Ренесанс

11.

Ецио се върна във Флоренция и разказа на Лоренцо как е загинал последният от клана Паци. Дукът се зарадва, но и натъжи, че сигурността на Флоренция и на Медичите е изкупена с цената на толкова много кръв. Лоренцо предпочиташе да разрешава неразбирателствата с дипломатически средства, ала това желание го отличаваше от останалите управници на италианските градове държави.

Той възнагради Ецио с церемониална пелерина, позволяваща му да се ползва с всички права и свободи на почетен гражданин на Флоренция.

— Много сте щедър, Altezza — благодари му Ецио. — Опасявам се обаче, че не разполагам с време да се насладя на облагите, с които ме дарявате.

— Как така? — изненада се Лоренцо. — Скоро ли смяташ да тръгваш? Надявах се да останеш, да отвориш семейното имение и да се включиш в градската управа, за да работим съвместно.

Ецио се поклони, но отвърна:

— С неудоволствие споделям мнението си, че неприятностите ни не са приключили с краха на клана Паци. Те са само едно пипало от далеч по-могъщо чудовище. Възнамерявам да се отправя към Венеция.

— Венеция?

— Да. Мъжът, който придружаваше Родриго Борджия на срещата с Джакопо, е от семейство Барбариго.

— Една от най-влиятелните венециански фамилии. Твърдиш, че този мъж е опасен?

— Съюзник е на Родриго.

Лоренцо се позамисли, после разпери ръце.

— Пускам те с огромно съжаление, Ецио. Не съм забравил обаче, че завинаги ще остана твой длъжник. Което от своя страна означава, че нямам право да ти заповядвам. Усещам също, че в дългосрочен план делата ти ще се окажат благотворни за града ни, дори да не доживея да го видя.

— Не говорете така, Altezza.

— Надявам се да не изляза прав — усмихна се Лоренцо, — но животът в тази страна и в тези времена напомня излет по ръба на Везувий — опасен и несигурен.

Преди да тръгне, Ецио занесе вести и подаръци на Анета. Родният дом обаче му навяваше дълбока тъга и той отказа да влезе. Избягваше старателно и имението на семейство Калфучи. Посети обаче Паола — все така ослепителна, но разсеяна, сякаш умът й се рееше нейде надалеч. Накрая се отби в ателието на Леонардо, но там свари само Аниоло и Иноченто. Работилницата изглежда не функционираше. От Леонардо нямаше и помен.

— Здравей, Ецио! — поздрави го усмихнато Аниоло. — Отдавна не си се отбивал.

— Много отдавна.

Ецио се огледа въпросително наоколо.

— Чудиш се къде е Леонардо?

— Заминал ли е?

— Да, но не завинаги. Взе си някои вещи, но не успя да побере всичко, та с Иноченто ще наглеждаме ателието, докато го няма.

— И къде отиде?

— Интересно се получи. Маестрото преговаряше с милански благородник, но после виконт Пексаро го покани да му погостува във Венеция и да нарисува пет фамилни портрета… — Аниоло се усмихна лукаво. — Не че ще го стори. Градският съвет обаче проявява интерес към инженерните му умения. Ще му осигурят ателие, помощници, всичко необходимо. Та така, драги Ецио, ако ти трябва, потърси го там.

— Но аз също заминавам за Венеция! — възкликна Ецио. — Чудесна новина! Кога тръгна Леонардо?

— Преди два дни. Но лесно ще го настигнеш. Пътува с огромна волска каруца, натоварена догоре с вещите му.

— Придружава ли го някой от хората му?

— Само каруцарите и неколцина ездачи, в случай че изникнат неприятности. Поеха към Равена.

Ецио побра всичко необходимо в дисагите и след ден и половина самотна езда на един завой се натъкна на тежка волска талига с платнен навес, под който бяха старателно подредени какви ли не машинарии и макети.

Каруцарите се помайваха край пътя, почесваха се по главите и изглеждаха сгорещени и притеснени. Ездачите — две слабовати момчета, въоръжени с арбалети и пики — стояха на стража на близкото хълмче. Леонардо — очевидно съсредоточен в някакъв лостов механизъм — вдигна поглед и забеляза Ецио.

— Привет, Ецио! Какъв късмет!

— Леонардо! Какво става?

— Сполетяха ме неприятности. Колелото на каруцата… — Той посочи към едното задно колело, което се бе измъкнало от оста. — Проблемът е, че трябва да повдигнем каруцата, за да го наместим, а не ни стигат силите. Лостът пък не я повдига достатъчно. Дали може…?

— Разбира се.

Ецио махна на каруцарите — едри мъжаги, които щяха да му помогнат повече от хилавите ездачи — и тримата вдигнаха каруцата и я задържаха, докато Леонардо закрепи здраво колелото на оста. Докато чакаха, напрегнал мускули под тежестта на каруцата, Ецио огледа съдържанието й. Веднага различи добре познатата му прилична на прилеп конструкция. Изглеждаше доста усъвършенствана.

Щом поправи каруцата, Леонардо зае мястото си на предната седалка до единия каруцар, а другият закрачи пред воловете. Ездачите патрулираха неуморно и пред, и зад тях. Ецио подкара бавно коня си до Леонардо, за да си поговорят. Отдавна не бяха се виждали и имаха много да си разказват. Той уведоми Леонардо за последните събития, а художникът сподели вълнението си, че ще види Венеция благодарение на новите си покровители.

— Толкова се радвам, че ще пътуваме заедно! Но да ти напомня, че ще пристигнеш по-бързо, ако не се съобразяваш с нашата скорост.

— За мен е удоволствие. И искам да се уверя, че ще стигнеш без произшествия.

— Нали съм наел охрана?

— Леонардо, не ме разбирай погрешно, но дори разбойници с жълто около устата ще размажат тези двамата като комари.

По лицето на Леонардо се изписа изненада, после обида и накрая — веселие.

— Тогава съм щастлив, че си ми спътник. — После лукаво продължи: — И предполагам, че ще се погрижиш да пристигна цял-целеничък не само от сантиментални подбуди.

Ецио се усмихна, но не отговори.

— Забелязвам, че още работиш по прилеповата конструкция — отбеляза само той.

— Моля?

— Знаеш какво имам предвид.

— О, това ли? Просто се забавлявам. Но не исках да я оставям.

— Какво представлява?

— Не обичам да обсъждам проектите си, преди да ги завърша — неохотно отвърна маестрото.

— Леонардо! Можеш да ми се довериш! — сниши глас Ецио. — Нали и аз ти поверих тайните си.

Леонардо се поколеба, после се успокои.

— Добре, но никому не казвай.

— Promesso. Обещавам!

— И без това ще те помислят за смахнат — продължи Леонардо, но гласът му прозвуча развълнувано. — Слушай! Мисля, че открих начин как да полетим!

Ецио го изгледа и се разсмя невярващо.

— Скоро ще се разкайваш за присмеха! — добродушно го скастри Леонардо.

После смени темата и заговори за Венеция — Ла Серенисима — по-различна от останалите италиански градове и често вгледана по-скоро на Изток, отколкото на Запад — и за изгода, и загрижено, понеже османските тюрки вече се домогваха почти до северното адриатическо крайбрежие. Леонардо говореше за красотата и коварството на Венеция, за страстта й към богатството, за странната й архитектура — град с канали, издигнат над водите върху основи от стотици хиляди огромни дървени колове, за яростното й свободолюбив и политическата й мощ. Преди по-малко от три столетия дожът на Венеция бе принудил цяла войска кръстоносци да обслужват собствените му интереси, да унищожат всичките му търговски и военни конкуренти и да накарат Византийската империя да коленичи пред града държава. Леонардо не пропусна да спомене тайнствените тихи канали с тъмни води, високите, осветени от стотици свещи имения, любопитния диалект на местните, великолепните им одежди, изкусните им художници и най-яркия талант сред тях — Джовани Белини — с когото маестрото очакваше с нетърпение да се срещне. Обсъдиха музиката, карнавалите и показността на венецианците и колко ненадминати са в отровителското изкуство.

— Всичко това — заключи Леонардо — съм научил от книгите. Представи си какво е наяве!

„Мръсно и пренаселено“ — помисли си Ецио хладно. Като навсякъде. Но се усмихна на приятеля си. Леонардо беше мечтател. А никой не бива да възпира мечтателите.

Навлязоха в планински пролом и гласовете им отекваха по скалистите му склонове. Ецио вдигна поглед към почти невидимите зъбери, ограждащи го от двете страни, и застина. Конниците се бяха насочили напред, но в теснината би трябвало да долавят тропота на копита. Цареше обаче пълна тишина. Спусналата се лека мъгла довя внезапен хлад, който никак не го успокои. Леонардо не забелязваше нищо, но Ецио видя, че и каруцарите са напрегнати и се озъртат тревожно.

Внезапно по склона на пролома затрополиха камъчета. Конят на Ецио се стресна. Ездачът му вдигна поглед, примижал срещу слънцето, под което кръжеше орел.

Сега дори и Леонардо се сепна.

— Какво става? — попита той.

— Не сме сами — отговори му Ецио. — На скалите над нас може би има стрелци.

В същия миг чу громолене на копита. Няколко коня ги настигаха изотзад.

Ецио обърна коня си и зърна дузина войници, понесли знаме с червен кръст върху жълт щит.

— Борджия! — прошепна той и извади меча си. В същия момент една стрела се заби в каруцата. Каруцарите вече тичаха по пътя пред тях и дори воловете се подплашиха и задърпаха товара си напред по собствена воля.

— Хвани юздите и ги насочвай — извика Ецио на Леонардо. — Преследват мен, не теб. Не спирай, каквото и да стане!

Леонардо се подчини припряно, а Ецио се втурна назад към конниците. Мечът му — от оръжейницата на Марио — беше добре балансиран и конят му бе по-лек и по-повратлив от конете на враговете му. Ала те носеха здрави ризници и оръжията от Кодекса нямаше да му помогнат. Ецио сръга с пети коня и го пришпори към най-нагъсто скупчените войници. Приведен ниско над седлото, той се вклини в групата, а инерцията му подплаши и обърна в бягство два от противниковите коне. След това мечовете заиграха необуздано. Щитът върху китката му отклони много удари. Ецио използваше изненадата на враговете от невъзможността да го ранят и на свой ред ги покосяваше.

Почти светкавично събори от конете четирима, а двамата оцелели се втурнаха по обратния път. Този път обаче Ецио съзнаваше, че не бива да им позволява да се върнат при Родриго. Той се спусна след тях, изравни се с конете им и ги посече един след друг.

Претърси бързо телата, но не откри нищо интересно. После ги придърпа настрани и ги затрупа с камъни и скални отломки. Яхна коня си и се втурна след Леонардо, спирайки само колкото да разчисти от пътя останалите тела и да ги погребе надве-натри с камъни и шума, за да не се виждат. Нямаше какво да стори с конете им, които вече бяха побягнали.

За пореден път се бе изплъзнал от лапите на Родриго, но знаеше, че кардиналът няма да се откаже, докато не го убие. Заби пети в хълбоците на коня и настигна Леонардо. Двамата търсиха и викаха каруцарите. Напразно.

— Платих им огромна сума за талигата и воловете — оплака се Леонардо. — Ще трябва да се простя с нея.

— Продай ги във Венеция.

— Там не използват ли гондоли?

— На сушата има много ферми.

— За бога, Ецио, обичам прагматичните люде!

Дългото им пътуване продължи край древния град Форли — понастоящем независим град държава — и към Равена и пристанището му на няколко мили по-нататък. Там се качиха на пътническа галера от Анкона до Венеция и щом установи, че никой на палубата не ги заплашва, Ецио се поотпусна. Знаеше обаче, че дори на сравнително малък кораб като този не би било особено трудно да прережеш нечие гърло през нощта и да изхвърлиш трупа в мътно сините води. Затова оглеждаше зорко всички, които се качваха и слизаха по малките пристанища, където акостираха.

След няколко дни пристигнаха благополучно на пристана във Венеция. Тук Ецио се сблъска с поредното препятствие, при това съвсем неочаквано.

Слязоха от галерата и зачакаха местния ферибот, който щеше да ги отведе на островния град. Той пристигна и моряците помогнаха на Леонардо да качи талигата на палубата, която се огъна обезпокоително под тежестта й. Капитанът съобщи на маестрото, че служители на виконт Пексаро ще го посрещнат на кея и ще го изпроводят до жилището му. После с усмивка и поклон му подаде ръка да скочи на борда.

— Имате пропуск, нали, господине?

— Разбира се — отвърна Леонардо и му подаде лист хартия.

— А вие, сър? — обърна се любезно капитанът към Ецио.

Той се стъписа. Идваше без покана, незапознат с местните закони.

— Не… аз нямам пропуск — отвърна той.

— Няма проблем — намеси се Леонардо. — Той е с мен. Гарантирам за него и съм убеден, че виконтът…

Капитанът обаче вдигна ръка.

— Съжалявам, господине. Правилата са категорични. Във Венеция допускаме само пътници с пропуск.

Леонардо се накани да възрази, но Ецио го възпря.

— Не се безпокой, Леонардо. Ще намеря друг начин.

— Ще ми се да ви помогна, господине, но действам по изрична заповед — извини се капитанът и с по-висок глас се обърна към пътниците: — Внимание, моля! Внимание! Фериботът потегля в десет!

Ецио разбра, че не разполага с много време.

Погледът му привлече изключително пищно облечена двойка. Семейството се бе качило на галерата едновременно с тях, бе заело най-добрата каюта и странеше от спътниците си. Сега двамата стояха на ръба на кея, където бяха закотвени няколко частни гондоли, и очевидно спореха разгорещено.

— Скъпа, моля те… — рече мъжът, слабоват човечец и двайсетина години по-възрастен от благоверната си — енергична червенокоса дама с пламтящ поглед.

— Джироламо, ти си пълен глупак! Бог знае защо се омъжих за теб, но Той знае и колко страдания ми причини това решение! Ти вечно мърмориш, държиш ме като пиле в клетка в онзи ужасен провинциален град и на всичкото отгоре… на всичкото отгоре! Не можеш дори да уредиш да ме откараш с гондола до Венеция! Като си помисля само, че проклетият папа ти е чичо! Ни повече, ни по-малко! Логично е да използваш влиянието си. Но не, ти си безгръбначен като плужек.

— Катерина…

— Не ме прекъсвай! Накарай носачите да побързат с багажа и ме заведи във Венеция! Искам баня и чаша вино!

— Ще ми се да те оставя тук и да замина сам за Пордероне! — намръщи се Джироламо.

— Във всеки случай по-добре щеше да е да се движим по суша.

— Пътищата са опасни.

— Да! За страхливци като теб!

Джироламо замълча. Накрая лукаво посочи:

— Защо не се качиш на тази гондола тук? Веднага ще намеря двамина гондолиери.

— Хмм! Най-сетне се вразуми! — промърмори жената и му подаде ръка да й помогне.

Щом се настани обаче, Джироламо разви въжето и блъсна гондолата към лагуната.

— Buon viaggio31! — изхихика той.

— Bastardo! — изкрещя тя. После, осъзнала какво я чака, запищя: — Aiuto! Aiuto!32

Джироламо обаче закрачи към групата прислужници, които се въртяха около купчина багаж, и зараздава заповеди. После се запъти с тях и багажа към другия край на дока, където си спазари частен ферибот.

Междувременно Ецио — полуразвеселено, разбира се, ала и загрижено — наблюдаваше Катерина.

— Хей, ти! Не стой така! Помогни ми!

Той свали меча, обувките и пелерината си и се хвърли във водата.

Когато се добраха отново до кея, Катерина усмихнато подаде ръка на мокрия до кости Ецио.

— Моят герой! — възкликна тя.

— Дреболия.

— Можех да се удавя! Но този нехранимайко не дава пет пари! — Тя огледа одобрително Ецио. — Ала ти! Колко си силен само! Как успя да изплуваш до брега и да издърпаш гондолата за въжето? При това с мен!

— Беше лека като перце!

— Ласкател!

— Искам да кажа… тези лодки са повратливи…

Катерина се намръщи.

— За мен беше чест да ви услужа, госпожо — довърши неубедително Ецио.

— Някой ден ще ти се отблагодаря — рече тя с многозначителен поглед. — Как се казваш?

— Аудиторе. Ецио.

— Аз съм Катерина. Накъде пътуваш?

— За Венеция. Но нямам пропуск и капитанът на ферибота…

— Basta! — прекъсна го тя. — Това нищожество не те пусна, така ли?

— Да.

— Ще се погрижа лично.

Катерина се обърна и излетя нанякъде, без да дочака Ецио да се обуе и да си сложи пелерината. Настигна я чак до ферибота, където тя вече хокаше разтреперания капитан. Ецио го чу да мърмори сервилно:

— Да, Altezza, разбира се, Altezza, както кажете, Altezza.

— Гледай да се постараеш наистина! Ако не искаш да набуча главата ти на кол! Ето го! Върви и доведи коня му лично! Погрижи се и за багажа му! Хайде! И се дръж любезно! Ще узная дали си ме послушал.

Капитанът побърза да изпълни нареждането. Катерина се обърна към Ецио.

— Благодаря, мадам.

— Надявам се пътищата ни отново да се пресекат — рече тя и протегна ръка. — Живея във Форли. Ела някой ден. С удоволствие ще те посрещна.

Подаде му ръка и се накани да си върви.

— Не искате ли и вие да отплавате за Венеция?

Тя го погледна, после насочи очи към ферибота.

— С тази съборетина? Шегуваш ли се?

И се понесе по кея към съпруга си, който наблюдаваше как натоварват последния му багаж.

Капитанът се появи, повел коня на Ецио.

— Заповядайте, господине. Поднасям ви най-смирени извинения, сър. Ако знаех, сър…

— Когато пристигнем, ще ми трябва конюшня.

— За мен ще бъде чест, господине.

Когато фериботът потегли и заплава по оловносивите води на лагуната, Леонардо, станал свидетел на сцената от начало до край, отбеляза сухо:

— Знаеш коя е, нали?

— Не бих имал нищо против да се посближа с нея — усмихна се Ецио.

— По-добре внимавай! Това е Катерина Сфорца, дъщерята на миланския дук. А съпругът й е дук на Форли и племенник на папата.

— Как се казва?

— Джироламо Риарио.

Ецио замълча, фамилията му прозвуча познато. Накрая рече:

— Е, оженил се е за огън и жупел.

— Ще повторя — отваряй си очите!