Пътят на Черния Рицар

Глава 7 Почит

За погребението на барон Редклоу времето омекна, но това не донесе радост на никого, нито пък направи работата по изкопаването на гроба по-лесна. Снегът, който бе вледенил местността и бе довел ледените вълци със себе си, се смени с лепкав дъжд и скоро превърна натрупалата бяла покривка в мръсна киша, която слугите в замъка Редклоу трябваше да почистят преди да поставят барона в последния му дом под малка могила от камъни, която Селиан и Дакавар лично натрупаха. Докато работеха двамата младежи не говореха помежду си, а само поставяха камъните един върху друг, подреждайки ги така, че да оставят пролука между себе си и изкопания в земята гроб. Анлина неутешима се бе затворила в стаята си.

— Вината беше моя — процеди Дакавар, трупайки камъни, — аз не бях достатъчно добър, за да сразя вълците. Аз разкрих името си от рано, по-рано, въпреки че Анли ме предупреждаваше…

Младият мъж яростно хвърли поредния камък.

— И сега чичо Удроу е мъртъв.

— Вината в никой случай не е твоя, Дак — отговори Селиан. — Би било обида към рода ти, ако се криеш цял живот. Баща ми нямаше да се радва да живееш като ратай. Що се отнася до битката с вълците, справил се беше повече от достойно.

— Но не достатъчно — горчиво каза Дак.

— По тази логика мога да упрекна и себе си, че не съм дошъл навреме — отвърна Селиан. — Тези мисли ще ни отведат на мрачни места. Виновен е само един. Прокълнатия!

Отгледаният от елфите постави едно последно камъче на върха на могилата и каза:

— Така е добре.

— За втори път Прокълнатия убива моя баща — задъха се от ярост Дакавар. — Намеря ли го, ще го насека на части!

Селиан се обърна към младежа, който бе израснал вместо него в дома му и постави ръка на рамото му.

— Знам за пророчеството и повярвай… — червенокосият прехапа устни, — изпитвам към Вземедушеца същата омраза, която чувстваш и ти. Но бъди внимателен, Дак!

— Ще го убия — повтори упорито Дак.

— С такива мисли Прокълнатия е откраднал душите на не един и двама. Най-добрите желания стават нашите най-ужасни проклятия — Селиан поклати глава. — Не оставяй омразата да те води за носа.

— Грешно ли е да мразя този, който ми отнема всичко?

— Грешно? — Селиан поклати глава. — Не знам дали е грешно, но е безплодно, опасно.

Отгледаният от елфите вдигна глава към небето, сетне каза:

— Знаеш ли как Прокълнатия създава ледените вълци?

Дакавар поклати глава.

— Какво ме интересува? Следващия път като прати такива, ще отида с цял рицарски отряд и ще ги изколя!

— Прокълнатия убива вълчици — бавно продължи Селиан, — сетне взима вълчетата и ги дава на орките да ги измъчват и тормозят. После… — червенокосият отметна няколко кичура от челото си, — после Прокълнатия ги полива с кръв от жертвоприношенията си и ги обсипва с гибелните светкавици от очите си. Накрая оставя повалените животинки на някой мразовит връх и когато те се събудят, вече са чудовищата, които отнеха живота на татко.

Дак стоеше със зяпнала уста, очите му бяха разширени от ужас и отвращение.

— Откъде знаеш всичко това, Селиан? — попита младия рицар.

— Елфите знаят много за отвратителните ритуали на Вземедушеца — отговори червенокосият. — Разбери, Дак, тези вълци са жертви като нас. Истински зъл е само Прокълнатия, а като творение на омразата, той се храни от всички негативни чувства, включително… не — най-вече от тези, насочени срещу него.

Дакавар плю на разкаляната почва.

— Съжалявам, Селиан, но аз имам повече ум от едно кутре. Когато намеря Прокълнатия, ще го сваля с един удар.

С тези думи рицарят се отдалечи от лобното място на барона. Селиан въздъхна и поклати глава.

Дъждът плющеше по време на самото погребение на барона сякаш и природата плачеше за добрия Удроу. Дворът на замъка бе пълен със скърбящи селяни, които искаха да изпратят своя господар към последния му път.

Самотен монах, който отговаряше за района на баронството, застана пред могилата и заговори пред събралото се множество и тримата наследници на барон Редклоу. Селиан стоеше малко встрани от сестра си и годеникът й, навел глава. Червената коса се спускаше по издълженото му от печал лице, а кожата му изглеждаше бледа. Очите на Селиан бяха влажни и отгледания от елфите млад мъж полагаше огромни усилия на волята си да не се разплаче. Това обаче не бе по силите на Анлина, която се бе опряла на Дакавар и ронеше горчиви сълзи на рамото му. Младият рицар я бе прегърнал успокоително, но солени капки се стичаха и неговите бузи.

— Днес е скръбен ден — започна монахът, като запали огън в кандило, поставено пред надгробната могила, — трябва да изпратим на последен път нашия обичан суверен и баща на околията, благочестивия барон Редклоу.

Монахът наля малко масло в пламъците, за да го подсили срещу дъжда и продължи:

— Барон Редклоу беше винаги добър владетел, отнасящ се с разбиране и обич към тегобите и тревогите на хората, винаги гледаше да помогне и никога не ни мореше с тежки и непосилни данъци. Той умря, загрижен за добруването на паството, дадено му от краля.

Монахът вдигна очи към Селиан, Анли и Дакавар.

— На младите, които носят неговата кръв, а също така и на потомъка на лорд Валд Дакавар той предостави нашите бъднини. Нека те помнят завета на баща си и никога не ни оставят в тежък час, както той бе винаги с нас.

Свещенослужителят погледна към небето и промълви:

— Създателю, приеми го при себе си, щото той прославяше творението ти във всеки ден от съзнателния си живот.

Миг по-късно слугите поставиха ковчега на барон Редклоу под могилата и го засипаха с пръст.

Хората се разотидоха. Дълго след като кандилото бе изгаснало Дак, Анлина и брат й останаха загледани в пръстта.

Кралският пратеник дойде след седмица, галантен рицар на средна възраст, който бе придружен само от един скуайър. Не след дълго бе приет в тронната зала, където го чакаха лорд Дакавар, новия барон Селиан Редклоу и баронеса Анлина.

— Ваши превъзходителства — каза пратеникът, представил се като сър Талир, — поднасям своите дълбоки съболезнования по повод смъртта на вашия многообичан родител, барон Удроу Редклоу. Барон Редклоу винаги е бил лоялен на Короната и се надяваме вие да продължите тази традиция.

— Не берете грижа за това, сър Талир — каза Селиан.

— Кралят не се съмнява във вашите почтени и добри намерения — подчерта пратеникът, — затова ви изпраща лично подпечатани от него писма, с които утвърждава вас тримата като законни наследници на имението и владенията около него. Кралят го е разделил по-равно и се надява да няма проблеми за в бъдеще относно наследството.

— Няма да има — отвърна Селиан.

— Никой от нас не ламти за богатства до степен, че да предаде най-близките си — подчерта лорд Дакавар. Младежът погледна Анлина. — Освен това нас ни свързват… много неща.

— Радвам се да го чуя — сър Талир се усмихна учтиво, — в тази връзка аз имам още една информация за вас. Лорд Дакавар, вашият впечатляващ рекорд в турнирните сражения на южните баронства не остана незабелязан в Кралския дворец.

— Така ли? — усмихна се Дак. — Трогнат съм.

— Затова Кралят лично има честта да ви покани на изключително редкия и организиран страшно рядко Кралски Турнир на Майсторите на Меча. Надявам се, че ще приемете.

— За мен… за мен е чест — заекна Дак. — Това е… голямо признание… благодаря ви. Ще дойда!

— Едновременно с това Кралят научи, че младия барон Редклоу е изучавал бойни умения сред народа на елфите. Затова баронството ще има уникалната възможност да има двама представители — сър Талир извърна поглед към Селиан. — Бароне, вие също сте поканен.

Дакавар усети да го жегва чувство за раздразнение. Този турнир бе за рицари. Не за танцьори.

— Много мило, сър Талир — отвърна Селиан, — но не мисля, че е разумно да участвам. Елфите са ме научили да показвам уменията си само в случаи на крайна нужда.

— Нима Кралския турнир не е такава? — вдигна вежди сър Талир. Червенокосият младеж прехапа устни, разбрал, че е хванат в клопка.

— Щом Негово Величество настоява, ще дойда.

Дак едвам се сдържа да не изсумти от раздразнение.

— Баронесо — кралският пратеник се обърна към Анлина, — естествено, че и вие сте поканена да присъствате до брат си и, доколкото разбирам… годеника си.

— Разбирате правилно — усмихна се момичето, — но кой ще управлява замъка в наше отсъствие?

— Отец Ворлок — отвърна вместо сестра си Селиан, — той е добър и почтен човек.

Дакавар кимна. Монахът наистина беше честен човек.

— В такъв случай ще ви очакваме с нетърпение през лятото, когато организираме турнира. — Сър Талир си позволи да даде и съвет. — Бих ви предложил да тренирате добре дотогава. Аз също ще участвам и с удоволствие бих кръстосал остриета с вас или… с Левонтес, може би? Зависи от вашата подготовка.

Талир се обърна на пети и след няколко минути напусна замъка.

— Значи един срещу друг, а? — Дакавар се обърна към Селиан с пресилена усмивка.

— Едва ли ще се стигне дотам — криво се усмихна Селиан, — не вярвам да продължа много напред с противници като този Талир.

— Познаваш ли го? — повдигна вежди Дакавар.

— Много добре — отговори червенокосият, — предвожда атаките срещу орките. Свиреп войн, нищо, че е малко превзет.

— Ако все пак се изправите един срещу друг — намеси се Анлина, заставайки между двамата, — обещайте ми, че няма да се наранявате.

— Никога, миличка — отвърнаха двамата едновременно.