Ренесанс

12.

През 1481 година под стабилното ръководство на дож Джовани Мочениго Венеция беше като цяло приятно за живеене място. Градът беше сключил мир с турците и процъфтяваше — търговските маршрути по море и суша бяха безопасни, лихвите по кредитите бяха високи, вярно, но инвеститорите бяха дръзки, а спестяващите — предоволни. Църквата също беше богата, а хората на изкуството живееха охолно, благодарение и на светските, и на духовните си покровители. Облагодетелствала се с пълни шепи от разграбването на Константинопол след Четвъртия кръстоносен поход, отклонен от дожа Дандоло от първоначалната си цел, и поставила Византия на колене, Венеция излагаше най-безсрамно на показ плячкосаното — четирите бронзови коня красяха фасадата на базиликата „Сан Марко“.

Леонардо и Ецио обаче, които слязоха на пристанището в ранното лятно утро, нямаха представа за покварата, предателствата и грабежите, които бележеха миналото на града. Те виждаха само великолепието на розовия мрамор и тухлените стени на Палацо Дукале33, широкия площад, простиращ се напред и вляво, тухлената камбанария, извисена сякаш до небето, както и стройните венецианци в тъмни облекла, стрелкащи се като сенки по сушата или плаващи по преплетените си зловонни канали с лодки от какви ли не разновидности — от елегантни гондоли до грубовати баржи, натоварени с всякакви стоки: от тухли до плодове.

Прислугата на виконт Пексаро се погрижи за вещите на Леонардо и по негово предложение — за коня на Ецио. Обещаха също така да намерят подходящо жилище на младия банкерски син от Флоренция. После изчезнаха, оставяйки ги с дебел, блед младеж с изпъкнали очи и мокра от пот риза, чиято усмивка можеше да посрами и най-сладкия мед.

— Господа — ухили им се превзето той. — Позволете ми да се представя. Аз съм Неро и съм натоварен с отговорната задача да посрещам гостите на виконта. Мой дълг и удоволствие е да ви разведа за кратко из нашия горд град, преди виконтът да приеме… — При тези думи погледът на Неро се стрелна притеснено първо към Леонардо, после към Ецио. Младежът явно се опитваше да реши кой от двамата е поканеният художник и за щастие прецени, че Ецио изглежда по-скоро като човек на действието, а не на изкуството — месер Леонардо на чаша „Венето“ преди вечеря, която ще бъде сервирана на маестрото в залата на висшите служители. — Неро ги възнагради с нисък поклон. — Гондолата ни очаква.

Следващия половин час Ецио и Леонардо — наистина признателни — се наслаждаваха на красотата на Ла Серенисима от най-подходящото за целта място — гондола, управлявана майсторски от две редици гондолиери. Захаросаните обяснения на Неро обаче помрачаваха удоволствието. Въпреки интереса си към прелестта и уникалната архитектура на града, Ецио, още мокър след спасяването на мадам Катерина и изморен, бе потърсил убежище от досадния монолог на младежа в дрямката, ала внезапно се сепна. Нещо привлече вниманието му.

Покрай канала, недалеч от замъка на маркиз Де Ферара, се надигнаха гласове. Двама въоръжени стражари спореха с търговец.

— Наредиха ви да си стоите вкъщи, сър — каза единият от униформените.

— Нали платих таксата? Имам право да продавам стоката си тук.

— Съжалявам, сър, но това е в разрез с новите разпоредби на месер Емилио. Опасявам се, че положението ви не е никак розово.

— Ще се оплача пред Съвета на десетте!

— Няма време за жалби, господине — обади се вторият стражар и събори тентата на сергията. Търговецът продаваше кожени изделия и двамата униформени прибраха най-хубавите, а другите изхвърлиха в канала.

— И повече да не се налага да се разправяме с вас — наредиха те и се отдалечиха небрежно.

— Какво става? — попита Ецио.

— Нищо, Altezza — отвърна Неро. — Местни неразбории. Не им обръщайте внимание. А сега ще минем под прочутия дървен мост на Риалто, единственият мост над Големия канал, останал в историята като…

Ецио не прекъсна клетия бърборко, но видяното го разтревожи, а и беше дочул да споменават Емилио — популярно име, но дали не ставаше дума за Емилио Барбариго?

Не след дълго Леонардо настоя да спрат, за да разгледа пазара с детски играчки. Веднага се упъти към сергията, привлякла вниманието му.

— Гледай, Ецио — извика той.

— Какво откри?

— Малък манекен. Използваме такива като модели. Ще си купя един-два. Ще бъдеш ли така добър…? Изпратил съм си кесията с багажа.

Ецио се пресегна към своята, но група младежи профучаха край тях и единият се опита да я пререже.

— Хей! — изкрещя Ецио. — Coglione34! Спри!

Втурна се след тях. Младежът, опитал се да го обере, се обърна за секунда и отметна кичур кестенява коса от челото си. Беше жена! Но тя изчезна мигом и се стопи в тълпата.

Подновиха мълчаливо обиколката си. Леонардо обаче стискаше доволно двете си фигурки. Ецио се надяваше скоро да се отърве от палячото, който ги развеждаше, и дори от Леонардо. Имаше нужда от време, време за размисъл.

— А сега наближаваме прочутия Палацо Сета — неспирно дърдореше Неро. — Домът на Su Altezza Емилио Барбариго. Господин Барбариго понастоящем се опитва да обедини градските търговци под своето крило. Похвално начинание, но, уви, по-радикалните елементи оказват съпротива…

Мрачна укрепена сграда се извисяваше над канала. Край плочника отпред бяха закотвени три гондоли. Ецио забеляза, че търговецът, станал жертва на стражите, се опитва да влезе в сградата. Други двама войници го дърпаха настрани. Върху раменете им Ецио различи жълт герб с червен шеврон и избродирани отгоре кон, а отдолу — делфин, звезда и елипса. Хора на Барбариго, естествено!

— Съсипаха сергията ми, унищожиха стоката ми! Искам компенсация! — ядосано викаше мъжът.

— Съжаляваме, господине, приемното време изтече — обади се единият стражар и побутна мъжа с върха на алебардата си.

— Не съм приключил с вас! Ще докладвам пред Съвета!

— Много важно — сряза го по-възрастният униформен.

Появиха се още трима войници и един офицер.

— Създаваш проблеми, а? — попита офицерът.

— Не, аз…

— Арестувайте го! — пролая офицерът.

— Какво правите? — уплашено извика търговецът.

Ецио проследи безпомощно и гневно сцената, но запомни мястото. Войниците повлякоха търговеца към сградата, малка желязна врата се отвори да го пропусне и веднага се захлопна зад гърба му.

— Не си избрал най-доброто място, пък било то и най-красивото — обърна се Ецио към Леонардо.

— Замислям се дали не трябваше все пак да предпочета Милано — отвърна Леонардо. — Но работата си е работа.