Ренесанс

22.

Отплаваха от Венеция с галера и след дълго пътуване без никакви произшествия Ецио и Макиавели пристигнаха в мочурливото пристанище край Равена, където ги посрещнаха лично Катерина и нейната свита.

— Изпратиха куриер, че си тръгнал, та реших да дойда и да те придружа до Форли — каза тя. — Постъпил си мъдро, че си поел с галерата на дожа Агостино, понеже пътищата са опасни, разбойниците не ни дават мира. Не че — добави тя, хвърляйки одобрителен поглед към Ецио — щяха да те притеснят особено.

— За мен е чест, че ме помните, госпожо.

— Е, мина много време, но ти несъмнено правиш впечатление. — Тя се обърна към Макиавели. — Радвам се да те видя отново, Николо.

— Познавате ли се? — попита Ецио.

— Николо ме съветваше по… държавни дела. — Тя смени темата. — Чувам, че вече си истински асасин. Поздравления.

Стигнаха до каляската на Катерина, но тя каза на прислужниците си, че предпочита да язди. Денят беше прекрасен, а пътят — кратък. Оседлаха конете и щом поеха, Катерина махна на Ецио да застане до нея.

— Форли ще ти хареса. Ще бъдеш в безопасност. Оръдията ни пазят града вече цял век, а цитаделата е непристъпна.

— Простете ми, госпожо, но ми е любопитно…

— Кое?

— За пръв път чувам жена да управлява град държава. Впечатлен съм.

Катерина се усмихна.

— Преди съпругът ми държеше юздите на властта, разбира се. Помниш ли го? Джироламо? Е, той умря.

— Съжалявам.

— Няма защо — простичко отвърна тя. — Аз наредих да го убият.

Ецио се опита да прикрие учудването си.

— Нека обясня — намеси се Макиавели. — Разбрахме, че Джироламо Риарио съдейства на тамплиерите. Изработваше карта с местонахождението на неоткритите още страници от Кодекса…

— Така или иначе не харесвах кучия син — равно рече Катерина. — Беше лош баща, досаден в леглото и не само там. — Тя млъкна замислено. — Смених още няколко съпрузи след това, но винаги удрях на камък.

Замълчаха при вида на кон без ездач, галопиращ към тях. Катерина нареди на единия от телохранителите си да го настигне, а останалите продължиха към Форли, но вече с извадени саби. Скоро се натъкнаха на обърната каруца, чиито колелета още се въртяха във въздуха. Наоколо се валяха трупове.

Лицето на Катерина притъмня и тя пришпори коня си, следвана плътно от Ецио и Макиавели.

Малко по-нататък срещнаха група селяни. Някои бяха окървавени.

— Какво става? — попита Катерина жената, която вървеше най-отпред.

— Altezza — подхвана селянката и сълзи се стекоха от очите й, — дойдоха веднага щом тръгнахте. Подготвят обсада на града.

— Кои са те?

— Братята Орси, мадона!

— Sangue di Giuda45!

— Кои са те?

— Същите копелета, които наех да убият Джироламо — гневно отвърна Катерина.

— Работят за всеки, който може да си плати — обясни Макиавели. — Не са много умни, но за жалост им се носи славата на добри изпълнители. Сигурно Испанеца стои зад това.

— Но как е узнал къде ще занесем Ябълката?

— Не търсят Ябълката, Ецио, а картата на Риарио. Тя още е във Форли. Родриго иска да открие останалите страници от Кодекса, а ние не бива да му предоставяме пътеводител!

— Пет пари не давам за картата — извика Катерина. — Децата ми са в града. Ах, porco demonio!

Пришпориха конете в галоп и скоро зърнаха града. Иззад стените се издигаше пушек. Портите бяха затворени. По външните валове бяха заели позиция мъже с герба с мечка и храсти на братята Орси. Ала в града, върху цитаделата на хълма, все още се вееше знамето на Сфорца.

— Завзели са част от Форли, но цитаделата е непокътната — констатира Макиавели.

— Копелета! Двойни агенти! — просъска Катерина.

— Има ли начин да вляза в града, без да ме забележат? — попита Ецио, закопчавайки върху китките си оръжията от Кодекса. Пистолета и камата остави в кесията.

— Има, caro — отговори Катерина. — Но е трудно. Един стар тунел откъм канала минава под западната стена.

— Тогава ще пробвам — каза Ецио. — Бъдете нащрек! Ако успея да отворя портите отвътре, бъдете готови да препуснете като вихър. Стигнем ли цитаделата, хората ти ще видят твоя герб и ще те пуснат. Тогава ще бъдем в безопасност да планираме следващия си ход.

— Който ще бъде да провесим тези кретени на бесилото и да гледаме как ги люлее вятърът — изръмжа Катрина. — Но върви, Ецио, и успех! Аз ще измисля как да отвлека вниманието на войниците им.

Ецио слезе от коня и притича към западната стена, прикривайки се зад хълмчетата и храстите. Междувременно Катерина се изправи на стремената и изкрещя на враговете им зад градските стени:

— Хей, вие! На вас говоря, безгръбначни кучета! Завзели сте града ми? Моят дом? И смятате, че ще ви се размине безнаказано? Е, аз ще се погрижа да изтръгна сърцата ви! Ако имате такива!

По бойниците се насъбраха войници и се вгледаха полуудивено, полууплашено в Катерина, която не млъкваше:

— Що за мъже сте? Вършите мръсната работа на господарите си за няколко гроша! Горко ще съжалявате! Вляза ли при вас, ще ви отрежа главите и ще се изпикая върху вратовете ви! Ще набуча топките ви на вилица и ще ги изпека! Как ви звучи това?

По западната стена вече не бе останал нито един съгледвач. Ецио видя, че никой не охранява канала, гмурна се, преплува го и откри обраслия с трънаци вход на тунела. Излезе от водата и се шмугна в мрачното подземие.

Вътре беше чисто и сухо. Трябваше само да следва завоите. Скоро зърна светлината в другия край. Приближи предпазливо и отново чу гласа на Катерина. Тунелът завършваше пред каменно стълбище, виещо се до задната стая в една от западните кули на Форли. Нямаше никого. Катерина беше събрала цяла тълпа. През прозореца зърна гърбовете на войниците на Орси, които наблюдаваха и от време на време дори аплодираха представлението й.

— … ако бях мъж, щях да изтрия усмивките от лицата ви! Но не си въобразявайте, че няма да опитам! Не се подвеждайте от факта, че имам цици… — Нещо й хрумна. — Обзалагам се, че ви се иска да ги видите. Иска ви се да ги пипнете, да ги оближете, да ги стиснете! Е, защо не излезете да пробвате? Така ще ви изритам топките, че ще изхвърчат от ноздрите! Най-добре се омитайте и си вървете у дома, преди да е станало късно. Иначе ще ви одера кожите и ще ви провеся по стените на цитаделата! Ах! Отвращавате ме! Може би не си струва усилието да се разправям с мерзавци като вас. Не бихте усетили разликата дори ако ви кастрирам!

Ецио вече крачеше по улицата. Набеляза си портата най-близо до Катерина и Макиавели. Върху арката над нея, до тежкия лост, с който се отваряше, стоеше стрелец. Бързо, но тихо Ецио се изкачи по свода и прониза врата на войника. После натисна лоста с цялата си тежест и портите зейнаха с могъщо ръмжене.

Макиавели ги наблюдаваше зорко. Забеляза ги да се открехват, наведе се и предупреди тихо Катерина. Тя пришпори коня си в безумен галоп, последвана от Макиавели и свитата си. Разбрали какво става, войниците на Орси нададоха гневни викове и се заспускаха надолу да ги спрат, но групата на Сфорца профуча мълниеносно през портата. Ецио грабна лъка и стрелите на убития стражар, повали с тях трима войници на Орси, светкавично изкачи близката стена и последва по покривите Катерина и придружителите й, устремили се по тесните улички към цитаделата.

Колкото по-навътре в града навлизаха, толкова повече нарастваше хаосът. Очевидно битката за Форли далеч не беше приключила — отряди, размахали знамето със сини змии и черни орли на клана Сфорца, се сражаваха с наемниците на братята Орси, а гражданите тичаха да се скрият в домовете си или просто се щураха безцелно напред-назад в бъркотията. Пазарските сергии се валяха прекатурени, кокошки кудкудякаха и се разбягваха под нозете на тичащите, малко дете седеше в калта и плачеше за майка си, която го грабна и го отнесе. Над всичко се извисяваше шумът на битката. Прелитайки от покрив на покрив, Ецио оглеждаше терена долу и използваше стрелите си със смъртоносна точност, когато войниците на Орси наближаваха опасно Катерина и Макиавели.

Най-сетне се озоваха на просторния площад пред цитаделата. Не се виждаше жива душа. Страничните улички също изглеждаха безлюдни. Ецио слезе долу и се присъедини към приятелите си. По бойниците на цитаделата не се виждаха воини, а масивната порта беше залостена. Цитаделата наистина изглеждаше недостъпна, както я бе описала Катерина.

Тя погледна нагоре и изкрещя:

— Отворете, проклети глупаци! Аз съм! La Duchessa! Размърдайте си задниците!

Неколцина войници се появиха по бойниците, а капитанът им извика:

— Subito46, Altezza!

После изстреля някаква заповед към трима мъже, които мигновено се втурнаха да отворят. В този момент обаче, надали бойни викове, от околните улички се стекоха дузина наемници на Орси, отрязвайки пътя за отстъпление. Катерина и придружителите й се оказаха в клопка между тях и непоклатимата стена на цитаделата.

— Устроили са ни капан! — извика Макиавели.

Ецио, Макиавели и шепата им мъже застанаха пред Катерина и противниците й.

— Aprite la porta! Aprite! — изкрещя Катерина.

Най-сетне огромните порти се отвориха. Войници на Сфорца се спуснаха да им помогнат. Сразиха отряда на Орси в зловеща хватка лице в лице и се оттеглиха, а вратата светкавично се захлопна зад гърбовете им. Ецио и Макиавели бързо скочиха от конете и се облегнаха един до друг върху стената, едвам поемайки си дъх. Не можеха да повярват, че са се спасили. Катерина също слезе от коня, но не спря нито за миг. Прекоси тичешком вътрешния двор към вратата, пред чийто праг уплашено я чакаха две момченца и дойка, прегърнала пеленаче.

Децата хукнаха към разтворените й обятия.

— Чезаре, Джовани, не се бойте — успокои ги тя. Погали бебето по главичката и изгука: — Salute, Галеацо!

Озърна се наоколо, после погледна дойката:

— Недзета! Къде са Бианка и Октавио?

— Простете, госпожо. Играеха си навън, когато ни нападнаха. Не ги намерихме.

Уплашена, Катерина тъкмо понечи да отговори, когато войниците на Орси отвъд стените на цитаделата нададоха дружен вик. Капитанът се втурна към Ецио и Макиавели.

— От планините пристигнаха подкрепления — докладва той. — Не знам колко ще издържим. — Обърна се към един лейтенант и нареди: — Към бойниците! Заемайте позиция край оръдията!

Лейтенантът се втурна да прегрупира хората на Сфорца, но в този момент плътен рояк вражески стрели се посипа над вътрешния двор и бойниците. Катерина прибра децата вътре и викна на Ецио:

— Погрижи се за оръдията! Те са единствената ни надежда! Не позволявай на тези копелета да пробият защитата!

— Хайде! — изкрещя Макиавели. Ецио го последва към оръдията.

Неколцина войници лежаха убити край тях, редом до телата на капитана и лейтенанта. Мнозина бяха ранени. Оцелелите се мъчеха да насочат тежките топове към мъжете на Орси на площада. Те бяха дочакали многобройни подкрепления, понесли обсадни платформи и катапулти. Точно под нозете им група войници бутаха стенобойна машина. Ако защитниците на крепостта не измислеха бързо нещо, цитаделата щеше да падне. За да предотвратят нападението обаче, се налагаше да стрелят с оръдията по мишени в града. Рискуваха да наранят и дори да убият невинни граждани. Ецио остави Макиавели да организира артилеристите при оръдията и се спусна да търси Катерина.

— Наводнили са града. За да ги спрем, трябва да стреляме по мишени във Форли.

— Направете каквото трябва — с желязно спокойствие отвърна тя.

Ецио вдигна поглед към бойниците, където стоеше Макиавели и чакаше сигнал. Вдигна ръка и решително я свали.

Оръдията избоботиха, а той се втурна към бойниците. Нареди на артилеристите да стрелят непрекъснато и видя как една обсадна платформа, после втора, а накрая и катапултите се разпитат на пух и прах. В тесните улички отрядите на Орси се затрудняваха да маневрират и след като оръдията си казаха тежката дума, стрелците и Сфорца започнаха да изтребват оцелелите нашественици. Накрая изтикаха и последния войник на Орси извън Форли, а мъжете на Сфорца заеха позиции по външната стена. Платиха обаче тежка цена за победата. Няколко къщи бяха в руини, а артилеристите на Катерина дадоха много жертви. Трябваше да обмислят и още нещо, както бързо напомни Макиавели. Бяха прогонили враговете от града, но обсадата не беше вдигната. Батальоните на Орси все още обграждаха Форли, отрязвайки достъпа до храна и питейна вода, а двете по-големи деца на Катерина бяха в неизвестност.

Не след дълго Катерина, Макиавели и Ецио се изкачиха по външните валове и огледаха разположението на врага около стените. Зад гърбовете им гражданите на Форли се стремяха да въдворят ред, но запасите от вода и храна нямаше да стигнат за дълго и всички го знаеха. Катерина беше бледа, притеснена до смърт за децата си — първородната Бианка беше на девет, а Отавиано — година по-малък.

Чудеха се къде са братята Орси, но в същия момент един вражески глашатай застана в центъра на противниковия лагер и наду боен рог. Морето от войници се раздели, за да даде път на двама мъже с ризници, възседнали кафяви коне. Придружаваха ги оръженосци, развели флага с мечката и храстите. Те спряха конете далеч от обсега на стрелите.

Единият ездач се изправи в стремената и извика:

— Катерина! Катерина Сфорца! Знаем, че още си приклещена в скъпото си градче. Отговори ми!

Катерина се надвеси над стената с яростно изражение:

— Какво искате?

Мъжът се ухили широко:

— О, нищо! Просто се чудех дали не ти липсват… дечицата?

Ецио застана до Катерина. Мъжът го изгледа изненадано.

— Ясно… — проточи той. — Ецио Аудиторе, ако не греша. Приятно ми е да се запознаем. Толкова сме чували за теб!

— А вие, ако се не лъжа, сте братята Орси — отвърна Ецио.

Мъжът, който още не беше проговорил, вдигна ръка.

— Същите! Лодовико…

— И Кеко… — додаде другият и се засмя суховато. — На вашите услуги!

— Basta! — извика Катерина. — Стига! Къде са децата ми? Пуснете ги!

Лодовико се поклони присмехулно в седлото.

— Ma certo, signora47. С радост ще ви ги върнем. В замяна на нещо твое. Нещо, принадлежало по-скоро на покойния ти съпруг. Нещо, което правел по заръка на… наши приятели. — В гласа му внезапно прозвучаха сурови нотки. — Имам предвид една карта!

— И една Ябълка! — добави Кеко. — О, да, разбрахме вече. Не сме глупаци. И нашият работодател има шпиони!

— Да — рече Лодовико. — Ще вземем и Ябълката. Или ще прережа гърлата на малките от ухо до ухо и ще ги изпратя при баща им.

Катерина слушаше мълчаливо. По лицето й се бе изписало ледено спокойствие. Най-сетне проговори:

— Bastardi! Смятате, че ще ме уплашите с наглите си заплахи? Нищо няма да ви дам, проклетници! Искате децата ми? Вземете ги! Аз ще си родя нови!

Тя вдигна полите си.

— Не ме интересуват представленията ти, Катерина — каза Кеко и обърна коня си. — Нито пък интимните ти части! Ще си промениш мнението, но знай, че ти даваме само час! Плъхчетата ти ще бъдат в безопасност дотогава в порутеното ти селце нагоре по пътя. И не забравяй — ще ги убием и после ще се върнем, ще опустошим града и силом ще си вземем, каквото искаме. По-добре се възползвай от щедростта ни, за да си спестиш неприятности!

Братята изтрополиха обратно. Ужасена от постъпката и думите си, Катерина се отпусна задъхано върху грубата стена на наблюдателната кула.

Ецио застана до нея.

— Няма да жертваш децата си, Катерина. Никоя кауза не заслужава това.

— Дори спасяването на света? — изгледа го тя с разтегнати устни и изцъклени бледосини очи под буйния червен бретон.

— Не бива да ставаме като тях — простичко отвърна Ецио. — Има неща, които не са разменна монета.

— О, Ецио! Точно това се надявах да кажеш! — Тя обви ръце около врата му. — Разбира се, че не можем да ги жертваме, скъпи. — Катерина се изправи. — Но сърце не ми дава да те помоля да ми ги върнеш.

— Да опитаме — рече Ецио и се обърна към Макиавели. — Няма да се бавя. Надявам се. Но каквото и да се случи с мен, знам, че ще пазиш Ябълката с цената на живота си. И, Катерина…

— Да?

— Знаеш ли къде е скрил Джироламо картата?

— Ще я намеря.

— Открий я и я пази.

— А ти какво смяташ да правиш с братята Орси? — попита Макиавели.

— Вече са в списъка ми — отговори Ецио. — Сдружили са се с хората, които убиха близките ми и унищожиха семейството ми. Но сега разбрах, че има по-съществена кауза от отмъщението.

Двамата си стиснаха ръце, вперили погледи един в друг.

— Buona fortuna, amico mio — твърдо изрече Макиавели.

— Buona fortuna anche — сбогува се Ецио.

Лесно откри селото, което Кеко толкова нехайно спомена, макар да го описа твърде нелюбезно. Селцето беше малко и бедно като повечето си събратя в Романя и близката река явно наскоро го беше наводнила, но като цяло изглеждаше чисто и спретнато с прясно варосаните си къщурки с покриви от свежа слама. Макар улицата, разделяща дузината постройки, да беше още разкаляна от придошлите води, обстановката говореше за ред, ако ли не за благополучие, и за усърден труд, ако ли не за безметежен живот. Единственото, което подсказваше, че в Сайта Салваца не цари мир, бяха войниците на Орси. Нищо чудно, помисли се Ецио, че Кеко не се въздържа да издаде къде крие Бианка и Отавиано. Следващият въпрос беше къде точно се намираха децата на Катерина.

Този път Ецио бе препасал на лявата си китка щита и двуострата кама, а на дясната — пистолета. На колана му висеше лека сабя. Носеше проста вълнена наметка до коленете. Вдигна качулката, за да не го разпознаят, слезе от коня преди селото, озърна се за съгледвачи на братята Орси, взе наръч съчки от близката колиба и приведен под тежестта им, се запъти към Санта Салваца.

Обитателите на селото се стараеха да изпълняват ежедневните си задължения въпреки военните наоколо. Никой, естествено, не беше очарован от присъствието на наемниците на Орси, които не обръщаха никакво внимание на Ецио. За разлика от тях селяните веднага разпознаваха новодошлия, но охотно му съдействаха. Той стигна до къщата в края на селото — по-голяма от останалите и малко по-встрани от тях. От старица, понесла вода от реката, беше научил, че там държат едното дете. Ецио със задоволство отбеляза, че стражата на Орси не е многобройна. Повечето войници бяха струпани край стените на Форли.

Знаеше обаче, че не разполага с много време.

Вратата и прозорците на къщата бяха плътно затворени, но той се промъкна към задния двор между двете крила на постройката и чу как млад, нетрепващ глас мъмри строго някого. Качи се върху покрива и надникна в двора, където Бианка Сфорца — умалено копие на майка си — кореше двамина навъсени войници на Орси.

— С тези две вкиснати създания ли смятат да ме опазят? — царствено им се присмя тя, изправена гордо и безстрашно като Катерина. — Stolti48! Няма да стане! Мама е фурия! Няма да ви позволи да ме нараните! Жените от семейство Сфорца не са срамежливи виолетки! Изглеждаме красиви, но очите заблуждават. Както научи баща ми! — Тя пое дъх, а войниците се спогледаха смаяно. — Надявам се да не си въобразявате, че ме е страх от вас, защото иначе много грешите! А дори един косъм да падне от главата на брат ми, мама ще ви намери и ще ви изяде за закуска. Capito?49

— Млъкни, глупачке! — изръмжа по-възрастният. — Не ме принуждавай да ти издърпам ушите!

— Не смей да ми говориш така! Няма да се измъкнете безнаказано! Само след час аз ще съм си у дома. Всъщност вече ми писна. Изненадвам се, че така бездейно очаквате смъртта!

— Е, наслушах се! — рече възрастният войник й се пресегна към нея.

В същия момент Ецио стреля с пистолета от покрива и го улучи право в гърдите. Мъжът се олюля, алено петно обагри туниката му още преди да се строполи на земята. За секунда на Ецио му мина през ум, че Леонардо е усъвършенствал барута. Той се възползва от объркването, предизвикано от смъртта на войника, скочи от покрива, приземи се грациозно като пантера и налетя с двуострата кама върху младия войник, който заизмъква несръчно своята. Ецио прониза мишницата му, прерязвайки сухожилията като копринени панделки. Грозната кама на мъжа падна на земята и се заби в калта. Преди противникът му да прибегне до ново оръжие, Ецио притисна върха на двуострата си кама под брадичката му и я заби в черепа през меката плът на устата и езика. После спокойно извади острието, оставяйки трупа да се свлече на земята.

— Само двамата ли са? — попита той невъзмутимата Бианка, докато презареждаше светкавично пистолета.

— Да! И благодаря. Който и да си. Мама ще те възнагради щедро. Но плениха и брат ми Отавиано…

— Знаеш ли къде е?

— Държат го в наблюдателницата край разрушения мост. Да побързаме!

— Води ме и не се отдалечавай!

Той я последва по пътя към кулата. Пристигнаха тъкмо навреме — Лодовико влачеше хлипащия Отавиано за врата. Ецио забеляза, че момченцето куца. Явно си беше навехнало крака.

— Ти! — изкрещя Лодовико, щом зърна Ецио. — Най-добре ми остави момичето и се връщай при любовницата си да й предадеш, че ще се прости с тези двамата, ако не получим, каквото искаме!

— Искам при мама! — проплака Отавиано. — Пусни ме, разбойнико!

— Млъквай, marmocchio50! — озъби му се Лодовико. — Ецио! Донеси ми Ябълката и картата или детето ще си го получи!

— Пишка ми се! — изхленчи Отавиано.

— О, за бога, chiudi il becco51!

— Пусни го! — твърдо нареди Ецио.

— Накарай ме, ако ти стиска! Интересно как ще се добереш до мен? Понечиш ли, ще му прережа гърлото като на котка!

Лодовико дръпна момчето пред себе си, но освободи едната си ръка, за да извади сабята. В същия момент Отавиано се опита да се изплъзне, но Лодовико го улови здраво за китката. Сега обаче Отавиано не беше между него и Ецио. Съзрял възможността, Ецио щракна пистолета и стреля.

По гневното лице на Лодовико се изписа недоумение. Куршумът го улучи по врата и преряза вената. С оцъклени очи той пусна Отавиано и се свлече на колене, стиснал гърло. През пръстите му струеше кръв. Момчето се втурна напред и прегърна сестра си.

— Отавиано! Stai bene52! — притисна го тя в обятията си.

Ецио се приближи към Лодовико. Но не застана плътно до него. Мъжът още не беше паднал и държеше сабята си. По кожения му жакет се сцеждаше ручей кръв.

— Не знам с какъв дяволски инструмент ме повали, Ецио — задъхано отрони той, — но за жалост ще изгубиш играта, каквото и да сториш. Ние не сме такива глупаци, за каквито ни мислите. Глупаците сте вие — ти и Катерина!

— Нищо подобно — презрително отвърна Ецио. — Ти умираш за шепа монети. Нима си струва?

Лодовико се намръщи.

— Повече, отколкото си представяш, приятелю. Надхитрихме те! И Господарят ще се сдобие с желаното! — Лицето му се изкриви в агония от болката. Кръвта шуртеше като из ведро. — Довърши ме, Ецио, ако ти е останала милост!

— Отнеси гордостта си в гроба, Орси! Тя нищо не значи.

Ецио пристъпи напред и прониза отново раната в гърлото на Лодовико. След секунда мъжът предаде Богу дух. Ецио се надвеси над тялото и затвори очите му.

— Reqüiescat in pace.

Но нямаше време за губене. Върна се при децата, които наблюдаваха ококорено сцената.

— Можеш ли да ходиш? — попита той Отавиано.

— Ще пробвам, но ме боли ужасно.

Ецио коленичи да погледне. Глезенът не беше изкълчен, а само навехнат. Той качи Отавиано върху раменете си.

— Кураж, малки Duce — рече му той. — Ще ви заведа у дома.

— Може ли първо да се изпишкам? Не мога да търпя повече.

— Побързай!

Ецио разбираше, че няма да му е лесно да изведе децата от селото. Не можеше да прикрие пищните им дрехи, а несъмнено войниците вече бяха узнали, че Бианка е избягала. Той смени пистолета с отровното острие. Улови Бианка за дясната ръка и пое към горичката в западния край на селото. Изкатери се на малък хълм и погледна към Санта Салваца. Забеляза отряд наемници на Орси да яздят към наблюдателната кула, но в горичката нямаше стражи. Благодарен за отсрочката, Ецио се отправи към мястото, където беше завързал коня си, и сякаш след цяла вечност качи децата в седлото и скочи зад тях.

Насочиха се на север към Форли. Градът изглеждаше притихнал. Къде ли се бяха дянали войниците на братята Орси? Дали бяха вдигнали обсадата? Звучеше невероятно. Ецио пришпори коня.

— Минете по южния мост, господине — посъветва го Бианка, стиснала предницата на седлото. — Оттам е най-прекият път за вкъщи.

Отавиано се гушеше в него.

Наближиха градските стени и Ецио забеляза, че южната порта е отворена. От нея излезе малък отряд воини на Сфорца, ескортиращи Катерина, и малко зад нея — Макиавели. Ецио веднага видя, че събратът му асасин е ранен. Той заби стремена в коня си и щом настигна групата, скочи от седлото и предаде децата на Катерина.

— Какво става, за Бога? — попита той, втренчен в нея и Макиавели. — Какво правите тук?

— О, Ецио — отвърна Катерина. — Толкова съжалявам!

— Какво стана?

— Подведоха ни — отчаяно обясни тя. — Отвели са децата, за да ни заблудят!

Ецио се обърна към Макиавели.

— Но градът е невредим?

— Да, градът е невредим — въздъхна Макиавели. — Братята Орси вече не се интересуват от него.

— Какво искаш да кажеш?

— След като ги отблъснахме, се отпуснахме — само за малко, да се прегрупираме и да се погрижим за ранените. Точно тогава Кеко ни нападна. Явно са планирали всичко предварително. Нахлу в града. Сражавах се с него очи в очи, но войниците му ме атакуваха гърбом и ме принудиха да отстъпя. Сега, Ецио, ще те помоля да не губиш самообладание — Кеко взе Ябълката!

Ецио застина. После бавно произнесе:

— Какво? Не може да бъде! — Озърна се яростно. — Накъде тръгна?

— Щом взе, каквото търсеше, би отбой и армията му се раздели. Не успяхме да видим коя група отнесе Ябълката и изтощени от битката, се отказахме да ги преследваме. Но Кеко поведе един отряд към планините на север.

— Значи всичко е изгубено? — извика Ецио.

Лодовико беше прав — наистина бяха подценили братята Орси.

— Все пак, слава Богу, картата е още у нас — обади се Катерина. — Той не посмя да губи време да я издирва.

— Но ако тя вече не му трябва? Нали Ябълката е у него?

— Не бива да позволяваме на тамплиерите да победят — мрачно обяви Макиавели. — Трябва да ги последваме!

Ецио обаче виждаше, че приятелят му е смъртнобледен от раните.

— Не, ти оставаш тук! Катерина! Погрижи се за него! Аз заминавам! Може би не е късно!