Ренесанс

15.

През следващите месеци Гилдията на крадците започна да се реорганизира и прегрупира. После една сутрин Уго дойде в квартирата на Ецио да го покани на разговор. Ецио събра в кожена торбичка оръжията от Кодекса и го последва към щабквартирата, където в приповдигнато настроение Антонио за кой ли път местеше дървените фигурки по макета на Палацо Сета. Ецио се почуди дали той не страда от лека мания. В кабинета му бяха Роза, франко и още двама-трима по-старши членове на гилдията.

— А, Ецио! — усмихна се Антонио. — Благодарение на успехите, които пожъна напоследък, сме готови да контраатакуваме. Мишената ни е складът на Емилио, недалеч от замъка му. Това е планът. Погледни!

Той потропа по макета и посочи редица малки сини дървени войници, разположени около склада.

— Това са стрелците на Емилио. Те ни застрашават най-много. Възнамерявам да изпратя теб и още неколцина да се изкатерите под прикритието на нощта по покривите на съседните сгради. Знам, че благодарение на Роза си подготвен подобаващо за тази задача. Целта е да се спуснете върху стрелците и да ги избиете. Тихо. После моите хора, преоблечени като войници на Барбариго, ще дотичат от страничните алеи и ще заемат местата им.

Ецио посочи червените фигурки зад стената на склада.

— Ами стражите вътре?

— Щом се справите със стрелците, ще се съберем тук… — Антонио показа близкия площад. Ецио се сети, че там се намира новото ателие на Леонардо и се почуди как ли напредва работата му… — и ще обсъдим по-нататъшните си действия.

— Кога нападаме? — попита Ецио.

— Тази вечер!

— Отлично! Ще си подбера неколцина здравеняци. Уго, Франко, ще ме придружите ли? — Двамата кимнаха ухилено. — Ще се погрижим за стрелците и ще се срещнем на площада.

— Няма да заподозрат нищо, щом хората ни заемат местата на стрелците.

— И после?

— Щом завземем склада, ще се насочим към самия замък. Ала запомни! Трябва да действате тихо! Не бива да усетят нищо! — Антонио се ухили и се изплю. — Късмет, приятели — in bocca al lupo36.

Потупа Ецио по рамото.

— Майната му на вълка — отвърна той и също се изплю.

Операцията мина гладко. Стрелците на Барбариго така и не разбраха какво ги сполетя, а хората на Антонио заеха местата им толкова незабележимо, че стражите в склада — не осъзнали, че другарите им отвън са неутрализирани — паднаха тихо и без особена съпротива под ножовете на крадците.

Атаката срещу замъка беше следващата точка в дневния ред на Антонио, но Ецио настоя да тръгне напред, за да се ориентира в обстановката. Роза, която възстановяваше формата си със забележителни темпове благодарение на съвместните усилия на Антонио и Бианка и се катереше и скачаше почти както преди, пожела да го придружи, но за нейно разочарование Антонио й забрани. За секунда на Ецио му мина мисълта, че Антонио я смята за по-незаменима от него, но отпъди идеята и се подготви за разузнавателната мисия, закопчавайки върху лявата си китка щита с двуострата кама, а върху дясната — механизма с бойната кама. Предстоеше му тежко изкачване и не искаше да рискува със сеещото смърт отровно острие, за да не изложи на опасност собствения си живот.

Спуснал качулката, той изкатери стените на замъка с помощта на усвоената от Роза и Франко техника с подскоци. Тих и незабележим като сянка, стигна покрива и се взря надолу към градината, където разговаряха двама мъже. Крачеха към странична порта, отвеждаща към тесен частен канал, който заобикаляше задното крило на замъка. Ецио ги проследи с поглед и забеляза, че към малкия кей е привързана гондола с двама гондолиери и угасени фенери. Бърз като гущер, той се спусна по покрива и по стената и се притаи в клоните на едно дърво, откъдето можеше да ги чува. Двамата мъже бяха Емилио Барбариго и както Ецио шокирано установи — Карло Грималди, приближен на дожа Мочениго. Придружаваше ги секретарят на Емилио — кльощав и висок човек, облечен в сиво, с тежки очила, които току се свличаха по носа му.

— Малката ти хартиена къщичка се срива, Емилио — каза Грималди.

— Дребни неприятности, нищо повече. Непокорните търговци и този непрокопсаник Антонио де Маджианис скоро ще се намерят или на оня свят, или в затвора, или ще размахват веслата на някоя турска галера.

— Говоря за асасина. Тук е, знаеш го. Той вдъхва смелост у Антонио. Ограбват ни, надхитряват стражите ни… едва успявам да държа настрани дожа.

— Асасинът е тук?

— Ама че си глупак, Емилио! Ако Господарят знаеше какъв идиот си, досега да си мъртъв. Забрави ли какво ни причини асасинът във Флоренция и Сан Джиминяно?

Емилио размаха юмрук.

— Ще го смачкам като бълха! — изръмжа той.

— Той наистина ти пие кръвчицата. Кой знае дали не ни подслушва отнякъде?

— Е, Карло, остава само да ми кажеш, че вярваш в духове.

Грималди го изгледа втренчено.

— Изглупял си от безочие, Емилио. Не виждаш цялата картина. Ти си просто една голяма риба в малко езерце.

Емилио го сграбчи за туниката и го придърпа ядосано към себе си.

— Венеция ще бъде моя, Грималди! Аз осигурих цялото снаряжение за Флоренция! Не съм виновен, че този идиот Джакопо не съумя да го използва мъдро. И да не си посмял да ме злепоставиш пред Господаря! Пожелая ли, ще му разкажа нещичко за теб и…

— Не си хаби думите. Трябва да вървя. И помни! Ще се срещнем след десет дни в Сан Стефано край Фиорела.

— Разбрах — кисело отвърна Емилио. — Тогава Господарят ще научи как…

— Господарят ще говори, а ти ще слушаш — сряза го Грималди. — Сбогом!

Той се качи в тъмната гондола, която отплава в нощта.

— Cazzo37! — промърмори Емилио на секретаря си, когато гондолата изчезна по посока на Големия канал. — Ами ако е прав? Ако този проклетник Ецио Аудиторе наистина е тук? — Той се замисли. — Виж, кажи на лодкарите да се подготвят. Незабавно! Събуди копелетата, ако се налага. Искам да натоварят кошовете и лодката да е готова до половин час. Ако Грималди не лъже, трябва да се скрия някъде. Поне до срещата. Господарят ще намери начин да се справи с асасина…

— Навярно се е сдружил с Антонио де Маджианис — вметна секретарят.

— Знам, глупако! — просъска Емилио. — А сега ела да ми помогнеш да съберем документите, за които говорехме, преди скъпият ни приятел Грималди да се появи.

Те се запътиха към замъка. Ецио ги последва, невидим като истински дух. Сливаше се със сенките, а краката му стъпваха по-тихо от котешки лапи. Знаеше, че Антонио ще отложи нападението, докато не му даде сигнал, и искаше първо да разбере докрай плановете на Емилио и къде са документите, за които беше споменал.

— Защо хората не се вслушват гласа на разума? — жалваше се Барбариго на секретаря си. — Свободата само подклажда престъпност! Трябва да се погрижим държавата да контролира всички страни от живота на гражданите и същевременно да предоставя неограничени права на банкерите и частните финансисти. Така процъфтява обществото. И ако се налага възпротивилите се да бъдат смълчани, значи това е цената на прогреса. Асасините принадлежат на отминала епоха. Не съзнават, че важна е държавата, а не индивидът. — Емилио поклати глава. — Да не повярваш, че и Джовани Аудиторе беше банкер! Но той предаде интересите на гилдията.

Чул бащиното име, Ецио пое рязко дъх, но продължи да следва Емилио и секретаря му, които влязоха в кабинета, подбраха няколко документа, опаковаха ги и се върнаха при кея, където друга, по-голяма гондола, очакваше господаря си.

Емилио пое торбичката с документи от секретаря и изстреля последна заповед:

— Изпрати ми дрехи. Знаеш адреса.

Секретарят се поклони и изчезна. Наоколо нямаше никого. Гондолиерите се подготвяха за отплаване.

Ецио излезе от укритието си и скочи в гондолата, която се разклати опасно. С две бързи движения на лактите той събори лодкарите във водата и сграбчи Барбариго за гърлото.

— Стража! Стража! — изгъргори Емилио, пресегна се към камата в колана си и понечи да я забие в корема на Ецио, който улови китката му секунда преди удара.

— Не прибързвай!

— Ти ли си асасинът? — изръмжа Емилио.

— Да.

— Аз убих врага ти!

— Това не означава, че си ми приятел.

— Нищо няма да постигнеш, ако ме убиеш.

— Ще освободя Венеция от една досадна… бълха — отвърна Ецио и извади камата. — Requiescat in pace.

Той заби острието между плешките на Емилио — смъртта настъпи бързо и тихо. Изпълнявайки дълга си, Ецио съчетаваше убийствена вещина със студена решимост.

Прекатури тялото на Емилио през борда на гондолата и прелисти документите в торбичката. Помисли се, че откритото навярно ще заинтригува Антонио. Не разполагаше с време да разучи подробно страниците;, но един свит на руло и запечатан пергамент привлече вниманието му — несъмнено част от Кодекса!

Понечи да счупи печата, но една стрела профуча край него и се заби на дъното на лодката между краката му. Ецио се приведе и се вгледа натам, откъдето бе долетяла. Върху бойниците на замъка различи множество стрелци от войската на Барбариго.

Един от тях му помаха. И акробатично се заспуска по високите стени. След секунда се озова в прегръдките му.

— Съжалявам, Ецио — глупава шегичка. Но не устояхме на изкушението.

— Роза!

— Отново на линия и готова за действие! — притисна се тя в обятията му и го изгледа със светнали очи. — Превзехме Палацо Сета! Освободихме търговците, които се опълчваха на Емилио, и сега ние контролираме района. Ела! Антонио подготвя празнично пиршество, а винарните на Емилио са легендарни!

Дните се нижеха. Във Венеция сякаш бе настъпило затишие. Никой не скърбеше за изчезналия Емилио. Всъщност мнозина го смятаха за жив, а някои решиха, че е отпътувал по работа за Кралство Неапол. Антонио се погрижи Палацо Сета да продължи да функционира като по часовник, а и при условие че търговските интереси на Венеция оставаха ненакърнени, съдбата на един-едничък предприемач, колкото и амбициозен и изтъкнат да беше той, не заинтересува никого.

Ецио и Роза се сближиха, но между тях все още пламтеше яростно съперничество. След като оздравя, тя гореше от желание да се докаже. Една сутрин дойде в стаята му и каза:

— Слушай, Ецио! Смятам, че няма да е зле да потренираш. Искам да проверя дали все още си толкова добър, както когато те обучавахме с Франко. Какво ще кажеш за едно състезание?

— Състезание?

— Да.

— Къде?

— Оттук до Пунта дела Догана. Започваме веднага!

И тя изскочи през прозореца, преди Ецио да успее да помръдне. Той я проследи как тича по покривите и сякаш прелита над каналите между сградите. Захвърли туниката си и хукна след нея.

Най-сетне се озоваха рамо до рамо върху покрива на дървената сграда, възправена върху ивицата суша в края на Дорсодуро, с изглед към канала Свети Марко и лагуната. На отсрещния бряг се виждаха ниските постройки на манастира Сан Джорджо Маджоре, а пред тях — блестящо розовият Палацо Дукале.

— Май аз спечелих — обади се Ецио.

— Глупости! — намръщи се Роза. — Както и да е… от тези думи пролича, че не си нито джентълмен, нито венецианец. Какво може да се очаква от флорентинец? — След кратко мълчание тя добави: — Във всеки случай си лъжец. Аз победих.

Ецио сви рамене и се усмихна.

— Както кажеш, carissima.

— Тогава победителят получава трофеите!

Тя придърпа главата му и го целуна страстно по устните. Сега тялото й беше меко, топло и безкрайно щедро.