Ренесанс

18.

Кончината на дожа през същата нощ, когато в небето се бе появила странната птица — демон, предизвика във Венеция силен смут, продължил няколко седмици. Лумналата в пламъци летяща машина на Леонардо се беше разбила на площад „Сан Марко“ и се бе превърнала в пепел, понеже никой не посмя да припари до чудатата конструкция. Междувременно новият дож — Марко Барбариго — бе избран и зае поста си. На тържествената церемония той се зарече да залови младия убиец, избегнал като по чудо ареста и погубил благородния труженик на държавата Карло Грималди, а навярно и дожа. Стражи от войската на Барбариго и на дожа дежуреха на всеки ъгъл и патрулираха денонощно по каналите.

По съвет на Антонио Ецио се укриваше в щабквартирата на крадците, но бездействието го потискаше. На всичкото отгоре Леонардо временно бе напуснал града заедно с антуража на виконт Де Пексаро. Дори Роза не успяваше да разведри Ецио.

Скоро обаче, в началото на новата година, Антонио го извика в кабинета си и го поздрави с широка усмивка.

— Ецио! Имам две добри новини за теб! Първо, приятелят ти Леонардо се завърна. Второ, започва карнавалът! Почти всички носят маски, така че и ти… — Ала Ецио вече бе застанал до прага. — Хей, къде отиваш?

— При Леонардо!

— Добре, но се връщай бързо! Искам да те запозная с някого.

— С кого?

— Със сестра Теодора.

— С монахиня?

— Ще видиш!

Ецио пое, спуснал качулката ниско над челото си. Прокрадваше се като сянка край групите екстравагантно облечени и маскирани мъже и жени, които се стичаха по улиците или плаваха по каналите. Не изпускаше от поглед и стражарите, кръстосващи града. Смъртта на Грималди и на предшественика му, в която бе лично замесен, вече не тревожеше Марко Барбариго — демонстрирал лицемерно старание при издирването на престъпника, той скоро прекрати кампанията под предлог, че съобразявайки се с общественото мнение, не иска да харчи излишни средства. Ецио обаче съзнаваше, че дожът не би се поколебал да го убие, ако успее тайно да го залови. Докато беше жив, той щеше да е трън в очите и най-отявлен враг на тамплиерите. Затова винаги трябваше да бъде нащрек.

Все пак съумя да се добере без произшествия до ателието на Леонардо и да се вмъкне незабелязано вътре.

— Радвам се да те видя отново! — поздрави го Леонардо. — Този път мислех, че със сигурност си мъртъв. Никаква вест не получих от теб, всички говореха за убийството на Грималди и Мочениго. После моят покровител си науми да пътува и настоя да го придружа до Милано. Така и не ми остана време да построя наново летящата си машина, понеже венецианската флота най-сетне ме ангажира да започна да работя за нея… Колко досадно! — Маестрото се усмихна. — Най-важното обаче е, че си жив и здрав.

— И най-издирваният мъж във Венеция!

— Да. Обвинен в убийството на двамина от най-изтъкнатите венециански държавници.

— Знаеш, надявам се, че не е вярно.

— Иначе нямаше да си тук. Можеш да ми имаш доверие, Ецио, както и на всички тук. Все пак ние ти помогнахме да долетиш в Палацо Дукале! — Леонардо плесна с ръце и един от помощниците му донесе вино. — Лука, ще намериш ли карнавална маска за нашия приятел? Имам чувството, че ще му влезе в работа.

— Благодаря ти, приятелю. И аз ти нося нещо.

Ецио му подаде новата страница от Кодекса.

— Чудесно! — възкликна Леонардо, разпознал веднага пергамента.

Той разчисти място върху масата, разви листа и се взря в него.

— Хмм — намръщи се съсредоточено. — И тук има схема на оръжие. Доста е сложна. Изглежда отново се закопчава на китката, но не е кама. — Той разучи по-подробно манускрипта. — Разбрах какво е! Огнестрелно оръжие, но в умален вид. Миниатюрно е като колибри.

— Звучи невероятно.

— Има само един начин да разберем — като го изработим — рече Леонардо. — За щастие венецианските ми помощници са завършени инженери. Веднага ще се заловим за работа.

— Ами другите ти задачи?

— О, ще почакат — нехайно отвърна Леонардо. — Всички ме смятат за гений и гледат — всъщност стараят се — да не ме закачат.

След няколко дни миниатюрният пистолет беше готов. Предвид размерите му, обхватът и ударната му сила се оказаха изключителни. И той като камата се прикрепяше към механизма на китката на Ецио и според случая се прибираше или вадеше за светкавична стрелба.

— Как не ми е хрумнало сам да го изобретя? — възкликна Леонардо.

— По-същественият въпрос е — удивено додаде Ецио — как го е измислил човек, живял преди стотици години.

— Е, както и да се е появило на бял свят, то е ненадминато оръжие и се надявам да ти служи добре.

— Мисля, че новата играчка се появява в най-подходящия момент — искрено констатира Ецио.

— Разбирам — отвърна Леонардо. — Е, колкото по-малко знам, толкова по-добре, но ще рискувам с предположението, че има връзка с новия дож. Не съм кой знае колко сведущ в политиката, но понякога дори и аз надушвам мошеничествата.

Ецио кимна многозначително.

— Е, тези теми най-добре ги обсъждай с Антонио. И използвай маската. Докато тече карнавалът, с нея ще си в безопасност по улиците. Ала помни — никакви оръжия на видно място. Само под ръкава!

— Сега отивам при Антонио — каза му Ецио. — Иска да ме запознае с някого. Някаква си монахиня на име Теодора. Живее в Дорсодуро.

— Аха! Сестра Теодора! — усмихна се Леонардо.

— Познаваш ли я?

— Приятелка ми е. Ще ти допадне.

— Коя е тя всъщност?

— Ще разбереш — ухили се Леонардо.

Ецио откри адреса, който му беше дал Антонио. Сградата определено не изглеждаше като манастир. Щом почука и го поканиха вътре, реши, че е сбъркал мястото, понеже обстановката напомняше досущ на салона на Паола във Флоренция. И елегантните жени вътре категорично не бяха монахини. Понечи да си сложи маската и да излезе, но чу гласа на Антонио. След секунда се появи и той, повел подръка изящна и ослепителна жена с пълни устни и пламенни очи, но облечена като монахиня.

— Ецио! Ето те и теб! — възкликна Антонио. Беше подпийнал. — Нека ти представя… сестра Теодора. Теодора — запознай се с… как да се изразя… най-талантливия мъж в цяла Венеция!

— Сестро… — поклони се Ецио. После се обърна към Антонио. — Пропускам ли нещо? Не те смятах за особено религиозен.

Антонио се засмя, но сестра Теодора заговори изненадващо сериозно:

— Зависи как дефинираш религията, Ецио. Не само душите на мъжете се нуждаят от утеха.

— Пийни си, Ецио! — предложи Антонио. — Трябва да обсъдим туй-онуй, но първо отдъхни. Тук си в безопасност. Запозна ли се вече с момичетата? Допадна ли ти някоя? Не бой се, няма да кажа на Роза. И ще…

Прекъсна го писък от една от стаите около салона. Вратата се отвори и разкри мъж с див поглед, размахал нож. Зад него едно момиче се гърчеше в агония върху окървавеното легло.

— Спрете го! — изпищя тя. — Рани ме и ми открадна парите!

С яростен рев лудият сграбчи друго момиче, преди да успее да побегне, притисна го към себе си и допря ножа до шията му.

— Пуснете ме или ще накълцам и тази! — изкрещя той, бодна я с върха на ножа и по кожата й се стече капка кръв.

Изтрезнял набързо, Антонио погледна първо към Теодора, после към Ецио. Теодора също бе впила очи в младия мъж.

— Е, Ецио — каза тя с изненадваща студенина. — Време е да ме впечатлиш.

Лудият се запъти към вратата, където се бяха скупчили няколко момичета.

— Отворете я! — изрева им той, щом приближи. — Те обаче стояха като заковани от страх. — Отворете проклетата врата или с нея е свършено!

Той заби ножа малко по-навътре в гърлото на девойката. Потече нова струйка кръв.

— Пусни я! — изкомандва Ецио.

Мъжът се извърна към него с разкривено лице.

— А кой си ти? Благодетел на курвите? Не ме принуждавай да я убия!

Ецио погледна към мъжа, после към вратата. Момичето в ръцете на лудия се бе отпуснало в безсъзнание. Ецио забеляза, че мъжът се поколеба. Налагаше се да пусне жертвата си. Ецио се напрегна. Нямаше да е лесно, другите момичета бяха близо; трябваше да уцели точния момент и да действа светкавично, а нямаше опит с новото оръжие.

— Отворете вратата! — твърдо нареди той на една от ужасените девойки.

Тя го послуша и лудият пусна окървавената си заложничка на пода. Понечи да се втурне на улицата и за миг отклони поглед от Ецио, който тутакси извади пистолета и стреля.

Проехтя остър гърмеж. Измежду пръстите на дясната ръка на Ецио припламнаха искри и се разнесе пушек. С изненадано изражение лудият се свлече на колене. В средата на челото му личеше малка дупка, а по дървения праг на вратата зад него се разплиска мозък. Той падна ничком, а момичетата се разбягаха с писъци встрани. Теодора незабавно нареди на прислугата да се погрижи за ранените девойки. Момичето в спалнята обаче беше изгубило твърде много кръв и беше умряло.

— Признателни сме ти, Ецио — рече му Теодора, щом въдвори ред.

— Не успях да я спася.

— Спаси останалите. И други щяха да пострадат, ако не беше го спрял.

— С каква магия го повали? — попита удивено Антонио.

— Не е магия, просто тайно оръжие. По-големият брат на кинжала.

— Е, явно ще ти бъде от полза. Нашият дож е примрял от страх. Обградил се е с телохранители и не излиза от палата… Предполагам, че Марко Барбариго е следващият в списъка ти.

— Той е не по-малко опасен от братовчед си Емилио.

— Ще ти помогнем — каза Теодора. — Скоро ще ни се удаде възможност. Дожът организира голямо празненство в чест на карнавала. Ще му се наложи да напусне палата. Пилее пари, за да спечели благоразположението на хората, след като не може да го заслужи. Според шпионите ми дори е поръчал фойерверки от Китай!

— Затова те помолих да дойдеш тук днес — обясни му Антонио. — Сестра Теодора е една от нас и винаги е добре осведомена за случващото се във Венеция.

— Как ще получа покана за празненството? — попита я Ецио.

— Не е лесно — отвърна тя. — Трябва ти златна маска.

— Е, тогава ще откраднем една…

— Не прибързвай — всяка маска е покана. Номерирани са. — При тези думи Теодора се усмихна. — Но имам идея. Ще опитаме да ти спечелим маска. Ела с мен.

Тя го поведе настрани от останалите към тих вътрешен двор зад сградата, където в басейнче с орнаменти бликаше фонтан.

— Утре се провеждат специални карнавални игри, достъпни за всекиго. Има четири състезания, а победителят ще получи златна маска и ще бъде почетен гост на празненството. Трябва да спечелиш, Ецио, защото само така ще се добереш до Марко Барбариго. — Тя го погледна. — А на тържеството те съветвам да вземеш малката си пушка, защото с нож няма да достигнеш дожа.

— Може ли един въпрос?

— Може. Но не обещавам да отговоря.

— Интересно ми е. Носиш монашеска роба, но очевидно не си монахиня.

— Откъде знаеш? Уверявам те, сине, че съм венчана за Бог.

— Все пак не разбирам. Ти си и куртизанка. Имаш публичен дом.

— Не намирам противоречие — усмихна се Теодора. — Как избирам да изразявам вярата си, какво ще правя с тялото си — правото да решавам си е лично мое. — Известно време тя помълча замислено. — Виж, и аз като много млади жени се присъединих към Църквата. Постепенно обаче се разочаровах от така наречените вярващи в този град. Бог е абстрактна идея в главите на хората, но не и в сърцата и в телата им. Схващаш ли накъде бия? Трябва да се научим да обичаме, за да постигнем спасение. С моите момичета даряваме това познание на паството си. Е, никоя Църква не би приела идеята ми, та се наложи да си създам своя собствена. Не е традиционна, но дава резултати. Мъжките сърца укрепват под нашите грижи.

— Не само сърцата им, подозирам.

— Циничен си, Ецио. — Тя му протегна ръка. — Ела утре и ще видим какво ще стане на състезанието. Междувременно бъди внимателен и не забравяй да носиш маската. Знам, че умееш да се грижиш за себе си, но враговете ни все още те издирват.

На път към щабквартирата на крадците Ецио се отби в ателието на Леонардо, за да го помоли да усъвършенства новото му оръжие.

— Радвам се да те видя отново, Ецио — поздрави го Леонардо.

— Излезе прав за сестра Теодора. Тя е олицетворение на свободомислието.

— Щеше да си навлече неприятности с Църквата, ако не бяха могъщите й покровители, които я боготворят.

— Представям си — отвърна Ецио, но забеляза, че Леонардо е малко разсеян и го гледа странно. — Какво има, Лео?

— Навярно е по-добре да не ти казвам, но ще е по-лошо да го откриеш случайно. Виж, Ецио, Кристина Калфучи е пристигнала във Венеция със съпруга си за карнавала. Е, всъщност сега е Кристина д’Ардзента.

— Къде е отседнала?

— С Манфредо гостуват на моя покровител. Така узнах.

— Трябва да я видя!

— Ецио, сигурен ли си, че е добра идея?

— Утре сутринта ще взема пистолета. Ще ми трябва. Спешно е.

— На твое място не бих се движил невъоръжен.

— Нали камите са у мен?

С разтуптяно сърце Ецио пое към Палацо Пексаро. Първо се отби при списвач на писма, комуто плати да напише кратка бележка:

Подписът под бележката гласеше — „Манфредо“. Ецио я отнесе в имението на виконта и зачака.

Рискованият му план проработи. Не след дълго Кристина излезе с компаньонката си и забърза към Дорсодуро. Ецио я последва. Когато пристигна на уреченото място и придружителката й се оттегли на дискретно разстояние, той пристъпи към нея. И двамата бяха с карнавалните маски, но той забеляза, че Кристина е все така красива. Не се удържа. Прегърна я и я целуна нежно и дълго.

Накрая тя го отблъсна, свали маската и го изгледа учудено. После, преди да успее да я спре, протегна ръка и дръпна и неговата маска.

— Ецио!

— Прости ми, Кристина, аз…

Забеляза, че вече не носи медальона му. Естествено.

— Какво, по дяволите, правиш тук? Как смееш да ме целуваш?

— Кристина, нищо лошо не съм…

— Нищо лошо ли? От осем години нито съм те чувала, нито съм те виждала!

— Страхувах се, че няма да дойдеш, ако не използвам малко хитрина.

— Правилно! Разбира се, че нямаше да дойда. Помня как последния път, когато се срещнахме, ти ме целуна на улицата. После най-невъзмутимо спаси живота на годеника ми и ме остави да се омъжа за него.

— Постъпих, както беше редно. Той те обичаше и аз…

— Пет пари не давам за неговите желания! Аз обичах теб!

Ецио не знаеше как да отговори. Светът сякаш се отдръпваше от него.

— Не ме търси повече, Ецио — продължи Кристина с просълзени очи. — Няма да го понеса, а и ти очевидно си предпочел друг живот.

— Кристина…

— Навремето само трябваше да щракнеш с пръст и аз щях… — тя млъкна. — Сбогом, Ецио.

Той проследи с безпомощен поглед как Кристина тръгва към компаньонката си и изчезва зад ъгъла. Не се обърна.

Проклинайки и себе си, и съдбата си, Ецио пое към щабквартирата на крадците.

На следния ден се събуди, обзет от мрачна решимост. Взе пистолета си от Леонардо, поблагодари му и прибра страницата от Кодекса, надявайки се някой ден да я отнесе заедно с открития у Емилио пергамент на чичо си Марио. После се запъти към къщата на Теодора. Оттам тя го съпроводи до Сан Поло, където щеше да се проведе състезанието. В центъра на площада се издигаше платформа, а до масата върху нея седяха неколцина градски съветници и записваха имената на участниците. Сред множеството Ецио различни хилавата фигура и изпитото лице на Силвио Барбариго. До него с изненада забеляза огромния телохранител Данте.

— Ще се изправиш срещу него — рече му Теодора. — Мислиш ли, че можеш да го надвиеш?

— Щом се налага.

Най-сетне записаха всички участници (Ецио продиктува фалшиво име) и церемониалмайсторът — висок мъж в светлочервена мантия застана върху платформата.

Състезанието се състоеше от четири игри. Участниците щяха да се изправят един срещу друг и накрая журито щеше да посочи крайния победител. За радост на Ецио повечето състезатели решиха да останат с маски в духа на карнавала.

Първият кръг беше надбягване, което Ецио спечели лесно за огромно неудоволствие на Силвио и Данте. Вторият беше по-сложен — тактическа борба на воли, в която състезателите трябваше да отнемат от съперниците си символичен флаг, предоставен им за случая.

И в тази игра обявиха Ецио за победител, но израженията на Силвио и Данте му вдъхнаха безпокойство.

— Третият етап — обяви церемониалмайсторът — съчетава елементи от първите два и добавя нови. Този път ще се наложи да използвате не само бързина и ловкост, но и обаяние и чар! — Той разпери широко ръце, за да посочи множеството красиво облечени жени на площада, които му отвърнаха с кокетни усмивки. — Няколко дами се съгласиха да ни помогнат — продължи церемониалмайсторът. — Някои са по площада. Други по околните улици. Ще ги разпознаете по панделките в косите. Задачата ви, почитаеми състезатели, е да съберете възможно най-много панделки за времето, отмерено от пясъчния часовник. Ще възвестим края с камбанен звън, но убедено твърдя, че който и да излезе победител, тази игра ще ви е най-приятна. Мъжът, върнал се с най-много панделки, ще спечели и ще се приближи с една стъпка към златната маска. Помнете обаче — ако не бъде излъчен категоричен победител, съдиите ще посочат щастливеца, който ще посети празненството на дожа. А сега — старт!

Времето изтече — както бе предрекъл церемониалмайсторът — бързо и приятно. Камбаните на Сан Поло проехтяха, щом той даде знак, че и последното зрънце е паднало в долната стъкленица на пясъчния часовник. Състезателите — някои усмихнати, други поруменели — се строиха на площада и подадоха панделките си на съдиите. Само Данте стоеше с каменно лице, ала и неговите страни почервеняха от гняв, когато преброяването приключи и церемониалмайсторът за пореден път вдигна ръката на Ецио.

— Е, тайнствени млади човече, късметът е на твоя страна днес — рече той. — Да се надяваме, че фортуна няма да те изостави на последната права.

Обърна се към множеството, докато разчистваха платформата и я обграждаха с въжета, за да я превърнат в боксов ринг:

— Последното състезание, дами и господа, е съвсем различно от предишното. То изисква само физическа сила. Участниците ще се изправят един срещу друг, докато останат само двамина. Последните ще се борят, докато единият не падне. И тогава настъпва моментът, който всички очаквате! Ще обявим крайния победител, който ще получи златната маска. Внимавайте обаче на кого залагате — изненадите и обратите тепърва предстоят!

В последния етап Данте се отличи като фаворит, но Ецио — с ловкост и пъргавина — също надви съперниците си и на финала се изправи срещу грамадния телохранител. Данте размахваше лапи като лопати, но Ецио чевръсто отбягваше ударите му, успявайки от своя страна да му нанесе няколко крошета.

Между рундовете в последния мач нямаше почивки и Ецио забеляза, че Данте се измори. Зърна обаче и как Силвио Барбариго шепне настойчиво на церемониалмайстора и на съдиите, седнали край маса под тента близо до ринга. Стори му се, че церемониалмайсторът пъха крадешком в джоба си издута кесия. Не успя да се увери в това, понеже отклони поглед към опонента си, който разярено се спусна към него, размахал ръце. Ецио се наведе и заби два бързи юмрука в брадичката и тялото на противника. Най-сетне здравенякът падна. Ецио се изправи над него и Данте го изгледа заплашително.

— Не сме свършили — изръмжа той, но с мъка се заизправя на крака.

Ецио погледна към церемониалмайстора и протегна умолително ръка, но мъжът произнесе с каменно лице:

— Сигурни ли сме, че всички състезатели са елиминирани? — подвикна той. — Всички до един? Не можем да обявим победител, ако не сме уверени!

Тих ропот се понесе, когато двама мрачни мъже си проправиха път през тълпата и се качиха на ринга. Ецио погледна към съдиите, но те отклониха очи. Мъжете приближиха. Ецио забеляза, че в дланите си и двамата стискат ножове с къси, почти незабележими остриета.

— Така значи, а? — изръмжа Ецио. — Всичко е разрешено.

Той се изплъзна от хватката на падналия Данте, който се опита да го сграбчи за глезените и да го събори, после подскочи във въздуха и ритна единия от противниците си по лицето. Мъжът изплю няколко зъба и се оттегли. Ецио пристъпи напред и силно заби пета в лявото стъпало на другия. После го удари с юмрук в корема и когато съперникът му се преви, трясна с коляно брадата му. Мъжът се строполи, ревнал от болка. Беше прехапал езика си и от устата му се стичаше кръв.

Без да се обръща, Ецио се прехвърли през ринга и аплодиран от тълпата, се изправи пред церемониалмайстора и уплашените съдии.

— Смятам, че излъчихме победител — рече той на церемониалмайстора.

Мъжът се спогледа със съдиите и със застаналия наблизо Силвио Барбариго. После се изкачи на ринга, заобикаляйки локвите кръв, и се обърна към множеството:

— Дами и господа! — обяви той, прочиствайки нервно гърло. — Ще се съгласите навярно, че днес наблюдавахме усилна и честна битка.

Зрителите нададоха окуражителни възгласи.

— Затова се затрудняваме да посочим истинския победител…

По лицата на зяпачите се изписа недоумение. Ецио срещна погледа на Теодора, застанала най-отзад.

— Не ни беше лесно — на мен и на съдиите — продължи церемониалмайсторът, потейки се обилно и бършейки чело, — но все пак трябва да излъчим едного. В крайна сметка решихме… — той се наведе и с мъка помогна на Данте да се изправи в седнало положение — златната маска да получи Данте Моро!

Хората задюдюкаха и закрещяха недоволно, а церемониалмайсторът и съдиите побързаха да изчезнат, обстрелвани от всичко, попаднало под ръка на зрителите. Ецио застана до Теодора и двамата проследиха с поглед как Силвио — с крива усмивка върху пепелявото лице — помага на Данте да слезе от платформата и го отвежда по странична алея.