Ренесанс

4.

Беше сиво, облачно утро. Градът лежеше пристиснат под душната жега, уловена в капана на слязлото ниско небе. Ецио пристигна на Пиаца дела Синьорина и видя с огромна изненада, че вече се е събрала огромна тълпа. Бяха издигнали дървена платформа, а върху нея имаше маса с покривка от тежък брокат с емблемата на града. Зад нея седеше Уберто Алберти до висок, широкоплещест мъж — непознат, поне на Ецио — с гърбав нос и наблюдателни, пресметливи очи, облечен в пурпурна роба. Вниманието на младежа обаче привлякоха другите хора върху платформата — баща му и братята му, оковани във вериги. Точно зад тях се издигаше високо скеле с дебела напречна дъска, от която висяха три примки.

Ецио бе пристигнал на площада, обзет от вълнение и оптимизъм — нали върховният съдия му бе обещал, че процесът ще приключи благополучно? Сега чувствата му се промениха. Нещо не беше наред. Съвсем не беше наред. Опита се да си пробие път напред през множеството — усети как се задушава сред гъмжилото. С отчаяни усилия на волята се помъчи да преодолее клаустрофобията, да се успокои и да обмисли какво да предприеме. Спря, придърпа качулката ниско над очите си и намести меча в колана. Алберти не би го предал. През цялото време Ецио долавяше как високият мъж — испанец, както издаваха облеклото, чертите и смуглият му тен — обхожда тълпата със зоркия си поглед. Кой беше той? Защо навяваше спомени на Ецио? Виждал ли го беше преди?

Съдията — величав в служебната си роба — вдигна ръце да смълчи множеството. Веднага се възцари тишина.

— Джовани Аудиторе — започна Алберти с авторитетен тон, в който, както долови чувствителният слух на Ецио, се преплитаха нотки страх. — Ти и твоите съучастници сте обвинени в предателство. Разполагате ли с доказателства, оборващи обвинението?

По лицето на Джовани се изписа и изненада, и безпокойство.

— Да, документите, които ти бяха донесени снощи.

— Не съм виждал никакви документи, Аудиторе — отсече Алберти.

Ецио веднага разбра, че процесът е само показен, ала не можеше да проумее подлото предателство на Алберти. Младият мъж изкрещя:

— Лъжеш!

Гласът му обаче се стопи в рева на тълпата. Тръгна напред, разблъсквайки гневните граждани, ала те бяха твърде много и го приклещиха помежду си.

Алберти заговори отново:

— Уликите срещу вас бяха събрани и обстойно проучени. Неоспорими са. Поради липса на каквото и да било оневиняващо доказателство служебният ми дълг повелява да обявя теб и съучастниците ти Федерико, Петручо и — задочно — синът ти Ецио — за виновни в престъплението, по което сте обвиняеми. — Той спря, докато множеството се смълчи отново. — И ви осъждам на смърт. Присъдата ще бъде изпълнена незабавно!

Гражданството отново надигна глас. По даден от Алберти знак палачът подготви примките, докато двамата му помощници сграбчиха първо Петручо, който едва се сдържаше да не се разплаче, и го повлякоха към бесилката. Увиха въжето около врата му, докато той се молеше трескаво, а свещеникът поръси със светена вода главата му. После екзекуторът дръпна лоста, прикрепен към ешафода, и момчето увисна. Първо зарита с крака, после притихна.

— Не! — промълви Ецио. Умът отказваше да повярва на очите му. — Не, Господи, не!

Думите обаче застинаха в гърлото му. Мъката го завладя изцяло.

После дойде ред на Федерико, който крещеше, че е невинен, че цялото му семейство е невинно, и се бореше напразно да се изтръгне от ръцете на стражите, повлекли го към бесилото. Ецио, извън себе си от скръб, отново се запровира отчаяно напред. Забеляза как една самотна сълза се стича по пепелявото лице на баща му. Ецио ужасено проследи как по-големият му брат и негов най-добър приятел се мята на края на въжето — Предаде Богу дух по-бавно от Петручо, но накрая и той се залюля безжизнен в примката. В тишината се чуваше зловещото проскърцване на напречната греда. Ецио се бореше с невярата — наистина ли се случваше това?

През множеството премина глух ропот, но твърд глас го потуши. Джовани Аудиторе проговори:

— Предателят си ти, Уберто. Ти, когото смятах за най-близък приятел и съратник, комуто доверих живота си! Какъв глупак съм бил! Не проумях, че си един от тях! — Думите му прераснаха в гневен страдалчески вик. — Днес ти отнемаш живота ни, но запомни — ние ще вземем твоя в отплата!

Той сведе глава и замълча. Възцари се дълбока тишина, нарушавана само от молитвения шепот на свещеника, щом Джовани Аудиторе закрачи гордо към бесилото, за да се впусне духът му в последното си велико приключение.

Отначало шокът заглушаваше скръбта на Ецио. Ала сега сякаш го блъсна огромен железен юмрук. Когато отворът под нозете на Джовани зейна, той изкрещя:

— Татко!

Очите на испанеца тутакси се заковаха в него. Свръхестествени сили ли насочваха погледа му? Как успя да го различи в плътното множество? Като на бавен кадър Ецио видя как испанецът се привежда към Алберти, прошепва му нещо и посочва.

— Стража! — изкрещя Алберти, сочейки към Ецио. — Там! Там е другият! Заловете го!

Преди тълпата да се съвземе и да го спре, Ецио се запровира бързо назад, налагайки с юмруци всеки, осмелил се да му препречи пътя. Един стражар вече го причакваше. Той сграбчи младежа и му дръпна качулката. Пришпорен отново от същия инстинктивен порив, Ецио се отскубна и изтегли с една ръка меча си, а с другата улови стражаря за гърлото. Светкавичната му реакция изненада мъжа и преди да успее да вдигне ръце, за да се измъкне от хватката, Ецио стисна още по-здраво меча и със замах го прониза в корема. Извади оръжието с рязко странично движение и изпод туниката на стражаря по паважа се посипаха черва. Ецио блъсна тялото настрани, обърна се към платформата и впи очи в Алберти.

— Ще те убия! — изкрещя му той с глас, изпълнен с омраза и гняв.

Стражите обаче приближаваха. Инстинктът за оцеляване взе връх и Ецио се устреми към сравнителната безопасност на тесните улички отвъд площада. С почуда забеляза още двамина стражари, спуснали се да му попречат да избяга.

Сблъскаха се в края на площада. Стражарите застанаха срещу него, отрязвайки пътя за отстъпление. Други се приближаваха изотзад. Ецио се нахвърли диво върху им. За нещастие единият парира удара и мечът отлетя от ръката му. Изгубил всякаква надежда, Ецио понечи да побегне, ала преди да направи и крачка, се случи нещо смайващо. От тясната уличка наблизо, накъдето се беше запътил, се появи мъж с раздърпани дрехи и нападна мълниеносно двамата стражари. Заби дългата си кама в подмишниците на ръцете им, които доскоро стискаха мечовете, а сега увиснаха безпомощно с прерязани сухожилия. Действаше толкова светкавично, че Ецио не успяваше да проследи движенията му. Мъжът вдигна падналия меч и му го подхвърли. Ецио го разпозна. Отново го лъхна миризмата на лук и чесън. В този момент свежи рози от Дамаск не биха ухаели по-приятно.

— Изчезвай оттук — нареди мъжът и сам последва заръката.

Ецио се втурна в уличката, а после закриволичи по алеи и пътеки, които познаваше като на длан от нощните скиталчества с Федерико. Гълчавата зад него стихна. Запъти се към реката и намери убежище в изоставена барака, обитавана някога от нощни пазачи, точно зад един от складовете на бащата на Кристина.

В този момент той загърби детството и се превърна в мъж. Непосилната отговорност да отмъсти и да поправи ужасната несправедливост легна върху плещите му като тежка мантия.

Приседна върху купчина разхвърляни чували и усети как цялото му тяло затрепери. Светът му бе погубен. Баща му… Федерико… и Господи, нима е възможно… малкият Петручо… ги нямаше, бяха мъртви, убити. Ецио оброни глава и заплака, неспособен да възпре сълзите от скръб, страх и омраза. Вдигна лице едва след няколко часа — в кръвясалите му очи светеше непоколебима жажда за мъст. В този момент той разбра, че предишният му живот е приключил — момчето Ецио си беше отишло завинаги. Отсега нататък една-едничка цел щеше да осмисля дните му — възмездието.

По-късно през деня, наясно, че стражарите все още го издирват неумолимо, той пое по глухи улички към семейното имение на Кристина. Не искаше да я излага на опасност, но трябваше да си вземе чантата и безценното й съдържание. Скри се в смърдяща на урина тъмна ниша, не смеейки да помръдне дори когато из краката му се защурваха плъхове, докато светлината в прозореца й му подсказа, че вече се готви за лягане.

— Ецио! — извика тя, щом го видя на балкона. — Слава Богу, че си жив. — По лицето й за кратко се изписа безкрайно облекчение, но почти веднага го смени скръб. — Баща ти… братята ти…

Не намери сили да довърши изречението и сведе глава.

Ецио я прегърна и няколко минути постояха така, сгушени в обятията си.

Накрая тя избухна:

— Луд ли си? Защо си още във Флоренция?

— Трябва да се погрижа за едно-две неща — мрачно отвърна той. — Но не мога да остана дълго при теб. Излагам семейството ти на опасност. Ако помислят, че ме укриваш…

Кристина остана безмълвна.

— Дай ми чантата и ще вървя.

Тя я донесе, но преди да му я подаде, попита:

— А какво ще стане с близките ти?

— Те са най-неотложната ми грижа. Трябва да погреба покойниците си. Няма да понеса да ги захвърлят в трап с вар като престъпници.

— Знам къде са ги занесли.

— Откъде?

— Всички в града говорят. Сега там е безлюдно. До Порта Сан Николо са. Между труповете на просяците. Изкопали са ямата. Очакват каруците с вар на сутринта. О, Ецио…

Той отвърна спокойно, но сурово:

— Ще се погрижа татко и братята ми да си отидат както подобава от този свят. Не мога да им осигуря заупокойна служба, ала няма да позволя да опетнят телата им.

— Ще дойда с теб!

— Не! Не знаеш ли какво те чака, ако те заловят с мен?

Кристина сведе очи.

— Трябва да проверя дали майка ми и сестра ми са на сигурно място. Дължа на семейството си и още една смърт. — Той се поколеба. — После ще замина. Навярно завинаги. Въпросът е дали ще ме последваш.

Тя пристъпи назад. В очите й се изписаха безброй противоречиви чувства. Доминираше любовта — дълбока и силна — ала той вече я беше надраснал с години, откакто за пръв път се бяха прегърнали. Тя беше още момиче. Как би могъл да очаква, че ще приеме такава жертва?

— Искам го, Ецио, да знаеш само колко го желая… ала семейството ми… родителите ми няма да го преживеят…

Погледна я нежно. Макар да бяха връстници, преживелиците му през последните дни го бяха принудили да съзрее по-бързо от нея. Той вече нямаше семейство, на което да разчита. Останали му бяха само отговорността и тежкият дълг.

— Не биваше да питам. А и кой знае, може би някой ден, когато сме загърбили всичко това… — Вдигна ръце към врата си и извади изпод яката тежък сребърен медальон на фина златна верижка. Свали го. Върху медальона семпло бе гравирана първата буква от фамилното му име — „А“. — Искам да го вземеш. Моля те.

Тя го прие с треперещи ръце. По страните й се стичаха сълзи. Сведе очи към медальона, после ги вдигна — да му благодари, да изрече още оправдания.

Но той си беше отишъл.

Край южния бряг на река Арно до Порта Сан Николо Ецио откри зловещото място, където телата лежаха подредени до ръба на огромна зейнала яма. Двамина стражари с нещастен вид — очевидно пресни попълнения — обикаляха наоколо, по-скоро влачейки, отколкото носейки алебардите си. Униформите им пробудиха гнева на Ецио и първоначалният му порив бе да ги убие, но днес се беше нагледал на смърт, а и стражарите бяха селски момчета, навлекли униформите по неволя. Сърцето му се сви, когато забеляза телата на баща си и братята си, захвърлени до ръба на ямата, все още с примки около ожулените вратове. Разбра обаче, че щом дежурните заспят — което несъмнено щеше да стане скоро — ще успее лесно да отнесе телата до речния бряг, където го чакаше лодка, натоварена със съчки.

Беше три сутринта и небето на изток вече светлееше от първото бледо сияние на зората, когато Ецио успя да осъществи замисленото. Стоеше самотен на речния бряг, вперил поглед в лодката, която отнасяше телата на най-близките му същества. Обвита в пламъци, тя бавно плаваше по течението към морето. Ецио я проследи, докато и последната искрица не изчезна зад хоризонта…

Върна се в града. Твърдата решимост беше надмогнала скръбта. Чакаше го много работа. Ала първо трябваше да отпочине. Върна се в колибата на пазача и се настани възможно най-удобно. Успя да подремне, вярно, ала Кристина не напусна нито за миг мислите и неспокойните му сънища.

Знаеше къде горе-долу се намира домът на сестрата на Анета, макар никога да не беше го посещавал. Не познаваше и Паола. Анета обаче му беше дойка и Ецио бе сигурен, че може да й се довери напълно, дори ако всички други го подведат. Почуди се дали е узнала — навярно беше — каква участ е сполетяла баща му и братята му и ако е така, дали е казала на майка му и сестра му.

Пое към къщата предпазливо, по обиколен маршрут и удадеше ли му се случай — по покривите, за да избегне оживените улици, където несъмнено дебнеха хората на Уберто Алберти. Мисълта за предателството на съдията не му даваше мира. За каква фракция говореше баща му пред бесилото? Какво бе принудило Алберти да убие един от най-близките си сподвижници?

Ецио знаеше, че Паола живее северно от катедралата. Когато стигна квартала обаче, не успя да се ориентира. Само тук-там по сградите имаше указателни табели, а и не биваше да се шляе пред погледите на минувачите, за да не го разпознаят. Тъкмо понечи да се върне, когато видя Анета да приближава откъм Пиаца Сан Лоренцо.

Дръпна качулката ниско над челото си и тръгна към нея, налагайки си да крачи спокойно и да се слее възможно най-незабележимо с гражданите, забързани по работа. Мина покрай Анета и доволно отбеляза, че и тя не даде признак да го е разпознала. След няколко метра свърна назад и тръгна след нея.

— Анета…

Съобразителната му дойка не се обърна.

— Ецио. Жив и здрав си…

— Не точно. Майка ми и сестра ми…?

— На сигурно място са. О, Ецио, клетият ти баща. И Федерико. И… — тя потисна задавилия я плач — … малкият Петручо. Тъкмо бях в „Сан Лоренцо“. Запалих свещ на свети Антонио за душите им. Казват, че дукът скоро ще се върне. Може би…

— Мама и Клаудия знаят ли?

— Решихме, че е по-добре да не им съобщаваме.

Ецио се замисли.

— Да, правилно. Аз ще им кажа, когато настъпи моментът. Ще ме заведеш ли при тях? Не можах да открия къщата на сестра ти.

— Натам отивам. Следвай ме неотлъчно.

Той поизостана малко, но без да я изпуска от поглед.

Сградата, в която влязоха, имаше мрачна, наподобяваща крепост фасада като повечето по-големи флорентински имения, ала обстановката вътре го изненада и свари неподготвен.

Озова се в пищно декориран просторен салон с висок таван. Беше мрачно и душно. По стените висяха кадифени драперии в тъмночервено и наситенокафяво и ориенталски бродерии, изобразяващи чувствени сцени на сексуална наслада. В стаята горяха свещи, носеше се ухание на ароматен восък. Мебелировката се състоеше предимно от меки дивани, осеяни с възглавнички от скъп брокат, и ниски масички с подноси с вино в сребърни гарафи, венециански чаши и златни купи със сладкиши. Най-стъписващи обаче бяха хората в стаята. Дузина красиви девойки в копринени и сатенени рокли в зелено и жълто, ушити в духа на флорентинската мода, ала с цепки чак до бедрата, а деколтетата не оставяха много простор за въображението, освен малкия намек докъде трябва да се ограничи. По трите стени на стаята под гоблените и брокатените драперии се виждаха врати.

Ецио се озърна. По-скоро се чудеше накъде да гледа.

— Сигурна ли си, че не сме сбъркали къщата? — попита той Анета.

— Ma certo12! И сестра ми идва да ни приветства с добре дошли!

Елегантна жена — навярно в края на трийсетте, но на вид поне с десет години по-млада, красива като principessa и много по-добре облечена — се запъти към тях от средата на стаята. Прибулената тъга в очите й някак си подсилваше чувствеността й и Ецио — въпреки всичко, което тегнеше в сърцето му — усети, че се поддава на чара й.

Тя протегна към него ръката си с дълги пръсти и много бижута.

— За мен е удоволствие да се запознаем, месер Аудиторе — огледа го тя одобрително. — Анета не пести похвалите по твой адрес. Сега разбирам защо.

Ецио поруменя.

— Оценявам милите ви думи, госпожо…

— Наричай ме Паола, моля те.

Ецио се поклони.

— Нямам думи да изразя благодарността си, че закриляхте майка ми и сестра ми, гос… Паола.

— За мен беше чест.

— Тук ли са те? Може ли да ги видя?

— Не са тук — мястото не е подходящо за тях, а и някои от клиентите ми заемат високи постове в градската управа.

— Тогава, простете ми, но дали това е…?

Паола се засмя.

— Разбира се! Но се надявам да изглежда по-различно от вертепите край доковете! Клиентелата се стича по-късно, но обичаме да сме подготвени — винаги съществува възможност някой да се отбие на път за работа. Пристигаш тъкмо навреме.

— Къде е майка ми? Къде е Клаудия?

— На сигурно място са, Ецио, но е твърде опасно да те заведа при тях сега. Не бива да рискуваме, за да не разкрият укритието им. — Тя го поведе към дивана и седна до него. Междувременно Анета изчезна във вътрешността на къщата по свои дела.

— Смятам, че е най-добре — продължи Паола — да напуснете Флоренция при първа възможност. Ала първо трябва да отпочинеш. Да събереш сили, понеже те чака дълъг и тежък път. Дали би желал…

— Много си любезна, Паола — прекъсна я меко той, — и предложението ти е уместно. Но сега не мога да остана.

— Защо? Закъде бързаш?

Докато разговаряха, Ецио усещаше как постепенно го обзема спокойствие, как бушуващите в ума му мисли се укротяват. Най-сетне се отърси от шока и страха, понеже решението се очерта непоклатимо и ясно като пътеводна звезда.

— Ще убия Уберто Алберти — каза той.

Паоло го изгледа угрижено.

— Разбирам, че копнееш за мъст, но върховният съдия е могъщ човек. Ти не си убиец по природа, Ецио…

„Съдбата ме подтикна“ — помисли си Ецио, ала на глас изрече възможно най-учтиво:

— Спести ми лекцията.

Нищо не можеше да го разколебае.

Паола невъзмутимо довърши изречението:

— … ала аз мога да ти помогна да станеш.

Ецио потисна подозрението.

— И защо искаш да ме научиш да убивам?

Тя поклати глава.

— За да те науча да оцеляваш.

— Не съм убеден, че се нуждая от уроци.

— Знам как се чувстваш — усмихна се тя, — но моля те, позволи ми да поощря вродените ти умения. Възприеми уроците ми като допълнително оръжие в арсенала си.

Започнаха още същия ден. Паола включи в обучението момичетата, които в момента бяха свободни, и доверените си прислужници. В градината с висока ограда зад къщата тя разпредели двайсетина от хората си в пет групи по четирима. Те се заразхождаха из градината, като от време навреме поспираха, разговаряха, разменяха си шеги. Някои от момичетата хвърляха предизвикателни погледи към Ецио и му се усмихваха. Той, който не се разделяше с безценната си кожена чанта, не се поддаваше на чара им.

— Така… — започна Паола. — Дискретността е особено съществена в моята професия. Трябва да се движим по улиците свободно — да ни виждат, но да не ни забелязват. И ти трябва да се научиш как да се сливаш с обстановката и с градските тълпи. — Ецио отвори уста да възрази, но тя вдигна ръка. — Знам! Анета твърди, че не се справяш зле, ала тепърва ще научиш много. Повече, отколкото подозираш. Искам да си избереш група и да се опиташ да се слееш с нея. Не ми позволявай да те разкрия. Помни, че едва си избегнал това по време на екзекуцията.

Тежките думи жегнаха Ецио, но задачата не му се стори особено трудна, стига наистина да не се набива в очи. Ала да заблуди зоркия поглед на Паола се оказа по-сложно, отколкото предполагаше. Блъскаше се тромаво в някого или се препъваше, а момичетата или прислужниците от избраната група се разбягваха, излагайки го на показ. Градината беше приятна — слънчева и потънала в зеленина, в клоните на декоративните дървета чуруликаха птички, — ала въображението на Ецио я рисуваше като лабиринт от враждебни улици, където всеки минувач е потенциален неприятел. И на всяка крачка се сблъскваше с неумолимите забележки на Паола.

— Внимавай! — предупреждаваше го тя. — Не се движи толкова самонадеяно. Покажи уважение към момичетата ми! Пристъпвай по-кротко, когато си край тях! Как смяташ да се слееш с хората, като ги разблъскваш насам-натам? О, Ецио! Очаквах да се представиш по-добре!

Най-сетне, на третия ден хапливите забележки намаляха, а на сутринта на четвъртия той успя да мине току под носа на Паола, без да привлече вниманието й. Всъщност след петнайсетминутно мълчание тя извика:

— Добре, Ецио, предавам се! Къде си?

Доволен от себе си, той се подаде измежду група момичета — истинско копие на един от младите прислужници. Паола се усмихна и запляска. Останалите се присъединиха към овациите.

Уроците обаче не приключиха дотук.

— След като се научи да се сливаш с множеството — рече му Паола на другата сутрин, — ще ти покажа как да използваш придобитите умения, за да крадеш.

Ецио се стъписа, но Паола му обясни:

— Незаменим метод за оцеляване, който все някога ще ти потрябва. Без пари човек е безпомощен, а навярно невинаги ще ти се удава да ги печелиш с честен труд. Сигурна съм, че никога не би отнел от човек, който не може да си позволи да губи, или от приятел. Представи си това умение като острието на джобно ножче, което рядко ти е потребно, но е полезно да го притежаваш.

Да се научи да пребърква джобове се оказа още по-трудно. Прокрадваше се успешно до момичето, но щом ръката му се плъзнеше към кесията на колана й, тя се развикваше и побягваше. Когато за пръв път смогна да отмъкне няколко монети, той застина възторжено за миг, но тутакси върху рамото му се стовари тежка длан. „Ti arresto!“ — рече ухилено прислужникът, който играеше ролята на градски стражар. Паола не се усмихна.

— Откраднеш ли, Ецио — каза тя, — не бива да се мотаеш на мястото.

Той обаче схващаше все по-бързо и започваше да разбира колко необходими ще му бъдат тези умения, за да изпълни успешно мисията си. Щом успя да обере успешно десет момичета подред — последните пет, без Паола изобщо да забележи — тя обяви, че обучението му е към своя край.

— Връщайте се на работа, момичета! Времето за игрички свърши.

— Наистина ли? — замърмориха недоволно момичетата, сбогувайки се с Ецио. — Той е толкова сладък, толкова невинен изглежда…

Ала Паола беше непреклонна. Закрачи до него из градината. Както винаги, Ецио не сваляше ръка от чантата си.

— Научи се как да достигнеш врага — рече Паола, — ала трябва да ти намерим подходящо оръжие. Нещо по-незабележимо от меч.

— И какво би ме посъветвала?

— Е, ти вече знаеш отговора!

Тя размаха пред лицето му пречупеното острие и кожената гривна, които Ецио бе открил в сандъка на баща си и които уж лежаха на сигурно място в кожената чанта. Той я отвори и шокирано затършува в нея. Наистина бяха изчезнали.

— Паола! Как, по дяволите…

Тя се засмя.

— … ги взех? Приложих същите умения, на които те научих. Но остана още един урок. Вече можеш успешно да изпразваш джобове, ала трябва да бъдеш нащрек, за да не те изненада някой, ловък като теб!

Ецио изгледа мрачно счупеното острие, което Паола му върна заедно с кожената гривна.

— Има и някакъв механизъм към тях. Ала и трите са негодни.

— О! — възкликна Паола. — Вярно. Но ми се струва, че вече познаваш месер Леонардо?

— Да Винчи? Наскоро се запознахме. — Той млъкна, докато изтика от съзнанието си мъчителния спомен. — Но как може художник да ми помогне?

— Той е много повече от художник. Занеси му всичко и ще се убедиш.

Ецио съзря смисъл в предложението й и кимна в знак на съгласие.

— Може ли да ти задам още един въпрос, преди да тръгна?

— Разбира се.

— Защо ми помагаш толкова усърдно, макар да не съм ти близък?

Паола му се усмихна тъжно. Вместо отговор, дръпна ръкава на робата си и разкри бледа и фина ръка — красива, но белязана от гъста мрежа от грозни, тъмни и дълги белези. Ецио видя и разбра. Някога някой беше подлагал на мъчения тази жена.

— И аз познавам предателството — рече Паола.

А Ецио почувства ясно, че е срещнал сродна душа.