Ренесанс

20.

От ателието на Леонардо до Сан Пиетро се стигаше най-пряко с ферибот или с гондолите, отплаващи на изток от Фондамента Нуова към северния бряг на града. Ецио обаче с изненада установи, че не може да намери кой да го откара. Редовните фериботи бяха отменени и само срещу сериозна сума успя да убеди двамина млади гондолиери да поемат на път.

— Какъв е проблемът? — попита ги той.

— Говори се, че там се вихри жестоко сражение — отвърна гребецът, напрегнал мускули в борба с развълнуваните води. — Но май вече е приключило. Просто местна вражда. Ала фериботите все още не смеят да рискуват. Ще те оставим на северния бряг. И си отваряй очите на четири.

Изпълниха обещаното. Ецио скоро се озова сам на калния бряг. Закатери се към тухлената подпорна стена, откъдето съзря заострения връх на църквата „Сан Пиетро ди Кастело“ да се издига съвсем наблизо. Забеляза и кълба дим над няколко ниски тухлени постройки на югоизток от църквата. Там се намираха казармите на Бартоломео. С разтуптяно сърце Ецио забърза към тях.

Първо го стъписа тишината. После, когато наближи, видя труповете — някои от мъртъвците бяха в униформи на армията на Силвио Барбариго, други — с непознати нему облекла. Най-сетне се натъкна на сержант — ранен тежко, но жив — който се бе подпрял на една стена.

— Моля ви… помогнете — промълви той.

Ецио се огледа бързо и забеляза кладенец, от който напълни вода, молейки се нападателите да не са я отровили, макар да изглеждаше чиста и бистра. Сипа малко в захвърлен до кладенеца стакан и го поднесе към устните на ранения, после навлажни парче плат и избърса кръвта от лицето му.

— Благодаря ти, приятелю — каза сержантът.

Ецио забеляза непознатата значка и предположи, че мъжът е от воините на Бартоломео, очевидно разбити от армията на Силвио.

— Атакуваха ни изненадващо — потвърди опасенията му сержантът. — Някаква курва на Бартоломео ни предаде.

— Къде отидоха?

— Хората на инквизитора? Върнаха се в Арсенала. Укрепили са се там, преди новият дож да поеме юздите на властта. Силвио мрази братовчед си Агостино, защото не е замесен в заговора на инквизитора. — Мъжът изкашля кръв, но успя да продължи. — Заловиха капитана ни. Отведоха го със себе си. Странно наистина — всъщност ние планирахме да атакуваме тях. Бартоломео просто чакаше… пратеник от града.

— Къде са другите?

Сержантът се озърна с мъка.

— Които оцеляха и не ги заловиха, се разбягаха. Сигурно са се укрили във Венеция или по островите в лагуната. Някой трябва да ги поведе отново. Ще очакват знак от капитана.

— А той е заложник на Силвио?

— Да. Той…

Нещастният сержант обаче се задъха. Борбата му за глътка въздух приключи с фонтан кръв, бликнал от устата му, който напои тревата на метър пред него. Когато потокът секна, очите на мъжа се взряха невиждащо към лагуната.

Ецио ги затвори и скръсти ръцете му върху гърдите.

— Requiescat in pace — тържествено произнесе той.

После закопча по-здраво колана със сабята. На лявата си китка бе сложил щита, ала без двуострия кинжал; на дясната му ръка беше прикрепена отровната кама, измъквала го тъй често от непреодолими затруднения. Пистолета — извънредно полезен, но срещу видима единична мишена, понеже трябваше да се зарежда след всеки изстрел — беше прибрал в кесията на колана при барута и куршумите, а бойната кама пазеше за резерва. Сложи качулката и се запъти към дървения мост, свързващ Сан Пиетро с Кастело. Оттам незабелязано се придвижи към Арсенала по главната улица. Забеляза, че хората наоколо крачат тихо, макар и експедитивно, заети с ежедневните си задачи. Една локална война не бе достатъчна да спре деловия живот във Венеция, а и малцина обикновени жители съзнаваха колко важен за града им е изходът от този конфликт.

В онзи момент Ецио не знаеше, че битката ще се проточи месеци наред, чак до следващата година. Мислеше си за Кристина, за майка си Мария и за сестра си Клаудия. Чувстваше се бездомен, усещаше, че остарява. Но трябваше да служи всеотдайно на Кредото и това бе по-важно от всичко останало. Макар че навярно никой нямаше да узнае как Орденът на асасините е спасил света от злата хегемония на тамплиерите.

Първата му задача бе да открие Бартоломео д’Алвиано и ако е възможно, да го освободи. Да се вмъкне в Арсенала обаче нямаше да е никак лесно. Лабиринтът от сгради и докове, обграден от високи тухлени стени с укрепления, се намираше в източната периферия на града и частната армия на Силвио — която очевидно наброяваше доста повече от двестате наемници, за които го бе осведомил Агостино Барбариго — го охраняваше строго. Ецио подмина наскоро построената от архитекта Гамбалто арка и се залута край достъпните по суша външни сгради. Накрая стигна до тежка врата с вграден портик и забеляза, че едва забележимият вход се използва при смяна на стражите. Притаи се и чака търпеливо четири часа, но при следващата смяна беше готов. Късното следобедно слънце нажежаваше влажния въздух и омаломощаваше всички, освен Ецио. Той проследи как новите стражи излизат през портика, охраняван само от един войник, и като сянка последва приключилите дежурство наемници. Щом и последният влезе през портика, Ецио сряза гърлото на войника и се вмъкна незабелязано. Както преди години в Сан Джиминяно, и тук силите на Силвио не бяха достатъчни да охраняват целия периметър на военното сърце на Венеция, без което Агостино нямаше как да упражнява истинска власт.

След като влезе, Ецио сравнително лесно преодоля обширните открити пространства между огромните сгради и доковете. Знаеше, че стига да се придържа към дългите сенки в късния следобед и да внимава да не се натъкне на патрулиращите в комплекса войници, нищо не го застрашава, но през цялото време беше нащрек.

Най-сетне се ориентира по злорадите възгласи и подигравателните смехове и се насочи към един от основните сухи докове, в който се полюшваше масивна галера. Върху дебелата стена на дока беше окачена желязна клетка. В нея бяха залостили Бартоломео — здравеняк на около трийсет, тоест само четири-пет години по-възрастен от Ецио. Около него се тълпяха войници на Силвио. Ецио отбеляза, че за разлика от бдителните си патрулиращи съратници, тези тук доста бяха свалили гарда, опиянени от победата и решили, че врагът им е напълно безпомощен. Макар и Велик инквизитор, Силвио Барбариго явно нямаше опит като военен командир.

Ецио не знаеше откога е окован в клетката Бартоломео — сигурно от часове. Ала изпитанието очевидно не беше прекършило нито духа, нито яростта му. Забележителна издръжливост, още повече, че несъмнено не беше ял, нито пък пил!

— Lurdi codardi! Мръсни страхливци! — крещеше той на мъчителите си, единият от които поднесе на върха на копието си напоена с оцет гъба към устните му, надявайки се Бартоломео да понечи да утоли жаждата си. Той обаче я отблъсна.

— Всичките ще ви размажа! Едновременно! С една ръка — не, с две ръце — вързани зад гърба! Живи ще ви изям! — Той се засмя. — Чудите се дали е възможно? Само ме пуснете и с радост ще ви демонстрирам! Miserabili pezzi di merda!

Войниците на инквизитора закрещяха подигравателно и забиха тоягите си в Бартоломео, залюлявайки клетката. Тя нямаше твърда основа и той запъваше здраво крака в пръчките, за да не падне.

— Безчестно племе! Не притежавате никаква доблест! Никаква добродетел! — Той събра достатъчно слюнка в пресъхналата си уста и се изплю към тях. — А хората се чудят защо звездата на Венеция е започнала да помръква! — После гласът му прозвуча почти умолително. — Ще проявя снизхождение към онзи, който прояви смелост да ме освободи! Всички останали ще умрат! Кълна се!

— Спести си думите! — викна му един от войниците. — Само ти ще умреш днес, проклети мръснико!

През това време Ецио, прислонен в сянката на тухлената колонада около дока, където бяха закотвени няколко по-малки бойни галери, обмисляше как да спаси Бартоломео. Около клетката имаше десет войници, всичките с гръб към него и без ризници. Други не се виждаха. Ецио провери отровното острие. Лесно щеше да се отърве от войниците. Бе забелязал, че патрулът минава всеки път, щом сянката на стената се удължи с три инча. Проблемът беше как да отключи светкавично клетката и да накара Бартоломео да си мълчи. Преценяваше бързо, притиснат от времето.

— Що за хора продават честта и достойнството си за няколко сребърника? — ревеше Бартоломео, но гърлото му очевидно пресъхваше и силите го напускаха въпреки желязната му воля.

— Нима ти не правиш същото, проклетнико? Нима не си наемник като нас?

— Никога не съм служил на предател и страхливец! — припламнаха очите на Бартоломео. Мъжете под него за миг се смълчаха. — Смятате, че не знам защо сте ме затворили тук? Въобразявате си, че не знам кой дърпа конците на шефа ви Силвио? Борил съм се срещу тази невестулка още когато вие сте били кутрета сукалчета!

Ецио се заслуша заинтригувано. Един от войниците взе счупена тухла и я хвърли ядосано. Тя отскочи безобидно от решетките.

— Точно така, страхливци! — изкрещя дрезгаво Бартоломео. — Опитайте! Кълна се, че щом се освободя, ще ви отсека главите и ще ги натъпча в женските ви задници. И ще ги разбъркам, защото мизерните ви мозъци така или иначе не различават главите от задниците!

Мъжете долу се разгневиха сериозно. Очевидно само заповедите ги възпираха да не го пронижат с копията си или да го обсипят със стрели, както висеше безпомощно в клетката. Ецио обаче забеляза, че вратата й е заключена със сравнително малък катинар. Враговете на Бартоломео разчитаха на височината. Несъмнено се надяваха безпощадното слънце и студената нощ, гладът и жаждата да го довършат, освен ако не се пречупи и реши да проговори. Бартоломео обаче не даваше никакви признаци, че ще бъде сломен.

Ецио разбираше, че не бива да се бави. Патрулът щеше да мине съвсем скоро. Той освободи отровното острие и се устреми напред с вълча пъргавина и бързина, прекосявайки разстоянието за секунди. Хвърли се между войниците и петима паднаха мъртви, преди останалите да разберат какво става. Ецио извади сабята си и ги изби безмилостно до крак. Бартоломео следеше зяпнал как безпомощните им удари се отплесват по щита върху китката му. Най-сетне се възцари тишина. Ецио вдигна очи към затворника.

— Можеш ли да скочиш оттам? — попита.

— Ако ме измъкнеш, ще подскоча като шибана бълха!

Ецио грабна копието на един от мъртвите войници. Острието му не беше стоманено, а желязно, и отлято, а не ковано. Но щеше да свърши работа. Ецио го стисна в лявата си ръка, приготви се, приведе се и подскочи към железните решетки. Улови се здраво под смаяния поглед на Бартоломео.

— Как, по дяволите, го направи? — ахна мъжът.

— Тренировките си казват думата — с мимолетна усмивка отвърна Ецио.

Пъхна острието на копието в скобата на катинара и го завъртя. Отначало ключалката не поддаде, но накрая се счупи.

Ецио отвори вратата, полетя надолу и се приземи грациозно като котка.

— Побързай!

— Кой си ти?

— После ще го обсъдим!

Бартоломео се провря напрегнато през вратата и се хвърли надолу. Останал без дъх, тупна тежко на земята, но когато Ецио понечи да му помогне да стане, отблъсна гордо спасителя си.

— Няма ми нищо — изпуфтя. — Просто не съм тренирал циркови номера.

— Разминахме се без счупени кости значи?

— Майната ти, който и да си — ухили се Бартоломео. — Но ти благодаря — добави и изненада Ецио с мечешка прегръдка. — Няма ли все пак да се представиш? Архангел Гавраил ли си, що ли?

— Казвам се Аудиторе. Ецио.

— Бартоломео д’Алвиано. Приятно ми е.

— Нямаме време — прекъсна го Ецио. — Както добре знаеш.

— Не ме учи на моя занаят, акробате — рече все така сърдечно Бартоломео. — Все пак съм ти длъжник.

Но вече бяха закъснели твърде много. Явно от бойниците ги бяха забелязали и камбаните за тревога забиха, а от съседните сгради изскочиха войници и се насочиха към тях.

— Елате, копелета! — изрева Бартоломео и размаха юмруци, пред които ръцете на Данте Моро изглеждаха като нищожни чукчета. Сега дойде ред Ецио да наблюдава смаяно как Бартоломео се нахвърля върху войниците на Силвио. Заедно си проправиха път към портика и се измъкнаха.

— Да се махаме! — възкликна Ецио.

— Няма ли да потрошим още някоя глава?

— Засега май е по-добре да избягваме сблъсъците.

— Страх ли те е?

— Не, просто съм разумен. Знам, че кръвта ти кипи, ала те са сто пъти повече от нас двамата.

Бартоломео поразмисли.

— Прав си. А и аз съм командир. Трябва да разсъждавам като такъв, вместо някакъв нахакан сополанко да ми налива ум в главата. — После сниши глас и загрижено додаде: — Надявам се само малката ми Бианка да е в безопасност.

Ецио обаче нямаше време да го разпитва, нито пък да се чуди за какво става дума. Трябваше да изчезват и го сториха. Профучаха през града право към щабквартирата на Бартоломео в Сан Пиетро. Бартоломео обаче се отклони дважди от пътя — в Рива Сан Базио и в Корте Нуова, за да уведоми шпионите си там, че е жив и свободен, и да съобщи на разпръснатите си подопечни — онези, които не бяха пленени — да се прегрупират.

По здрач пристигнаха в Сан Пиетро и откриха, че неколцина от оцелелите воини на Бартоломео вече са излезли от укритията си, обикалят край труповете, около които вече се виеха рояци мухи, и се опитват да ги погребат и да въдворят някакъв ред. Посрещнаха възторжено капитана си, но той сновеше насам-натам из лагера с разсеян поглед и подвикваше жаловито:

— Бианка! Бианка? Къде си?

— Кого търси? — попита Ецио един сержант. — Явно му е много скъпа.

— Така е, господине — ухили се сержантът. — И доста по-благонадеждна от сестрите си.

Ецио изтича към новия си приятел.

— Наред ли е всичко?

— Как смяташ? Погледни как изглежда лагерът! И клетата Бианка! Ако й се е случило нещо…

Грамадният мъж блъсна с рамо една врата, вече наполовина излязла от пантите, и влезе в голямо помещение, което преди атаката навярно бе служило за кабинет. Ценните карти бяха или унищожени, или откраднати, но Бартоломео затърси между отломките и накрая нададе триумфален вик:

— Бианка! О, скъпа моя! Слава Богу, че си добре!

Той измъкна огромен меч изпод разпилените вещи и го избърса.

— Аха! — възкликна гръмовно. — Нищо ти няма! Не съм се съмнявал! Бианка… Запознай се с… как ти беше името?

— Аудиторе. Ецио.

Бартоломео се позамисли.

— Разбира се. Чувал съм за теб, Ецио.

— Радвам се.

— Какво те доведе насам?

— И аз имам сметки за уреждане със Силвио Барбариго. Смятам, че злоупотребява с венецианското гостоприемство.

— Силвио! Този задник! Заслужава да падне в септичната яма!

— Дойдох да те моля за помощ.

— Нали ме спаси! Дължа ти живота си, камо ли помощ.

— Колко мъже имаш?

— Колко са оцелелите тук, сержанте?

Сержантът, когото Ецио бе заговорил преди малко, притича и отдаде чест.

— Дванайсет, капитане, включително ние двамата и този господин.

— Тринайсет! — размаха Бартоломео „Бианка“.

— Срещу двеста — обади се Ецио. После се обърна към сержанта: — И колко отведоха в Арсенала?

— Повечето — отвърна мъжът. — Нападението ни свари абсолютно неподготвени. Някои побягнаха, но хората на Силвио плениха повечето.

— Виж, Ецио — каза Бартоломео, — аз ще събера войниците, които са на свобода. Ще разчистя тук, ще погреба мъртъвците си и ще се прегрупирам. Дали междувременно ще можеш да се погрижиш за онези, които са попаднали в лапите на Силвио? Явно те бива по тази част.

— Дори много.

— Връщай се по-скоро тук с тях. Късмет!

Ецио подготви оръжията от Кодекса и се запъти обратно на запад, но се зачуди дали Силвио държи всички пленници в Арсенала. Не беше ги забелязал, когато спасяваше капитана им. Притаен в нощните сенки, той се опита да подслуша разговорите на стражарите, разположени покрай стената.

— Виждал ли си по-големи клетки? — попита един.

— Не. И горките кучи синове са натъпкани като сардини вътре. Не мисля, че капитан Бартоломео щеше да се отнесе така с нас, ако ни беше победил — отвърна другарят му.

— Разбира се, че щеше. И запази благородните си помисли в тайна, ако ти е мил животът. Аз смятам, че трябва да ги довършим. Да спуснем клетките във водата и да ги издавим.

Ецио се напрегна. В Арсенала имаше три големи правоъгълни дока, всеки предвиден да побира по трийсет галери.

Намираха се в северната част на комплекса, заобиколени от дебели тухлени стени и покрити със солидни дървени покриви. Явно клетките — уголемени копия на онази, в която държаха Бартоломео — бяха провесени на вериги над водата.

— Сто и петдесет обучени мъже? Каква загуба! Обзалагам се, че Силвио се надява да ги спечели за нашата кауза.

— Защо не? И те са наемници като нас.

— Точно така. Просто трябва да ги поукротят малко. Да им покажат кой командва.

— Да се надяваме.

— Не знаят, слава Богу, че капитанът им е избягал.

Събеседникът му се изплю.

— Няма да е за дълго.

Ецио се отдалечи и се запъти към открития по-рано портик. Нямаше време да чака смяната на стражата, но съдейки по височината на луната, прецени, че разполага с няколко часа. Извади камата — първото му оръжие от Кодекса и все още най-предпочитано — и преряза гърлото на дебелия възрастен войник, комуто Силвио бе поверил охраната на портата. После бутна мъртвеца, преди кръвта му да го оплиска. Избърса камата в тревата и я смени с отровното острие. Прекръсти се над трупа.

Арсеналът изглеждаше различно на светлината на месечината и няколкото бледи звезди, но Ецио знаеше къде се намират доковете и пое покрай стената към първия, ослушвайки се за патрули. Надникна през големите арки към водната повърхност, но забеляза само полюшващи се галери. И при втория док удари на камък, но край третия долови гласове.

— Не е късно да минете на наша страна. Само една дума и ще пощадим живота ви — присмехулно говореше един от сержантите на Инквизитора.

Притиснат към стената, Ецио видя дузина войници със свалени оръжия да се взират към покрива, където в мрака висяха три огромни железни клетки. Забеляза, че невидим механизъм бавно спуска клетките към водата. Тук нямаше галери. Само черна, мазна вода, в която гъмжеше от невидими, но страховити създания.

Сред стражите на инквизитора Ецио зърна един мъж, който не пиеше и изглеждаше нащрек — огромна плашеща фигура.

Веднага разпозна Данте Моро! Явно след смъртта на господаря си Марко човекът планина бе предложил услугите си на братовчед му Силвио, който изпитваше нескрит възторг от внушителния телохранител.

Ецио се прокрадна предпазливо покрай стената към голямо квадратно дървено скеле със зъбчати колела, лостове и въжета, което напомняше изобретенията на Леонардо. Този механизъм, задвижван от воден часовник, спускаше клетките. Ецио извади обикновената си кама от ножницата вляво на колана си и я пъхна между две зъбчати колела. Механизмът спря — точно навреме, защото клетките вече бяха на сантиметри от повърхността. Войниците обаче веднага забелязаха, че движението надолу престана и неколцина хукнаха към механизма. Ецио извади отровното острие и порази притичалите стражи. Двамина паднаха с писъци от кея и потънаха в черните води. Ецио се втурна към останалите, които се разбягаха уплашено. Остана само Данте, възправен като кула над него.

— Сега си куче на Силвио, а? — попита Ецио.

— По-добре живо куче, отколкото мъртъв лъв — отвърна Данте и се пресегна да събори Ецио във водата.

— Предай се! — викна му Ецио, отбягвайки удара. — Нямам ти зъб!

— О, я млъквай! — отвърна Данте, сграбчи го за врата и го блъсна в стената на дока. — И аз ти нямам зъб. — Забеляза, че Ецио е зашеметен. — Не мърдай оттук! Аз ще отида да предупредя шефа, но ще се върна и ще нахраня рибите с теб, ако пак ми създадеш главоболия!

След това изчезна. Ецио разтърси глава да проясни ума си и се изправи несигурно. Мъжете в клетките се развикаха. Видя, че един от войниците на Силвио се е прокраднал към механизма и се кани да извади пъхнатата между зъбчатите колела кама. Ецио благодари Богу, че не е забравил научените в Монтериджони умения, извади кинжал от колана си и го метна със смъртоносна точност. Войникът се олюля, изхърка и безпомощно стисна забилото се между очите му острие.

Ецио откачи една кука от стената зад гърба си, протегна се с риск да падне във водата и сръчно придърпа най-близката клетка към себе си. Вратата й беше залостена с обикновено резе.

Той го вдигна и освободи мъжете вътре, а те наскачаха върху кея. С тяхна помощ издърпа и останалите клетки и пусна всички пленници.

Макар и изтощени, те му благодариха бурно.

— Хайде! — извика им той. — Трябва да ви заведа при капитана!

Пометоха войниците, охраняващи доковете, и пристигнаха невредими в Сан Пиетро, където Бартоломео и съратниците им ги посрещнаха развълнувано. Всички оцелели след нападението на Силвио се бяха завърнали и в лагера цареше съвършен порядък.

— Salute, Ецио! — поздрави го Бартоломео. — Добре дошъл отново! И браво! Знаех си, че мога да разчитам на теб! — Той стисна ръцете на Ецио. — Ти си наистина могъщ съюзник. Човек би помислил… — но не довърши и само добави: — благодарение на теб армията ми възстанови предишното си величие! Сега нашият приятел Силвио ще разбере колко сериозна грешка е допуснал!

— И как ще действаме? Ще нападнем директно Арсенала?

— Не. При директна атака ще ни избият пред портите. Според мен трябва да разположим хората ми в района да създават главоболия на стражарите и да ангажират вниманието им.

— И щом Арсеналът остане почти без охрана…

— Ти ще го завземеш с неколцина отбрани мъже.

— Да се надяваме, че Силвио ще налапа въдицата.

— Той е инквизитор. Знае как да тормози хората, които са му подвластни. Но не е воин. По дяволите, не го бива дори за шахматист!

След няколко дни войниците на Бартоломео заеха позиции в Кастело и край Арсенала. Когато бяха готови, Бартоломео и Ецио свикаха малобройния отряд, с който щяха да превземат бастиона на Силвио. Ецио подбра лично най-пъргавите и способни войници.

Бяха планирали внимателно атаката. В петък вечерта всичко беше готово. Изпратиха един войник на върха на кулата на Сан Мартино и когато луната се издигна високо над хоризонта, той запали огромна римска свещ, изработена в ателието на Леонардо. Това беше сигналът за начало на нападението. Облечени в униформи от тъмна кожа, воините от основната група изкатериха четирите стени на Арсенала. Стигнаха бойниците и като привидения се стрелнаха из тихата и обезлюдена крепост, отстранявайки малобройната охрана. Не след дълго Ецио и Бартоломео се изправиха срещу смъртните си врагове — Силвио и Данте.

Данте носеше метални боксове и размахваше боздуган на верига, за да държи двамата настрани. В това време техните мъже се сражаваха с войниците на Силвио.

— Чудесен екземпляр, нали? — изграчи Силвио откъм бойниците. — Ще бъде чест да умрете от неговата ръка!

— Майната ти, нищожество! — изкрещя му Бартоломео. Беше успял да оплете веригата на боздугана с бойната си тояга и обезоръженият Данте отстъпи назад. — Хайде, Ецио! Да хванем този grassone bastardo41!

Данте, въоръжен отново — този път с желязна пръчка с изкривени пирони — се изправи срещу им. Замахна към Бартоломео и пироните издълбаха бразда в рамото му.

— Ще ти го върна тъпкано, прасешка фъшкийо!

Междувременно Ецио зареди пистолета си и стреля по Силвио, но пропусна. Куршумът се заби в тухлената стена сред фонтан от искри и отломки.

— Мислиш ли, че не знам защо всъщност си тук, Аудиторе? — излая Силвио, макар че гърмежът очевидно го беше изплашил. — Но закъсня! Вече няма как да ни спреш!

Ецио зареди отново оръжието и стреля. Ала ядосан и объркан от думите на Силвио, пак не улучи.

— Ха! — подвикна Силвио откъм бойника, докато Данте и Бартоломео се боричкаха. — Нима не знаеш? Щом Данте види сметката на мускулестото ти приятелче, всичко приключва! Ти ще последваш съдбата на празноглавия си баща! Знаеш ли какво ме мъчи най-много? Че не обесих лично Джовани! Как ми се ще да бях дръпнал онзи лост, за да видя отблизо как нещастният ти баща се гърчи, рита и люлее в примката! И после да дойде редът на онзи мухльо, чичо ти Марио, на смахнатата ти майка, повлеканата Мария, и на сладката ягодка Клаудия! Тях двете бих ги запазил за пътуването. На палубата понякога е доста самотно!

През нажежената мъгла на гнева Ецио се съсредоточи върху информацията, която разпенената уста на инквизитора бълваше сред обидите.

Воините на Силвио заобграждаха малобройния отряд на Бартоломео. Данте нанесе пореден зашеметяващ удар по капитана, уцели го по ребрата с бокса и го принуди да отстъпи. Ецио стреля за трети път. Този път куршумът профуча през яката на инквизитора на косъм от врата му. Той се олюля, Ецио различи тънка струйка кръв, но противникът му не падна. Заповяда нещо на Данте, който се обърна и се втурна към бойника, където стоеше господарят му. После двамата изчезнаха от другата страна на стената. Ецио разбра, че възнамеряват да се спуснат по въжена стълба до пристана, викна на Бартоломео да го последва и напусна бойната арена, за да догони враговете си.

Видя ги да се качват в голяма лодка, но забеляза и колко ядосани и отчаяни са лицата им. Проследи погледите им и зърна огромна галера да се стопява отвъд южния хоризонт на лагуната.

— Предадоха ни! — каза Силвио на Данте. — Корабът отплава без нас! Мътните да ги вземат! Ето как се отплащат за предаността ми!

— Ще ги догоним — успокои го Данте.

— Късно е. И с това малко корито няма как да стигнем до острова. Поне ще се измъкнем оттук!

— Да потегляме тогава, Altezza.

— Разбира се!

Данте се обърна към разтреперания екипаж.

— Потегляйте! Вдигнете платната! По-живо!

В същия момент Ецио изскочи от сенките на пристана и се приземи на палубата. Изплашените моряци си спасиха кожите, гмурвайки се в мрачната лагуна.

— Махни се, убиецо! — изпищя Силвио.

— Повече няма да бълваш обиди! — рече Ецио и го прониза в корема, прокарвайки двуострата си кама бавно през вътрешностите му. — И в отплата за думите ти, бих ти отрязал топките, но не си струва.

Данте стоеше като закован. Ецио го изгледа. Здравенякът изглеждаше изморен.

— Дотук беше — каза му Ецио. — Избра погрешната страна.

— Може би — отвърна Данте, — но все пак ще те убия, мръснико! Писна ми от теб!

Ецио извади пистолета и стреля. Куршумът улучи Данте в лицето. Той падна.

Ецио коленичи до Силвио за последна молитва. Никога не забравяше, че убийството е последна възможност и че умиращите, които скоро няма да имат никакви права, трябва поне да бъдат изпратени както подобава.

— Къде отиваше, Силвио? Каква беше тази галера? Смятах, че жадуваш поста на дожа.

Инквизиторът се усмихна тънко.

— Само за отвличане на вниманието… Трябваше да отплаваме…

— Накъде?

— Късно е — усмихна се Силвио и умря.

Ецио се обърна към Данте и повдигна лъвската му глава.

— Запътили са се за Кипър, Аудиторе — промълви Данте. — Дано откупя душата си, като ти кажа истината. Те искат… искат…

Мъжът се задави със собствената си кръв и предаде Богу дух.

Ецио претърси кесиите и на двамата, но не откри нищо, освен едно писмо от съпругата на Данте. Той срамежливо го зачете:

Нямаше адрес. Ецио сгъна внимателно писмото и го прибра в кесията си. Щеше да попита Теодора дали й е известна тази странна история и дали би могла да върне писмото на невярната му подателка с вест за смъртта на истинския й съпруг.

Отправи поглед към мъртъвците и ги прекръсти.

— Requescat in pace — тъжно каза той.

Преди да се отдръпне от телата, Бартоломео дотича задъхано.

— Виждам, че както винаги си се оправил без мен — констатира той.

— Завзехте ли Арсенала?

— Щях ли да съм тук иначе?

— Поздравления!

— Evviva!

Ецио обаче се взираше в морето.

— Отвоювахме Венеция, приятелю — отрони той. — Агостино ще управлява, без да се страхува от тамплиерите. Но за мен още не е настъпило време за отдих. Виждаш ли онази галера на хоризонта?

— Да.

— Преди да предаде Богу дух, Данте ми каза, че плава към Кипър.

— И с каква цел?

— Това, amico, трябва непременно да узная.