Ренесанс

19.

В „манастира“ на Теодора Ецио едва удържаше гнева си под загрижените погледи на Теодора и Антонио.

— Видях как Силвио подкупи церемониалмайстора — каза Теодора. — Несъмнено е подплатил и джобовете на съдиите. Нямаше как да го предотвратя.

Антонио се изсмя иронично, а Ецио го изгледа раздразнено.

— Нищо чудо, че Силвио държеше техният човек да спечели маската — продължи Теодора. — Още са нащрек и не искат да излагат на никакъв риск дожа Марко. — Тя погледна Ецио. — Няма да се успокоят, докато не те убият.

— Тогава ги очакват много безсънни нощи.

— Да помислим. Празненството е утре.

— Ще намеря начин да проследя Данте до мястото, ще открадна някак си маската и…

— Как? — полюбопитства Антонио. — Убивайки горкия stronzzo39?

— Имаш ли по-добра идея? — възкликна гневно Ецио. — Знаеш какъв е залогът!

Антонио вдигна извинително ръце.

— Виж, Ецио, ако го убиеш, ще отменят тържеството и Марко пак ще се залости в палата си. Усилията ни ще отидат на вятъра. Отново! Не, трябва да откраднем маската тихомълком.

— Момичетата ми ще помогнат — обади се Теодора. — И без това много от тях са поканени на празненството — да забавляват гостите! Те ще отвлекат вниманието на Данте, докато откраднеш маската. После няма от какво да се страхуваш. Аз също ще бъда там.

Ецио кимна неохотно. Не обичаше да му заповядват, но в този случай разбираше, че Теодора и Антонио са прави.

— Va bene40 — рече той.

На следващия ден по залез-слънце Ецио зачака на мястото, откъдето Данте щеше да мине покрай него на път за празненството. Няколко момичета на Теодора се шляеха наоколо. Най-сетне грамадният мъж се появи. Беше се постарал с облеклото — дрехите му бяха скъпи, но натруфени. Златната маска висеше на колана му. Момичетата му помахаха и с усмивка го наобиколиха, а две от тях го уловиха през ръка, та маската да остане зад гърба му. После го поведоха към обширното, оградено с въжета пространство край Моло, където празненството вече започваше. Обмисляйки внимателно ходовете си, Ецио сряза маската от колана на Данте в последния възможен момент. Грабна я и се шмугна преди здравеняка между двамината стражари на входа. Няколко секунди след маскирания Ецио се появи и Данте и се пресегна да вдигне маската, но откри, че я няма. Придружителките му се стопиха в тълпата, надянали собствените си маски, за да не ги разпознае.

Данте още спореше с неотстъпчивите стражари, докато Ецио си проправяше път през множеството към Теодора. Тя го поздрави топло:

— Успя! Браво! Слушай сега! Марко наистина е много предпазлив. Не напуска гондолата си в канала край Моло. Няма да можеш да се добереш съвсем близо до него, но трябва да заемеш подходяща позиция, откъдето да действаш. — Тези момичета ще те прикриват, докато се придвижваш натам.

Ецио тръгна, но докато девойките с блестящи рокли от сребриста и червена коприна и сатен си проправяха път през морето от гости, вниманието му привлече висок, достолепен мъж на около шейсет с ясни, прозорливи очи и бяла брада, потънал в разговор с венециански благородник на неговата възраст. Двамата носеха малки маски, които почти не прикриваха лицата им и Ецио разпозна Агостино Барбариго — малкия брат на Марко. Съдбата на Венеция щеше до голяма степен да зависи от Агостино, ако нещо неприятно сполетеше брат му, и Ецио реши, че е добре да се приближи и да ги подслуша.

Агостино се засмя дискретно.

— Честно казано, брат ми се поставя в неудобно положение с тази показност.

— Нямаш право да говориш така — отвърна благородникът. — Та той е дож!

— Да, да. Дож е — отвърна Агостино, поглаждайки брада.

— Това е неговото празненство, неговият карнавал. Ще харчи парите си, както пожелае.

— Той е дож само на думи — прекъсна го по-остро Агостино. И харчи парите на Венеция, не своите. — Той сниши глас. — Залогът е доста по-голям, както сам знаеш.

— Посочиха Марко за водач. Вярно е, че баща ви нямаше високо мнение за него и прехвърли политическите си амбиции върху теб, но сега това е маловажно, нали? Имайки предвид как стекоха събитията?

— Не съм си и помислял да ставам дож…

— Тогава те поздравявам за успеха — хладно рече благородникът.

— Виж — обади се Агостино, овладял раздразнението си, — властта не е само пари. Нима брат ми не съзнава, че го избраха само заради богатството му?

— Избраха го заради мъдростта и лидерските му качества!

Прекъснаха ги залповете на зарята. Агостино погледа малко, после се обади:

— И така ли проявява мъдростта си? С евтини зрелища? Крие се в двореца, докато градът се пука по шевовете, и си мисли, че няколко скъпи експлозии ще накарат хората да забравят проблемите си.

Благородникът махна с ръка.

— Хората обичат зрелища. Такава е човешката природа. Ще видиш…

В същия момент Ецио забеляза едрата фигура на Данте в компанията на група стражари, проправящи си път през тълпата. Несъмнено издирваха него. Той продължи да търси укритие, откъдето да се добере до дожа, ако слезе от гондолата, закотвена на няколко метра от кея.

Прозвучаха фанфари и фойерверките спряха. Множеството се смълча, после заръкопляска, защото Марко се изправи на носа на лодката, за да държи реч. Пажът обяви тържествено:

— Дами и господа! Представям ви почитаемия дож на Венеция!

— Benvenuti! — подхвана Марко. — Добре дошли, приятели мои, на най-грандиозното събитие за сезона! Във война и в мир, в богатство и в бедност Венеция винаги ще се слави със своя карнавал!…

Теодора застана до Ецио.

— Твърде далеч е — каза й той. — И явно не възнамерява да слиза от гондолата. Ще се наложи да плувам дотам! Merda!

— Не те съветвам! — тихо отвърна Теодора. — Веднага ще те забележат.

— Тогава ще…

— Почакай!

Дожът продължи:

— Тази вечер празнуваме величието си! Нашата светлина сияе над целия свят!

Той разпери ръце и в небето заискриха фойерверки. Тълпата ревна одобрително.

— Да! — рече Теодора. — Ще използваш пистолета си! С който спря убиеца в моето имение. Зарята ще заглуши гърмежа. Прецени правилно момента и ще успееш да се измъкнеш незабелязано.

Ецио я погледна.

— Харесват ми идеите ти, сестро.

— Ала се цели внимателно. Ще имаш само една възможност. — Тя стисна дланта му. — Buona fortuna, сине. Ще те чакам у дома.

Теодора изчезна в множеството, сред което Данте и отряда му още издирваха Ецио. Тих като призрак, той се прокрадна по кея възможно най-близо до изправения в гондолата Марко. За щастие пищната му роба, окъпана в празничните светлини, го превръщаше в идеална мишена.

Речта на дожа продължаваше и Ецио използва случая да се подготви, ослушвайки се бдително за фойерверките. Трябваше да улучи момента, за да стреля незабелязано.

— Всички знаем, че преживяхме тежки времена — говореше Марко. — Но ги преодоляхме заедно и Венеция стана по-силна… Смяната на властта винаги е трудна за всички, но ние приехме промяната спокойно и достойно. Не ни беше лесно да изгубим дож в разцвета на силите му, неприятно е, че убиецът на нашия скъп брат Мочениго се разхожда безнаказано на свобода. Донякъде ни успокоява фактът, че политиката на предшественика ми беше започнала да притеснява мнозина от нас; чувствахме се несигурни, питахме се накъде ни води. — Неколцина нададоха одобрителни възгласи, а Марко се усмихна и вдигна ръце да ги смълчи. — Е, приятели мои, заявявам ви, че съм открил правилния път за нас! Той се простира надалеч и право към целта! Бъдещето, което виждам за Венеция, е бъдеще на сила и богатство. Ще построим флота, която ще накара враговете ни да треперят, както никога досега. Ще разширим търговските си маршрути през моретата и ще докарваме у дома подправки и съкровища, нечувани от времето на Марко Поло! — Очите на дожа проблеснаха и той продължи леко заплашително. — На онези, които се възправят срещу нас, ще кажа — внимавайте чия страна избирате, защото или сте с нас, или сте в лагера на злото. Ние няма да търпим врагове! Ще ви преследваме, ще ви изкореним, ще ви унищожим до крак! — Той отново вдигна ръце и извиси глас. — Венеция е вечна — най-яркият скъпоценен камък в короната на цивилизацията!

Дожът спусна триумфално ръце и в небето избухнаха фойерверки — грандиозен финал, който превърна нощта в ден. Гърмежите бяха оглушителни — никой не чу смъртоносния изстрел на Ецио. Той си запробива път през тълпата, преди околните да успеят да реагират, а Марко Барбариго — един от най-кратко управлявалите дожове в историята на Венеция — се олюля, улови се за сърцето и се строполи мъртъв на палубата на своята гондола.

— Requiescat in pace — промърмори Ецио.

Вестта се беше разнесла бързо и бе достигнала публичния дом преди Ецио. Теодора и момичетата й го посрещнаха с възторжени възгласи.

— Сигурно си изтощен — рече Теодора, улови го за ръка и го поведе навътре в къщата. — Ела, отдъхни!

Първо обаче го поздрави Антонио.

— Спасителят на Венеция! — възкликна той. — Нямам думи! Не биваше да се съмнявам нито за миг. Сега поне ще можем да обмислим как да подредим…

— Достатъчно! — прекъсна го Теодора. — Ела, Ецио. След усилния труд изнуреното ти тяло се нуждае от утеха и грижи.

Ецио бързо схвана подтекста и продължи в същия дух:

— Вярно е, сестро. Такива болки ме терзаят, че съм закопнял за утеха и нежна грижа. Надявам се, че няма да ми ги откажеш.

— О — усмихна се широко Теодора, — не само аз ще облекчавам болките ти! Момичета!

Група усмихнати куртизанки влезе в стаята, в чийто център имаше огромно легло, а до него — прилична на кушетка конструкция с макари, колани и вериги. Напомни му за ателието на Леонардо, но не успя да си представи за какво всъщност служи.

Задържа погледа на Теодора и я последва в спалнята, захлопвайки вратата зад гърба си.

Няколко дни по-късно Ецио стоеше върху моста Риалто, отпочинал и освежен, и наблюдаваше потока от минувачи. Тъкмо си мислеше да отиде да изпие една-две чаши „Венето“ преди обяда, когато при него дотича познат мъж — един от вестоносците на Антонио.

— Ецио! Ецио! — викна му мъжът. — Антонио иска да те види — важно е.

— Тогава идвам веднага — каза Ецио и тръгна след него по моста.

За негова изненада Антонио разговаряше в кабинета си с Агостино Барбариго. Антонио ги запозна.

— За мен е чест, господине. Съжалявам, че изгубихте брат си.

Агостино махна с ръка.

— Оценявам съчувствието ти, но честно казано, брат ми беше глупак и фракцията на клана Борджия в града го въртеше на пръста си. Венеция не заслужава такава участ. За щастие някой с будна гражданска съвест предотврати опасността. И го уби по особено оригинален начин… Ще има разследване, разбира се, но аз лично не виждам докъде би могло да доведе…

— Месер Агостино скоро ще бъде избран за дож — намеси се Антонио. — Добра новина за Венеция.

— Този път градският съвет действа бързо — сухо отбеляза Ецио.

— Поучили са се от грешките си, предполагам — отвърна Агостино с бегла усмивка. — Но аз не искам да съм дож само на книга като брат ми. С което стигаме до темата. Нашият противен братовчед Силвио е окупирал Арсенала — военните поделения в града — и разполага с двеста наемници.

— Не можете ли в качеството си на дож да ги принудите да се предадат? — попита Ецио.

— Добра идея — отвърна Агостино, — но разточителността на брат ми изпразни градската хазна и няма как да се противопоставим на непоколебимата войска, която контролира Арсенала. А без него аз не мога да държа юздите на властта, независимо дали съм дож или не.

— Тогава — обади се Ецио — ние също трябва да мобилизираме непоколебима армия.

— Добре казано! — ухили се Антонио. — И смятам, че познавам точния човек за тази работа. Чувал ли си за Бартоломео д’Алвиано?

— Разбира се. Войникът, служил на папата. Но после се обърнал срещу него.

— И сега е в града. Не обича Силвио, който, както знаеш, също е марионетка на кардинал Борджия — каза Агостино. — Щабквартирата му е в Сан Пиетро, източно от Арсенала.

— Ще отида да си поговорим.

— Преди това — намеси се Антонио, — месер Агостино иска да ти даде нещо.

Агостино извади древен свитък с тежък черен печат, който висеше счупен от разкъсана червена лента.

— Намерих го между документите на брат ми. Антонио смята, че може да те заинтригува. Приеми го като отплата за… извършената услуга.

Ецио пое пергамента. Веднага разбра какво представлява.

— Благодаря, господине. Убеден съм, че ще ни бъде от огромна полза в предстоящата битка.

Ецио остана в щабквартирата, колкото да се въоръжи, и незабавно пое към ателието на Леонардо, където с изненада свари приятеля си да си опакова багажа.

— Накъде заминаваш? — попита Ецио.

— За Милано. Естествено, преди да отпътувам, смятах да ти изпратя съобщение. И пакет куршуми за малкия ти пистолет.

— Е, много се радвам, че си още тук. Виж, нося ти поредната страница от Кодекса!

— Отлично! Много любопитно. Ела! Помощникът ми Лука и останалите ще се оправят с опаковането. Добре съм ги обучил вече. Жалко, че не мога да ги взема със себе си.

— Какво ще правиш в Милано?

— Лодовико Сфорца ми отправи предложение, на което не мога да откажа.

— Ами проектите ти тук?

— Флотата анулира поръчката. Нямат пари за нови начинания. Очевидно последният дож е харчил щедро. Аз можех да му направя фойерверки, вместо да ги купува прескъпо от Китай. Както и да е… Венеция все още е в мирни отношения с турците, та ми казаха, че винаги съм добре дошъл. Всъщност биха желали скоро да се върна. Междувременно оставям Лука тук — извън Венеция ще се чувства като риба на сухо — да започне работа по няколко първоначални проекта. А виконтът остана доволен от семейните портрети, макар да смятам, че можех да ги поизпипам още малко. — Леонардо заразвива свитъка. — А сега да погледнем това.

— Обещай да ми се обадиш, щом се върнеш.

— Обещавам, приятелю. И ти ме дръж в течение къде си, ако можеш.

— Непременно.

— А сега… — Леонардо разгърна страницата от Кодекса и я разгледа. — Различавам нещо като груба скица на двуострата кама, която вървеше в комплект с щита за китка, но изглежда недовършена и явно е по-ранна версия на оръжието. Останалото добива смисъл само свързано с другите страници — виж, тези очертания също напомнят карта, а тези пък приличат на сложни символи, каквито сам съчинявах, когато имах време за странични занимания. — Той нави отново пергамента и погледна Ецио. — Най-добре го прибери на сигурно място при другите две страници, които ми показа тук.

— Всъщност, Леонардо, може ли да те помоля за услуга, щом ще ходиш в Милано?

— Казвай!

— Пристигнеш ли в Падуа, моля те намери доверен куриер, по който да изпратиш трите страници на чичо Марио в Монтериджони. Той е… антиквар… и знам, че ще го заинтригуват. Но искам да ги изпратя по човек, на когото мога да разчитам.

Леонардо му отвърна с мимолетна усмивка. Ако не беше зает с толкова грижи, Ецио би я разтълкувал дори като многозначителна.

— Изпращам вещите си право в Милано, но аз ще се отбия за кратко във Флоренция, за да нагледам Аниоло и Иноченто, та ще занеса пергаментите лично дотам. После ще изпратя с тях Аниоло в Мотериджиони. Не се безпокой.

— Нещата се нареждат по-добре, отколкото смеех да се надявам — стисна ръката му Ецио. — Ти си добър и чудесен приятел, Леонардо.

— Дано да е така, Ецио. От време на време и за теб трябва да се погрижи някой… Желая ти късмет в делата. Надявам се някой ден да ги доведеш докрай и да отдъхнеш.

Стоманеносивите очи на Ецио се зареяха нейде надалеч, но той отвърна само:

— Припомни ми, че ме чака още работа. Ще изпратя някой от хората на любезния ми домакин да донесе другите две страници от Кодекса. Засега — adio!