от Сан Джиминяно. Крепостта отново е в ръцете на тамплиерите. Твърде близо е до Флоренция и до нас и не бива да остава под тяхна власт. Нищо чудно и Джакопо да потърси укритие там.

— Имам списък с имената на всички съзаклятници — каза Ецио, извади листа хартия от кесията си и го подаде на чичо си.

— Добре. Най-напред трябва да открием Джакопо, с останалите ще си разчистим сметките по-лесно. Призори ще изпратя шпиони из околността да поразпитат. Междувременно ние трябва да се подготвим да си върнем Сан Джиминяно.

— Непременно свикай мъжете си, но аз не бива да губя време, ако искам да унищожа убийците.

Марио се замисли.

— Навярно си прав — сам може би ще преодоляваш по-лесно непревземаеми за цяла армия стени. А ние ще ги нападнем, преди да се усетят. Добре. Давам ти благословията си. Върви напред и виж какво ще откриеш. Знам, че вече си повече от способен да се грижиш за себе си.

— Благодаря, чичо!

— Не бързай, Ецио! Позволявам ти да заминеш при едно условие.

— Какво?

— Да отложиш пътуването с една седмица.

— Цяла седмица?

— Щом ще тръгваш сам, без подкрепления, оръжията от Кодекса не са ти достатъчни. Вече си мъж и храбър боец от Ордена на асасините. Ала славата ти ще настърви още повече тамплиерите. Те ще жадуват кръвта ти повече отвсякога, а знам, че все още ти липсват умения.

Ецио поклати нетърпеливо глава.

— Не, чичо, съжалявам, но цяла седмица…

Марио се намръщи, ала почти не повиши глас. Но и толкова беше достатъчно.

— Чух добри неща за теб, Ецио. Но чух и лоши. Когато си убивал Франческо, си изгубил самообладание. И си позволил чувствата към Кристина да те отклонят от пътя. Сега трябва да се отдадеш единствено на Кредото. Пренебрегнеш ли този дълг, може и да не ти остане свят, на който да се радваш. — Марио се овладя. — Настоявайки за смирение, говоря с гласа на баща ти.

Ецио забеляза как чичо му сякаш се възправи по-висок, дори по-едър. И колкото и болезнена да беше, той призна истината в думите му. Сведе горчиво глава.

— Добре — рече Марио по-меко. — Ще ми благодариш за това. Новото ти бойно обучение започва утре сутринта. И помни — подготовката е всичко!

След седмица — въоръжен и подготвен — Ецио яхна коня си и пое към Сан Джиминяно. Марио му заръча да се свърже с една от групите condottieri, разположени край града да наблюдават кой идва и заминава. Ецио се отби да пренощува в лагера им първата нощ, след като напусна Монтериджони.

Сержантът, който командваше патрула — як, белязан от бойни белези мъж на двайсет и пет на име Гамбалто — му подаде къшей хляб с петмез и халба силно пиво и докато Ецио се хранеше, му съобщи новините.

— Защо изобщо са позволили на Антонио Мафей да напусне Волтера? Наумил си е, че дук Лоренцо е унищожил родния му град, а той само го взе под крилото на Флоренция. Сега Мафей съвсем е полудял. Настанил се е на върха на катедралата, обградил се е с наемници на Паци и всеки ден сипе отгоре откъси от Светото писание и стрели. Поравно. Бог знае какво цели — да спечели гражданите за каузата си със своите тиради, или да ги избие със стрелите. Обикновените жители на Сан Джиминяно го мразят, но са безпомощни пред терора, на който ги подлага.

— Значи трябва да го неутрализираме.

— Е, така определено ще отслабим кликата на Паци в града.

— Как го охраняват?

— Много войници дежурят по наблюдателниците и край портите. Призори стражата се сменя. Тогава би могъл да се прехвърлиш незабелязано през стените.

Ецио се замисли. Дали така ще се отклони от мисията да издири Джакопо? Но нали не биваше да изпуска от поглед цялата картина — Мафей беше поддръжник на клана Паци, а негов дълг като асасин бе да неутрализира лудия духовник.

Призори на следния ден някой особено бдителен гражданин на Сан Джиминяно би могъл да забележи стройния сивоок младеж с качулата мантия, плъзгащ се като призрак по улиците, отвеждащи към катедралния площад. Търговците вече разпъваха сергиите си, ала денят тепърва започваше и стражите — отегчени и изнурени — дремеха, облегнати на алебардите си. Западната част на камбанарията още тънеше в дълбока сянка и никой не видя тъмната фигура, която се катереше по стената пъргаво като паяк.

Свещеникът — с изпито лице, вдлъбнати очи и разрошени коси — вече бе заел позиция. Четирима изтощени воини с арбалети също бяха на местата си — по един на всеки ъгъл на кулата. Но Антонио Мафей не се доверяваше само на стрелците и в лявата си ръка стискаше Библията, а в дясната — закривена кама. Той вече проповядваше и щом доближи върха на кулата, Ецио долови думите му:

— Граждани на Сан Джиминяно, чуйте словата ми! Покайте се! Покайте се! И подирете прошка! Молете се с мен, деца мои, за да се възправим заедно срещу мрака, завладял родната ни Тоскана! Нека думите ми се понесат в небесата и по земята! Нека напоят тревите и цветята като капки дъжд и утринна роса, понеже аз провъзгласявам името Господне! Той е скалата! Делото му е неопетнено и всичките му пътища са праведни! Справедлив и възвисен е Той, ала грешниците не са негови чеда, а порочни и престъпни изчадия. Граждани на Сан Джиминяно, Богу ли служите? О, глупави и наивни люде! Нима Той не е Бащата, който ви е създал? Пречистете се в светлика на Неговата милост, пречистете се!

Ецио прескочи леко парапета на кулата и приклекна до отвора в пода, под който се спускаше стълбище. Стрелците се опитаха да го вземат на мушка с арбалетите си, но разстоянието беше малко, а и елементът на изненада беше в негова полза. Ецио се наведе и сграбчи единия за краката, прекатури го над парапета и мъжът се строполи върху паважа на двеста стъпки под тях. Преди останалите да се окопитят, той прониза следващия в ръката. Мъжът погледна учудено малката раничка, но тутакси пребледня и се свлече мъртъв. Ецио бе прикрепил към китката си новото отровно острие, понеже не разполагаше с време за доблестни двубои. Той налетя върху третия стражар, който беше захвърлил арбалета и се опитваше да го заобиколи и да побегне по стълбите. Ецио го ритна по задника, мъжът се затъркаля по дървеното стълбище и се строполи долу с хрущящи кости. Последният вдигна ръце и забърбори несвързано. Ецио сведе очи и забеляза, че се е подмокрил от страх. Той отстъпи и с подигравателен поклон подкани ужасения стрелец да се спусне по стълбите към потрошените останки на другаря си.

В този миг върху врата му се стовари тежката стоманена дръжка на кама. Съвзел се от шока, Мафей бе нападнал Ецио в гръб. Младежът се олюля.

— Коленичи пред мен, грешнико! — изкрещя свещеникът, а по устните му излезе пяна. — Моли се за прошка!

„Защо ли хората винаги си губят времето в приказки“ — помисли си Ецио, който успя да запази равновесие и да се обърне, докато отецът говореше.

Двамата запристъпваха един срещу друг в тясното пространство. Мафей замахваше напосоки с тежката кама. Очевидно не беше кален боец, ала отчаянието и фанатизмът му придаваха опасна сила. Веднъж-дваж Ецио едва отбягна бясно въртящото се острие, неспособен да отвърне на ударите. Все пак накрая успя да улови китката на свещеника и го придърпа напред. Гърдите им се допряха.

— Ще те изпратя в пъкъла! — изхриптя Мафей.

— Не се подигравай със смъртта, приятелю! — отвърна Ецио.

— Ще ти дам аз на теб една подигравка!

— Предай се! Ще те оставя да се помолиш!

Мафей се изплю в очите на Ецио и се освободи от хватката му. После с крясък заби камата си в лявата му ръка, ала острието се плъзна безобидно по металния щит.

— Що за демон те пази?! — изръмжа свещеникът.

— Много говориш — рече Ецио, допря камата си до врата на Мафей и напрегна мускули. Отровата се изля в тръбичката, а оттам — в шията на свещеника. Той се вкамени и зина, но от устата му излетя само противно дихание. Отблъсна се от Ецио, запрепъва се към парапета, задържа се на крака за миг и после се отпусна в обятията на смъртта.

Ецио се приведе над тялото му и измъкна от робата му писмо. Отвори го и набързо го прочете.

Ецио си помисли, че Гамбалто е бил прав. Свещеникът не е бил с ума си. Припомнил си предупреждението на чичо си, Ецио тържествено затвори клепките му с думите: „Requiescat in pace“.

Запита се дали стрелецът, към когото бе проявил милост, е вдигнал тревога. Надникна през парапета, но не забеляза нищо тревожно. Стражите дремеха на постовете си, пазарът беше отворил за първите купувачи. Стрелецът несъмнено вече тичаше през полята към родния дом, предпочел дезертьорството пред военния съд и евентуалните мъчения. Като гледаше да го докосва само през ръкавицата, Ецио прибра острието в механизма, скрит под ръкава му, и тръгна надолу по стълбището. Слънцето вече се бе издигнало високо в небето и щяха да го забележат, ако заслиза по стената на камбанарията.

Когато се присъедини към воините на Марио, Гамбалто го посрещна в приповдигнато настроение.

— Появата ти носи късмет! — възкликна той. — Съгледвачите ни откриха архиепископ Салвиати!

— Къде?

— Недалеч оттук. Виждаш ли онова имение на хълма?

— Да.

— Там е. — Гамбалто се опомни. — Но първо да те питам, капитане, как прекара в града?

— Вече никой няма да бълва огън и жупел от кулата.

— Хората ще те благославят, капитане!

— Не съм капитан.

— За нас си — простичко рече Гамбалто. — Вземи отряд мъже оттук. Салвиати разполага с охрана, а имението е стара, добре укрепена сграда.

— Добре. Хубаво е, че яйцата са наблизо, почти в едно и също гнездо.

— И останалите са някъде наоколо, Ецио. Ще се опитаме да ги открием, докато те няма.

Ецио подбра дузина от най-умелите в ръкопашен бой бойци на Гамбалто и ги поведе пеш през полята, които ги деляха от имението, където се укриваше Салвиати. Разгърна мъжете си, но така че да се чуват и същевременно лесно да отбягват или да неутрализират предните постове на Паци. Изгуби обаче двамина от своите по пътя.

Надяваше се да нападне имението изневиделица, преди обитателите му да го усетят, но щом приближиха здравите главни порти, на стената над тях се появи човек, облечен в архиепископска мантия. Стиснал каменните бойници с хищнически ръце, той надникна като лешояд надолу и бързо се отдръпна.

„Салвиати е“ — рече си Ецио.

Пред портите нямаше стражи. Ецио махна на хората си да застанат близо до стените, за да не могат да се прицелят стрелците в тях. Салвиати несъмнено бе струпал охраната си зад стените, които се издигаха плътни, високи и непристъпни. Ецио се почуди дали за пореден път да не прибегне до катераческите си умения и да отвори портите отвътре, за да пропусне отряда си, но знаеше, че стражите вътре ще усетят присъствието му.

Махна на хората си да се притаят, сгушени към стените, приведе се ниско и запълзя през буйната трева назад, където лежеше тялото на един от убитите им врагове. Бързо свали и навлече униформата на мъжа, а собствените си дрехи понесе на вързоп под мишница.

Върна се при воините си, които отначало настръхнаха при вида на омразната униформа. Подаде им дрехите си и заблъска по портите с дръжката на меча си.

— Отворете! — извика той. — В името на Бащата на познанието!

Изтече една дълга минута. Ецио се отдръпна, за да го видят отвътре. После чу как вдигат тежките резета.

Скоро портите се открехнаха и Ецио и хората му влетяха вътре, затвориха ги и разпръснаха стражите. Озоваха се в двора, около който се разгръщаха трите крила на имението. Салвиати стоеше на горната площадка на стълбището в средата на главното крило. Дузина здравеняци, въоръжени до зъби, се възправяха между него и Ецио. Други бяха заели позиции в двора.

— Мръсен предател! — изкрещя архиепископът. — Ала няма да излезеш тъй лесно, както влезе! — Той извиси властнически глас. — Убийте ги! Избийте ги до крак!

Войниците на Паци ги обкръжиха. Ала тях не ги бе обучавал Марио Аудиторе и въпреки че шансът не беше на тяхна страна, хората на Ецио се справиха успешно с противниците си в двора, а той самият хукна към стълбището. Измъкна отровното острие и го заразмахва. Накъдето и да го насочеше, когото и където и да улучеше, враговете му падаха като покосени дори само от драскотина по лицето.

— Ти си истински демон! От четвъртия пръстен на деветия кръг! — прокънтя гласът на Салвиати, щом с Ецио се изправиха лице в лице.

Младежът прибра отровното острие, ала извади камата. Сграбчи Салвиати за яката на пелерината и вдигна камата към шията му.

— Откривайки банкерството, тамплиерите са загърбили духа на християнството — равно произнесе той. — Не си ли чел собствената си настолна книга? Забрави ли Светото писание? Не можеш да служиш и Богу, и на Мамона. Ала сега ти се дава шанс за изкупление. Кажи ми къде е Джакопо?

Салвиати го изпепели предизвикателно с очи.

— Никога няма да го откриете!

Ецио прокара острието леко, но плътно по шията на архиепископа. Потече тънка струйка кръв.

— Ще се наложи да се постараеш повече, архиепископе.

— Срещаме се под прикритието на нощта. А сега — довърши делото си!

— Значи се промъквате като убийци в мрака. Точно както ви приляга! Благодаря ти. Още веднъж те питам — къде?

— Бащата на познанието разбира, че това, което ще направя, е в името на бъдещото благо — студено рече Салвиати, сграбчи китката на Ецио с две ръце и заби камата дълбоко във врата си.

— Кажи ми! — изкрещя Ецио.

Ала от устата на архиепископа вече бликаше кръв, той се бе свлякъл на колене и алени петна обагриха пищната му бяло-жълта мантия.

Едва няколко месеца по-късно до Ецио достигнаха вести за съзаклятниците, които издирваше. Междувременно той помагаше на Марио да планират как да си възвърнат Сан Джиминяно и да освободят гражданите му от жестокото владичество на тамплиерите. Те обаче си бяха взели поука от предишния път и държаха града в желязна хватка. Ецио знаеше, че и тамплиерите издирват липсващите страници на Кодекса, и обикаляше в търсене наблизо и далеч. Ала напразно. Пергаментите, които асасините вече притежаваха, оставаха скрити под строгия надзор на Марио, понеже без тях тамплиерите никога не биха узнали тайната на Кредото.

Един ден конен пратеник от Флоренция донесе в Монтериджони писмо от Леонардо до Ецио. Той бързо намери огледало, понеже познаваше навика на своя приятел левичар да пише отзад напред. Иначе и най-умелият читател би се затруднил да дешифрира неразгадаемата паяжина върху листа. Затаил дъх, Ецио счупи печата и зачете с разтуптяно сърце:

— Добре е, че е мъртъв — констатира Марио, когато Ецио му показа писмото. — Беше човек, който не би се посвенил да окраде майка си. Ала уви, все още не знаем какво се канят да предприемат тамплиерите. Нямаме представа и къде се крие Джакопо.

Ецио намери време да посети майка си и сестра си, които все така се наслаждаваха на спокойствието в манастира, обгрижвани от добрата игуменка. С известна тъга той отбеляза, че Мария се е съвзела, доколкото е възможно, но повече от това не може да се очаква. Косата й бе преждевременно побеляла, а в ъгълчетата на очите й личеше паяжина от бръчици. Все пак изглеждаше умиротворена и споменаваше покойните си синове и съпруг с нежност и гордост. Малкото дървено ковчеже с орлови пера от Петручо обаче, което още държеше върху масичката до леглото си, все така извикваше сълзи в очите й. Клаудия вече беше послушница и макар Ецио да смяташе, че този избор пропилява красотата и духа на сестра му, той забелязваше озареното й лице и споделяше щастието й. Гостува им отново по Коледа, а в началото на януари поднови обучението си, въпреки че изгаряше от нетърпение да действа. За да го поукроти, Марио го назначи за командир на крепостта и Ецио неспирно изпращаше шпиони и съгледвачи да кръстосват околностите в търсене на набелязаните жертви, които се бе зарекъл да издири.

Най-сетне дочака вестта. Една сутрин към края на пролетта Гамбалто се появи със светнали очи на прага на стаята с картите, където Ецио и Марио разговаряха вглъбено.

— Господа! Открихме Стефано де Баноне! Укрил се е в манастира Асмодео само на няколко левги28 на юг оттук. През цялото време е бил току под носовете ни!

— Като кучешка глутница са — вметна Марио, а загрубелите му пръсти бързо проследиха маршрута на картата пред него. Вдигна поглед към Ецио. — Този обаче е куче водач. Секретар е на Джакопо! Ако не изтръгнем нещо от него…

Ецио вече даваше разпореждания да оседлаят коня му. Без да губи нито миг, той приготви оръжията си и закопча камата от Кодекса върху китката си, като този път предпочете оригиналното острие пред отровното. По съвет на лекаря в Монтериджони бе заменил Леонардовия бучиниш с извлек от буника и дръжката беше пълна догоре. Реши обаче да използва отровата по-рядко, да не би неволно да си инжектира фатална доза. Затова, а и защото пръстите му бяха покрити с дребни ранички, хващаше камите с еластични, ала плътни кожени ръкавици.

Манастирът бе разположен край Монтичано, чийто древен замък се възправяше над малкото градче на хълма. Сградата бе разположена в слънчевото подножие на объл хълм, осеян с кипариси. Беше сравнително нова — навярно на стотина години, построена от скъп жълт чуждоземски варовик около просторен двор, в чийто център се издигаше църква. Портите бяха широко отворени и монасите с оранжеви мантии се трудеха в полята и овощните градини около манастира и в лозята над него. Тук произвеждаха прочуто вино, което изнасяха дори в Париж. Ецио остави коня си в конюшнята на хана, където отседна под предлог, че е държавен куриер, надяна предварително подготвената монашеска роба и се запъти към манастира.

Скоро след като пристигна, забеляза Стефано, потънал в разговор с хоспитариуса29 на манастира — пълен монах, придобил формата на винените си бурета, които очевидно често припразваше. Ецио успя да се прокрадне незабелязано до тях.

— Да се помолим, братко — предложи монахът.

— Да се помолим? — възкликна Стефано, чиято черна мантия контрастираше на топлите цветове наоколо. Набиваше се в очи като паяк върху палачинка. — За какво? — добави саркастично той.

— За Божията закрила! — изненадано отвърна монахът.

— Нима си въобразяваш, че Бог се интересува от делата ни, брат Джироламо? Я помисли малко! Но всъщност продължавай да живееш в самозаблуда, ако това ти помага да прекарваш по-приятно дните.

Брат Джироламо остана шокиран.

— Богохулстваш!

— Не. Казвам истината.

— Но… да отричаш озаряващото Му присъствие…?

— … е единственият разумен отговор, когато те убеждават, че някъде в небесата живее невидим безумец. И повярвай ми, ако нашата Библия е достоверен източник, Той определено си е изгубил ума.

— Как се осмеляваш да говориш така? Та ти самият си духовник!

— Аз съм администратор. Използвам свещеническите одежди, за да се добера до ненавистните Медичи и да ги унищожа в името на истинския си Господар. Но първо трябва да се погрижим за асасина — Ецио. Твърде дълго е трън в петите ни. Трябва да го извадим.

— Споделям мнението ти за този демон!

— Е — с крива усмивка продължи Стефано, — поне по един въпрос сме единодушни.

Джироламо сниши глас.

— Говорят, че дяволът го е надарил със свръхестествена бързина и сила.

Стефано впи поглед в него.

— Дяволът? Не, приятелю. Той сам се е сдобил с тези дарове чрез дългогодишна и усърдна подготовка. — Стефано замълча и приведе замислено жилестото си тяло. — Знаеш ли, Джироламо, смущава ме, че пренебрегваш напълно обстоятелствата и човешките усилия. Речеш ли, ще изкараш всекиго жертва.

— Прощавам неверието и острия ти език — благочестиво отвърна Джироламо. — Ти си оставаш Божие дете.

— Казах ти… — раздразнено подхвана Стефано, но се отказа и разпери ръце. — Няма смисъл! Стига приказки. Все едно говоря на вятъра!

— Ще се моля за теб.

— Както желаеш. Но по-тихо. Трябва да внимавам. Налага се да сме бдителни, докато не убием и погребем този асасин.

Монахът се оттегли с поклон и Стефано остана сам в двора. Камбаната за обедна молитва бе свикала всички в манастирската църква. Ецио изскочи от сенките като привидение. Слънцето палеше с пладнешка жар. Като черна врана Стефано крачеше нагоре-надолу покрай северната стена — неспокоен, нетърпелив, трескав.

Появата на Ецио сякаш не го изненада ни най-малко.

— Не съм въоръжен — рече той. — Аз се сражавам с ум.

— За тази цел трябва да останеш жив. Как ще се защитиш?

— Ще ме убиеш, без да ти мигне окото?

— Ще те убия, защото трябва да умреш.

— Добър отговор! Не смяташ ли обаче, че мога да споделя тайни, които ще ти бъдат от полза?

— Разбирам, че мъченията не биха те сломили.

Стефано го изгледа одобрително.

— Приемам го като комплимент, макар самият аз да не съм толкова сигурен. Както и да е, въпросът е от чисто теоретично естество. — Той помълча, преди да продължи с тихия си глас. — Пропиля шанса си, Ецио. Зарът е хвърлен. Каузата на асасините е изгубена. Знам, че ще ме убиеш, каквото и да направя и кажа. Знам, че ще бъда мъртъв, преди да е свършила обедната литургия. Моята смърт обаче няма никак да ти помогне. Тамплиерите вече те държат в шах. Скоро ще настъпи моментът за мат.

— Не бъди толкова сигурен.

— Подготвям се за среща с Господаря — ако изобщо съществува. Интересно ми е да науча. Защо ще те лъжа?

Ецио извади камата.

— Колко умно! — обяви Стефано. — Какво ли още ще измислят?

— Изкупи греховете си! — отсече Ецио. — Кажи ми какво знаеш.

— Какво искаш да узнаеш? Къде е господарят ми Джакопо? — усмихна се Стефано. — Лесно е. Скоро ще се срещне с нашите съюзници, през нощта, в сянката на римските богове… Надявам се да си доволен, защото повече няма да ти кажа. А и не е от значение, понеже дълбоко в сърцето си усещам, че си закъснял. Съжалявам единствено, че няма да видя падението ти. Ала кой знае? Може би все пак има живот след смъртта и ще успея да видя как умираш. Засега обаче нека приключим с неприятната част.

Камбаните на църквата забиха отново. Не биваше да се бави.

— Струва ми се, че можех да науча много от теб — каза Ецио.

— Не в този свят — тъжно отвърна Стефано и разкопча мантията си. — Бъди милостив и ме изпрати бързо в мрака.

Ецио прониза врата му бързо, дълбоко, със смъртоносна точност.

— На югозапад от Сан Джиминяно се намират руините на Храма на Митра — рече замислено Марио, когато Ецио се върна. — Единствените римски руини на мили наоколо. Казваш, че е споменал сенките на римски божества?

— Така каза.

— И тамплиерите ще се срещнат скоро там?

— Да.

— Значи трябва да побързаме. Още тази нощ ще поставим стража там.

— Баноне твърдеше, че е твърде късно да ги спрем — мрачно отрони Ецио.

— Е, от нас зависи да го опровергаем — ухили се Марио.

Стояха на пост вече трета вечер. Марио се бе върнал в замъка да дообмисли как да прогони тамплиерите от Сан Джиминяно. Остави Ецио с петима доверени мъже — включително Гамбалто — които бдяха сред гъстата горичка около самотните, безлюдни руини на Храма на Митра — просторен комплекс, пристрояван години наред, чийто последен обитател наистина бе Митра — богът пазител на римската армия. По-древните параклиси обаче бяха издигнати в чест на Минерва, Венера и Меркурий. Имаше и театър с все още запазена сцена пред полукръг от порутени каменни пейки, приютили сега мишки и скорпиони. Зад тях се издигаше полуразрушена стена, поддържана от изронени колони, където гнездяха бухали. Бръшлян се виеше навсякъде, а бодливи храсти си проправяха път из попукания и потъмнял мрамор. Горе луната хвърляше призрачна светлина и макар да бяха свикнали безстрашно да се изправят срещу смъртните си врагове, неколцина от мъжете изглеждаха напрегнати.

Ецио беше решил да дежурят една седмица, но сега разбираше, че съратниците му няма да издържат толкова сред призраците на езическото минало. Към полунощ, когато всичките им крайници изтръпнаха от бездействието и неподвижността, дочуха тихо звънтене на сбруи. Спотаиха се. Скоро измежду руините се показаха дузина войници, понесли факли. Предвождаха ги трима мъже. Запътиха се към амфитеатъра. Ецио и съратниците му ги последваха.

Новодошлите скочиха от конете и се подредиха в кръг около водачите си. Ецио разпозна тържествуващо човека, когото толкова дълго бе търсил — Джакопо де Паци, сивобрад шейсетгодишен старец с изпито лице. Ецио не беше виждал единия от придружителите му, но другият му беше стар познайник — клюнестият нос и пурпурната мантия издаваха безпогрешно Родриго Борджия! Ецио мрачно прикрепи отровното острие към механизма на дясната си ръка.

— Знаете защо ви извиках — започна Родриго. — Дадох ти повече от достатъчно време, Джакопо. Но ти не успя да поправиш грешката си.

— Съжалявам, господарю. Направих всичко по силите си. Асасините ме надхитриха.

— Не си възвърна Флоренция.

Джакопо сведе глава.

— Не съумя дори да убиеш Ецио Аудиторе — едно нищожно паленце! И с всяка победа над нас той набира сили, става по-опасен!

— Племенникът ми Франческо е виновен — промърмори Джакопо. — Нетърпението го подтикна към безразсъдство. Опитах се да бъда гласът на разума, но…

— По-скоро гласът на страха — обади се грубо третият.

Джакопо се обърна към него с видимо по-малко респект, отколкото към Родриго.

— А, месер Емилио. Навярно щяхме да се представим по-добре, ако ни беше изпратил качествено снаряжение, вместо непотребен венециански боклук. Ала семейство Барбариго винаги е залагало на евтината стока!

— Стига! — избоботи Родриго и се обърна отново към Джакопо: — Доверихме се на теб и на семейството ти. Как ни се отплати? С бездействие и глупост. Превзе Сан Джиминяно! Браво! И толкоз. Позволяваш им дори и там да те нападат. Брат Мафей беше ценен воин на каузата. Но ти не успя да защитиш дори собствения си секретар, мъж, чийто ум чини десет пъти повече от твоя!

— Altezza! Дай ми шанс да откупя вината си и… — Джакопо огледа застиналите лица на събеседниците си. — И ще видиш…

Чертите на Родриго омекнаха малко. Дори изкриви устни в бледа усмивка.

— Вече решихме как да действаме. Остави на нас. Ела тук. Нека те прегърна.

Джакопо се подчини колебливо. Родриго го обгърна с лявата си ръка, а с дясната извади дълъг нож изпод робата си и го заби силно между ребрата на стареца. Той отстъпи назад, а Родриго го гледаше укорително като баща — прегрешил син. Джакопо закри раната с длани. Ножът на Родриго не го беше улучил смъртоносно. Може би…

Сега обаче към Джакопо пристъпи Емилио Барбариго. Старецът вдигна инстинктивно окървавените си ръце да се защити от зловещата базиларда30 на Емилио с грубо нащърбено острие и дълбок улей за оттичане на кръвта.

— Не — изхлипа Джакопо. — Старах се много. Винаги съм служил вярно на каузата. През целия си живот. Моля те… недей…

Емилио се изсмя грубо.

— Моля те недей ли, хленчещо нищожество?

Той разкъса пелерината на Джакопо и прокара нащърбеното острие на тежката кама през гърдите му, раздирайки плътта.

Джакопо изпищя и се строполи първо на колене, после на една страна, окъпан в кръв. Вдигна очи към Родриго Борджия, изправен над него с тесен меч в ръка.

— Господарю… смили се! — успя да промълви. — Още не е късно! Дай ми последен шанс да се поправя.

После го задави собствената му кръв.

— О, Джакопо — меко каза Родриго, — колко ме разочарова!

Вдигна меча и го заби в гърлото на Джакопо с такава сила, че острието излезе отзад, пронизало гръбначния прешлен. Той завъртя меча и го издърпа бавно. Джакопо се надигна с пълна с кръв уста, ала падна мъртъв, загърчи се и най-сетне притихна.

Родриго избърса меча в дрехите на мъртвеца и го прибра в ножницата.

— Ама че бъркотия! — промърмори.

После се обърна, погледна право към Ецио, ухили се и извика:

— Можеш да излезеш! Поднасям ти извинения, че ти отнех плячката!

Преди младежът да успее да помръдне, го сграбчиха двама войници, върху чиито туники бе избродирана емблемата на смъртния му враг — червен кръст в жълт щит. Той изкрещя на Гамбалто, но мъжете му не отговориха. Войниците го издърпаха върху сцената на древния театър.

— Приветствия, Ецио! — рече Родриго. — Съжалявам за хората ти, но нима наистина смяташе, че не те очаквам? Че не съм планирал да се появиш? Мислиш ли, че Стефано ти съобщи времето и мястото на срещата без моето знание и одобрение? Е, наложи се да те позатрудним, за да не надушиш клопката — засмя се той. — Клетият Ецио! Нали разбираш, че участваме в тази игра доста по-отдавна! Наредих на войниците ми да се скрият в гората далеч, преди да пристигнете. Опасявам се, че хората ти се изненадаха не по-малко от теб. Исках обаче да те видя жив още веднъж, преди да ни напуснеш. Наречи го прищявка. И сега съм удовлетворен. — Усмихна се и се обърна към мъжете, които държаха Ецио. — Благодаря ви. Вече може да го убиете.

Родриго и Емилио Барбариго яхнаха конете си и изчезнаха с придружаващите ги телохранители. Ецио ги изпрати с поглед. Умът му работеше на бързи обороти. Колко ли още се криеха в храстите, освен двамината здравеняци, които го държаха? Колцина беше изпратил Борджия да причакат в засада мъжете му?

— Кажи си молитвите, момче — рече един от пленилите го.

— Вижте — отвърна Ецио. — Знам, че действате по заповед. Ако ме освободите, ще ви пощадя живота. Как ви се струва?

Войникът го изгледа удивено.

— Не вярвам на ушите си! Как успяваш да запазиш чувството си за хумор в такъв момент?

Ала не му се удаде да довърши мисълта си. Ецио извади скритото си острие и възползвайки се от изненадата им, прониза мъжа вдясно. Отровата си свърши работата и войникът се олюля назад и падна ничком. Преди другият да реагира, Ецио заби камата дълбоко в мишницата му — единственото незащитено от ризницата място. Вече свободен, скочи към сенките в края на сцената, притаи се и зачака. От горичката изскочиха останалите десетима, изпратени от Родриго. Някои се озъртаха предпазливо наоколо, други се приведоха над телата на убитите си съратници. Бърз като рис, Ецио се втурна между тях, размахал камата като сърп, насочвайки я към всяка оголена част от телата им. Вече изплашени и недотам подготвени, войниците на Борджия се огънаха. Ецио уби петима, преди останалите да побегнат и да изчезнат с панически викове сред дърветата. Той ги проследи с поглед. Едва ли щяха да осведомят Родриго за случилото се. Освен ако не искаха да ги обесят за провала. Чак след време щяха да открият липсата им и Родриго да разбере, че сатанинският му план не е успял.

Ецио коленичи до тялото на Джакопо де Паци — разкъсана и изгубила всякакво достолепие черупка на отчаян старец.

— Клетнико! — промълви Ецио. — Ядосах се, че Родриго ме лишава от полагащата ми се жертва, но сега, сега…

Той замълча и се пресегна да затвори очите на Паци. Тогава забеляза, че го гледат. По някакво чудо у Джакопо още светеха искрици живот. Той отвори уста, но не издаде нито звук. Агонизираше. Първата мисъл на Ецио бе да го остави в ръцете на бавната смърт, но очите на стареца го умоляваха. „Бъди милостив — напомни си той, — дори когато не ти отвръщат със същото“. Така повеляваше Кредото.

— Почивай в мир — рече той, целуна Джакопо по челото и заби камата в сърцето на врага.