Ренесанс

7

През една пролетна нощ на 1477 година Марио, яздейки редом с Ецио, поведе воините си към Сан Джиминяно. Готвеха се за тежък сблъсък.

— Кажи ми пак какво те накара да промениш мнението си — рече Марио, все още горящ от задоволство заради решението на племенника си.

— Приятно ти е да го чуваш.

— Така си е. И какво от това? Както и да е… знаех, че на Мария й е необходимо повече време да се възстанови. А и в манастира двете са в безопасност, сам го разбираш.

Ецио се усмихна.

— Както вече ти обясних, исках да поема отговорност. Обясних ти също и че Виери ти създава проблеми заради мен.

— А както ти казах аз, млади човече, ти определено притежаваш здравословно количество самомнителност. Истината е, че Виери ни създава проблеми, защото е тамплиер, а ние сме асасини.

Докато говореше, Марио не отлепяше поглед от високите, издигнати плътно една до друга кули на Сан Джиминяно. Квадратните бойници сякаш се извисяваха чак до небето. У Ецио се надигна странното усещане, че вече ги е виждал — навярно насън или в друг живот, понеже споменът беше съвсем мъгляв.

По върховете на кулите грееха факли, множество светлинни мъждукаха и по бойниците на градските стени, и над портите.

— Добре се е укрепил — обади се Марио. — Ако съдим по факлите, Виери явно ни очаква. Жалко, но не съм изненадан. Все пак и той има шпиони. — След кратко мълчание продължи: — По крепостните валове има стрелци, край портите гъмжи от стражи. — Той отново се втренчи в града. — Изглежда обаче, че войниците му не са достатъчно, та да охраняват както трябва всички порти. Южната изглежда най-незащитена — вероятно не очаква да нападнем оттам. Но ние ще атакуваме точно от юг.

Марио вдигна ръка и пришпори коня си. Войниците му се спуснаха напред. Ецио яздеше до него.

— Ето какво ще направим — напрегнато започна чичо му. — Ние ще отвлечем вниманието на охраната при портата, а ти ще се изкачиш по стената и ще я отвориш отвътре. Трябва да действаме тихо и бързо!

Той извади препаска с кинжали и я подаде на Ецио.

— Вземи ги. Използвай ги да обезвредиш стрелците.

Щом приближиха достатъчно, скочиха от конете. Марио поведе група от най-добрите си мъже към стражите, охраняващи южната порта на града. Ецио измина пеш последните стотина крачки, използвайки за прикритие храсталаците. Най-сетне се добра до стената. Вдигна качулката и на светлината на факлите различи, че сянката, която хвърля, напомня глава на орел. Вдигна очи нагоре. Стената се възправяше на петдесетина и повече крачки над него. Не успя да види дали по бойниците горе има войници. Преметна препаската с кинжали през рамо и се заизкачва. Беше му трудно, понеже стените бяха от шлифован камък и не намираше лесно опори за краката и ръцете си. Амбразурите под върха обаче му позволиха да застане стабилно и да надникне над ръба на стената. В бойницата отляво съзря двамина стрелци. Стояха гърбом, надвесени надолу с натегнати лъкове. Бяха забелязали нападателите и се целеха към Марио и неговите condottieri15. Ецио не се поколеба нито за миг. На карта беше заложен животът на приятелите му. Най-сетне му се удаваше възможност да изпробва уменията, които чичо му бе настоял да усвои. Светкавично, напрегнал ум и зрение в трептящия полумрак, Ецио извади два кинжала и ги метна един след друг със смъртоносна точност. Първият улучи стрелеца в основата на шията и го приспа за секунда. Мъжът се прекатури през стената, без да издаде звук. Вторият кинжал полетя малко по-ниско и се заби в гърба на другия стрелец с такава сила, че с глух вик той пропадна в непрогледния мрак.

Под Ецио, в края на тясно каменно стълбище, беше портата. Той разбра, че Виери наистина няма достатъчно жива сила да охранява града напълно ефикасно, понеже от вътрешната страна на вратите нямаше стражи. Хукна надолу, прескачайки по три стъпала наведнъж, почти политнал, и скоро откри лоста, който задвижваше тежките железни резета, залостили солидните триметрови дъбови порти. Натисна с всичка сила, понеже лостът не бе предвиден да го задвижва сам човек. Все пак се справи и дръпна една от масивните халки, вбити в дървото на височината на раменете му. Тя поддаде и вратата се открехна. От другата страна Марио и мъжете му тъкмо довършваха кървавото си дело. Двама от армията на асасините лежаха мъртви, но двайсетима от хората на Виери бяха предали Богу дух.

— Браво, Ецио! — тихо извика Марио.

Засега никой не беше вдигнал тревога. Не биваше обаче да се осланят на късмета.

— Хайде! — рече Марио. — Влизайте тихо! — Той се обърна към един от сержантите си: — Върни се и доведи останалите!

После предпазливо поеха по смълчаните улици — Виери явно бе наложил вечерен час, понеже не се мяркаше жива душа. Веднъж едва не се сблъскаха със стражите на Паци. Притаиха се в сенките, докато войниците ги подминат, после ги нападнаха в гръб и ги отстраниха като по учебник.

— А сега какво? — попита Ецио чичо си.

— Трябва да открием командира на стражата. Казва се Роберто. Той ще знае къде е Виери. — Лицето на Марио изглеждаше необичайно тревожно. — Много се забавихме. Най-добре да се разделим. Виж, аз познавам Роберто. По това време или се въргаля пиян в любимия си хан, или вече спи в цитаделата. Ти поеми цитаделата. Вземи Орацио и още дузина смелчаци. — Той вдигна поглед към небето, което вече започваше да просветлява, и подуши въздуха, понесъл хладината на новия ден. — Ела при катедралата преди първи петли, за да ми докладваш. И не забравяй — ти командваш тази банда разбойници!

Марио се усмихна топло на хората си, поведе собствения си отряд и изчезна в уличката, която водеше към върха на хълма.

— Цитаделата е в северозападния край на града, сър — уточни Орацио.

И се ухили. Като останалите. Ецио усети и готовността им да се подчиняват вярно на Марио, и опасенията им, че сега ги оглавява толкова неопитен командир като него.

— Да вървим тогава — твърдо рече той. — Следвайте ме.

Цитаделата оформяше едната страна на централния градски площад недалеч от катедралата и близо до върха на ниския хълм, около който се издигаше Сан Джиминяно. Стигнаха бързо, но преди да влязат, Ецио забеляза, че неколцина стражари пазят входа. Махна на хората си да се отдръпнат назад и се промъкна към стражарите, криейки се в сенките и тих като лисица, докато застана достатъчно близо, за да чува разговора им. Войниците очевидно недоволстваха от командира си Виери и по-разпаленият от двамата се горещеше:

— Казвам ти, Тебалдо. Не ми харесва това кутре Виери. Той не може да улучи гърнето, в което пикае, камо ли да защитава цял град. А капитан Роберто се налива така, че е заприличал на бутилка кианти в униформа.

— Много говориш, друже — предупреди го Тебалдо. — Забрави ли какво сполетя Бернардо, когато се осмели да си отвори устата?

Събеседникът му се сепна и кимна сериозно.

— Прав си… Чух, че Виери наредил да го ослепят.

— Е, аз държа да запазя очите си. Да приключваме темата. Не знаем колцина споделят мнението ни, а шпионите на Виери са навсякъде.

Ецио се върна при дружината си с поолекнало сърце. Недоволните войници се пречупват лесно, но пък не се знаеше дали Виери не разполага със силно ядро верни поддръжници на клана Паци. Що се отнася до останалите, Ецио беше наясно колко могъщ командир е страхът. Но сега трябваше да се добере до цитаделата. Огледа площада. С изключение на малката групичка стражари, той беше тъмен и пуст.

— Орацио?

— Да, сър?

— Ще отстраниш ли тези мъже? Бързо и тихо. Аз ще се опитам да се изкатеря на покрива, за да проверя дали са поставили охрана във вътрешния двор.

— Затова сме тук, господарю.

Ецио остави Орацио и другите му воини да се погрижат за стражарите, провери дали са му останали достатъчно кинжали, шмугна се в уличката край цитаделата, изкачи се върху съседния покрив и от него скочи върху покрива на крепостта, издигната около вътрешния двор. Благодари Богу, задето Виери очевидно бе пропуснал да постави наблюдатели по високите кули на именията на местните аристократични фамилии, понеже оттам се откриваше гледка към целия град. Разбра обаче, че първата цел на отряда на Марио ще бъде да ги завладее. От покрива на цитаделата Ецио видя, че дворът е безлюден, скочи върху плочата на колонадата му и оттам — на земята. Лесно отвори портите и разположи хората си, които скриха телата на обезвредените стражари в сенките на колонадата. За да не събудят подозрение, затвориха отново вратите.

Цитаделата изглеждаше напълно изоставена, ала не след дълго откъм площада долетяха гласове. Появи се нова група войници на Виери. Те отвориха портата и влязоха в двора, крепейки едър, почти дебел мъж, който беше очевидно пиян.

— Къде са се дянали онези непрокопсаници, дето трябваше да охраняват портите? — попита мъжът. — Не ми казвайте, че Виери е отменил заповедта ми и ги е пратил да патрулират незнайно къде!

— Ser Роберто — обади се един от крепящите го мъже, — не е ли време да се оттеглите в почивка?

— Какво намекваш? Успях да се добера дотук, нали? А и нощта е още млада.

Новопристигналите съумяха да настанят шефа си на ръба на фонтана в центъра на вътрешния двор и се скупчиха около него, чудейки се какво да предприемат по-нататък.

— Всички смятат, че не съм добър капитан! — самосъжалително изхленчи Роберто.

— Глупости, господине! — рече застаналият най-близо до него мъж.

— Виери мисли така — каза Роберто. — Да знаете само как говори по мой адрес! — Той млъкна, озърна се, опита се да фокусира поглед и продължи да хленчи: — Ще ме сменят за нула време! А може би ще извършат и нещо още по-лошо! — Млъкна отново и подсмръкна. — Къде е проклетата бутилка? Подайте ми я! — Отпи голяма глътка, огледа бутилката, за да се увери, че е празна, и я захвърли. — Марио е виновен! Не повярвах на ушите си, когато шпионите докладваха, че е приютил племенника си, че е спасил малкия непрокопсаник от Виери! Сега гневът е изпарил разсъдъка на Виери и ми се налага да се изправя срещу стария си приятел! — Той се огледа жално наоколо. — Горкият стар Марио! Навремето бяхме съратници! Ала той отказа да мине на страната на Паци, макар да предлагаха повече пари, по-добро снаряжение, по-добър живот! Ще ми се да беше тук сега! За два гроша бих…

— Извинете — прекъсна го Ецио и пристъпи напред.

— Какво…? — възкликна Роберто. — Кой си ти?

— Нека се представя. Аз съм племенникът на Марио.

— Какво?! — изръмжа Роберто, понечи да се изправи и посегна напусто към меча си. — Арестувайте този нехранимайко! — Приведе се към него и Ецио долови киселия дъх на вино. И на чесън. — Знаеш ли какво, Ецио — усмихна се Роберто, — трябва да съм ти благодарен. Заловя ли те, Виери ще ме позлати! Ще мога да се оттегля в заслужен отдих! В малка крайбрежна вила, да речем…

— Пилците се броят наесен, капитане — прекъсна го Ецио.

Роберто се обърна и откри — доста след хората си — че са обкръжени от въоръжени до зъби войници от отряда на асасините.

— Ах! — възкликна той и се отпусна отново на ръба на фонтана, изгубил внезапно всякакво желание за битки.

Щом оковаха всички стражари и ги хвърлиха в тъмницата на цитаделата, Роберто, снабден с поредната бутилка, седна пред Ецио край масата в стая в съседство с вътрешния двор и услужливо заобяснява:

— Искаш Виери? Ще ти кажа къде е. С мен и без това е свършено. Отиди в Замъка на делфина на площада до северната порта. Там се провежда среща…

— Кои присъстват? Знаеш ли?

Роберто сви рамене.

— Приближените му от Флоренция мисля. Очакваше се да доведат подкрепления.

Прекъсна ги тревожният вик на Орацио:

— Ецио! Бързо! Пред катедралата се води сражение! Да вървим!

— Добре! Хайде!

— Ами този?

Ецио изгледа Роберто.

— Оставете го. Струва ми се, че най-сетне е избрал правилния път.

Щом излязоха на площада, до ушите на Ецио долетя шумът на битката, която се водеше пред катедралата. Приближи се и забеляза, че отрядът на чичо му отстъпва под напора на многобройна бригада от воини на Паци. Разчисти си път с ножовете, застана до чичо си и му съобщи какво е научил.

— Браво на Роберто! — рече Марио, въртейки енергично меча. — Винаги съм съжалявал, че премина в лагера на Паци, но най-сетне му дойде умът в главата. Върви! Разбери какво е намислил Виери!

— Ами ти? Ще ги удържиш ли?

Марио го изгледа мрачно.

— Поне известно време. Главният ни отряд сигурно вече е завзел повечето кули и скоро ще ни се притече на помощ. Побързай, Ецио! Не позволявай на Виери да се измъкне!

Замъкът се намираше в най-северната част на града, далеч от битката, въпреки че наоколо гъмжеше от войници — навярно подкрепленията, споменати от Роберто — и Ецио трябваше да се прокрадва предпазливо, за да не го забележат.

Пристигна тъкмо навреме — срещата явно беше приключила. Видя как четирима мъже в мантии се отправят към група вързани коне. Разпозна Джакопо де Паци, племенника му Франческо, Виери и — ахна стъписано — високия испанец, присъствал на екзекуцията на баща му. Още по-изненадан, Ецио зърна кардиналската емблема, избродирана върху рамото на неговата мантия. Мъжете поспряха край конете и Ецио успя да се промъкне до близкото дърво, за да подслуша разговора им. Напрягаше слух, думите долитаха откъслечно, но чутото го заинтригува.

— Значи е договорено — заключи испанецът. — Ти, Виери, оставаш тук, за да възвърнеш позициите ни възможно най-скоро. Франческо ще организира силите ни във Флоренция, за да ударим, щом настъпи часът, а ти, Джакопо, се приготви да успокоиш населението, когато завземем властта. Не прибързвайте, колкото по-обмислено действаме, толкова по-вероятно е да успеем.

— Но, господарю Родриго — обади се Виери — какво да правя с този ubriacone16, Марио?

— Отърви се от него! Не бива в никакъв случай да узнава намеренията ни! — Мъжът, когото наричаха Родриго, се метна върху седлото. За миг Ецио зърна ясно лицето му — студените очи и хищническия нос — и прецени, че наближава петдесет.

— Винаги е създавал проблеми! — изръмжа Франческо. — Също като онзи кучи син — Джовани!

— Не се безпокой, padre — каза Виери, — аз скоро ще им уредя среща — на оня свят!

— Хайде! — рече Родриго. — Много се забавихме!

Джакопо и Франческо яхнаха жребците си и поеха към северната порта, която стражите вече отваряха.

— Нека Бащата на познанието ни води!

Те излязоха и портите се захлопнаха зад гърбовете им. Ецио се почуди дали да използва възможността да убие Виери, но го охраняваха мнозина, а и може би беше по-добре да го заловят жив и да го разпитат. Той обаче запечата в паметта си имената на мъжете, които научи, за да ги добави в списъка с врагове на баща си, понеже очевидно крояха пъклен заговор.

Мислите му бяха прекъснати от появата на нов отряд войници, чийто водач изтича към Виери.

— Какво има? — грубо попита Виери.

— Commandante, нося лоши вести. Хората на Марио Аудиторе пробиха защитата ни.

— Така си мислят! — озъби се Виери. — Ала виж! — Той посочи към струпаните около него воини. — От Флоренция пристигнаха подкрепления! Ще изметем паплачта на Марио от Сан Джиминяно, преди да пукне зората.

Той извиси глас, за да го чуят събралите се наоколо му войници:

— Нахвърлете се върху враговете! Размажете ги като мухи!

С боен вик войниците на Паци се строиха зад командирите си и поеха на юг през града да се изправят срещу Мариовите condottieri. Ецио се помоли да не сварят чичо му неподготвен, понеже сега противниците му го превъзхождаха многократно. Виери изостана и придружен единствено от личния си телохранител, пое към замъка, несъмнено, за да доведе до успешен завършек срещата. Или пък да се въоръжи за битката. Както и да е, слънцето скоро щеше да изгрее. Ецио трябваше да се възползва от случая. Сега или никога. Той излезе на светло и свали качулката.

— Добро утро, месер Де Паци — поздрави той. — Тежка нощ, а?

Виери се обърна към него — за миг по лицето му пробягаха шок и ужас. После си възвърна самообладанието и извика:

— Знаех си, че пак ще се появиш. Помоли се Богу за душата си, Ецио! По-важни дела ме очакват. Ти си само пионка, която ще бъде пометена от дъската!

Телохранителите му се нахвърлиха върху Ецио, ала той ги очакваше. Свали първия с последния си кинжал — тънкото острие профуча през въздуха със зловещо свистене. После извади меча и бойната си кама и нападна останалите стражи. Въртеше диво оръжията и сечеше сред фонтани кръв с пестеливи и смъртоносни движения, докато и последният му противник — ранен тежко — побягна, накуцвайки. Сега му налетя Виери, размахал зловеща на вид бойна секира, която беше измъкнал от седлото на коня си. Ецио отскочи, за да избегне гибелната заплаха, ала Виери все пак успя да го удари и макар ризницата му да възпря секирата, той се олюля и падна. Мечът му отхвръкна настрани. След секунда Виери дотича до него, ритна надалеч меча и вдигна секирата над главата си. Събрал последните си сили, Ецио се прицели да ритне противника си в слабините, ала Виери разбра намеренията му и се дръпна назад. Докато Ецио се изправяше на крака, той замахна със секирата към лявата му китка, изби камата и нарани ръката му. После и той измъкна меча и камата си.

— Ако искаш да си свършиш добре работата, свърши я сам — констатира Виери. — Понякога се чудя защо плащам на тези така наречени телохранители. Сбогом, Ецио!

И той пристъпи към младежа.

Гореща болка бе пронизала тялото на Ецио, когато секирата се заби в ръката му. Зави му се свят, причерня му. Но сега си припомни всичко научено и инстинктите взеха връх. Окопити се и щом Виери се накани да нанесе съкрушителния удар върху привидно разоръжения си противник, Ецио протегна дясната си ръка, разтворил и изопнал пръсти. Механизмът на скритата досега тайна кама тутакси щракна и острието излетя измежду пръстите му в цялата си дължина — смъртоносна, ала измамно замаскирана от матовото покритие. Виери вече бе вдигнал ръка, изложил незащитени гърдите си. Ецио се пресегна и заби камата, която потъна в плътта без никакво усилие.

Виери застина като хипнотизиран, после изпусна оръжията си и се свлече на колене. Измежду ребрата му се стичаха водопади кръв. Ецио го подхвана, преди да се строполи на земята.

— Не ти остава много, Виери — настойчиво подхвана той. — Сега е твой ред да се погрижиш за душата си! Кажи ми какво обсъждахте? Какво планирате?

Раненият му отвърна с лека усмивка.

— Никога няма да ни победите — рече той. — Никога няма да сломите Паци и Родриго Борджия!

Ецио знаеше, че минути делят Виери от смъртта. Попита още по-настойчиво:

— Кажи ми! Беше ли разкрил баща ми плановете ви? Затова ли го убиха?

Лицето на Виери побледня като восък. Той стисна здраво дланта на Ецио. Ручейче кръв се стече от ъгъла на устата му, очите му се изцъклиха. Все пак успя да се усмихне подигравателно.

— На какво се надяваш, Ецио? Да ти се изповядам от игла до конец? Съжалявам, но просто нямам… време. — Той се задъха и нова струйка кръв потече по брадичката му. — Жалко наистина. В един друг свят можехме дори да… се сприятелим.

Ецио усети как пръстите на Виери се отпускат.

Болката от собствената му рана се надигна отново заедно с яркия спомен за смъртта на баща му и братята му. Вълна от гняв го заля.

— Приятели! Ти, мръсно чудовище! Трябва да оставят тялото ти да гние край пътя като кравешки труп. Никому няма да липсваш! Ще ми се само да беше страдал повече! Аз…

— Ецио — иззад гърба му долетя властен, но мек глас, — стига! Покажи уважение към човека!

Младежът скочи на крака и се обърна рязко. Пред него стоеше чичо му.

— Уважение? След всичко, което се случи? Ако той беше победил, щеше да ни обеси на най-близкото дърво!

Макар и изтощен, покрит с прахоляк и кръв, Марио стоеше гордо изправен.

— Но той не победи, Ецио. И ти не си като него. Не ставай като него! — Той коленичи до тялото, протегна покритата си с ръкавица ръка и затвори очите на убития. — Дано клетата ти гневна душа намери покой поне в смъртта — рече той. — Requiescat in pace17.

Ецио го наблюдаваше мълчаливо.

— Приключи ли битката? — попита той едва когато чичо му се изправи.

— Не — отвърна Марио. — Още е в разгара си, но везните се накланят в наша полза. Роберто и част от мъжете му се присъединиха към нас. Въпрос на време е. — Той поспря. — Съжалявам, че ще те натъжа, но Орацио е мъртъв.

— Орацио!

— Преди да умре, ми каза колко смелост си проявил! Винаги се старай да оправдаваш тази похвала, Ецио!

— Ще опитам — прехапа устни младежът. Макар да не си го призна съзнателно, отново бе получил полезен урок.

— Трябва да вървя при воините си. Но ти нося нещо, което ще ти подскаже що за човек е бил противникът ти. Писмо е — беше у един от местните свещеници. Възнамерявал да го предаде на бащата на Виери, но той очевидно вече не е тук, та да го получи. — Марио му подаде лист хартия. Печатът беше счупен. — Същият свещеник ще се погрижи да погребе мъртъвците. Ще наредя на някой от сержантите ми да се заеме с подготовката.

— Трябва да ти съобщя нещо…

Марио вдигна ръка.

— По-късно. Когато приключим. Поражението ще забави враговете ни, а и Лоренцо във Флоренция ще бъде нащрек. Засега предимството е на наша страна. — Той замълча. — Трябва да се връщам. Прочети писмото, Ецио, и размисли над съдържанието му. И се погрижи за ръката си.

С тези думи Марио пое към бойното поле. Ецио се отдалечи от тялото на Виери и седна под дървото, зад което преди малко се беше скрил. Мухите вече кръжаха около лицето на мъртвия. Ецио разтвори писмото и зачете:

Ецио дълго обмисля прочетеното. Погледна към тялото на Виери. На колана му съзря кесия, която не беше забелязал преди. Стана и я взе. После се върна под дървото да огледа съдържанието й. Откри миниатюрна рисунка на жена, няколко монети, малък неизползван бележник и внимателно увит пергамент. С треперещи пръсти го отвори и веднага го разпозна. Страница от Кодекса…

Слънцето се издигна по-високо. Появиха се група монаси с дървена носилка, върху която положиха тялото на Виери, и го отнесоха.

Когато пролетта отново премина в лято и мимозите и азалиите отстъпиха място на лилиите и розите, в Тоскана се възцари привидно спокойствие. Ецио посрещаше със задоволство възстановяването на Мария, въпреки че преживяната трагедия я бе разтърсила до дъно и на него му се струваше, че ще се наложи майка му завинаги да остане сред манастирския покой. Клаудия възнамеряваше да положи обет за целомъдрие — перспектива, която също не го очароваше — ала знаеше, че тя е на по-малко упорита от него и опита ли се да я разубеди, само ще засили решимостта й.

Марио се беше погрижил Сан Джиминяно — сега под вече трезвото и благоразумно командване на стария му другар Роберто — да не представлява заплаха. От околността бе прогонен и последният поддръжник на клана Паци. Монтериджони беше в безопасност и след като отпразнуваха победата, воините на Марио получиха заслужена отпуска, която използваха по свое усмотрение — някои се посветиха на семействата си, други — на пиене и леки жени, но никой не забрави да поддържа формата си, а оръженосците им се грижеха мечовете им да са винаги остри, а ризниците — да не ръждясват. Каменоделците и дърводелците пък поддържаха укрепленията и на замъка, и на града в изрядно състояние. Опасностите, дебнещи от север — откъм Франция — временно не ги тревожеха, понеже крал Луи бе зает с прогонването на английските нашественици и с проблемите, които му създаваше дукът на Бургундия. На юг папа Сикст IV — потенциален съюзник на клана Паци — беше ангажиран да облагодетелства роднините си и да наглежда строежа на величествения нов параклис във Ватикана и вмешателство в Тоскана не бе сред приоритетите му.

Марио и Ецио обаче надълго и нашироко обсъждаха заплахата, която далеч не беше изчезнала.

— Трябва да ти разкажа повече за Родриго Борджия — каза веднъж Марио на племенника си. — Роден е във Валенсия, но е завършил право в Болоня и останал в Испания, понеже там може да развихри амбициите си на воля. В момента е виден член на римската курия, но както винаги се цели по-нависоко. Той е сред най-могъщите мъже в Европа, ала не е само ловък стратег в църковната политика. — Марио сниши глас. — Родриго оглавява Ордена на тамплиерите.

Сърцето на Ецио подскочи.

— Това обяснява присъствието му на екзекуцията на клетия ми баща и на братята ми. Той стои зад стореното.

— Да, и едва ли те е забравил, особено след като благодарение на теб изгуби центъра си на влияние в Тоскана. Знае и от какво коляно произхождаш и разбира, че ще продължаваш да го излагаш на опасност. Помни, Ецио, че той не би се поколебал да те убие, ако му се удаде възможност.

— Значи трябва да се изправя срещу него, за да бъда свободен.

— Не бива да го изпускаме от поглед, но сега имаме по-належащи задачи. Твърде дълго бездействахме. Ела в кабинета ми.

Прекосиха градината, където бяха разговаряли досега, влязоха в замъка и се запътиха към стаята с картите, която се намираше в дъното на дълъг коридор. Помещението беше тихо и затъмнено, без да е мрачно. Пълните с книги рафтове създаваха впечатление за кабинет по-скоро на учен, отколкото на военен командир. По полиците бяха подредени и предмети, донесени сякаш от Турция или Сирия, а надписите върху кориците на някои от книгите подсказваха, че са на арабски. Веднъж Ецио попита чичо си за тях, но получи само мъгляв отговор.

Марио отключи едно чекмедже, измъкна кожен плик с документи и извади сноп листове. Ецио ги разпозна веднага.

— Ето го списъка на баща ти, момче, макар да не подобава да те наричам така — вече си мъж, кален воин. Към него добавих имената, които ми съобщи в Сан Джиминяно. — Той впи поглед в племенника си и му подаде листа. — Време е да се залавяш за работа.

— Всеки тамплиер ще падне покосен от острието на меча ми — произнесе с равен тон Ецио. В очите му просветнаха искри при спомена за Франческо де Паци. — Ще започна от него. Той е най-злият от клана и фанатично мрази съюзниците ни — Медичите.

— Прав си — съгласи се Марио. — Значи си готов да заминеш за Флоренция?

— Напълно.

— Добре. Ала трябва да научиш още нещо. Ела. — Марио се обърна към един шкаф с книги и докосна скрит отстрани бутон. Шкафът се плъзна тихо напред и разкри каменната стена отзад, върху която бяха издълбани няколко квадратни ниши. Пет бяха запълнени. Останалите — празни.

Очите на Ецио светнаха. В петте ниши имаше страници от Кодекса!

— Виждам, че ги позна — каза Марио. — И не се изненадвам. Все пак баща ти ти остави една от тях и умният ти флорентински приятел успя да я разчете. Другите Джовани откри и преведе, преди да умре.

— Притежаваме и онази, която взех от Виери — добави Ецио. — Но съдържанието й още е загадка.

— Уви, така е! Аз не съм учен като баща ти, въпреки че с всяка нова страница и с помощта на книгите в кабинета ми все повече разбулвам мистерията. Виж! Забелязваш ли как думите преминават от едната на другата страница и как се преплитат символите?

Ецио се вгледа съсредоточено. Странно усещане за нещо познато пропълзя в съзнанието му, сякаш у него се пробуждаше наследствен инстинкт. Драскулките по страниците като че ли оживяха и добиха смисъл.

— Да! И под тях е скрита част от някаква рисунка — прилича на карта!

— Джовани — а вече и аз — успя да разгадае някакво пророчество, изписано върху пергамента, ала за какво се отнася, все още не знам. Става дума за „частица от Рая“. Написано е преди много години, от асасин като нас, чието име явно е било Алтаир. Има и още. Той споменава „нещо, потулено под земята, могъщо и древно“. Но не сме открили какво има предвид.

— Ето я страницата на Виери — посочи Ецио. — Добави я при останалите.

— Не още! Ще я прекопирам, преди да тръгнеш, но занеси оригинала на флорентинския си приятел с брилянтния мозък. Не е необходимо да узнава всичко. Подобно познание може да го изложи на опасност. По-късно пергаментът на Виери ще се присъедини към другите и ще се доближим с една крачка до разбулването на тайнството.

— Ами останалите страници?

— Още не са намерени — отвърна Марио. — Но не мисли за тях. Съсредоточи се върху неотложното.