Пътят на Черния Рицар

Глава 10 Започва се…

За разлика от другите турнири в които Дак беше участвал, този се провеждаше на закрито, в огромна зала, по чиито стени бяха сложени картини на велики рицари, борещи се помежду си или с чудовища — дракони, тролове и други.

До стените на залата бяха поставени дървени трибуни, на които се бяха покачили благородниците. Изключение правеше централната част, на която на трон седеше кралят, обкръжен от участниците в турнира и магьосникът Менон, който щеше да изпълнява ролята на церемониалмайстор по време на съревнованията.

— Скъпи гости, благородни приятели — започна Менон, обръщайки се към публиката. Дакавар съзря сред нея своята любима Анлина и докосна подаръка й, висящ на врата му. Рицарят бе облякъл своите доспехи, както и всички участници, освен Селиан, който просто се бе загърнал в тъмнозеления си плащ.

— Събрали сме се тук — продължи магьосникът, — за да видим коронясването на Първия и най-личен Рицар на Кралство Ралмия!

Аплодисменти прекъснаха думите му. Щом утихнаха, Менон продължи:

— Днес, в стартовия ден от Турнира ще видим дуелите от първия кръг и жребия за втория. Пожелаваме на участниците и на Негово Величество Крал Талдан крепко здраве и успехи! Нека на арената излязат първите двама дуелиращи се — галантният херцог де Малвил и достопочтеният сър Талир.

Противниците излязоха в средата на арената, облечени в почти идентични рицарски брони, с шлемове, скриващи лицата им и дълги, остри и тежки мечове, които държаха с две ръце. Единственият начин да бъдат различени бе, че бронята на де Малвил бе малко по-тъмна от тази на Талир и това, че херцогът носеше плащ върху доспехите си.

Менон извиси глас:

— Тези противници остават сами с мечовете си. Правилата на турнира забраняват умишленото нараняване на сериозни травми. Щом се стигне до първа кръв или ситуация, в която единият от бойците не може да се защити, дуелът се прекратява и победителят продължава напред. Нека битката започне! — гръмна накрая гласът на Менон и от пръстите му изхвърчаха сини пламъци, които за миг обкръжиха в огромен кръг опонентите, а само след миг изчезна, оставяйки сини искрици около бойците.

— Докато няма победител, този дуел не ще свърши — натърти магьосникът — и никой няма да може да се намеси в него, било приятел, враг или демон.

В това време рицарите вече се бяха приближили към центъра на магичната арена и започнаха да удрят огромните си мечове един в друг, а от сблъсъците на остриетата им хвърчаха искри. По сила двамата бяха равностойни, но де Малвил бе малко по-тромав от Талир и скоро севернякът принуди херцога да отстъпи няколко крачки назад. Де Малвил се опита да изненада съперника си с няколко удара насочени към краката и лъжливи атаки, но това не му се удаде и Талир продължи да напада.

Щом херцогът бе притиснат до магическата стена, тя се втвърди в прозрачна синя повърхност. Без да може да отстъпва повече, де Малвил бе обезоръжен от Талир.

— За севера! — викна победителят, а победеният свали шлема си.

— Стар съм вече за тези битки — изпъшка той, разтривайки зачервеното си брадясало лице.

В това време Талир приближи съпругата си, пълна жена, която сърдечно го прегърна. Малко по-късно Малвил намери сили да поздрави съперника си, сетне се оттегли сред публиката редом до пратениците от своя замък, които се заеха да го утешават.

Дакавар бе наблюдавал боя с интерес, макар че самият той се бе бил с де Малвил и нито той, нито Талир го изненадаха с нещо. Младежът призна силата им, но тя не бе показател, по който отстъпваше на старите воини.

— Нека на арената излязат Плиний Теоретика и сър Левонтес — обяви Менон. Плиний се появи, облечен в тежка плетена ризница и с шлем, който покриваше само главата му. Това, което бе интересно при него бе, че държеше по една крива сабя във всяка ръка.

Що се отнася до Левонтес, той бе още по-ужасен отколкото Дакавар го помнеше. Облечен от глава до пети в железни доспехи, той бе потъмнил бронята си до почти черно и единствения цвят в нея бе дългото червено перо, което носеше на шлема си.

Магическата стена отново обкръжи мястото на сблъсъка. Сър Левонтес вдигна дългия си меч до шлема, отдавайки поздрав към съперника си. Плиний късо кимна и вдигна сабите над главата си, напомняйки на Дакавар за котка, подготвяща се за скок.

Двамата скоро кръстосаха оръжия и Теоретика успя да спечели известно надмощие. Сабите му се спускаха като стършели върху Левонтес, който започна бавно да отстъпва, поемайки част от ударите с дългия си меч, а друга, с масивната си броня.

За разлика от де Малвил, който отстъпваше от безсилие, Левонтес не бягаше безпомощно към стената, а променяше посоката си на движение, не позволявайки на Плиний да вземе решаващо предимство и да го обезоръжи или притисне.

Теоретика се намръщи и заприлича на кондор с издължения си нос. Той ускори скоростта и обхвата на атаките си, отправяйки все по-широки удари, с които искаше да принуди Левонтес да наруши плътната си защита и да се разкрие за изненадващ удар.

Накрая обаче Плиний бе този, който остана изненадан. В края на битката Дакавар бе решил, че отколешният му враг ще загуби подобно на де Малвил и дори сам се притесни от умението на ниския мъж с двете саби (макар то да му изглеждаше почти толкова противно, колкото и танците на Селиан). Левонтес обаче внезапно прехвърли тежкия си меч в лявата ръка, отбивайки едната от сабите на Теоретика, а с дясната хвана китката с втората сабя и я изви.

Плиний извика от болка и в залата се разнесе отвратителния звук на трошаща се кост.

Теоретика падна на колене, изпускайки и другата си сабя, за да задържи счупената си китка със здравата ръка.

— Ти губиш — чу се гласът на Левонтес, който опря меча си във врата на Плиний точно когато магическата стена се разпадна. Черният рицар се обърна към Дакавар и го посочи с пръст:

— Ти си следващият!

Сетне се отправи към скуайърите от неговия дом — мрачни и навъсени като него самия. Менон дотича до Плиний и с тихо заклинание излекува ръката му.

— Аз съм си виновен — бъбреше Теоретика, — недогледах ситуацията. Фокусиран върху техниката с мечове, не предположих невъоръжена. Макар че рицарската ръкавица също би могла да е оръжие…

Плиний продължи да говори, дори когато близките му го обкръжиха да го питат как е.

Но Дакавар вече бе забравил за битката на Левонтес. После щеше да се безпокои за жестокия рицар.

— Нека на Арената излязат младия, но вече легендарен лорд Дакавар и гордостта на Кралския дворец, сър Радел!

Когато лорд Дакавар пристъпи в кръга, сред благородниците се разнесе одобрителен шепот. Младият рицар изглеждаше точно толкова впечатляващ, колкото бе и репутацията му — с искряща броня, обсипана с красиви златни орнаменти, с величествен рогат шлем, оставящ красивото му лице открито, с могъщ меч, който държеше с две ръце, готов за битка.

Радел изглеждаше съвсем обикновен пред него със сивата си, на места поочукана броня и цилиндричен шлем, разкриващ само очите му. Въпреки това, когато Менон даде началото на битката и обгърна арената с магическия щит, Дак бързо разбра, че противникът му не е случаен. Радел имаше точни, прецизни удари, които не оставяха на младежа възможност да се възползва от гъвкавостта си и да настъпи в атака. Нещо повече — след първоначалната размяна на удари Дак бе този, който направи няколко крачки назад.

Младежът се ядоса. Не бе дошъл в двореца, за да падне пред годеницата си още в първия кръг и то от някакъв старец. Дакавар вложи повече сила в ударите си и от остриетата на мечовете започнаха да прехвърчат искри. Отгоре, отдолу, отстрани, удар към краката — постепенно Дак пое инициативата на двубоя и след няколко минути ожесточена размяна на удари Радел бавно заотстъпва, а разширените очи иззад шлема му показваха колко е изненадан от могъществото на младия мъж пред себе си.

Дакавар изръмжа доволно и продължи да напада, вече по-уверен в силите си. Радел бе добър воин, може би най-добрият, с който някога се бе срещал, но вече бе стар и издръжливостта му не бе на висота. А Дак бе млад, силен, красив, предречен за подвизи — все неща, които бяха зад гърба на Кралския рицар.

Радел опита всичко, на което е способен и два-три от най-майсторските му удари се приплъзнаха опасно близо до Дакавар, а един дори леко близна бронята на рамото му.

Крайният изход бе неизбежен. Дакавар извика победоносно, щом оръжието изхвърча от ръцете на Кралския рицар и собствения му меч спря на сантиметри от гърдите на Радел, докато магическата преграда около тях падна.

— Честита победа, момко — чу се гласът на Кралския воин, — за мен бе удоволствие да кръстосам меч с такъв майстор.

Дакавар вирна гордо глава и си позволи да го потупа по гърба, казвайки:

— Вие бяхте най-големия съперник, който съм имал досега. Почти помислих, че ще загубя!

Сетне се насочи към Анлина, която ръкопляскаше изправена на крака и я целуна страстно по устните.

— Беше великолепен, любими — прошепна задъхано, когато най-после двамата се отлепиха един от друг.

— Ти си тази, която ми дава сила, Анли. Всяка моя победа посвещавам на теб.

А вниманието на зрителите вече бе насочено отново към Арената, където обкръжени от вдигнатата наново от Менон преграда застанаха Селиан и Линдан.

Планинецът бе облечен в масивна ризница от стоманени плочки, подчертаваща стегнатото му тяло и подобно на Дакавар носеше рогат шлем, макар и не толкова красив. В мускулестите си ръце, които бе оставил голи, въртеше меч толкова голям, че напомняше пика.

Селиан пред него приличаше на горско привидение. Качулката на тъмнозеления му плащ бе спусната над лицето му, а леко извития меч бе наведен небрежно надолу.

— Добра среща, приятелю — усмихна се младия барон Редклоу.

— Добра, горска сянко — отговори Линдан с усмивка. — За мен е чест да се изправя срещу теб, но… опасявам се тук няма гора, където да се скриеш!

И огромният меч замахна към Селиан, който отстъпи настрана. Линдан изръмжа и продължи да преследва обучения от елфите благородник, ала той ловко избягваше ударите, без дори да се налага да се затича — само с гъвкаво преместване в страни и леко отбиване със закривения си меч.

Дакавар не беше много доволен от гледката и тайно стискаше палци за Линдан, макар годеницата му да трепереше за Селиан. Накрая трябваше да признае, че макар и почти нечовешки бърз и доста силен, Планинецът просто бе по-бавен за Селиан. Огромното му оръжие, което бе предимство в битка с многочислен съперник като гоблините или грамадно чудовище като някой трол, се превръщаше в недостатък, който Селиан умело използваше, измаряйки опонента си, минавайки на милиметри от острието на огромния мъж.

Някои от благородниците ахнаха при танца на отгледания от елфите и Дакавар сви устни. С него нямаше да стане така. Неговият меч бе достатъчно голям, за да му даде предимство и да остане добро почтено рицарско оръжие (прочее, Дак гледаше и грамадното острие на Линдан с немного добро око; приличаше му на сатър), но не толкова, че да изглежда глупаво като Планинеца сега.

А русокосият мъж, запъхтян и запотен от безплодните си атаки вече започваше да изнемогва от силата на собствените си удари и когато Селиан започна да го атакува с лъжливи удари, се олюля като пиян, объркан и немощен.

Дакавар усещаше, че краят идва бързо, но дори той бе изненадан от начина, по който обученият от елфите се гмурна под един вече съвсем непремерен удар от страна на Линдан и, прехвърляйки меча в лявата си ръка хвана дясната ръка на Планинеца и след като го препъна, буквално го преметна през рамо на земята.

Линдан се просна изненадан по гръб и успя само да изпъшка, щом видя острието на елфа леко да докосва бронята на гърдите му.

— Победа за Селиан! — обяви Менон, докато обученият от елфите помогна на Линдан да се изправи и го потупа по гърба.

— Нямаше нужда да се крия иззад храстите, приятелю — усмихна се младият барон. — Твоите мускули свършиха същата работа.

— Ъъъ… аха — кимна Планинецът тъпо, все още ошашавен.

В това време Анлина приближи брат си и го прегърна.

— Браво, Селиан! Не мога да повярвам, че имам двама от най-добрите воини за брат и годеник!

Зад гърба й Дакавар хладно изрече някакъв поздрав и Селиан разбра, че лесните му битки са свършили в първия кръг.