23.

Ецио пътува дни наред, като яздеше по светло и почиваше само колкото да смени конете, а когато най-накрая стигна до Апенините, разбра, че търсенето на Кеко Орси ще го отведе още по-далеч. Досети се, че ако Кеко се беше прибрал в родния си край — Нубилария — може би ще го пресрещне по пътя за Рим някъде по дългото, криволичещо на юг шосе. Нямаше гаранция, че Кеко не е поел направо към Рим, но според Ецио с такъв скъпоценен товар като Ябълката неговият противник щеше да предпочете безопасността на познатото място, а оттам щеше да изпрати куриери да проверят дали Испанеца се е върнал във Ватикана, преди да го потърси там.

Затова Ецио реши да се отбие в Нубилария и влязъл незабелязано в града, се зае да научи нещо повече за местонахождението на Кеко. Съгледвачите на Орси обаче бяха навсякъде и не след дълго Ецио узна, че врагът му е предупреден и възнамерява да избяга с Ябълката с конвой от две карети, за да осуети плановете му.

На сутринта, в която Кеко смяташе да потегли, Ецио стоеше на пост, без да откъсва поглед от южните порти на Нубилария. Скоро очакваните две карети минаха с грохот през тях. Ецио яхна коня си, за да ги застигне, но в този момент трета, по-лека карета, управлявана от довереник на Орси, изневиделица изскочи от една странична улица и нарочно засече Ецио. Конят му се изправи на задни крака и го хвърли от гърба си. Пришпорван от времето, Ецио се принуди да изостави коня, скочи на крака, покатери се върху каретата на Орси и с един удар събори кочияша на земята. Шибна конете с камшика и се впусна по дирите на Кеко.

Скоро зърна пред себе си каретите му, но те също го забелязаха и ускориха темпо. Докато препускаха с пълна сила по планинския път, тази с ескорта на Кеко, претъпкана с войници на Орси, готови всеки миг да стрелят по Ецио с арбалетите си, взе завоя твърде бързо. Конете се откъснаха от поводите и се понесоха напред по виещия се път, каретата, останала без управление и с празни впрягове, излезе от пътя и се сгромоляса право в долината на стотици метри надолу. Ецио безмълвно благодари на милостивата съдба. Той подкара наново конете, стараейки се да не ги пришпорва прекалено, за да не им се пръснат сърцата — но те теглеха по-лек товар в сравнение с тези на Кеко и без усилие преодоляха разстоянието между него и плячката му.

Когато се изравни с кочияша на Орси, онзи замахна към него с камшика, но Ецио го хвана и му го отне. После издебна удобен момент, пусна поводите и скочи от каретата си върху покрива на Кековата. Освободени от товара и волята на господаря, конете му изпаднаха в паника, стрелнаха се в далечината и се изгубиха от поглед по пътя напред.

— Изчезвай, мътните те взели! — изкрещя стреснат кочияшът на Кеко. — Какво, за Бога, си мислиш, че вършиш? Побъркан ли си? — Без камшика обаче му беше трудно да усмирява конете си. Не смееше да влиза в схватка.

От вътрешността на каретата се чуха крясъците на Кеко:

— Не ставай глупав, Ецио! Никога няма да се отървеш! — Подаде се през прозореца до кръста и посегна със сабята си към гърдите на Ецио, докато кочияшът му панически се мъчеше да озапти конете. — Слизай веднага от каретата ми!

Кочияшът нарочно наклони колесницата, за да се опита да събори Ецио, но той се държеше с все сили. Покривът се сведе застрашително и накрая, минавайки покрай запусната мраморна кариера, изоставената на инерцията карета се сгромоляса на една страна, а кочияшът се просна върху купчина мраморни плочи, отсечени някога от зидарите и захвърлени заради дефекти в камъка. Поводите завлякоха конете надолу и те в панически ужас заораха с копита в земята. Ецио се измъкна със скок, приземи се приклекнал и приготви сабята си в очакване на Кеко, който, отървал се без наранявания, се измъкна навън, останал без дъх, но вбесен.

— Дай ми Ябълката, Кеко. Всичко свърши.

— Безумец! Ще свърши, когато пукнеш! — Замахна с меча към Ецио и след миг двамата вече кръстосваха остриета опасно близо до ръба на пътя.

— Дай ми Ябълката, Кеко, и ще те оставя да си вървиш. Нямаш представа каква сила има това, което държиш в ръцете си.

— Никога няма да я имаш. Когато моят Господар я получи, ще се сдобие с нечувана сила, а ние двамата с Лодовико ще бъдем до него и ще се наслаждаваме на своя дял!

— Лодовико е мъртъв! И нима вярваш, че Господарят ти ще те остави жив, щом вече не си му нужен? Та ти знаеш твърде много!

— Убил си брат ми? Тогава ето ти това заради него! — спусна се към него Кеко.

Те се втурнаха един към друг, проблеснаха остриета, Кеко отново замахна към Ецио, но мечът му се отклони от металния щит. Неуспехът на добре премерения удар го смути, но той се окопити бързо и замахна към дясната ръка на Ецио. Прониза мускулите надълбоко и го принуди да изпусне оръжието си.

Кеко изрева победоносно. Опря върха на меча си в гърлото на Ецио.

— Недей да молиш за милост — рече той, — защото няма да я получиш.

Изтегли назад ръката си, за да нанесе фаталния удар. В този миг Ецио извади двуострата кама от механизма на лявата си предмишница и със светкавичен замах я заби право в гърдите му.

Кеко застина за момент, вторачен в капещата върху белия път кръв. Пусна меча си и политна към Ецио, вкопчвайки се в него за опора. Лицата им почти се допираха. Кеко се усмихна:

— И този път печелиш — прошепна той.

Капките живот се заизцеждаха още по-бързо през гърдите му.

— Струваше ли си? — попита Ецио. — Толкова пролята кръв!

Мъжът сякаш се изсмя или по-скоро се закашля, защото от гърлото му бликна още кръв.

— Виж, Ецио, знаеш колко трудно ще опазиш нещо толкова ценно — едва си поемаше въздух той. — Отивам си днес, но утре ще дойде твоят ред. — Лицето му застина, очите му се обърнаха нагоре, а тялото му се строполи в краката на Ецио.

— Ще видим, приятелю — рече младият мъж. — Почивай в мир.

Почувства се изтощен. От раната на ръката му бликаше кръв, но той събра сили да стигне до каретата и да успокои конете, а после и да ги освободи от впряга. След това претърси вътрешността и тутакси забеляза ковчежето. Трескаво го отвори и се увери, че съдържанието му е непокътнато, затвори го отново и го стисна под мишница. Обходи с поглед каменоломната, където кочияшът лежеше все така безжизнен. Нямаше нужда да проверява дали човекът е мъртъв — прекършеното му тяло казваше всичко.

Конете не се бяха отдалечили много и Ецио се приближи към тях, питайки се дали ще му стигнат силите да скочи върху единия и да го язди поне донякъде по обратния път към Форли. Надяваше се там да завари всичко непокътнато, понеже преследването на Кеко бе продължило доста повече, отколкото беше предвидил или очаквал. Нито за миг обаче не си беше помислял, че задачата му ще се окаже лесна. Все пак Ябълката отново беше у асасините. Времето му не бе пропиляно напразно.

Погледна пак конете и прецени, че е най-добре да избере водача. Понечи да се издърпа нагоре за гривата му, понеже конят бе останал без юзда, но тутакси се строполи.

Загубил беше повече кръв, отколкото подозираше. Трябваше да превърже някак раната си, преди да предприеме каквото и да било. Завърза коня с въже за едно дърво и откъсна лента от ризата на Кеко за превръзка. После завлече тялото настрани. Минеше ли по пътя някой не дотам наблюдателен, би си помислил, че Ецио и кочияшът са жертви на трагична пътна злополука. Така или иначе ставаше късно и едва ли щеше да срещне някого в този час.

Положеното усилие обаче го изцеди до крайност. „Дори и аз се нуждая от почивка“ — помисли си той и идеята му хареса. Седна в сянката на дървото и се заслуша в тихото хрупане на пасящия кон. Сложи ковчежето на земята до себе си и отново се огледа предпазливо наоколо — не биваше да остава дълго тук. Клепачите му натежаха и той не забеляза безшумния наблюдател, скрит зад едно дърво на възвишението край пътя.

Когато Ецио се събуди, цареше мрак, но в лунната светлина забеляза силуета, прокраднал се тихомълком наблизо.

Ецио почувства тъпа болка в дясната ръка, понечи да се подпре върху здравата лява, но установи, че не може да я помръдне. Някой беше домъкнал мраморна плоча от кариерата и с нея бе я приковал. Той се напъна и опита да се изправи на крака, но не успя. Погледна в посоката, където беше оставил ковчежето.

Нямаше го.

Мъж с черна шапка и бяло расо на доминикански монах явно бе забелязал, че Ецио се е събудил, и се пресегна, за да намести още по-здраво мраморната плоча върху затиснатата ръка. Ецио видя, че единият му пръст липсва.

— Почакай! — викна той. — Кой си ти? Какво правиш?

Монахът не отговори. Спря и се наведе да вземе нещо от земята — тогава Ецио видя кутията.

— Нея пипай! Каквото и да правиш, недей да…

Но монахът отвори капака и отвътре блесна светлина, ярка като слънцето.

Преди да загуби отново съзнание, на Ецио му се стори, че чува въздишка на облекчение от устата на монаха.

Когато се събуди, беше сутрин. Конете ги нямаше, но с настъпването на деня част от силите му се бяха възвърнали. Погледна към мраморната плоча. Беше тежка, но въпреки това се помръдна леко, щом раздвижи ръката си под нея. Огледа се наоколо. На една ръка разстояние от дясната му страна лежеше здрав клон, който сигурно беше паднал преди време, но все още изглеждаше достатъчно зелен и жилав. Със стиснати зъби той го хвана и го напъха под плочата. Дясната ръка го болеше адски и пак започна да кърви, когато промуши единия край на клона под мрамора и започна да го повдига. Полузабравена мисъл от училище проблесна през ума му: „Дайте ми достатъчно дълъг лост и ще повдигна Земята“. Той натисна с всички сили. Плочата се отмести леко, но силите го предадоха и тя се върна на мястото си. Ецио се отпусна назад, почина си и опита отново.

На третия опит, крещейки вътрешно от болка и очаквайки всеки миг мускулите на ранената му дясна ръка да се пръснат, той напъна така, сякаш животът му зависи от това, и плочата най-сетне се претърколи на земята.

Изправи се внимателно и седна. Ръката му беше схваната, но нямаше нищо счупено.

Защо монахът не го беше убил в съня му — това си оставаше загадка. Може би убийството не влизаше в репертоара на божиите служители. Но едно беше сигурно: и доминиканеца, и Ябълката ги нямаше.

Влачейки се едва-едва, Ецио стигна до един близък поток и първо се напи добре с вода, а после изми и превърза раната си. След това се отправи на изток през планината към Форли.

Накрая, след дълги дни път, в далечината забеляза кулите на града. Ала се чувстваше уморен, изцеден до краен предел от проточилата се задача, от неуспеха, от самотата си. По обратния път тънеше в мисли за Кристина и какъв можеше да бъде животът му, ако съдбата не му бе отредила такава участ. Но веднъж приел я, не можеше да я промени — нито пък, даде си сметка, би пожелал да го направи.

Беше стигнал до подстъпа на моста към южната порта и вече виждаше хората по бойните кули, когато изтощението го повали и той изгуби съзнание.

Събуди се, завит с чисто нови ленени чаршафи в легло на слънчева тераса, върху която хвърляше сянката си лозница. Хладна ръка погали челото му и поднесе стъкленица с вода към устните му.

— Ецио, слава Богу, че се върна между живите. Добре ли си? Какво се е случило с теб? — Въпросите се лееха от устата на Катерина с обичайната й настоятелност.

— Не… не знам…

— Забелязали са те от укрепленията. Излязох да те посрещна. Кой знае откога си на път, а си тежко ранен.

Ецио напрегна паметта си.

— Сега си спомням… бях взел Ябълката от Кеко… не след дълго дойде някакъв мъж — и я открадна!

— Кой беше?

— Носеше черно расо, като на монах. Сещам се… беше без един пръст! — Ецио опита да се изправи в леглото. — От колко време лежа тук? Трябва да тръгвам — веднага! — Понечи да стане, но внезапно му се зави свят и бе принуден да легне отново.

— Уф, какво ми е причинил монахът?

Катерина се надвеси над него.

— Засега не бива да ходиш никъде, Ецио. Дори и ти се нуждаеш от време, за да се възстановиш за предстоящите битки. А ти предстои дълго и изморително пътуване. Но не падай духом! Николо се върна във Флоренция. Ще се погрижи за делата там. Твоите другари асасини също са на поста си. Затова остани за малко… — Тя го целуна по челото и после, отначало някак неуверено, по устните. — Ако мога с нещо да помогна… за бързото ти възстановяване, само кажи. — Ръката й плавно се плъзна надолу под чаршафите, докато откри целта си. — О — усмихна се тя, — май се справям — поне мъничко.

— Бива си те, Катерина Сфорца.

Тя се засмя.

— Съкровище, ако разкажа историята на живота си, ще скандализирам света.



Ецио беше як мъж и на трийсетгодишна възраст — все още в разцвета на силите си. Освен това бе преминал безпощадно обучение и никой не се учуди, че се изправи на крака по-скоро от обичайното. Дясната му ръка обаче беше пострадала лошо от удара на Кеко и той разбираше, че трябва доста да се потруди, за да възстанови пълната сила, необходима да продължи мисията си. Наложи си търпение и под строгите, но грижовни наставления на Катерина прекара принудителния престой във Форли в мълчалив размисъл. Често седеше под лозницата, погълнат от книга на Полициано, или — още по-често — се впускаше в изтощителни тренировки от всякакъв вид.

Тогава дойде утрото, когато Катерина влезе в стаята му и го завари стегнат за път. Един паж му помагаше да обуе ботушите си за езда. Тя седна на леглото до него.

— Значи моментът дойде? — попита.

— Да. Не мога да отлагам повече.

Тя се натъжи и излезе от стаята, за да се върне скоро след това с навит на руло свитък.

— Рано или късно този момент щеше да дойде — започна Катерина. — И Бог е свидетел, че задачата ти е по-важна от забавленията — дано скоро пак да им дойде времето! — Тя му показа свитъка. — Ето, на раздяла ти нося дар.

— Какво е това?

— Нещо, което ще ти бъде от полза.

Тя го разви и Ецио видя, че това е карта на целия полуостров, от Ломбардия до Калабрия, върху която навсякъде, дори върху пътищата и селищата, бяха поставени множество кръстове с червено мастило.

Вдигна поглед към Катерина:

— Картата, за която Макиавели говореше. На съпруга ти…

— На мъртвия ми съпруг, mio caro. С Николо направихме някои важни открития, докато ти беше на път. Първото е, че доста добре сме уцелили момента да… отстраним скъпия Джироламо, защото той тъкмо беше приключил работата си по картата. Второто е, че тя е безценна, защото дори ако Ябълката е в ръцете на тамплиерите, те не могат да намерят Гробницата без картата.

— Знаеш ли нещо за Гробницата?

— Скъпи, понякога си толкова наивен! Разбира се, че знам. — Тонът й стана по-делови. — Но за да обезоръжим напълно враговете си, ти трябва да си върнеш Ябълката. Картата ще ти помогне да изпълниш великата си мисия.

Тя му подаде картата и пръстите им се докоснаха, останаха така за миг и се преплетоха. Не можеха да свалят поглед един от друг.

— Има едно абатство сред мочурищата наблизо — най-накрая проговори Катерина. — Доминиканци са. Членовете на техния орден носят черни качулки. Аз бих започнала оттам. В погледа й проблясваха искри. Тя извърна очи. — А сега върви! Намери ни този монах!

Ецио се усмихна:

— Май ще ми липсваш, Катерина.

Тя му отвърна с усмивка, някак твърде приветлива. За пръв път в живота не й достигаше смелост.

— О, не се съмнявам.

Загрузка...