Ренесанс

1.

По кулите на Палацо Векио и Баргело сияеха факли. Само няколко фенера мъждукаха на катедралния площад малко по̀ на север. Осветени бяха и кейовете по бреговете на река Арно, където, макар да бе късно за град, чиито обитатели се прибираха по домовете си още с падането на нощта, неколцина моряци и пристанищни хамали се щураха в мрачината. Моряците по корабите се суетяха да позакърпят за последно такелажа и да навият въжетата на спретнати купчини върху тъмните, изтъркани до блясък палуби, а хамалите бързаха да довлекат товара си на сигурно място в близките складове.

Светлинки блещукаха и в хановете, и публичните домове, ала улиците пустееха. Бяха изминали седем години, откакто двайсетгодишният по онова време Лоренцо де Медичи бе избран да оглави града, внасяйки поне привиден ред и спокойствие в жестокото съперничество между водещите банкерски и търговски фамилии, превърнали Флоренция в един от най-богатите градове на света. Въпреки това враждите така и не спряха да тлеят, а понякога се разгаряха бурно, понеже всеки лагер се бореше за надмощие. Оформяха се и се разпадаха съдружия, не липсваха и групировки, които си оставаха постоянни и непримирими врагове.

През лето господне 1476, макар и в дъхащата на сладък жасмин пролетна вечер, когато вонята откъм Арно почти изчезваше, щом вятърът обърнеше посоката си, Флоренция не беше най-спокойното място за разходки на открито след залез-слънце.

Луната беше изгряла в кобалтовото небе, засенчвайки царствено свитата си от бледи звезди. Лъчите й огряваха открития площад, спускащ се към северния бряг на реката, където се издигаше Понте Векио. В оживените през деня магазини сега царяха тишина и мрак. Лунното сияние очертаваше силует в черно, изправен върху покрива на църквата „Санто Стефано ал Понте“ — млад мъж, едва седемнайсетгодишен, ала висок и горд. Той огледа внимателно проснатия под краката му квартал, вдигна ръка към устните си и изсвири ниско, но пронизително. В отговор от тъмните улици и сводове на площада наизскачаха първо един, след него двама, после дузина и накрая двайсетина мъже — млади като него, повечето облечени в черно, с кървавочервени, зелени или яркосини качулки или шапки, препасали ками и мечове в коланите си. Застрашителните на вид младежи закрачиха заедно с наперена походка.

Бледите на фона на лунните лъчи лица впериха очаквателно очи в младия мъж върху покрива. Той вдигна юмрук в предизвикателен поздрав.

— Неразделни сме! — извика, когато и те вдигнаха юмруци.

Неколцина извадиха оръжията си, размахаха ги и повториха:

— Неразделни!

Пъргав като котка, младият мъж се заспуска по недовършената фасада към портата на църквата. Скочи с развята мантия и се приземи плавно между тях. Те се скупчиха нетърпеливо около него.

— Тишина, приятели мои! — Той вдигна ръка да възпре възторжените викове и се усмихна мрачно. — Знаете ли защо ви извиках тук тази нощ? За да ви помоля за помощ. Твърде дълго мълчах, докато нашият враг — добре знаете кого имам предвид: Виери де Паци — не се свени да клевети и унижава семейството ми из града, като петни името му. Нищо не би ме спряло да изритам това краставо псе, ако…

Замлъкна, понеже голям нащърбен камък прелетя откъм моста и се приземи пред нозете му.

— Достатъчно бръщолеви, глупако! — извика някой.

Младият мъж и всички около него се обърнаха като един натам, откъдето долиташе гласа. Вече бяха разбрали кому принадлежи. По южния мост приближаваше друга група младежи. Водачът й крачеше наперено, стиснал дръжката на меча си, облечен в кадифен костюм и червена мантия, закопчана с тока със златни делфини и кръстове на син фон. Беше с прилични черти, макар и белязани от жестоко присвити устни и слабоволева брадичка. Изглеждаше малко пълен, но ръцете и краката му несъмнено излъчваха сила.

— Buona sera, Виери — равно поздрави младият мъж. — Тъкмо за теб говорехме. — Той се поклони с мнима любезност, придавайки си изненадано изражение. — Но, да ме прощаваш, не те очаквахме лично. Мислех си, че семейство Паци винаги използва наемници за мръсната работа.

Виери се приближи и изопна рамене, когато шайката му спря на няколко метра от противника.

— Ецио Аудиторе! Ти, разглезено псе! Струва ми се, че твоите писарушки тичат при гвардейците при най-малката неприятност! Страхливци! — Той стисна здраво дръжката на меча. — Вие не смеете да си уреждате сметките сами!

— Е, какво да ти кажа, Виери. При последната ни среща сестра ти Виола остана доволна от мен!

Ецио Аудиторе се ухили широко на противника си и със задоволство чу как приятелите му се разсмяха дружно и заприветстваха остроумието му.

Разбра обаче, че е прекалил. Виери бе почервенял от гняв.

— Чух достатъчно, нещастно гаменче! Да проверим дали се биеш тъй добре, както дърдориш! — Той погледна към придружителите си, вдигна сабята си и изкрещя: — Убийте тези копелета!

Тутакси нов камък изсвистя във въздуха. Този път обаче не беше хвърлен в знак на предизвикателство. Той прасна силно Ецио по челото и от разкъсаната кожа рукна кръв. Младежът залитна леко назад, когато дъжд от камъни полетя от ръцете на помагачите на Виери. Неговите приятели едва смогнаха да се прегрупират, преди бандата на Паци да прекоси моста и да се нахвърли върху тях. Изведнъж се оказаха въвлечени в толкова близък и така светкавичен бой, че не им остана време да извадят мечовете и камите. Затова противниците се нахвърлиха един срещу друг с юмруци.

Битката беше тежка и жестока — болезнени звуци на трошащи се кости следваха всеки безпощаден ритник или кроше. Известно време сражението се развиваше с променлив успех. После Ецио различи — макар струящата от челото кръв да замъгляваше зрението му — че двамина от най-смелите му приятели отстъпват и рухват под напора на главорезите на Паци. Виери се ухили, приближи към Ецио и изстреля нов тежък камък към главата му. Ецио се просна на колене и камъкът профуча над него. Без малко да го улучи обаче, а и групата му вече губеше дух. Преди да се изправи на крака, той все пак успя да измъкне камата си, да я размаха диво напосоки и да прониже бедрото на здравеняк от шайката на Паци, който се бе спуснал към него с извадени кама и меч. Камата на Ецио се плъзна през плата и се вряза в тъканите и сухожилията. Здравенякът нададе писък на агония и се строполи. Изпусна оръжията си и закри с две ръце раната, от която бликаше кръв.

Ецио се олюля мъчително и се огледа. Шайката на Паци ги беше обградила и бе изтикала хората му към стената на църквата. Той усети, че краката му възвръщат силата си, и се втурна към тях. Приведе се, за да избегне покосяващото острие на меча на поредния главорез на Паци, прасна с юмрук брадясалата му челюст и с доволство проследи как от устата на нападателя му се разхвърчаха зъби, докато се свличаше на колене, зашеметен от удара. Ецио подвикна окуражително на приятелите си, ала всъщност вече обмисляше как възможно най-достойно да бие отбой. В този момент нейде иззад бандата на Паци долетя силен, жизнерадостен и много познат глас:

— Привет, братле! Какво, по дяволите, правиш? — надвика шума на битката новодошлият.

Сърцето на Ецио подскочи облекчено и той успя да отвърне задъхано:

— Здрасти, Федерико! Откъде се появи? Мислех, че както обикновено обикаляш по покривите.

— Глупости! Усетих, че си намислил нещо, и реших да проверя дали малкият ми брат най-сетне се е научил да се грижи за себе си. Ала още един-два урока май няма да са ти излишни!

Федерико Аудиторе — няколко години по-голям от Ецио и първороден син, беше огромен мъж с огромен апетит — за алкохол, любов и битки. Той се включи в борбата още преди да се доизкаже. Блъсна една в друга главите на двамина от шайката на Паци, а кракът му перна челюстта на трети, докато — сякаш неуязвим за мелето наоколо — си проправяше път през вкопчените тела, за да застане до брат си. Окуражени, сподвижниците на Ецио удвоиха усилия. Кликата на Паци се разколеба. Неколцина пристанищни хамали се бяха събрали и наблюдаваха зрелището от безопасно разстояние. В полумрака Паци ги помисли за подкрепление на Аудиторе. Този факт, както и бойните викове и юмруците на Федерико, свистящи в синхрон с ръцете на бързо схващащия Ецио, го паникьосаха.

Виери де Паци извиси гневен и изтощен глас над околната дандания:

— Оттеглете се! — нареди той на мъжете си.

Улови погледа на Ецио, избълва някаква нечута заплаха и пое в мрака към отсрещната страна на Понте Векио, последван от онези свои привърженици, които още можеха да се държат на крака, и сподирян яростно от триумфиращите приятели на Ецио.

Той самият понечи също да се втурне след тях, ала месестата ръка на брат му го възпря.

— Почакай малко! — рече Федерико.

— Какво искаш да кажеш? Нали ги принудихме да си плюят на петите!

— Спри! — намръщи се Федерико и леко докосна раната върху челото на Ецио.

— Нищо и никаква драскотина!

— По-сериозно е — констатира брат му с мрачно изражение. — Трябва да те заведем на лекар.

Ецио се изплю.

— Нямам време да обикалям по доктори! А и… — Той млъкна тъжно. — Нямам пари.

— Ха! Прахосал си ги за жени и вино, предполагам — ухили се Федерико и потупа топло малкия си брат по рамото.

— Прахосал не е точната дума. Освен това следвам твоите стъпки. — Ецио се усмихна широко, но после се поколеба. Изведнъж почувства, че главата му тупти болезнено. — Е, един преглед няма да навреди. Нямаш против да ми заемеш няколко флорина, нали?

Федерико потупа кесията си. Нито звук.

— Честно казано, и аз съм позакъсал — рече той.

Ецио се ухили на смутения си брат.

— И за какво си прахоса парите? За молитви и индулгенции?

— Добре де, добре — засмя се Федерико. — Разбирам накъде биеш.

Той се озърна наоколо. В крайна сметка само трима-четирима от техните хора бяха пострадали лошо и все още не бяха напуснали бойното поле. Те обаче също се заизправяха — простенващи, ала доволно ухилени. Въпреки тежката схватка нямаше счупени кости. От друга страна, половин дузина от главорезите на Паци лежаха в несвяст, а поне един-двама от тях носеха скъпи дрехи.

— Да видим дали ще се намери нещичко у обезвредените ни врагове — предложи Федерико. — Все пак нашите нужди са по-неотложни. Обзалагам се, че не можеш да ги пребъркаш, без да ги събудиш.

— Да проверим — каза Ецио и сръчно приведе думите на дело. След няколко минути бе събрал достатъчно златни монети, за да напълни и своята кесия, и тази на брат си. Изгледа тържествуващо Федерико и разклати звучно кесията, за да подчертае успеха си.

— Стига толкова! — обади се Федерико. — Да им оставим нещичко, та да докуцукат до домовете си. Полагат ни се военни трофеи, ала не сме крадци все пак. А и раната ти никак не ми харесва. Трябва по-бързо да я прегледат.

Ецио кимна и се обърна да огледа за последно победното бойно поле на Аудиторе. Федерико нетърпеливо положи длан върху рамото на брат си.

— Хайде! — настоя той и без да се церемони повече, закрачи толкова енергично, че изтощеният от болката Ецио едва го следваше. Ако обаче изостанеше твърде много или свърнеше в погрешна уличка, Федерико поспираше или се връщаше да го насочи.

— Съжалявам, братко. Просто искам възможно най-бързо да се доберем до доктора.

Не беше много път наистина, но силите напускаха Ецио с всяка изминала минута. Най-сетне влязоха в полумрака на приемната, пълна със странни инструменти, месингови и кристални стъкленици, строени по дългите маси от тъмен дъб или провесени от тавана до китки сушени билки. Ецио едвам се държеше на крака.

Доктор Цереса не остана много доволен, че го събуждат посред нощ, ала по лицето му тутакси се изписа загриженост, щом поднесе свещта към раната на Ецио.

— Хм — сериозно започна той. — Добре си се подредил този път, млади човече. Нямате ли друга работа, вместо да се биете с когото ви падне?

— Беше въпрос на чест, почитаеми докторе — вметна Федерико.

— Разбирам — с равен тон отвърна лекарят.

— Нищо работа — каза Ецио, макар да му се виеше свят.

Федерико, както винаги прикривайки загрижеността си със сарказъм, отбеляза:

— Закърпете го възможно най-красиво, приятелю! Милото му лице е единствената му добродетел.

— Ей, мамка ти! — отвърна на удара Ецио и размаха среден пръст.

Докторът не им обърна никакво внимание, изми си ръцете, опипа леко раната и отсипа върху парче памучен плат някаква бистра течност от една от десетките си бутилки. Потупа раната с навлажнения плат. Щипеше толкова силно, че Ецио, разкривил лице от болка, едва се удържа да не подскочи от стола. После, доволен, че раната е прочистена, лекарят взе игла и вдяна в нея тънко котешко черво.

— Сега — предупреди той — наистина ще те заболи малко.

Щом шевовете бяха готови, а главата на Ецио бинтована като с турски тюрбан, лекарят се усмихна окуражително.

— Ще ти струва три флорина засега. След няколко дни ще намина у вас и ще сваля конците. Тогава ще ми платиш още три флорина. Главата ще те боли ужасно, но ще мине. Просто се постарай да отпочинеш — ако природата ти позволи. И не се безпокой — раната изглежда по-лоша, отколкото е в действителност. Има и бонус — няма да ти остане голям белег, така че за в бъдеще няма да разочароваш особено дамите!

Щом излязоха на улицата, Федерико обгърна брат си през рамо. Извади манерка и я предложи на Ецио.

— Не се бой — добави успокоително, забелязал изписалото се върху лицето на Ецио изражение. — От най-хубавата трапа на татко! За мъж в твоето състояние е далеч по-добре от маминото мляко.

И двамата отпиха по глътка и усетиха как огнената течност ги стопля.

— Ама че нощ! — възкликна Федерико.

— Ще ми се всяка да е толкова забавна… — Ецио млъкна, забелязал, че брат му се усмихва широко. — О, почакай! — поправи се той през смях. — Спор няма! Винаги е весело!

— Смятам, че малко хапване и пийване ще ти се отрази добре, преди да се приберем у дома — констатира Федерико. — Късно е, знам, но наблизо има таверна, която работи до сутринта и…

— … със съдържателката сте близки приятели?

— Как позна?

След около час, похапнал обилно пържола и пресушил бутилка „Брунело“, Ецио забрави напълно раната. Беше млад и здрав и незабавно възстанови изгубената си енергия. Възбудата от победата над шайката на Паци също несъмнено спомогна за бързото му възстановяване.

— Време е да си вървим у дома, братле — каза Федерико. — Татко сигурно се чуди къде сме, пък и очаква да му помагаш за банката! За щастие аз нямам мозък за цифри. Затова, предполагам, се старае толкова да ми проправи път в политиката.

— В политиката или в цирка, съдейки по поведението ти.

— Има ли разлика?

Ецио знаеше, че на Федерико не му се зловиди, задето баща им възлага повече надежди за семейния бизнес на по-малкия брат. Федерико би умрял от скука, ако се наложи да стане банкер. Проблемът беше, че Ецио май споделяше чувствата му. Засега обаче моментът, в който щеше да облече черния кадифен костюм и да преметне златната верижка на флорентински банкер, изглеждаше достатъчно далеч и той бе решен да се наслаждава с пълни шепи на оставащите дни на свобода и безотговорност. Не знаеше колко мимолетни всъщност ще се окажат те.

— Да побързаме — настоя Федерико, — за да избегнем конското.

— Татко сигурно се притеснява.

— Не, той знае, че можем да се грижим за себе си. — Федерико изгледа замислено Ецио. — Но все пак да тръгваме!

Той млъкна. След малко продължи:

— Готов ли си да приемеш един облог? Малко надбягване?

— Докъде?

— Да речем… — Федерико впери поглед през осветения от луната град към една кула, недалеч от тях. — Покривът на „Санта Тринита“. Ако няма да ти дойде в повече. Близо е до вкъщи. И още нещо…

— Какво?

— Няма да тичаме по улиците, а по покривите.

Ецио пое дълбоко дъх.

— Добре. Приемам!

— Хубаво, малки tartaruga1. Давай!

Без повече приказки Федерико се закатери като гущер по близката стена от грубо одялани камъни. Спря на ръба, престори се, че се олюлява върху окръглените червени керемиди, и се изгуби от поглед. Когато Ецио се изкатери върху покрива, брат му беше двайсет метра напред. Той се впусна подире му, забравил болката в пламтящата възбуда на надпреварата. Видя как Федерико прескача с лъвски скок черната бездна и се приземява леко върху равния покрив на сиво имение малко по-ниско от ръба, откъдето се беше отблъснал. Притича няколко метра и зачака. Искрици страх боднаха Ецио, когато осеметажната пропаст зейна под него. Знаеше обаче, че по-скоро би умрял, отколкото да покаже колебание пред брат си. Събра смелост и скочи с всички сили. Твърдите гранитни павета на огряната от луната улица се озъбиха под размаханите му нозе. За частица от секундата, когато неподатливата сива стена на имението сякаш се изпречи на пътя му, той се подвоуми дали е преценил правилно разстоянието, но после тя някак си потъна надолу и Ецио се озова на следващия покрив. Залитна леко и се задъха, вярно, ала запази равновесие и го заля вълна от въодушевление.

— Малкото ми братче още не се е шлифовало напълно — подразни го Федерико и хукна отново — устремена сянка между комините, възправени под рехавите облаци.

Ецио се втурна като обезумял след него. Още бездни зееха под него — някои бележеха тесни алеи, други — широки улици, Федерико не се виждаше никакъв. Внезапно кулата на „Санта Тринита“ се появи пред него, гордо извисена над леко наклонения църковен покрив. Щом приближи обаче, си припомни, че църквата се намира в средата на площада и че разстоянието между покрива й и околните сгради е много по-голямо от преодолените досега. Не посмя да се поколебае и да изгуби инерция — надяваше се само покривът на църквата да е по-нисък от онзи, от който щеше да отскочи. Оттласнеше ли се достатъчно силно във въздуха, гравитацията щеше да се погрижи за останалото. Няколко секунди щеше да лети като птица. Насили се да не мисли какво ще стане, ако падне.

Ръбът на покрива, по който тичаше, наближи бързо и после — нищо. Той полетя, усещайки как въздухът свисти в ушите му и просълзява очите му. Църковният покрив изглеждаше безкрайно далеч — нямаше да го стигне; никога вече нямаше да се смее, да се бие или да прегръща жена. Дъхът му спря. Затвори очи и…

Тялото му се сви одве. Приземи се на четири крака, ала отново усети твърда опора. Успя! На сантиметри от ръба, ала все пак успя!

Къде ли беше Федерико? Ецио се изкатери към основата на кулата и се обърна назад, за да види как брат му лети във въздуха. Приземи се здраво, ала няколко керемиди от червена глина се поразместиха под тежестта му и той едва не изгуби равновесие, когато се изтъркаляха надолу по покрива към ръба, разбивайки се на парчета върху твърдите павета на площада, Федерико обаче запази присъствие на духа, изправи се задъхан, ала широко и гордо усмихнат.

— Не си чак такава костенурка — констатира той, когато приближи и потупа Ецио по рамото. — Профуча покрай мен като светкавица.

— Не те забелязах — кратко уточни Ецио, поемайки дълбоко дъх.

— Е, ще стигна пръв до върха на кулата! — рече Федерико, бутна го и се закатери по дундестата кула, която градоуправниците смятаха да заменят с нещо с по-модерен дизайн. Този път стигна пръв и дори се наложи да подаде ръка на ранения си брат, който започваше да усеща, че леглото не е чак толкова лоша перспектива. И двамата бяха останали без дъх. Спряха да се посъвземат и да погледат своя град — спокоен и тих в меката светлина на зората.

— Живеем добре, братле — произнесе Федерико изненадващо тържествено.

— Направо прекрасно — съгласи се Ецио. — Дано винаги да е така.

Двамата замълчаха — не искаха да развалят пълнотата на мига — но след малко Федерико тихо проговори:

— Дано да не се променим и ние, братле. Хайде, да слизаме. Ето го покрива на дома ни. Моли се Богу татко да не е будувал цяла нощ. Иначе лошо ни се пише. Да вървим!

Той тръгна към ръба на кулата, за да се спусне върху покрива, ала забеляза, че Ецио не помръдва, и спря.

— Какво има?

— Почакай!

— Какво гледаш? — попита Федерико, застанал отново до него. Проследи погледа на Ецио и се ухили. — Ах, ти, покварен дявол! Не мислиш да ходиш там, нали? Остави горкото момиче да се наспи!

— Не, време е да събудя Кристина.

Ецио се бе запознал с Кристина Калфучи наскоро, но двамата вече бяха неразделни, макар родителите им да смятаха, че са твърде млади за сериозна връзка. Ецио не споделяше мнението им, ала Кристина беше едва на седемнайсет и за да погледнат по-благосклонно на него, родителите й изчакваха той да овладее буйния си темперамент. Решението им, естествено, само подклаждаше стремленията му.

Веднъж с Федерико накупиха дреболии за имения ден на сестра си и се заразхождаха безцелно из пазара. Градските красавици с техните компаньонки кръжаха от сергия на сергия и оглеждаха дантелите, панделките и копринените колани. Едно момиче се открояваше от околните — Ецио за пръв път виждаше толкова красиво и изящно създание. Никога нямаше да забрави този ден — деня, когато очите му я зърнаха за пръв път.

— О! — ахна неволно той. — Виж! Прекрасна е!

— Е — рече винаги практичният му брат, — върви да й кажеш „здрасти“.

— Какво?! — стресна се Ецио. — И след като й кажа „здрасти“?

— Ще я заговориш. Какво си купил, какво си е купила тя… каквото ти хрумне. Виж, братле, повечето мъже толкова се страхуват от красивите жени, че всеки, събрал кураж да ги заговори, печели неимоверно предимство. Какво? Нима мислиш, че те не искат да ги забелязват, не искат да си побъбрят с някого? Искат, разбира се. Освен това ти не изглеждаш зле и на всичкото отгоре си Аудиторе! Действай смело, а аз ще отвличам вниманието на компаньонката. Като се замисля, и нея си я бива.

Ецио си спомни как, останал насаме с Кристина, се закова, изгубил ума и дума, опиянен от красивите тъмни очи, от дългата, нежно кестенява коса, от чипото й носле…

Тя го изгледа втренчено.

— Какво има? — рече.

— Моля? — заекна той.

— Защо стоиш тук като истукан?

— О… хмм… защото исках да те питам нещо.

— И какво по-точно?

— Как ти е името?

Тя извъртя очи. „По дяволите — помисли си Ецио, — никак не я изненадвам“.

— Няма да ти потрябва — отсече девойката.

И се отдалечи. Отначало той не помръдна, вперил поглед в нея. После се втурна да я догони.

— Чакай! — викна, щом я настигна, задъхан, сякаш е пробягал километри. — Не бях подготвен. Исках да бъда очарователен! И любезен. И остроумен! Няма ли да ми дадеш втори шанс?

Тя го изгледа, без да забавя крачка. Все пак се усмихна леко. Ецио изпадна в отчаяние, ала Федерико го наблюдаваше и му подвикна тихо:

— Не се отказвай! Видях, че ти се усмихна. Ще те запомни.

Ецио посъбра кураж и тръгна след нея — дискретно, да не го забележи. На няколко пъти му се наложи да притичва зад сергиите или — когато тя напусна площада — да се крие във входовете, ала успя да я последва чак до семейното й имение, където негов стар познайник й препречи пътя. Ецио отстъпи назад.

Кристина гневно впи очи в мъжа.

— Вече ти казах, Виери, че не се интересувам от теб! Пусни ме да мина!

Скрит от погледите им, Ецио тихо пое дъх. Виери де Паци! Разбира се!

— Ала аз съм заинтригуван, signorina. Много — рече Виери.

— Тогава се нареди на опашката.

Тя се опита да го заобиколи, ала той застана пред нея.

— Не възнамерявам, amore mio. Реших, че ми е писнало да чакам да разтвориш крака по своя воля.

Той я стисна грубо за ръката, придърпа я към себе си и насила я прегърна.

— Май не схващаш посланието — обади се изневиделица Ецио, пристъпи напред и впери поглед във Виери.

— А! Кутрето на Аудиторе! Нещастно псе! Как, по дяволите, се озова тук? Мътните да те вземат!

— Buon’giorno и на теб, Виери. Съжалявам за вмешателството, ала останах с впечатление, че определено разваляш настроението на младата дама.

— О, нима? Извини ме, скъпа. Налага се да изкормя това парвеню.

Виери блъсна Кристина настрани и стрелна десния си юмрук към Ецио. Младежът го парира ловко и отскочи встрани, като го препъна и понесен от инерцията на атаката си, той се пльосна на земята.

— Стига ли ти толкова, приятелче? — подигравателно попита Ецио.

Виери обаче скочи на крака и се спусна към него, размахал яростно юмруци. Халоса силно Ецио по челюстта, ала той избегна удара на левия му лакът и на свой ред нанесе две крошета — едно в стомаха и щом Виери се присви, друго — по брадата. Ецио се обърна към Кристина да се увери, че е добре. Зашеметеният Виери отстъпи, ала ръката му се спусна към камата. Кристина забеляза движението и неволно изкрещя тревожно, когато той насочи камата към гърба на Ецио. Предупреден от вика й обаче, младежът се извъртя светкавично, стисна Виери за китката и я изви. Камата падна на земята. Двамата се изправиха лице в лице, тежко задъхани.

— С това ли се изчерпват уменията ти? — изсъска Ецио.

— Затваряй си устата или ще те убия!

Ецио се разсмя.

— Защо ли не съм изненадан, че се натрапваш на красиво момиче, което очевидно те смята за купчина лайна. Също като баща ти, който се опитва да налага силом банкерските си интереси във Флоренция!

— Твоят баща, глупако, се нуждае от урок по скромност!

— Време е да спрете да ни хулите! Ала вие сте само големи усти без юмруци!

Устата на Виери кървеше силно. Той я избърса с ръкава си.

— Ще си платиш за това — ти и цялото ти котило! Не ще забравя това, Аудиторе!

Изплю се пред краката на Ецио, наведе се да вдигне камата, обърна се и побягна.

Ецио го проследи с поглед.

Припомняше си случката, застанал върху църковната кула, вгледан в дома на Кристина. Спомни си и въодушевлението, което изпита, когато се обърна отново към нея и зърна топлината в очите й, докато му благодареше.

— Добре ли сте, signorina? — попита той.

— Сега — да. Благодарение на теб. — Гласът й пресекна, все още треперлив от преживения ужас. — Поиска да узнаеш името ми — е, казвам се Кристина. Кристина Калфучи.

Ецио се поклони.

— Поласкан съм, госпожице Кристина. Ецио Аудиторе.

— Познаваш ли този човек?

— Виери? Пътищата ни се пресичат от време на време. Ала семействата ни никак не се обичат.

— Не искам да го виждам повече.

— Ако зависи от мен — няма да го видите.

Тя се усмихна свенливо и каза:

— Ецио, много съм ти задължена. Затова ще ти дам втори шанс след несполучливото начало!

Тя се засмя нежно, целуна го по бузата и изчезна в къщата.

Малобройната тълпа, която неизбежно се беше събрала, възнагради Ецио с бурни аплодисменти. Той се поклони усмихнато, ала когато се обърна, разбра, че навярно е намерил нов приятел, но пък със сигурност си е спечелил непримирим враг.

— Остави Кристина да поспи! — повтори Федерико, изтръгвайки Ецио от размислите му.

— Ще имам време — после — отговори той. — Трябва да я видя.

— Добре, щом трябва. Ще гледам да те покрия пред татко. Но се пази — хората на Виери сигурно още обикалят наоколо.

Федерико се спусна по кулата, прекоси покрива и скочи върху каруцата със сено, спряла на пътя, който водеше към дома им.

Ецио го проследи с поглед и реши да последва примера му. Колата със сено изглеждаше далеч-далеч под него, ала той си припомни наученото, овладя дишането си, успокои се и се съсредоточи.

После литна във въздуха, предприемайки най-дългия скок в досегашния си живот. За секунда му мина мисълта, че може да не улучи целта, ала потуши моментната паника и се приземи благополучно сред сеното. Истински скок в бездната! Останал без дъх, ала на седмото небе от успешния опит, Ецио рипна на улицата.

Слънцето тъкмо изплуваше над източните хълмове, ала почти не се мяркаха хора. Ецио се канеше да поеме към имението на Кристина, когато чу отекващи стъпки. Отчаяно търсейки укритие, той се сгуши в сянката на църковната порта и затаи дъх. Край близкия ъгъл сви Виери, придружен от двамина телохранители на семейството.

— Най-добре да се откажем, шефе — каза по-възрастният телохранител. — Отдавна са се прибрали.

— Убеден съм, че са тук някъде — отсече Виери. — Буквално ги надушвам.

Тримата обиколиха площада около църквата, но явно не възнамеряваха да си тръгват. Слънцето скъсяваше сенките. Ецио предпазливо пропълзя в прикритието на сеното и лежа там сякаш цяла вечност, нетърпелив да поеме по пътя си. По едно време Виери мина толкова наблизо, че Ецио наистина долови миризмата му. Най-сетне Виери махна ядосано на хората си да продължават нататък. Ецио не помръдна още известно време, после излезе от копата сено и въздъхна облекчено. Изтупа дрехите си и бързо прекоси късото разстояние, което го делеше от Кристина, молейки се всички в дома й още да спят.

Имението тънеше в тишина, ала Ецио предположи, че в задното крило слугите навярно вече разпалват готварските пещи. Знаеше кой е прозорецът на Кристина. Подхвърли шепа чакъл по капаците, които изтракаха оглушително. Зачака с разтуптяно сърце. Накрая капаците се разтвориха и Кристина се появи на балкона. Нощницата й очертаваше сладостните контури на тялото й. Обзе го непреодолимо желание.

— Кой е? — тихо попита тя.

Той отстъпи назад, за да го види.

— Аз съм!

Кристина въздъхна, макар и доброжелателно.

— Ецио! Знаех си!

— Ще ми позволиш ли да се кача, mia colomba2?

Тя хвърли поглед през рамо и отговори шепнешком:

— Добре. Но за минутка.

— Достатъчно ми е.

— Нима? — усмихна се тя.

— Не — объркано запелтечи Ецио. — Съжалявам, нямах това предвид. Нека ти покажа…

Той се озърна да се увери, че улицата все още е безлюдна, и пъхна крак в една от забитите в сивата каменната стена железни халки, за които връзваха конете. Повдигна се и се закатери, откривайки с леснина опори за нозете и ръцете си в грубо одяланите камъни. В миг прескочи балюстрадата и Кристина се хвърли в обятията му.

— О, Ецио! — въздъхна тя, когато се целунаха. — Каква е тази рана? Какво си правил?

— Дреболия. Най-обикновена драскотина. — Той замълча и се усмихна. — След като се качих дотук, може би ще ми позволиш да вляза? — нежно помоли.

— Къде?

— В спалнята ти, разбира се — невинно уточни той.

— Е, може би… Ако наистина ти е достатъчна само минута…

Те влязоха прегърнати в обляната от топла светлина стая на Кристина.

Час по-късно ги събудиха слънчевите лъчи, струящи през прозорците, трополящите по улицата каруци и хора и — най-лошото — гласът на бащата на Кристина, който отвори вратата на спалнята.

— Кристина — подхвана той, — време е да ставаш, момиче! Учителят ти ще дойде всеки… Какво, по дяволите става? Кучи син!

Ецио целуна Кристина бързо, ала силно.

— Налага се да вървя май — каза той, грабна дрехите си и излетя през прозореца.

Спусна се по стената и тъкмо навличаше костюма си, когато Антонио Калфучи се появи на балкона с нажежено от гняв лице.

— Perdonate, Месере — опита се да го умилостиви Ецио.

— Ще ти дам аз едно „извинете, господине“! — кресна Калфучи. — Охрана! Охрана! Хванете този cimice3! Искам главата му! И топките му!

— Извиних се… — подхвана Ецио, ала портите на имението вече се отваряха и телохранителите на Калфучи се спуснаха към него с извадени мечове. Недооблеченият младеж хукна по улицата, заобикаляйки каруците и разблъсквайки гражданите, изпречили се на пътя му — богати предприемачи в строги черни костюми, търговци в кафяво-червени облекла, скромни хорица в домашнотъкани туники и накрая — църковна процесия, с която се сблъска толкова неочаквано, че едва не събори статуята на Дева Мария, понесена тържествено от монасите в черни качулати мантии. Шмугваше се из тесни алеи и прескачаше стени. Най-сетне се осмели да спре и да се ослуша. Тишина. Стихнали бяха крясъците и ругатните, с които гражданството го изпращаше. Беше сигурен, че и телохранителите са изгубили дирите му.

Надяваше се само сеньор Калфучи да не го е разпознал. Кристина не би го издала за нищо на света. Освен това щеше да умилостиви баща си, който я обожаваше. А и да е разбрал, Ецио не беше лоша партия. Баща му ръководеше една от най-големите банки в града — някой ден можеше да удари в земята банката на фамилия Паци и кой знае, дори тази на Медичите.

Ецио тръгна към къщи по най-глухите улички. Първо го посрещна Федерико, който го изгледа мрачно и поклати злокобно глава.

— Няма да ти се размине — каза той. — Предупредих те.