Пътят на Черния Рицар

Глава 8 Преди Турнира

Беше ранна сутрин и навсякъде из замъка Редклоу цареше пълен мрак, тъй като почти всички спяха. Навсякъде, освен в тренировъчната зала.

Селиан винаги тренираше малко преди зазоряване. Веднъж съгласил се да участва в Кралския турнир, той не смяташе да посрами елфическите майстори, които го бяха обучили. Не искаше обаче да влиза и в сблъсък, макар и тренировъчен, с годеника на сестра си. Знаеше до каква степен си е вирнал носа Дакавар и нямаше намерение да влиза в конфронтация с арогантния рицар, конфронтация, която нямаше да доведе до нищо. Ако спечелеше, Дакавар щеше да полудее от унижение, ако загубеше, младият рицар щеше да стане нетърпимо нахален.

Не, че самочувствието му беше без покритие. Селиан го беше видял докато тренира със сър Вейкол. Годеникът на сестра му бе станал учудващо могъщ войн, с тежки и плътни удари, които може би не така грациозни като собственият му стил, но бяха не по-малко ефективни. Смазващ в атака, непробиваем в защита — това беше Дакавар и Селиан знаеше, че рицарят би бил смъртоносен противник за всеки, освен за магьосник или дракон.

Селиан развъртя в дъга закривения меч около себе си, изпразни съзнанието си от всички мисли и за няколко минути просто се наслаждаваше на свистенето на оръжието си, докато леко подскачаше напред-назад, досущ пантера, която обикаля около плячката си. Зеленият плащ плющеше на гърба му и го превръщаше в почти нереална гледка на горско привидение, играещо из залата.

Селиан завърши една бойна комбинация, разсичайки въздуха и падайки на едно коляно, когато чу тихо дрънчене зад гърба си. Отгледаният от елфите младеж се изправи и се обърна.

През сенките към него пристъпваше чудовищна фигура на черен рицар с рогат шлем, от който лъхаше абсолютно зло.

Селиан премигна невярващо и в следващия миг видя как на светлината на свещите излиза Дакавар, в пълното великолепие на инкрустираната си със златни орнаменти броня, рогатия шлем на главата и дългия меч в ръцете си.

— Добро утро, Селиан. Изглеждаш, сякаш си видял призрак — усмихна се Дак.

— Рано си станал — отговори червенокосият младеж, докато проклинаше наум играта на сенките и добави, в опит да разведри обстановката: — Хубава броня имаш.

— Радвам се, че ти харесва — наклони глава Дакавар и рогата на шлема му проблеснаха на светлината на свещите, — би ли искал такава и за теб?

— Опасявам се, че не — отговори младият барон Редклоу, — аз предпочитам да се чувствам по-лек, докато се бия.

— Забелязах — кимна рицарят, — вкус, който признавам си, не разбирам.

После вдигна рамене:

— На мен ми прилича повече на танц, отколкото на истински бой.

— В известен смисъл наистина е танц — отвърна Селиан, — това не означава, че не е ефективен.

Лицето на Дакавар се разтегли в леко насмешлива усмивка.

— Защо не ми покажеш? — попита.

Селиан въздъхна. Беше му ясно, че ще се стигне дотук още щом видя младият мъж в броня толкова рано. Беше очевидно, че Дак търси тази битка, за да изпита силите си срещу презрения от него стил на елфите.

Щеше да получи, каквото иска.

— Защо не — Селиан надигна меча си, — готов ли си?

Дакавар приближи своя пред лицето си.

— Напълно.

Миг по-късно меча на Селиан се стрелна напред като мълния, мъчейки се да удари Дакавар в коляното и да го дестабилизира. Рицарят свали собственото си оръжие и двете остриета се срещнаха със звън. Червенокосият младеж, отскочи назад, а в следващия миг се гмурна под широкия удар на Дак, стремейки се да опре острието на меча си до гърлото на самоуверения си опонент.

„Твърде лесно“, помисли си Селиан… и в следващия миг Дакавар наклони глава като минотавър и рогата на шлема му отклониха острието на Селиан. Осъзнал в колко уязвима ситуация е бил само допреди миг Дакавар изръмжа и замахна с меча си към Селиан, който се принуди да се превърти с кълбо назад. Двамата кръстосаха мечове няколко пъти и Дакавар накара Редклоу да се оттегли с още няколко крачки назад.

„Много е силен“, помисли си Селиан, докато рицарят продължаваше да го избутва към каменната стена на залата с могъщите си удари. Червенокосият барон се опитваше да измисли някаква атака, с която да изненада Дак, но просто нямаше време за това, рицарят не му оставяше глътка въздух, а продължаваше да го притиска с тежки, мощни удари.

Селиан усети как опира гръб в стената и видя самоуверената усмивка отново да се появява на лицето на Дакавар. Младежът присви очи и престорено изтегли закривения си меч встрани, оставяйки на Дак привидно леката задача да опре тежкото си острие в тялото му, слагайки край на тренировката и печелейки победата.

Рицарят направи точно това, но Селиан вече бе отстъпил крачка в страни и, стъпвайки върху меча на изненадания Дак, го принуди да падне на едно коляно, сетне го прескочи и се обърна за да опре острието на собственото си оръжие в тила му.

Дакавар изпъшка отчаяно, но отново рогатия му шлем го спаси, отбивайки първия удар на Селиан, а за втория вече бе подложил своя меч пред този на противника.

Очите на двамата се срещнаха за миг, в следващия Дак напрегна мускули и успя да се изправи на крака, отблъсквайки Селиан назад.

Младия барон Редклоу се почувства изморен от този сблъсък. Дакавар наистина бе много, много силен.

— Закуска за годеника ми и за брат ми — гласът на Анлина накара и двамата да се обърнат, сваляйки мечове. — Предполагам сте огладнели след такава битка — младата жена, поставяше табла с хляб, яйца и сирене на земята.

— Признавам си, че да — отвърна Дак и приближавайки Анлина я целуна по устните, — трудно е да се опитваш да се биеш, докато другия танцува.

Селиан не отговори на нападката, а запушвайки устата си с едно яйце.

Беше почти обед, когато лорд Дакавар почука на вратата на Анлина.

— Да? — каза момичето и годеникът й влезе в стаята. Беше свалил бляскавите си доспехи след битката със Селиан и бе облечен в красиви дрехи, подчертаващи снажната му фигура.

— Дак…

— Здравей, Анли — отвърна младежът. — Дойдох при теб, защото… искам да ти споделя нещо.

Анлина погледна приятелят си. Изглеждаше притеснен.

— Станало ли е нещо? Да викна ли Селиан?

— Не, не мисля — поклати глава Дак — и нищо не е станало. Просто искам да… — Той се запъна. — … да поговоря с теб.

Девойката кимна и се усмихна. Младежът усети как сърцето му се свива като я поглежда. Беше много красива, стройна, с огнена коса и го обичаше. Какво по-хубаво от това?

— Значи, Анли… — започна Дакавар — както знаеш аз…

— Да?

— Аз те обичам.

— И аз те обичам, Дак — отвърна момичето и се изправи срещу него. Двамата се прегърнаха и нежно се целунаха за миг.

— Сега кажи какво има — усмихна се Анлина.

— Аз… — отговори колебливо Дакавар, — ъъ… нали знаеш, че ще участвам на Кралския турнир?

— Да, нали прие поканата на Краля. Ти и брат ми.

— Да, аз… значи аз… — Дак я погледна сериозно, — искам да спечеля турнира.

— Желая ти успех — прегърна го отново девойката, — сигурна съм, че ще се справиш достойно. И ти, и Селиан ще се справите отлично.

— Аха — отвърна Дакавар, — когато го спечеля…

— Е, сега — засмя се тя, — полека с плановете. Ами ако Селиан те победи? — Анлина го каза на шега, но усети как годеникът й изтръпва в ръцете й.

— Няма да ме победи — отговори, сетне тръсна глава, — аз ще спечеля. И когато го направя, моята титла ще е подарък за теб.

Анлина отново прегърна младежа.

— О, скъпи — каза тя, — много мило, но няма нужда да си поставяш такива цели заради мен. Аз ще те обичам дори и да загубиш.

— Няма да загубя — настоя Дак — и ще ти дам титлата като подарък, защото… защото…

Анлина усети, че момчето е притеснено и постави ръка на челото му.

— Хей, успокой се, отдавна сме заедно. Какво те притеснява?

Дакавар отвори уста, после пак я затвори, сетне преглътна, пое дълбоко въздух и попита:

— Анли, когато стана шампион на Турнира, ще се омъжиш ли за мен?

Девойката занемя за миг, сетне, усещайки как очите й се навлажняват отговори:

— Независимо от резултата на турнира, ти винаги ще си шампион за мен, Дак.

После Анлина се замисли и каза:

— Лорд Дакавар. За мен винаги ще бъдеш шампион… — девойката приближи младия мъж. — И моя лорд.

Двамата се целунаха страстно. В този момент дори Дак забрави всички мисли за битки и мечове.

Мъждукащият, белезникав призрачен огън изпълни очните кухини на Ауганфил, когато неговият господар влезе в залата му, отрупана със съкровища.

— Поздрави, господарю мой — отекна гласът на немъртвия дракон, — имате ли нужда от мен?

— В интерес на истината, да, приятелю — отговори Прокълнатия. Червените му очи блестяха, гладни за смърт. — Кралският турнир на Меча наближава, а с това аз настъпва времето да задвижа плановете си.

Ауганфил се изправи и костеливите му криле изтракаха.

— Смятате да отидете в Замъка? Това ще е много опасно, господарю мой! — изръмжа драконът, но Прокълнатия го прекъсна с режещия си смях.

— Не, не, скъпи мой верен Ауганфил — Вземедушеца вдигна ръце. — Турнирът просто е сигнал да започна работа, но засега не планирам да ходя до жалкия замък на хората. Не, вместо това ще отида в обратната посока, до едно малко графство близо до горите на Елфите.

— Там — присви очи Прокълнатия — младия лорд Дакавар ще срещне съдбата си. Както и онази отрепка, отгледана от елфическите псета. Докато ме няма, на теб поверявам командването на орките.

— За мен е чест, господарю мой — наведе череп драконът.

— Когато има нещо, ще се явявам пред теб в мираж от издиханията ти, за да ти давам указания как да работиш. Много скоро планът ми ще се сбъдне, приятелю. А след това, Ралмия ще падне.