Пътят на Черния Рицар

Глава 3 Турнирът

Следващите няколко дни минаха неусетно за Дак, който нямаше търпение за турнира. Младежът постоянно изпитваше уменията си на кон и пешком, неуморно поваляйки или стария Вейкол, или нещастните чучела, които слугите в замъка трябваше да изработват.

Ден преди турнира барон Редклоу подготви фургон за себе си и дъщеря си, а Дак, Вейкол и още няколко слуги и скуайъри, яхнали коне, поеха не особено дългия път до баронство Катлау. Младежът почти не забеляза пътя по който минаваше, като единственото нещо, което макар и донякъде можеше да откъсне мислите му от предстоящото предизвикателство, бе постоянно окуражаващата го Анлина.

Замъкът на барон Катлау бе по-малък от този на Редклоу, но имаше огромен двор, в който бе подготвил бойното поле, на което рицарите щяха да се устремяват един срещу друг с насочени един срещу друг копия и при липса на победител при три такива сблъсъка щяха да се дуелират с мечове. Още от вечерта преди турнира започна да се събира публика — селяни и гноми, които носеха флагове, подкрепящи най-известните рицари — самия барон Катлау, известния надлъж и шир сър Левонтес, херцог де Малвил.

Дак, барон Редклоу и Анлина бяха настанени в северното крило на замъка, но младежът почти не спа от вълнение и нямаше сили да хапне каквото и да е било. На сутринта се изми, облече бронята си рано и тръгна да слиза при скуайърите си, които му подготвяха кон — кобила всъщност — на име Дуена, славеща се с послушен нрав и маневреност. По пътя видя Анлина, която също бе развълнувана и не бе спала добре от загриженост за любимия си.

— Пази се! — каза тя и го целуна по устата.

— Ще спечеля заради теб — обеща й на свой ред.

Скуайърите, четири усмихнати момчета, именуващи се Тоб, Боб, Роб и Георг вече бяха изчеткали Дуена и пожелаха успех на младия рицар.

— Благодаря ви! — топло им отвърна Дак.

След около час той вече бе излязъл на арената заедно с другите рицари, които поздравяваха придошлата тълпа, наобиколила двора на баронството. С ослепителната си броня и нетрадиционен шлем Дакавар бързо си спечели симпатизанти, особено сред по-младите зрители, които започнаха да го окуражават и да викат:

— Рогатия! Рогатия!

Дакавар се усмихна притеснено. Кога щеше да започне проклетия турнир? За щастие не трябваше да чака дълго. Церемониалмайсторът излезе на импровизиран подиум в края на бойното поле и извика с глас, подсилен от стоящ до него чародей:

— Шестнадесет рицари от южните баронства се състезават днес за Голямата Награда на Баронство Катлау! Жребият за първия рунд е… — церемониалмайсторът прочете имената на осемте двойки, които щяха да се сблъскат един срещу друг. Дакавар се падна срещу някакъв стар граф на име Монтри. Неговият сблъсък щеше да е седми по ред. Младежът се изтегли с кобилата си настрани в малкия си бокс, където го очакваха скуайърите му и Вейкол.

— Монтри е опитен боец, но силата му е на земята, а не на кон — каза старият учител, приближавайки го, — при малко повече късмет можеш да го победиш.

— Ще спечеля — отговори сухо Дакавар и ръцете му докоснаха дара на Анлина, изображението на застанали под меч влюбени, което бе окачил като талисман на врата си. Дак целуна подаръчето и го прибра обратно под бронята си, след което зачака нервно.

Първия дуел беше между Левонтес и неизвестен млад благородник, който фаворитът за турнира спечели с лекота, събаряйки противника си от коня. Падналият момък не посмя да стане и Левонтес вдигна забрало и изпрати въздушна целувка на публиката. Втората битка бе на двама неизвестни боеца, които паднаха едновременно от конете си и решиха сблъсъка помежду си с мечове. Победител стана някой си лорд Линли. Херцог де Малвил и барон Катлау също постигнаха лесни победи над съперниците си, бързо свърши и петата битка, но шестата, водена между неопитни войни се проточи. Накрая при трети сблъсък на копията, конят на единия рицар се препъна и го изтърси на земята за радост на победителя Рамонтин.

По време на тази битка Дак се подготви, взе дългото турнирно копие, широкия щит и зачака.

— Лорд Дакавар срещу граф Монтри! — най-после обяви церемониалмайсторът и младежът пришпори кобилата си към единия край на бойното поле, откъдето щеше да се сблъска с противника си. „Трябва да спечеля“, мислеше си Дак. „Да спечеля, да спечеля.“

Застанали един срещу друг противниците се огледаха отдалече. Монтри бе облякъл тежка метална броня, а от квадратния му шлем се вееше зелен пискюл.

— Нека битката започне! — викна церемониалмайсторът и двамата рицари се спуснаха един срещу друг.

„Да спечеля, да спечеля“, отекваше мисълта на Дакавар с всяко движение на Дуена. Ударът дойде внезапно и всичко се разви много бързо. Младежът усети леко драсване по щита си и неприятно съпротивление от копието си, а в следващия миг Монтри се търкаляше на земята.

— Победа за лорд Дакавар! — викна церемониалмайсторът. Дак вдигна ръка и я размаха победоносно във въздуха, удряйки въздуха с юмрук. Не можеше да разбере как се чувства в момента, все още не можеше да осъзнае победата си. Но в едно бе сигурен. Беше хубаво.

Дак се прибра в бокса си, но остана на кобилата.

— Добра работа, Дак — каза Вейкол, — много хубав плътен удар.

Младежът стисна ръката му.

— Много силен бяхте, господарю! — каза един от скуайърите, май Роб.

— Благодаря — кимна Дак, — но това е само първия рунд.

— Малцина постигат победи дори на рунд в дебюта си — възрази Вейкол, — постижението ти е повече от впечатляващо.

Дак обаче си замълча и отново зачака. Последната битка бе свършила, докато той се бе поздравявал със стария си учител и жребия на втория рунд бе обявен. В него на пътя на Дакавар застана лорд Линли, но големият сблъсък беше между Левонтес и де Малвил, които откриха втория рунд. Двамата благородници, облечени в почти идентични лъскави брони се удариха три пъти безрезултатно с копия, преди да слязат от конете и да кръстосат мечове. Дуелиращите им стилове също бяха почти идентични, с малко по-леки мечове за една ръка и щит. Дак предпочиташе двуръчния голям меч.

Левонтес накрая победи, избивайки с щит меча на противника си и допирайки собственото си оръжие до шията му.

— Победа за сър Левонтес! — обяви церемониалмайсторът.

След този бляскав дуел сблъсъкът на барон Катлау с Рамонтин бе разочароващ — на втория удар Рамонтин се стовари на земята, свален от коня си и домакинът спечели, хвърляйки селяните от баронството си в дива радост.

— Лорд Дакавар срещу лорд Линли! — отекна гласът на церемониалмайстора и Дак отново излезе напред със същата сковаваща мисъл в главата си: „Да спечеля, да спечеля“.

Усещането беше същото като от първия рунд, но този път Дакавар бе подготвен за него и победно вдигна ръка, сочейки с показалеца си небето, когато съперникът му падна от коня още след първия удар.

— Втори успех на лорд Дакавар с един удар! — каза церемониалмайсторът. Събралата се публика започна да скандира:

— Да-ка-вар! Да-ка-вар!

Младежът стисна доволно юмрук пред лицето си.

— Полуфинал в първи турнир! Зашеметяващо, Дак! — каза Вейкол, ръкопляскайки.

— Полуфинал съвсем не ми е достатъчно — отвърна младежът, — дошъл съм тук за победа!

— Ще спечелите, господарю! — викнаха скуайърите.

В това време и четвъртата битка бе приключила с победа на някой си пер Талин, който щеше да се срещне на полуфинал с фаворита Левонтес. Което остави Дак срещу домакина барон Катлау.

Нервите на Дакавар бяха опънати до пръсване докато гледаше бързата победа на сър Левонтес срещу пер Талин. Той беше застанал на кобилата си, не чувайки нито окуражаванията на скуайърите си, нито съветите и предупрежденията на Вейкол, нито дори виковете на публиката. Цялото му същество бе съсредоточено в мисълта за предстоящото сражение.

Предстоящата победа. Дак дори не си позволяваше да се съмнява в нея.

Когато вече предрезгавелия глас на церемониалмайстора най-после обяви предстоящия втори полуфинал, Дакавар излезе на бойното поле изцяло потънал в себе си, в копието си и щита си, в кобилата, която яздеше и далечния силует на барон Катлау, който застана в далечината от него. Битката започна и двамата рицари се устремиха един срещу друг. Копията им бяха отбити от щитовете им и първият сблъсък остави двубоя без победител.

Отново Дак и опитния му противник застанаха един срещу друг и отново се впуснаха във второ кръстосване на копията, които този път се пръснаха на трески при сблъсъка си и принудиха скуайърите и на двамата да подадат резервни оръжия.

Дакавар се обърна за трети път срещу барона и в този миг благодари, че няма забрало и вятърът може да охлади разгорещеното му лице, да го успокои и подготви.

Третият сблъсък дойде предпазливо и нито един от двамата не успя дори да поразклати противника.

Рицарите спряха и слязоха от конете си. Предстоеше дуел с мечове. Дакавар изтегли своето внушително оръжия, любимият му двуостър меч, който въртеше така, че буквално изтръгваше оръжията от ръцете на съперниците си. Барон Катлау извади широка сабя, чийто предпазител бе завит и украсен с орнаменти. Дакавар знаеше, че в ръцете на майстор такова оръжие е почти толкова опасно, колкото и любимия му меч.

Почти.

Противниците срещнаха остриетата си със звън под окуражаващия рев на тълпата и започнаха вихрен дуел. Сабята на барона бе по-лека, но и по-къса от меча на Дак, така Катлау успяваше да се движи повече, но това му се и налагаше, за да може да компенсира могъщото оръжие, което младежът размахваше с лекота и вещина, неприсъщи за годините му. Лицето на Катлау също бе открито, шлемът му имаше само покривало за брадата и Дак улови искрицата изненада в очите му, заменена от концентрация и спокойствие. Дакавар не се притесни и продължи да удря с тежкия си меч отново и отново, чакайки пробив, отваряне в защитата на барона.

Катлау почти го изигра след няколко минути дуелиране, минути, в които опитния барон разбра, че няма как да спечели съревнованието за издръжливост срещу снажния млад мъж. Затова той вложи всичко в една сложна, лъжлива атака, която отклони меча на Дак настрани и след това острието на собствената му сабя се устреми към своята цел, а именно спиране на милиметри от гърлото на момчето.

Дакавар реагира като нападнат бик и рязко килна глава настрани, блокирайки с рог удара на Катлау. Сабята тежко се стовари върху бронираното му рамо, но това бе поносима жертва — дългото острие на меча му застина до гърлото на стария барон.

— Победата е за лорд Дакавар — обяви пресипнало церемониалмайсторът и младежът вдигна триумфиращо ръка, правейки лека гримаса от болката по удареното рамо.

— Много впечатляващо — каза барон Катлау. — Много, много впечатляващо.

Дакавар кимна благодарно, сетне се прибра в бокса си, където почти падна в прегръдките на Вейкол.

— Невероятно, невероятно! — каза старецът, прегръщайки изпотения рицар. — Финал в дебюта, това е нечувано!

— Още… малко… остана — задъхан каза Дакавар.

Вейкол се отдръпна рязко от прегръдката, за да погледне приятеля си в очите:

— Успокой се, синко — рече той. — Никой не е печелил първия си турнир. Ти постигна достатъчно. Никой няма да ти се смее…

— Искам да спечеля… — отвърна уморено Дакавар и се качи на Дуена, която вече бе подготвена от скуайърите. Болката в рамото го прониза и той изохка.

— И така — чу се гласът на церемониалмайстора, — на финала ненадминатия майстор на меча и копието сър Левонтес ще се изправи срещу сензацията на турнира, младия наследник на считан за изчезнал род, лорд Дакавар!

Младежът излезе за пореден път на бойното поле, погледът му бе втренчен в подготвящия се за сблъсък Левонтес. Съперникът му изглеждаше спокоен, уверен на седлото си, сигурен, че след победата си над де Малвил титлата в това сражение му е сигурна. Той махна поздравително на Дак, сетне засука мустаци, спусна забралото на шлема си и се завтече в атака едновременно със знака на церемониалмайстора. Дакавар препусна срещу него. Двамата се приближиха за секунди и копията удариха целите си. Но докато това на Дак се плъзна безполезно срещу щита на противника му, оръжието на Левонтес удари младежа точно в раненото рамо.

Дакавар изпъшка болезнено, но остана на седлото. Стигайки края на полето, той мъчително насочи копието си напред и се подготви за новия сблъсък. Левонтес от другата страна докосна шлема си в знак на поздрав и двамата рицари отново се спуснаха един срещу друг. И отново копието на Дак безсилно изблиза щита на Левонтес, докато оръжието на фаворита повторно се заби в контузеното рамо, този път принуждавайки Дакавар да извика от болка. Дакавар обаче стисна зъби и остана на седлото, макар от очите му се стичаха сълзи. Младежът чу зад гърба си Левонтес да псува.

— Не можеш да победиш, Дак — констатира Вейкол, чакащ го от другата страна.

Младежът нямаше сили дори да отрече, но упорито се подготви за трети сблъсък, макар че устата му бе безсилно зяпнала от усилието да поеме въздух.

Левонтес се впусна в атака, този път без да поздравява с ръка. Дак изстена изнемощяло, но също пришпори Дуена напред. Ала бе твърде изморен. Той дори не можеше да вдигне копието си достатъчно, което стърчеше на нивото на…

Дакавар присви очи. Мисълта му мина през главата за секунда и бе твърде примамлива, за да й устои. Това не беше честно, но и гадината нарочно го удряше по раненото рамо. Правилата забраняваха на рицарите единствено да се целят в лицата си.

Копието на Дакавар прониза коня на Левонтес преди ветеранът от турнирни битки да осъзнае плана му. Дак изтърва оръжието си от силата на удара и в следващия миг света се превърна в какофония от предсмъртния писък на коня на Левонтес, отчаяния вик на опитния рицар и тежкото му изтърсване на земята.

За момент тълпата утихна, зяпнала невярващо как уж сигурния шампион на турнира се мъчи да се изправи и залита безсилно на земята. Кракът му бе счупен.

— Шампион на турнира и носител на Голямата Награда на баронство Катлау е лорд Дакавар — бавно и тихо каза церемониалмайсторът и в следващия миг публиката избухна в аплодисменти. Дакавар уморено вдигна ръка и слезе от коня си, като стенеше от болката в рамото си. Лицето му обаче бе грейнало в доволна усмивка и ръката от здравото му рамо бе вдигната победно в юмрук, цепещ щастливо въздуха. Рицарят приближи подиума и пое наградата си, която приближи до лицето си и целуна.

В следващия миг бе покрит с взрив от букети, предварително подготвени от наблизо стоящи слуги и радостта от титлата го унесоха в опияняващия празник.

Два часа по-късно, след като бе изпил порядъчно количество вино и бе целунал няколко пъти опиталата се да го поздрави Анлина, Дакавар стоеше в стаята си, а лечител разтърка рамото му с бинтове, които топеше в спирт.

Барон Редклоу влезе след като лечителя привърши с процедурата, придружен от Вейкол и скуайърите.

— Благодаря ви — каза младежът и прегърна всеки един от тях.

— Вие — той посочи скуайърите — от сега нататък ще работите с мен. Винаги.

Момчетата се спогледаха и щастливо плеснаха ръце.

— За тази вечер сте свободни — допълни Дак и ги отпрати.

Вейкол прегърна ученика си с думите:

— Малко мръсничък номер накрая, ама онзи си го просеше. Браво, моето момче.

След което и той тръгна остана само барон Редклоу. Той не изглеждаше особено щастлив.

— Аз не мисля като стария Вейкол — накрая каза той.

— Моля? — не разбра Дак.

— Това, което направи срещу Левонтес бе изключително подло. Конят бе добро и почтено животно, което нямаше общо с подмолните тактики на своя господар… които ти надмина.

— А, това ли било? — засмя се Дак. — Чичо Удроу, това е просто един кон. Този Левонтес изглежда богат. Ще си купи друг.

— Този кон беше живо същество — тихо отвърна Редклоу — и ти нямаше право да го убиваш дори заради тази титла.

Дакавар сякаш изтрезня.

— А това няма ли значение? — Той посочи рамото си. — Конят му по-важен ли е от мен?

— Не — отвърна Редклоу смутено, — разбира се, че не.

Той се наведе над момчето, което бе отгледал като свой син:

— Дак, ти се би великолепно и аз се гордея с теб.

— Тогава?

— Проблемът е, че ти стори нещо недостойно. То ти донесе титлата, но хвърля сянка върху нея. Прави те да изглеждаш жесток и безмилостен. А ти не си такъв, нали? — усмихна се стария барон.

— Аз само елиминирах един подлец — много тихо каза Дак.

— Но с подлост! — опита се да каже Удроу.

— Да — кимна Дакавар, — както ще отвърна и на Прокълнатия. Той уби баща ми, аз ще убия него.

— Дак, не е същото… — възмутено каза барон Редклоу.

— Защо? — повиши глас Дакавар и в тона му се усети раздразнение. — Не си ли доволен от мен? Та аз… аз се бих и за теб!

В очите на момчето блеснаха гневни сълзи.

Редклоу застина без да знае какво да каже. Накрая приближи младежа и постави ръце на раменете му.

— Доволен съм от теб, разбира се. Не биваше… — заекна баронът — да те занимавам с това днес. Ти… ти си велик шампион. Всичко е наред.

След което прегърна момчето, макар един тъничък глас в ума му да прошепна, че не беше.