Ренесанс

8

Преди да напусне Монтериджони, Ецио научи от чичо си още подробности за възгледите на асасините и подготви съвестно снаряжението си за предстоящата задача. Трябваше да помисли и за сравнително безопасно място във Флоренция, където да отседне, понеже шпионите на Марио докладваха, че семейното имение е заключено и недостъпно, макар и охранявано от стражите на Медичите, за да не бъде разграбено. Няколкото спънки и отсрочки поизнервиха Ецио. Най-сетне една мартенска сутрин чичо му нареди да си подготвя багажа.

— Беше дълга зима… — подхвана Марио.

— Твърде дълга — вметна Ецио.

— … но вече всичко е уредено — продължи чичо му. — И ще ти припомня, че много победи се дължат именно на педантичната подготовка. А сега слушай внимателно! Мой приятел във Флоренция ти уреди безопасно жилище недалеч от дома й.

— От чий дом, чичо?

— Името й не те интересува — уклончиво отвърна Марио, — ала ти давам дума, че на нея можеш да разчиташ, както на мен. Във всеки случай в момента тя не е в града. Ако ти потрябва помощ, свържи се с някогашната ви икономка Анета, чийто адрес не се е променил. Сега работи за Медичите, но гледай възможно най-малко хора да узнаят, че си във Флоренция. Има обаче един човек, с когото непременно трябва да се свържеш, макар да е трудно откриваем. Записал съм името му тук. Ще поразпиташ дискретно за него. Попитай и учения си приятел, когато му показваш страницата от Кодекса, но не му разкривай твърде много заради собственото му добро! А тук, между другото, е адресът на квартирата ти. — Той подаде на Ецио две бележки и издута кожена кесия. — Сто флорина като за начало и изрядни пътни документи. Най-приятната новина е, че заминаваш утре!

През малкото останали до отпътуването часове Ецио яхна коня си и отиде в манастира да се сбогува с майка си и сестра си. После приготви най-необходимите дрехи и снаряжение и си взе довиждане с чичо си и мъжете и жените от града, които толкова дълго му бяха другари и съратници. На следното утро още призори оседла коня и излетя през градските порти със сърце, изпълнено с радост и решимост. През деня пътува без почивка, но и без произшествия, и надвечер се настани в новото си жилище, готов да опознае наново родната Флоренция, която не бе виждал толкова отдавна. Завръщането обаче не бе продиктувано от носталгични подбуди и щом отпочина, Ецио си позволи една тъжна разходка покрай фасадата на някогашния си дом, но веднага след това се запъти към ателието на Леонардо да Винчи, понесъл откритата у Виери страница от Кодекса.

Леонардо се бе разширил — вече заемаше и просторния склад вляво от ателието, който предоставяше достатъчно място за родените от въображението на маестрото артефакти. Две дълги дървени маси се простираха от единия до другия край на помещението, осветени от газени лампи и прозорци, разположени високо в стените, далеч от любопитни погледи. Върху масите, окачени по стените или разпръснати на части в средата на склада, се валяха безброй механизми, машини и техническо оборудване. По стените висяха и стотици рисунки и схеми. Сред тази творческа неразбория се щураха половин дузина помощници, надзиравани от възмъжалите, но не по-малко привлекателни Аниоло и Иноченто. Ецио зърна модел на фургон, само че от всичките му страни стърчаха оръжия, а отгоре го покриваше брониран навес, напомнящ обърнат наопаки похлупак на гърне. На върха имаше отвор, откъдето водачът можеше да си провре главата, за да насочва машината в правилната посока. Вниманието му привлече и рисунка на кораб с формата на акула, понесла странна кула върху гърба си. Колкото и невероятно да беше, от схемата изглеждаше, че корабът плува под водата. Карти, анатомични рисунки, изобразяващи всичко — от начина, по който функционира окото, до коитуса и ембриона в утробата — и много други, които Ецио не съумя да разгадае, покриваха всяко свободно пространство по стените. Разхвърляните в безпорядък вещи по масите му напомниха систематичния хаос от предишната му визита, само че умножен стократно. Различи и съвършено изваяни фигури на животни — и познати, и свръхестествени — и макети на какво ли не — от водни помпи до защитни стени.

Очите на Ецио обаче се задържаха най-дълго върху чудноватата конструкция, увиснала от тавана. Сети се, че и преди е виждал нещо подобно, но в умален размер — макет на нещо, което някога може да се превърне в истинска машина. Сега му заприлича на скелет на прилеп — здрава животинска кожа бе опъната плътно върху стърчащите от двете му страни дървени рамки. Наблизо стоеше статив с изписани страници. Сред бележките и изчисленията Ецио разчете:

Думите не му говореха нищо, но поне успя да ги разчете — навярно Аниоло бе преписал нечетливите драскулки на Леонардо. В същия момент Ецио забеляза втренчения поглед на слугата и бързо насочи вниманието си другаде. Знаеше колко потаен е Леонардо.

Най-сетне откъм ателието се зададе и той, спусна се към Ецио и го прегърна топло.

— Скъпи, Ецио! Върна се значи! Толкова се радвам да те видя! След всичко, което се случи, мислехме…

Замълча и го погледна тревожно.

Ецио се опита да го разведри отново.

— Тук е невероятно! Аз, разбира се, не мога да му хвана края, но предполагам, че ти си наясно какво вършиш! Отказа ли се от рисуването?

— Не — отвърна Леонардо. — Просто го съчетавам с… други неща… които привличат вниманието ми.

— Разбирам. И си се разширил. Явно преуспяваш. Последните две години си жънал успехи!

Леонардо обаче съзря и почти недоловимата тъга, и суровото изражение, изопнало лицето на Ецио.

— Навярно — започна той — са решили да ме оставят на мира. Смятат, предполагам, че някой ден ще бъда от полза на онзи, който се пребори за абсолютно влияние. Не че това ми се струва възможно. — Той промени темата. — А ти, стари приятелю?

Ецио задържа погледа му.

— Ще дойде време, надявам се, да седнем и да споделим всичко случило се след предишната ни среща. Сега обаче отново ми трябва помощта ти.

Леонардо разпери ръце.

— На твое разположение съм!

— Нося ти нещо, което навярно ще те заинтригува.

— Да отидем тогава в ателието — там е по-спокойно.

Когато се настаниха в познатото му от предишните им срещи помещение, Ецио извади страницата от Кодекса и я разгърна върху масата пред тях.

Очите на Леонардо блеснаха развълнувано.

— Помниш ли първата? — попита Ецио.

— Нима бих могъл да я забравя? — Маестрото се втренчи в пергамента. — Удивително! Може ли?

— Разбира се.

Леонардо разгледа съсредоточено страницата, прокарвайки показалец по пергамента. После придърпа лист хартия и моливи и прекопира думите и символите. Почти веднага започна да снове напред-назад, консултирайки се с книги и ръкописи, сляп и глух за всичко наоколо. Ецио го наблюдаваше благодарно и търпеливо.

— Интересно — проточи Леонардо. — Натъквам се на напълно непознати езици. Поне за мен. Ала съзирам вътрешна логика. Хм. Има речник на арамейски, който осветлява донякъде смисъла. — Той вдигна поглед. — Знаеш ли, двете страници сякаш са част от наръчник — поне на пръв поглед — от ръководство за различни техники за убиване. Но естествено, представляват и много повече, макар да недоумявам какво. Знам само, че досягаме единствено повърхността. Трябва ни цялата книга. Имаш ли представа къде са останалите страници?

— Никаква.

— Или колко съдържа цялата книга?

— Навярно… има начин да узнаем това.

— Аха! — възкликна Леонардо. — Тайни! Е, така да бъде! — В този момент нещо привлече вниманието му. — Виж тук!

Ецио погледна иззад раменете му, но видя само поредица от символи, обединени в отделни групи, и попита:

— Какво е това?

— Не знам, но ако съм на прав път, тази част съдържа формула за метал или сплав, непознати за нас — и логически погледнато, несъществуващи!

— И?

— Да — най-лесното за дешифриране. Всъщност поредната схема за оръжие, което явно допълва камата ти. Него обаче ще трябва да изработим от нулата.

— Какво представлява?

— Нищо сложно всъщност. Метална пластина, увита в кожена калъфка. Поставя се между лакътя и китката на лявата ръка — или на дясната, ако си левичар като мен — и неутрализира удари от мечове и дори от бойни секири. Интересното е, че макар да е очевидно много як, металът, който ще трябва да отлеем, е и невероятно лек. В допълнение има двуостра кама, която се изстрелва с пружина като предишната.

— Ще успееш ли да изработиш оръжието?

— Да, но ще ми трябва време.

— Не разполагам с много.

Леонардо се замисли.

— Имам всичко необходимо, а помощниците ми са достатъчно умели да го изковат. — Той замълча и запресмята нещо, движейки устни. — Ще ми отнеме два дни — реши накрая. — Ще те чакам тогава да проверим дали оръжието действа!

Ецио се поклони.

— Извънредно съм ти благодарен. Леонардо. И ще ти платя.

— Аз съм ти благодарен. Твоят Кодекс обогатява познанията ми. Мислех се за изобретател, но тези древни страници наистина ме изумяват. — Той се усмихна и промърмори сякаш на себе си: — И ти, Ецио, не предполагаш колко съм ти признателен, че ми ги показа. Ако откриеш още, непременно ми ги донеси. Откъде се появяват, си е твоя работа. Аз се интересувам единствено от съдържанието им и никой, освен най-приближените ти да не разбере за тях. Само такава отплата желая.

— Обещавам.

— Grazie! До петък тогава. По залез-слънце.

— До петък.

Леонардо и помощниците му изпълниха добре поръчката. Новото оръжие, макар и отбранително, се оказа много полезно. По-младите помощници на Леонардо атакуваха Ецио на игра, но с истински оръжия, включително мечове и бойни секири. Металният обръч върху китката на Ецио обаче — лек и подвижен — лесно отблъскваше и най-силните удари.

— Забележително оръжие, Леонардо!

— Така е!

— Нищо чудно някой ден да ми спаси живота.

— Надявам се да не виждам повече белези като онзи на лявата ти ръка — рече Леонардо.

— Това е последният подарък за спомен от стар… приятел — отвърна Ецио. — Сега ще те помоля за още един съвет.

— Ако мога да ти помогна, ще го направя — вдигна рамене Леонардо.

Ецио погледна помощниците му.

— Може би насаме?

— Последвай ме.

В ателието Ецио извади бележката от Марио и я подаде на Леонардо.

— Чичо ми заръча да се срещна с този човек. Обясни ми, че трябва да поразпитам дискретно…

Художникът се взираше в написаното. След малко изгледа тревожно Ецио.

— Знаеш ли кой е той?

— Прочетох името — Ла Волпе. Предполагам, че е прякор.

— Лисицата! Да! Ала не го изричай гласно, особено на публично място. Очите му са навсякъде, но е невидим за другите.

— Къде мога да го открия?

— Не се знае, но като начало — и си отваряй очите на четири — пробвай Меркато Векио.

— Но там се скитат всички крадци, които не са в килията или увиснали на бесилото.

— Предупредих те да внимаваш — Леонардо се озърна, сякаш го подслушват. — Аз… може би ще успея да му изпратя съобщение… Потърси го утре след вечерната молитва. Може да ти излезе късметът. А може би няма.

Въпреки предупреждението на чичо му, във Флоренция имаше един човек, с когото Ецио бе решен да се срещне отново. През цялото време таеше в сърцето си образа й, а сега — знаейки колко е близо — любовните терзания не му даваха мира. Не биваше обаче да поема излишни рискове. Изминалите години и натрупаният опит бяха променили и изострили чертите му, но все пак напомняха за някогашното момче. Качулката му помагаше да „се стопи“ в тълпата и той я носеше ниско над очите, но разбираше, че макар сега Медичите да държаха здраво юздите на властта, кланът Паци не беше напълно обезвреден. Враговете му само бдително изчакваха подходящ момент — в това не се съмняваше изобщо, както и че ако го издебнат, ще го убият, без да се съобразяват с никакви Медичи. На другата сутрин обаче краката му сякаш сами поеха към имението на семейство Калфучи.

Портите към улицата бяха отворени и разкриваха слънчевия двор вътре, където стоеше тя — по-стройна, като че ли по-висока, с вдигнати коси. Вече не момиче, а жена. Той я повика.

Кристина го погледна и пребледня като платно. Ецио се уплаши, че ще припадне, но тя се съвзе, каза нещо на компаньонката си, за да я отпрати, и се спусна към него с разтворени обятия. Той я поведе бързо към улицата и към уединението на засенчената от арки алея наблизо, чиито жълти павета бяха обрамчени със слонова кост. Погали я по врата и усети, че още носи тънката верижка с медальона му, макар той да бе скрит в пазвата й.

— Ецио! — възкликна тя.

— Кристина!

— Какво правиш тук?

— Дойдох да довърша бащините дела.

— Къде беше? Сякаш потъна вдън земя.

— Бях… далеч. Зает и с делата на баща си.

— Всички казваха, че си мъртъв. И ти, и майка ти, и сестра ти.

— Съдбата ни отреди друго. — Той замълча. — Не можех да ти пиша, но мислите ми бяха неотлъчно с теб.

Блесналите й очи внезапно потъмняха тревожно.

— Какво има, carissima? — попита Ецио.

— Нищо.

Тя понечи да се освободи от прегръдката му. Той не я пусна.

— Очевидно има нещо. Кажи ми!

Задържа погледа й. Катрина се просълзи.

— О, Ецио! Сгодена съм!

Стъписан, той изгуби дар слово. Отпусна ръце, осъзнал, че я притиска твърде силно. Пред очите му се простря дългият, самотен път, който му предстоеше да измине.

— Заради татко — заобяснява тя. — Той все ми повтаряше, че трябва да избера. Теб те нямаше. Мислех те за мъртъв. После родителите ми започнаха да канят често Манфредо д’Ардзента — сина на златарите. Пристигнаха от Лука малко след като ти замина. О, Господи, Ецио, те все ме молеха да не разочаровам семейството си, да си намеря добър съпруг, преди да е станало късно. Мислех си, че никога вече няма да те видя. И сега…

Прекъсна я уплашен момичешки глас откъм дъното на улицата, където имаше малко площадче.

Кристина застина.

— Джанета е, помниш ли я?

— Да проверим какво става — рече Ецио и тръгна към шумотевицата. На площадчето видяха приятелката на Кристина — Джанета, още една млада жена, която Ецио не позна, и възрастен мъж — главния секретар на бащата на Кристина.

— Какво има? — попита Ецио.

— Манфредо! — изпищя Джанета. — Отново е натрупал дългове от хазарт! Този път наистина ще го убият!

— Как така? — извика Кристина.

— Съжалявам, signorina — обади се секретарят. — Двамина, на които дължи пари, го завлякоха към новия мост. Казаха, че ще го пребият до смърт. Много съжалявам, signorina. Бях безпомощен.

— Няма нищо, Сандео. Иди да повикаш охраната на имението. Аз ще…

— Почакай! — възпря я Ецио. — Кой, по дяволите, е Манфредо?

Кристина го погледна сякаш иззад затворнически решетки.

— Моят fidanzato18 — отвърна тя.

— Да видим какво мога да направя — втурна се Ецио надолу по улицата, която водеше към моста. След минута стигна дигата и се взря към тясната ивица земя до първата колона на моста, близо до тежките, бавни жълти води на река Арно. Там беше коленичил млад мъж, облечен в елегантен черно сребрист костюм. Двама негови връстници го налагаха с ритници и с юмруци, потни и задъхани от усилието.

— Ще платя, заклевам се! — простена мъжът в черно и сребристо.

— До гуша ни дойде от оправданията ти! — отвърна единият от мъчителите му. — Направи ни на глупаци! Сега ще те подредим за чудо и приказ!

Той вдигна ботуша към врата на младия мъж, блъсна лицето му в калта, а приятелят му го ритна в ребрата.

Първият нападател понечи да ритне младежа в бъбреците, но някой сграбчи врата и яката му и го вдигна нависоко. После усети как полита и се приземява във водата между нечистотиите и отломките, насъбрали се в подножието на първата колона на моста. Зает да плюе противната течност, запълнила устата му, той не забеляза как същата участ сполита другаря му.

Ецио протегна ръка към окаляния млад мъж и го изправи на крака.

— Grazie, signore — поблагодари му той. — Май този път наистина щяха да ме убият. Колко глупаво от тяхна страна! Щях да им платя — честна дума!

— Не се ли страхуваш, че пак ще те нападнат?

— Не. Няма да посмеят. Сигурно са решили, че съм те наел за телохранител.

— Не се представих — Ецио… де Кастроново.

— Манфредо д’Ардзента. На вашите услуги.

— Не съм ти телохранител, Манфредо.

— Няма значение. Спаси ме от тези клоуни и съм ти признателен. Безкрайно задължен. Трябва да ти се отплатя. Но първо ще се преоблека и ще те заведа да пийнем по нещо. Отвъд Виа Фиордалисо има малка игрална зала…

— Чакай малко — прекъсна го Ецио. Кристина и приятелките й щяха да се появят всеки момент.

— Какво има?

— Често ли играеш комар?

— Защо не? Най-добрият начин да убиеш времето!

— Обичаш ли я? — сряза го Ецио.

— Кого имаш предвид?

— Твоята fidanzata — Кристина. Обичаш ли я?

Манфредо явно се стресна от разпаления тон на спасителя си.

— Разбира се, ако изобщо е твоя работа. Убий ме и пак ще я обичам.

Ецио се поколеба. Младият мъж сякаш говореше искрено.

— Слушай тогава — никога повече няма да играеш комар. Разбра ли?

— Да! — уплашено обеща Манфредо.

— Закълни се!

— Заклевам се!

— Не знаеш какъв щастливец си! Искам да ми обещаеш да й бъдеш добър съпруг. Чуя ли, че не си, ще те открия и ще те убия собственоръчно.

Манфредо усети, че спасителят му не се шегува. Вгледа се в студените сиви очи и нещо раздвижи паметта му.

— Срещали ли сме се преди? — попита той. — Изглеждаш ми познат?

— За пръв път се виждаме — рече Ецио. — И за последен, освен ако…

Той замълча. Забеляза, че Кристина се взира надолу от края на моста.

— Върви при нея и не забравяй дадената дума.

— Няма — Манфредо се поколеба. — Обичам я. И днес наистина научих нещо. С всички сили ще се грижа да бъде щастлива. И без заплахи мога да го обещая.

— Надявам се. Върви сега!

Известно време Ецио следеше как Манфредо се изкачва по дигата, ала Кристина неустоимо привличаше очите му. За миг погледите им се срещнаха и той вдигна леко ръка за сбогом. После се обърна и закрачи в другата посока със сърце, натежало както при смъртта на близките му.

Съботната вечер го свари все още в мрачно настроение. В най-черните мигове си казваше, че е изгубил всичко — баща, братя, дом, положение в обществото, кариера, а сега и съпруга! Но после си припомняше добрината, с която го закриляше Марио. Припомняше си майка си и сестра си, които бе успял да спаси и отведе на сигурно място. А бъдеще и кариера все още имаше, само че в съвсем различно от доскоро планираното поприще. Чакаше го работа и скръбта по Кристина нямаше да му помогне. Тя щеше да остане завинаги в сърцето му, но трябваше да приеме самотата, отредена му от съдбата. Навярно така повеляваше пътят на асасина. Сигурно това бе част от кредото на ордена.

Обзет от печал, Ецио пое към Меркато Векио. Наоколо не се мяркаше нито един познат, а и той бе посещавал квартала само веднъж. Старият пазар бе мръсен и запуснат, както и сградите и улиците около него. Мяркащите се рядко минувачи очевидно не бяха тръгнали на разходка. Крачеха бързо и целенасочено, с приведени глави. Ецио се бе погрижил да се облече семпло, но си беше сложил на китките камата и новия метален щит. Знаеше обаче, че трябва да страни от минувачите и да бъде нащрек.

Почуди се накъде да поеме и се накани да влезе в схлупена бирария в ъгъла на площада, за да поразпита дискретно как би могъл да открие Лисицата, но някакъв слабоват младеж се появи изневиделица и се блъсна в него.

— Scusi, signore19 — любезно се извини той, усмихна се и бързо го подмина.

Ръката на Ецио инстинктивно се плъзна към колана. Скътал беше ценните си вещи на сигурно място в квартирата, но бе пъхнал няколко флорина в кесията, която сега бе изчезнала. Той се обърна рязко и видя младежа да се отправя към една от тесните улички край площада и хукна подире му. Крадецът го забеляза и ускори крачка, но Ецио не го изпусна от поглед, настигна го и го сграбчи за яката точно когато онзи понечи да влезе във висока, неугледна сграда на Виа Сант’Анджело.

— Върни ми кесията — изръмжа Ецио.

— Не знам за какво говориш — отвърна крадецът, но в очите му проблесна страх.

Ецио без малко да извади камата, но сдържа гнева си. Хрумна му, че младежът може да му даде информацията, от която се нуждае.

— Нищо лошо няма да ти сторя, приятелю — рече той. — Само ми върни кесията и приключваме.

— Печелиш — съгласи се тъжно младежът след кратко колебание и се пресегна към провесената на колана му кожена торбичка.

— Само един въпрос — каза Ецио.

— Какво? — предпазливо попита джебчията.

— Знаеш ли къде мога да открия Ла Волпе?

Сега младежът изглежда се уплаши истински.

— Нямам представа. Вземете си парите, господине, и ме пуснете да си вървя!

— След като ми кажеш.

— Момент! — произнесе дълбок, гърлен глас иззад гърбовете им. — Може би аз ще успея да помогна.

Ецио се обърна и видя широкоплещест мъж, висок колкото него, но навярно десет-петнайсет години по-възрастен. Над лицето му се спускаше качулка, подобна на неговата, но под нея Ецио различи две пронизващи виолетови очи, излъчващи странна сила, които сякаш проникваха до глъбините на душата му.

— Моля ви, пуснете колегата ми — каза мъжът. — Аз ще отговоря вместо него. — После се обърна към младия крадец: — Върни парите на джентълмена, Корадин, и се омитай. По-късно ще поговорим.

Гласът му прозвуча толкова властно, че Ецио охлаби хватката си. Корадин тутакси бутна кесията в ръката му и изчезна в сградата.

— Кой си ти? — попита Ецио.

— Казвам се Джилберто — усмихна се леко мъжът, — но ме наричат всякак: убиец, например, и tagliagole20, ала за приятелите съм Лисицата. — Той се поклони леко, но пронизващите му очи не изпуснаха от поглед Ецио. — На твоите услуги, месер Аудиторе. Очаквах те.

— Как… откъде знаеш името ми?

— Това ми е работата — да знам всичко случващо се в града. Знам, струва ми се, и защо смяташ, че мога да ти помогна.

— Чичо ми ме посъветва да те потърся.

Лисицата се усмихна отново, но нищо не каза.

— Трябва да открия някого и да бъда на крачка пред него, ако мога.

— Кого?

— Франческо де Паци.

— Играеш на едро, разбирам — отвърна сериозно Лисицата. — Вероятно наистина ще успея да ти съдействам. — Замълча замислено. — Докладваха ми, че наскоро неколцина от Рим са слезли на пристана. Дошли са за среща, пазена в дълбока тайна, но те не знаят кой съм, а още по-малко, че съм ушите и очите на този град. Домакин на срещата е човекът, когото търсиш.

— Кога ще се състои?

— Тази нощ! — усмихна се отново Лисицата. — Не се тревожи, Ецио, срещата ни не е пръст на съдбата. Щях да изпратя да те доведат, ако сам не ме беше намерил, но си доставих удоволствие да те изпитам. Малцина, които ме издирват, успяват да ме открият.

— Искаш да кажеш, че си ми устроил сблъсъка с Корадин?

— Прости вкуса ми към театралното. Трябваше обаче да се уверя и че не те следят. Той е млад, това беше изпитание и за него. Наистина действаше по мое нареждане, но не знаеше какво всъщност върши за мен. Мислеше си просто, че си поредната жертва! — Гласът му прозвуча по-твърдо, по-прагматично. — Сега трябва да намериш начин да подслушаш съзаклятниците. Няма да е лесно. — Той се взря в небето. — Слънцето залязва. Да побързаме. Най-краткият път е по покривите. Следвай ме!

Без повече приказки, той се обърна и се закатери по стената зад него с такава скорост, че Ецио едвам го догонваше. Тичаха на северозапад по червените тухли, прелитаха над улиците в последните искрици дневна светлина, тихи като подгонени лисици. Най-сетне стигнаха фасадата на величествената църква „Санта Мария Новела“. Лисицата спря. Ецио се закова до него след секунда, но забеляза, че е по-задъхан от по-възрастния мъж.

— Добър учител те е обучавал — констатира Лисицата, но Ецио остана с впечатление, че ако реши, новият му приятел ще го надбяга с лекота. Зарече се да усъвършенства уменията си. Сега обаче не беше време за игри и състезания.

— Ето тук месер Франческо провежда събранието си — посочи надолу Лисицата.

— В църквата?

— Под нея. Ела!

Сега на площада пред храма не се виждаше жива душа. Лисицата скочи от покрива и се приземи меко. Ецио го последва. Заобиколиха площада и църковната фасада и застанаха пред задната порта. Лисицата побутна Ецио вътре, озоваха се в Ручелайската капела. Лисицата спря край бронзовата гробница в средата й.

— Под града се простира лабиринт от катакомби. Улесняват много работата ми. За жалост не принадлежат само на мен. Малцина обаче знаят за тях и как да си проправят път през плетеницата от тунели. Сред тях е Франческо Паци. Ще посрещне долу римските си гости. Това е най-близкият вход до мястото на срещата, но се налага да слезеш сам. На петдесетина метра надолу и вдясно има параклис, част от изоставена крипта. Внимавай, защото всеки звук кънти силно там долу. Ще бъде и тъмно, затова изчакай, докато очите ти свикнат с мрака. После ще те водят светлините откъм параклиса.

Лисицата положи ръка върху голям камък от пиедестала под гробницата и го натисна. Привидно непоклатимата плоча до краката им хлътна върху невидими панти и разкри каменно стълбище. Лисицата отстъпи встрани.

— Buona fortuna21, Ецио.

— Няма ли да дойдеш?

— Не е необходимо. А и при всичката си ловкост двамина вдигат повече шум от един. Ще те почакам тук. Върви!

Под земята Ецио си запроправя път надясно, придържайки се към влажните стени на прохода. Успяваше с протегнати ръце да пази равновесие и с облекчение установи, че пръстеният под заглушава стъпките му. От време на време — когато ръцете му напипваха само празнота — усещаше, че тесният проход се разклонява към други тунели. Изгубеше ли се тук долу, никога нямаше да намери обратния път. Отначало го стряскаха някакви тихи звуци, но разбра, че шумолят плъхове. Веднъж обаче, когато един пробяга върху стъпалата му, едвам се сдържа да не извика. В нишите по стената мяркаше отдавна погребани тела с черепи, обвити в паяжина. Катакомбите му вдъхваха първичен ужас, но с усилия на волята овладя надигащия се страх.

Най-сетне зърна бледа светлинка отпред и още по-бавно закрачи към нея. Притаи се в сенките близо до петимата мъже, чиито силуети различи насреща си в древния порутен параклис.

Съзря веднага Франческо — дребно, жилаво създание, приведено пред двама свещеници с обръснати глави, които Ецио не разпозна. По-възрастният го благославяше с отчетлив носов глас: „Et benedictio Dei Omnipotentis, Patris et Filii et Spiritu Sancii descendat super vos et maneat semper…“22. Светлината падна върху лицето му и Ецио позна Стефано Баноне, секретаря на чичото на Франческо — Джакопо. До него стоеше и самият Джакопо.

— Благодаря, padre — рече Франческо, когато благословът приключи. Изправи се и се обърна към четвъртия мъж, застанал до свещениците.

— Докладвай ни, Бернардо.

— Всичко е готово. Разполагаме с пълно снаряжение — мечове, лъкове, секири и арбалети.

— Най-подходяща за случая е камата — вметна по-младият свещеник.

— Зависи от обстоятелствата, Антонио — обади се Франческо.

— Или отрова — продължи младият свещеник. — Но няма значение, стига да умре. Няма да му простя, задето унищожи Волтера — родното ми място и единствения ми дом.

— Успокой се — каза мъжът, когото наричаха Бернардо. — Всички имаме мотив. А сега, благодарение на папа Сикст, разполагаме и със средства.

— Така е, месер Барончели, но имаме ли и благословията му?

От дълбоките сенки зад газената лампа в дъното на параклиса се обади глас:

— Благослови начинанието ни, стига „да не вземе жертви“.

Собственикът на гласа застана в ореола от светлина. Ецио затаи дъх, разпознал фигурата в кървавочервена роба, макар цялото му лице, освен хищническата усмивка да оставаше в сянката на качулката. Това значи беше най-изтъкнатият посетител от Рим — Родриго Борджия, Il Spagniolo23!

Съзаклятниците му отвърнаха с разбиращи усмивки. Знаеха на чия страна е папата, знаеха и че кардиналът пред тях дърпа конците. Главата на римокатолическата църква обаче не можеше открито да одобри кръвопролитие.

— Добре е, че най-сетне настъпи мигът — каза Франческо. — Срещнахме много препятствия. Само че убийството в катедралата ще ни навлече много критики.

— Това е последната ни и единствена възможност — отвърна Родриго с властен глас. — И понеже изпълняваме волята Божия, освобождавайки Флоренция от тази измет, мястото е напълно подходящо. Още повече че щом завладеем града, никой няма да се осмели да възроптае!

— Те непрекъснато променят плановете си — обади се Бернардо Барончели. — Налага се да изпратя някого да придружи брат му Джулиано, за да не закъснее за литургията.

Всички се разсмяха, освен Джакопо и испанеца, който забеляза сериозното му изражение.

— Какво има, Джакопо? — попита Родриго по-старшия Паци. — Да не смяташ, че са заподозрени нещо?

Преди Джакопо да отвори уста, племенникът му вметна нетърпеливо:

— Невъзможно е! Медичите са заслепени от арогантност и глупост!

— Не подценявай враговете ни, Франческо — скастри го Джакопо. — Не разбираш ли, че зад нападението на Сан Джиминяно стоят парите на Медичите?

— Този път няма да изникне такъв проблем — изръмжа племенникът му, настръхнал, че го корят пред равните нему и му припомнят нестихналата болка от загубата на сина му Виери.

Бернардо наруши възцарилата се тишина. Обърна се към Стефано де Баноне:

— Ще ми трябват няколко свещенически роби за церемонията утре, отче. Ще се чувстват в безопасност, ако си мислят, че са в обкръжението на духовници.

— Кой ще нападне?

— Аз! — обади се Франческо.

— И аз! — додадоха Стефано, Антонио и Бернардо.

— Добре — рече Родриго. — Като цяло камите наистина са най-подходящи. По-лесно се укриват и са по-удобни при близка схватка. Но и снаряжението от папата няма да ни е излишно — щом видим сметката на братята Медичи, ще трябва да прочистим и други нехранимайковци. — Той вдигна ръка и благослови съратниците си. — Dominus vobiscum24, господа. И нека Бащата на познанието ни направлява. — Озърна се и заключи: — Смятам, че уточнихме всичко. Простете ми, но трябва да вървя. Чакат ме още задачи, преди да се върна в Рим. Ще отпътувам призори. Не искам да ме виждат във Флоренция в деня, когато властта на Медичите ще рухне.

Притиснат към стената, Ецио изчака съзаклятниците да си тръгнат. Когато остана сам в мрака, той извади своята лампа и запали фитила.

Върна се по обратния път. Лисицата го чакаше в притъмнялата Ручелайска капела. Ецио му разказа чутото.

— Да убият Лоренцо и Джулиано де Медичи в катедралата по време на Голямата литургия утре сутринта! — възкликна изумено Лисицата накрая и Ецио усети, че събеседникът му е изгубил дар слово. — Какво светотатство! И по-лошото — ако Флоренция падне в ръцете на Паци, Бог да ни е на помощ!

Ецио се замисли.

— Можеш ли да ми осигуриш място в катедралата утре? — попита той. — Близо до олтара. До Медичите?

Лисицата го изгледа мрачно.

— Трудно, но не е невъзможно. Знам какво ти се върти в ума, Ецио, но сам няма да успееш.

— Ще опитам. Ще се възползвам и от елемента на изненада. А и повече от едно непознато лице сред аристократите ще събуди подозренията на Паци. Но трябва да се погрижиш да ми намериш място, Джилберто.

— Наричай ме Ла Волпе — отвърна Джилберто с усмивка. — Само лисичата хитрост се равнява на моята. — Помълча и добави: — Да се срещнем пред катедралата половин час преди литургията. — В погледа му се четеше респект. — Ще ти помогна, ако мога, месер Ецио. Баща ти щеше да се гордее с теб!