Ренесанс

16.

Емилио Барбариго нямаше как да отиде на срещата край църквата „Сан Стефано“, но Ецио не смяташе да я пропусне. Той зае позиция на площада още призори в слънчевото утро в края на 1485 година. Борбата за надмощие с тамплиерите бе тежка и дълга. Ецио вече си мислеше, че ще последва стъпките на баща си и чичо си и тази битка ще се окаже и негово житейско призвание.

С преметната ниско над челото качулка той се смеси с тълпата, но скоро забеляза Карло Грималди да се запътва към друг мъж с аскетичен вид в мантия на държавен инквизитор, чиито буйна кестенява коса и брада контрастираха на синкавата му бледа кожа. Ецио разпозна Силвио Барбариго — братовчеда на Емилио — с прозвище II Rosso. Чертите му не издаваха особено добро настроение.

— Къде е Емилио? — попита той припряно.

— Казах му да дойде — сви рамене Грималди.

— Лично ли му го съобщи?

— Да — рязко отвърна Грималди. — Лично! И недоверието ти ме тревожи.

— Както и мен — измърмори Силвио.

Грималди стисна устни, но Силвио само се огледа разсеяно наоколо.

— Е, може би ще пристигне с останалите. Да се поразходим.

Те закрачиха из просторния правоъгълен площад, подминаха църквата „Сан Видал“ и именията покрай Големия канал и се насочиха към „Сан Стефано“, поспирайки от време на време да разгледат стоките, които търговците подреждаха по сергиите си в ранното утро. Ецио ги следваше като сянка, но не му беше никак лесно. Грималди беше напрегнат и непрекъснато се озърташе подозрително. На моменти Ецио едва успяваше да се промъкне достатъчно близо, за да ги чува.

— Докато чакаме, можеш да ме уведомиш как напредваш с дожа.

Грималди разпери ръце.

— Е, честно казано, не е толкова просто. Мочениго държи изкъсо приближените си. Пробвах да опипам почвата, както ме посъветва, да подшушна идеи в полза на каузата ни, но естествено, не съм единственият, домогващ се до вниманието му. И макар да е стар, той е хитра лисица.

Силвио вдигна една странно оформена стъклена статуетка, огледа я и я остави.

— Значи трябва да удвоиш усилията си, Грималди, за да се добереш до най-близкото му обкръжение.

— Вече съм сред най-доверените му помощници. Отне ми години, но го постигнах с цената на търпеливо планиране, изчакване и унижения.

— Да, да — прекъсна го нетърпеливо Силвио. — Но какво получи насреща?

— По-трудно е, отколкото предвиждах.

— И защо?

Грималди махна отчаяно с ръка.

— Не знам. Служа усърдно на държавата, трудя се неуморно… Но Мочениго не ме харесва.

— Интересно защо — хладно отбеляза Силвио.

Потънал в мисли, Грималди не усети иронията.

— Не съм виновен! С всички сили се стремя да угодя на този кучи син! Догаждам се за най-съкровените му желания и му ги поднасям на тепсия — най-вкусните конфитюри от Сардиния, най-модерните дрехи от Милано…

— Може би дожът не си пада по блюдолизци.

— Смяташ ме за блюдолизец?

— Да. За ласкател, подмазвач, безгръбначен подлизурко. Да продължавам ли?

— Не ме обиждай, Inquisitore — погледна го остро Грималди. — Нямаш представа какво е. Не разбираш на какво напрежение съм подложен…

— О, аз не разбирам какво е натиск?

— Не! Никак. И ти си държавен служител, но аз трябва да съм на два хода пред дожа всеки божи ден. Ще ти се да си на мое място, понеже смяташ, че ще се справиш по-добре, ала…

— Приключи ли?

— Не! Слушай! Близо съм до него. Посветих живота си на тази цел и съм убеден, че мога да спечеля Мочениго за каузата ни… Трябва ми само още малко време.

— Струва ми се, че времето ти изтече — прекъсна го Силвио.

Ецио забеляза как инквизиторът вдига ръка да привлече вниманието на пищно облечен възрастен мъж с дълга бяла брада, придружен от телохранител — по-грамаден човек не бе виждал през целия си живот.

— Добро утро, братовчеде — поздрави новодошлият Силвио. — Грималди!

— Добро утро, Марко — отвърна Силвио и се озърна. — Къде е Емилио? Не е ли с теб?

Марко Барбариго го изгледа изненадано, после мрачно.

— О! Значи още не си разбрал!

— Какво?

— Емилио е мъртъв!

— Как така? — Както винаги, Силвио се подразни, че по-големият му и по-влиятелен братовчед е по-информиран от него. — Кога?

— Нека позная — горчиво се обади Грималди. — Асасинът го е довършил!

Марко го изгледа остро.

— Така е. Снощи извадиха тялото му от един канал. Доста дълго е престоял във водата. Казаха, че се е подул двойно. Затова изплувал на повърхността.

— Къде ли се крие асасинът? — почуди се Грималди. — Трябва да го намерим и убием, преди да ни създаде още неприятности.

— Може да е навсякъде — отвърна Марко. — Затова водя Данте винаги с мен. Без него се чувствам несигурен. — Той замлъкна. — Е, нищо чудно да е някъде наоколо.

— Трябва да действаме бързо — каза Силвио.

— Прав си — съгласи се Марко.

— Но аз съм съвсем близо до целта, Марко. Усещам го. Дайте ми само още няколко дни — примоли се Грималди.

— Не, Карло, достатъчно! Вече не можем да си позволим лукса да действаме с кадифени ръкавици. Ако Мочениго откаже да се присъедини към нас, ще го отстраним и заменим с наш човек. Още тази седмица!

Грамадният телохранител Данте, чиито очи обхождаха неспирно тълпата, откакто бяха пристигнали с Марко, се обади:

— Трябва да вървим, господа.

— Да — съгласи се Марко. — А и Господарят ни чака. Хайде!

Ецио се прокрадна като сянка край сергиите и минувачите, стараейки се да се движи достатъчно близо до мъжете, за да следи разговора им, докато крачеха по улицата, отвеждаща към площад „Свети Марко“.

— Ще одобри ли Господарят новата ни стратегия? — попита Силвио.

— Иначе би постъпил глупаво.

— Прав си, нямаме избор — съгласи се Силвио, после погледна Грималди. — Което означава, че вече си излишен — отсече грубо.

— Гоподарят ще прецени — отвърна Грималди. — Както и кого да постави на мястото на Мочениго — теб или братовчед ти Марко. А аз съм този, който може да го посъветва!

— Не подозирах, че се съмнявате в решението — обади се Марко. — Изборът е очевиден.

— Така е — остро отбеляза Силвио. — Поста заслужава онзи, който организира цялата операция и даде идеята за спасяване на града.

— Аз не подценявам тактическата ловкост, добри ми Силвио — бързо вметна Марко, — ала управникът се нуждае преди всичко от мъдрост. Всепризнато правило.

— Моля ви, господа — прекъсна ги Грималди. — Господарят навярно ще съумее да повлияе на неколцина градски съветници, но няма власт над всичките. А и нищо чудно да посочи другиго…

— Може би теб? — възкликна подигравателно Силвио, а Марко просто изхихика презрително.

— Защо не? Аз съм положил най-много усилия.

— Разбира се — съгласи се Марко и ускори крачка. Събеседниците му го последваха.

— Бива си го твоя Данте — констатира Силвио. — Колко плати за него?

— По-малко, отколкото заслужава — отвърна Марко. — Верен е и му имам доверие — на два пъти спаси живота ми. Но не бих казал, че се отличава с дар слово.

— Че кой иска да разговаря с телохранителя си?

— Стигнахме — каза Грималди, когато застанаха пред едва забележима врата в сграда на площада „Санта Мария Дзобениго“. Ецио, който спазваше безопасна дистанция заради бдителния Данте, се подаде иззад ъгъла, когато тримата влязоха. Озърна се да се увери, че никой не го следи, и се покатери по стената до балкона над вратата. Прозорците на стаята бяха отворени, а вътре, в масивен дъбов стол пред отрупана с документи масичка седеше Испанеца, облечен в пурпурно кадифе. Ецио се притаи в сенките и зачака.

Родриго Борджия беше в лошо настроение. Асасинът вече бе провалил няколко съществени начинания на тамплиерите и някак си оцеляваше при опитите да го убият. Сега беше във Венеция и дори бе успял да отстрани един от основните съюзници на кардинала в града. И сякаш това не стигаше, цели петнайсет минути Родриго бе принуден да слуша как тримата идиоти, свикани на срещата, се карат кой да стане дож, очевидно не проумели, че вече е взел решение и е подкупил ключовите градски съветници. Беше се спрял на най-възрастния, най-суетния и най-безхарактерния от тримата.

— Млъкнете! — извика властно той. — От вас очаквам дисциплина и непоклатима отдаденост на каузата, а не дребнави амбиции за лично облагодетелстване. Такава е волята ми и тя ще бъде изпълнена! Марко Барбариго ще стане дож и ще бъде избран следващата седмица. Дотогава Джовани Мочениго ще е мъртъв, което, имайки предвид, че е на седемдесет и три, няма да изненада никого. Все пак трябва да изглежда, че е починал от естествена смърт. Смяташ ли, че можеш да го уредиш, Грималди?

Грималди изгледа братовчедите Барбариго. Марко се беше надул като пуяк, а Силвио се мъчеше да си придаде достолепен вид въпреки разочарованието. „Ама че глупаци“ — помисли си той. Какъвто и пост да заемеха, щяха да си останат пионки на Господаря, а Господарят възлагаше истинската отговорност нему. Вече замечтан за светло бъдеще, Грималди отговори:

— Разбира се, Господарю.

— Кога ще ти се удаде възможност?

Грималди размисли.

— Радвам се на неограничен достъп в Палацо Дукале. Макар да не ме харесва особено, Мочениго ми има пълно доверие и съм на негово разположение почти през цялото време.

— Добре. Отрови го. При първа възможност.

— Пробват предварително храната му.

— Божичко, човече! Мислиш ли, че не знам? Но нали венецианците са ненадминати отровители! Сложи нещо в ястието му, след като са го опитали! Или пъхни нещо в любимия му сардински конфитюр. Измисли нещо или лошо ти се пише!

— Довери ми се, Altezza.

Родриго се обърна раздразнено към Марко.

— Надявам се, че ще успееш да се снабдиш с подходящ за целта продукт?

Марко се усмихна жално.

— Братовчед ми е по-вещ в тази област.

— Ще осигуря достатъчно cantarella за целта — каза Силвио.

— Какво е това?

— Най-ефикасната форма арсеник. Изключително трудно откриваема.

— Добре! Погрижи се!

— Трябва да отбележа, Господарю — вметна Марко, — колко сме възхитени, че лично се ангажирате с това начинание. Не е ли опасно за вас?

— Асасинът няма да посмее да ме нападне. Умен е, но няма да ме надхитри. Във всеки случай сега предпочитам да се намеся по-директно. Паци ни разочароваха във Флоренция. Надявам се искрено семейство Барбариго да не последват примера им…

Той ги изгледа мрачно.

— Паци бяха глутница аматьори… — обади се подигравателно Силвио.

— Паци — прекъсна го Родриго — бяха могъща и достойна за уважение фамилия, но един млад асасин ги постави на колене. Не подценявайте врага, за да не ви сполети същата участ. — Той млъкна, за да подчертае думите си. — А сега вървете и действайте. Не можем да си позволим още един провал!

— А вие какво планирате, Господарю?

— Връщам се в Рим. Времето лети!

Родриго стана рязко и излезе от стаята. От укритието си на балкона Ецио го проследи с поглед как напуска сградата сам и се насочва към Моло, а гълъбите се разлитат през нозете му. Другите го последваха, сбогуваха се и поеха в различни посоки. Когато настана тишина, Ецио скочи върху плочника долу и забърза към щабквартирата на Антонио.

Там го посрещна Роза и го поздрави с дълга целувка.

— Върни камата в ножницата — усмихна се тя, когато телата им се притиснаха.

— Ти ме принуди да я извадя. И ти си — добави многозначително Ецио — нейната ножница.

— Хайде тогава — улови го за ръката тя.

— Не, Роза, mi dispiace veramente38, ала не мога.

— Значи ти омръзнах вече?

— Знаеш, че не е така! Но трябва да говоря с Антонио. Спешно е.

Роза впи поглед в него и забеляза напрежението, изписано по лицето и в хладните му синьо-сивкави очи.

— Добре. Този път ти прощавам. Той е в кабинета си. Май му липсва макетът на Палацо Сета, откакто се сдоби с оригинала. Ела!

— Ецио! — възкликна Антонио още щом го видя. — Не ми харесва този поглед. Наред ли е всичко?

— Ще ми се да беше. Току-що научих, че двамата братовчеди Барбариго — Силвио и Марко — са съюзници на… стар мой познайник. Наричат го Испанеца. Планират да убият дожа Мочениго и да го заместят със свой човек.

— Ужасна новина! Ако дожът е тяхна пионка, венецианската флота и цялата ни търговска империя ще падне в ръцете им… А мен наричат престъпник!

— Значи ще ми помогнеш да ги спрем?

Антонио протегна ръка.

— Дадена дума, братле! И всичките ми мъже ще те подкрепят.

— Благодаря, приятелю — усмихна се Ецио.

— Но трябва да го планираме внимателно, Ецио — отбеляза замислено Антонио. — Охраняват толкова строго Палацо Дукале, че пред лего Палацо Сета е като открит парк. А нямаме време да изработим макет, за да…

Ецио вдигна ръка и твърдо каза:

— Няма непристъпни крепости.

Антонио и Роза го погледнаха втренчено. Антонио се засмя, а Роза се усмихна палаво.

— Няма непристъпни крепости! Нищо чудно, че толкова те харесваме, Ецио!

По-късно през деня, когато хората по улиците пооредяха, Антонио и Ецио поеха към палата на дожа.

— Предателството не ме учудва — рече Антонио. — Дожът Мочениго е добър човек. Дори съм изненадан колко дълго се задържа на този пост. Когато бях малък, ни учеха, че благородниците са щедри и справедливи. И аз го вярвах. Макар баща ми да бе обущар, а майка ми — готвачка, аз исках да ги надскоча.

Учех усърдно, постоянствах, но така и не успях да се домогна до висшата класа. Ако не си роден със синя кръв, няма начин да те приемат. Та питам те, Ецио, кои са истинските венециански благородници? Мъже като Грималди, Марко и Силвио Барбариго? Не! Ние! Крадците, наемниците и курвите. Ние движим живота в града и сме по-почтени от цялата глутница така наречени управници! Ние обичаме Венеция. Другите я възприемат просто като средство за облагодетелстване.

Ецио замълча, понеже не можеше да си представи Антонио — колкото и добър човек да беше — в мантията на дож. Най-сетне стигнаха площад „Свети Марко“ и се запътиха към розовия палат. Очевидно го охраняваха строго и макар да успяха да се изкатерят незабелязано по скелето пред едната стена на съседната катедрала, отгоре забелязаха, че дори да успеят да прескочат върху покрива на замъка, достъпът до двора е преграден от метална решетка с извити навън и навътре остри краища. Долу видяха самия дож — Джовани Мочениго — да разговаря с нарочения си убиец — Карло Грималди. Въпреки достолепната си осанка старецът приличаше на сбръчкана шушулка в пищната роба и шапка на градски и държавен първенец.

Ецио наостри слух.

— Не разбирате ли какво ви предлагам, Altezza? — каза Карло. — Послушайте ме, моля ви! Това е последният ви шанс!

— Как смееш да ми говориш така? Как смееш да ме заплашваш? — отвърна дожът.

— Простете, сър — заумилква се веднага Карло. — Не исках да прозвучи така. Повярвайте ми обаче, че съм загрижен най-вече за вашата безопасност.

След тези думи двамата се запътиха към сградата и се скриха от погледите на Ецио и Антонио.

— Времето ни изтича — рече Антонио, прочел мислите на Ецио. — Но няма начин да преодолеем решетката. А дори да имаше, виж колко войници пазят палата! По дяволите! — Той размаха отчаяно ръце и подплаши ято гълъби, които литнаха нагоре. — Погледни ги! Птиците! Колко лесно щеше да е, ако можехме да летим!

Внезапно Ецио се ухили. Време беше да посети стария си приятел Леонардо да Винчи.