Ренесанс

17.

— Ецио! Откога не съм те виждал! — посрещна го Леонардо като отдавна изгубен брат.

Ателието му във Венеция бе придобило облика на флорентинското. Веднага се набиваше в очи окончателната версия на приличната на прилеп машина, чието предназначение сега бе принуден да приеме на сериозно. Но Леонардо поде друга тема.

— Слушай, Ецио, онзи мил човек Уго ми донесе страницата от Кодекса, но ти така и не се появи. Толкова зает ли беше?

— Много — отвърна Ецио, припомнил си открития у Емилио Барбариго пергамент.

— Е, пазя го. — Леонардо затършува из хаоса в стаята, но бързо намери спретнато свитата страница, която бе запечатал наново. — Този път нямаше схема за ново оръжие, но доколкото мога да съдя от символите и от писмото — арамейско, дори вавилонско, струва ми се — пергаментът съставлява важна част от пъзела, който събираш. Разпознавам като че ли очертанията на карта. — Протегна ръка. — Не ми казвай нищо! Интересуват ме само изобретенията, които съдържат твоите пергаменти. Повече не искам да научавам. Недосегаем съм само докато съм полезен, но открият ли, че знам твърде много… — Той прокара изразително пръст по шията си. — Е, това е…

След кратко мълчание маестрото продължи:

— Познавам те, Ецио. Никога не се отбиваш просто да поговорим. Пийни чаша от ужасното „Венето“ — ах, как съм се затъжил за едно кианти. Някъде трябва да има и рибни питки, ако си гладен…

— Изпълни ли поръчката?

— Виконтът е търпелив човек. Наздраве! — вдигна чашата си маестрото.

— Леонардо, работи ли наистина тази твоя машина? — попита Ецио.

— Имаш предвид дали лети?

— Да.

Леонардо потърка брадичка.

— Е, все още е в ранен стадий. Искам да кажа, че не е готова. Но струва ми се, макар да звучи нескромно, че… да! Ще литне! Бог ми е свидетел колко време й посветих! Тази идея не ми дава мира!

— А ще ми позволиш ли да пробвам?

— Не, разбира се! — изгледа го шокирано Леонардо. — Да не си полудял? Твърде опасно е. Ще трябва да излетиш от някоя кула…

На разсъмване на другия ден, когато първите сиво-розови ивици обагряха хоризонта на изток, Леонардо и помощниците му, разглобили летящата машина, за да я пренесат, я сглобиха върху равния висок покрив на замъка Пексаро — семейното имение на нищо неподозиращия работодател на Леонардо. До тях стоеше Ецио. Под нозете им градът още спеше. Дори върху покривите на Палацо Дукале нямаше стражи, понеже беше Часът на вълка, когато вампирите и привиденията са във вихъра на силата си. Само лудите и учените се осмеляваха да излизат по това време.

— Готово! — каза Леонардо. — И слава Богу, хоризонтът е чист. Ако ни види някой, няма да повярва на очите си. А разберат ли, че е мое изобретение, кракът ми няма да стъпи повече в този град.

— Ще побързам — обеща Ецио.

— Гледай да не го счупиш — предупреди го Леонардо.

— Това е пробен полет — успокои го Ецио. — Няма да насилвам машината. Само ми повтори как работеше тази bambina.

— Нали си наблюдавал как летят птиците? Не защото са по-леки от въздуха. Разчитат на баланса и грацията. С тежестта на тялото ще контролираш височината и посоката, а крилете ще те носят — сериозно обясни Леонардо и стисна ръката на Ецио. — На добър час, приятелю. На път си — надявам се — да останеш в историята.

Помощниците на Леонардо овързаха старателно Ецио под машината. Прилеповите криле се разпериха над него. Беше пристегнат здраво в кожената седалка, но ръцете и краката му останаха свободни, а пред него имаше напречна дъска, прикрепена към основната дървена рамка, която придържаше крилете разтворени.

— Не забравяй какво ти обясних! Рулираш със странични движения, а ъгълът на крилете контролираш, местейки лоста напред-назад.

— Благодаря — рече Ецио задъхано. Разбираше, че ако машината не проработи, това ще е последният му скок в живота.

— Бог да ти помага! — пожела му Леонардо.

— До скоро — отвърна Ецио с увереност, каквато не изпитваше. Той уравновеси машината, застина за миг и се стрелна през ръба на покрива.

Стомахът му се сви на топка, но после почувства невероятно опиянение. Венеция се люшна под краката му, машината се завъртя, затрептя и запропада надолу. Ецио обаче запази самообладание, припомни си напътствията на Леонардо как да използва лоста за управление и успя да се върне обратно върху покрива на замъка Пексаро. Приземи машината тичешком, впрягайки цялата си сила и гъвкавост да я удържи.

— Всемилостиви Боже! Проработи! — изкрещя Леонардо, забравил в миг опасността.

Развърза Ецио и го прегърна диво.

— Ти си чудесен! Ти полетя!

— Да. Да не повярваш! — отвърна Ецио задъхано. — Но не достатъчно надалеч.

Очите му се устремиха към палата на дожа и непристъпния му двор. Помисли си колко малко време му остава, ако иска да предотврати убийството на Мочениго.

По-късно, в ателието на Леонардо Ецио и маестрото изобретател огледаха щателно машината. Леонардо разстла схемите си върху работния плот.

— Ще прегледам плановете. Дано успея да намеря начин да увелича продължителността на полета.

Прекъсна ги Антонио, който се втурна забързано в ателието.

— Ецио! Съжалявам, че те безпокоя, но е спешно! Шпионите ми докладваха, че Силвио се е сдобил с отровата и я е предал на Грималди.

В този момент Леонардо нададе отчаян вик.

— Няма смисъл! Колкото и да се мъча, не откривам начин! Не знам как да удължа полета! Да му се не види! — Той перна ядосано листовете и те се разлетяха из стаята. Някои паднаха в камината, огънят ги подхвана и издигна няколко. Лицето на Леонардо се проясни и широка усмивка изличи гнева. — За Бога! — възкликна той. — Еврика! Разбира се! Гениално!

Той извади от камината скиците, които пламъците не бяха успели да погълнат, и стъпка огнените езици.

— Никога не се поддавайте на яростта! — посъветва останалите маестрото. — Ужасно непродуктивно е.

— И какво потуши твоята? — попита Антонио.

— Вижте! — каза Леонардо. — Не забелязахте ли как се вдигна пепелта? Заради горещия въздух. Колко често съм наблюдавал орлите да се носят във въздуха, без изобщо да размахват криле! Но въпреки това се издигат нагоре! Принципът е елементарен. Трябва само да го приложим!

Той се пресегна за картата на Венеция и я разгъна върху масата. Взе молив и очерта разстоянието между Палацо Пексаро и Палацо Дукале, отбелязвайки с кръстчета ключови точки между двете сгради.

— Антонио! — възкликна той. — Ще накараш ли хората си да подготвят огньове навсякъде, където съм посочил, и да ги запалят един след друг?

Антонио се вгледа в картата.

— Ще го уредим. Но защо?

— Не разбираш ли? Ецио ще прелети оттук! Огньовете ще му помогнат да достигне целта с машината ми. Горещият въздух ще го издига нагоре!

— Ами стражарите? — попита Ецио.

Антонио го погледна.

— Ти ще летиш. Този път ще оставиш стражарите на нас. Във всеки случай — добави той — част от тях ще са заети с друго. Шпионите ми съобщиха, че току-що от далечна източна държава, наречена Китай, по море е пристигнала любопитна пратка — цветен прах в малки тръбички. Бог знае какво е това, но явно е ценно, понеже го охраняват строго.

— Фойерверки — измърмори Леонардо.

— Какво?

— Нищо!

По здрач хората на Антонио подготвиха огньовете, както бе заръчал Леонардо. Освен това прочистиха района наоколо от стражари и от зяпачи, склонни да предупредят властите за ставащото. Междувременно помощниците на Леонардо пренесоха за пореден път летящата машина върху покрива на замъка Пексаро, а Ецио — закопчал върху китките си щита и камата — зае позиция в нея. До него стоеше Антонио.

— Смелчага! — рече той.

— Единственият начин да се доберем до палата на дожа. Сам го каза.

— Не съм си и помислял, че е осъществимо. И сега ми е трудно да го повярвам. Ако Бог е искал да летим…

— Готов ли си да дадеш знак на хората си, Антонио? — попита Леонардо.

— Напълно.

— Тогава действай, за да издигнем Ецио във въздуха.

Антонио застана на ръба на покрива и погледна надолу.

Извади голяма червена кърпа и я размаха. В далечината различиха как пламва един, после втори, трети, четвърти, пети огромен огън.

— Отлично, Антонио. Поздравления! — похвали го Леонардо и се обърна към Ецио. — А сега не забравяй какво ти обясних. Ще летиш от огън до огън. Горещият въздух над тях ще те отнесе до замъка.

— И внимавай! — рече Антонио. — По покривите има стрелци. Ще те обстрелват, ако те забележат. Ще те помислят за демон от ада.

— Ще ми се да можех да използвам меча си, докато летя.

— Краката ти са свободни — обади се замислено Леонардо. — Ако успееш да се добереш до стражарите, без да те застрелят, ще можеш да ги изриташ надолу.

— Ще го имам предвид.

— А сега върви. Успех!

Ецио се оттласна от покрива и полетя в нощта към първия огън. Преди да го достигне, започна да губи височина, но щом се понесе над него, усети как машината отново се издига. Идеята на Леонардо проработи! Чу как скупчените около огъня крадци го приветстват бурно. Но не само те го забелязаха. Той виждаше стрелците на Барбариго по покрива на катедралата и останалите сгради около двореца на дожа. Маневрирайки умело, успя да събори неколцина и да избегне повечето стрели, макар една-две да се забиха в дървената рамка. Когато приближи Палацо Дукале обаче, личните стражи на дожа започнаха да го обстрелват с огнени стрели. Улучиха дясното крило на машината и то пламна веднага. Ецио поддържаше курса с огромни усилия, но бързо губеше височина. Чу някаква млада благородничка да крещи, че дяволът е дошъл за нея. После профуча нататък. Пусна контролния лост и разкопча катарамите на кожените ремъци, с които беше овързан. Освободи се в последния момент, скочи напред и се приземи меко върху покрива на сграда във вътрешния двор, отвъд решетката, през която можеше да прехвръкне само птица. Видя как машината се блъска в камбанарията на „Сан Марко“ и пада на площада долу, сеейки паника и хаос сред хората. Дори стрелците на дожа отклониха за миг вниманието си. Ецио се възползва от случая, спусна се бързо в двора и изчезна от полезрението им. Точно тогава забеляза дожа Мочениго да се надвесва от прозорец на втория етаж.

— Ma che cazzo? — попита дожът. — Какво беше това?

Карло Грималди се появи до него.

— Сигурно младежи палят фишеци. Хайде, допийте си виното.

При тези думи Ецио се спусна по покривите и по стените, стараейки се да не се набива в очите на стрелците, и се добра до прозореца. Погледна вътре точно когато дожът пресушаваше чашата си. Прехвърли се през рамката и скочи в стаята:

— Спрете, Altezza! Не пийте…!

Дожът го изгледа удивено, но Ецио осъзна, че е закъснял. Грималди се подсмихна.

— Този път късметът ти изневери, асасине! Скоро ще се сбогуваме с месер Мочениго. Изпитата отрова би повалила и бивол!

— Какво? — извърна се към него Мочениго. — Какво си сторил?

Грималди махна извинително.

— Трябваше да ме послушате.

Дожът залитна, краката му се подкосиха, но Ецио се втурна напред, подхвана го и го поведе към един стол, където старецът се отпусна тежко.

— Изморен съм… — отрони той. — Причернява ми…

— Много съжалявам, Altezza — безпомощно се обади Ецио.

— Време беше да усетиш вкуса на провала — изръмжа му Грималди, отвори вратата и изкрещя: — Стража! Стража! Отровиха дожа! Убиецът е още тук!

Ецио скочи и сграбчи Грималди за яката. Придърпа го обратно в стаята, захлопна вратата и я залости. След секунди по коридора затрополиха войници и заблъскаха по вратата. Той се обърна към Грималди:

— Вкусът на провала, а? Тогава се налага да го компенсирам.

Той извади острието на камата.

Грималди се усмихна.

— Можеш да ме убиеш — рече той, — но няма да надвиеш тамплиерите.

Ецио заби камата в сърцето му.

— Мир на духа ти — каза той студено.

— Добре — произнесе тих глас зад гърба му.

Ецио се извърна и видя, че макар и смъртно бледен, дожът е още жив.

— Ще доведа лекар.

— Не. Късно е. Но ще умра доволен, че убиецът ми пое преди мен в мрака. Благодаря ти. — Мочениго едвам си поемаше дъх. — Отдавна подозирах, че е тамплиер, но бях твърде слаб, твърде доверчив… Погледни в кесията му. Вземи документите. Несъмнено ще откриеш нещо, което ще допринесе за каузата ти и ще възмезди смъртта ми.

Мочениго се усмихна. Ецио видя как усмивката му застива, очите му се изцъклят и главата му се люшва настрани. Той постави пръсти върху шията на дожа. Не усети пулс. Затвори очите му, отрони кратка благословия и бързо взе и отвори кесията на Грималди. Сред документите откри страница от Кодекса.

Стражите продължаваха да блъскат по вратата, която започваше да поддава. Ецио се втурна към прозореца и погледна надолу. В двора гъмжеше от войници. Единственият му шанс бе да се изкачи на покрива. Измъкна се от прозореца и се закатери по стената. Край главата му засвистяха стрели и затрополиха по каменните плочи от двете му страни. На покрива се натъкна на още стражи, но ги свари неподготвени и ги отстрани. Сблъска се обаче с ново затруднение. Решетката, която преди не му позволяваше да влезе, сега го държеше в капан вътре! Притича към нея и забеляза, че острият й връх е извит навън и надолу. Изкатереше ли се догоре, щеше да успее да отскочи. Вече чуваше стъпките на множество стражари да трополят по стъпалата към покрива. Събра всичката сила, която му вдъхваше отчаянието, засили се и запълзя към върха на решетката. В следващия миг вече бе в безопасност от другата й страна. Сега в капана й останаха преследвачите му, твърде тежковъоръжени, за да я изкатерят. Не притежаваха, разбира се, и пъргавината на Ецио. Той изтича към ръба на покрива, погледна надолу, хвърли се към скелето, издигнато край стената на катедралата, и се спусна по него. После профуча по площад „Сан Марко“ и се стопи в тълпата.