Пътят на Черния Рицар

Глава 26 Проклятие

Дакавар вдиша от свежия планински въздух. „Може би това е една от последните ти глътки“, премина предателска мисъл в главата му. Но не, успокои се рицарят. Това бе началото на края на неговите беди.

Беше красива есенна утрин, листата на дърветата преливаха в различни оттенъци на златното, а отнякъде се дочуваше ромона на свеж планински поток.

Беше красиво.

Дак с неудоволствие се обърна към входа на мрачната пещера, която го очакваше. Приличаше му на отвор към гробница.

Но нямаше да бъде неговата гробница!

— Да тръгваме, храбри рицарю — рече Глиндрик. Старият абат бе застанал зад скуайърите, като прилеп, чакащ край него да прелети мушица. Дакавар обаче изпитваше само уважение към стареца. Без никой да го кара и моли, той му бе разкрил истината за всичко: за рода му, за народа му, за света му. Колко ли малко хора знаеха какво става всъщност?

Засега с абата си бяха послужили с лъжа, двамата бяха запалили Замъка Мандау, порутвайки части от стените му, сякаш там е кипяла тежка битка. Бяха оставили непокътната само част от крепостната стена. Именно на нея Дакавар бе окачил посланието, което щеше да обърка шпионина на елфите, а именно че е убил Прокълнатия.

И когато погубеше дракона, вече нямаше да се бои от никого.

— Да тръгваме, наистина — отговори рицарят.

Глиндрик кимна и навлезе в пещерата, Дак и скуайърите му го последваха.

Обученият от елфите четеше пергамента, облегнат на врата на своя вихрогон и не вярваше на очите си. С просто око се виждаше, че насред замъка е кипяла разрушителна битка и мисълта за Прокълнатия бе първата, която мина през главата му. Нищо друго не би могло така сигурно и безвъзвратно да съсипе здравата каменна сграда.

Значи Анраин все пак бе сгрешил. Прокълнатия бе нападнал лично Дакавар.

За своя гибелна участ.

Дали наистина се бе прикривал зад лицето на абата? Това писмо казваше ужасно малко.

Селиан се обърна назад и погледна към Гората на Сънищата. Може би трябваше да се върне и да обсъди с Анраин и Гожад ставащото.

Нещо обаче го глождеше. Как можеше Прокълнатия да бъде убит така лесно? Наистина Дак бе невероятен рицар, но да победи този зъл дух с меча си? Та това бе създание, чиято възраст наброяваше векове, със сила, накарала целия оркски народ да му се кланят като на бог.

Ето обаче, че писмото казваше точно това.

И сега след поредната си най-триумфална победа, Дак отиваше към сестра му.

Към Анли.

Селиан не знаеше защо, но сърцето му се сви от тревога за нея.

— Дий, Вихрогоне! — каза той и препусна, бързайки към родното си баронство Редклоу.

Пещерите на Сянката бяха едно от най-потискащите места, които Дакавар бе виждал през живота си. Стените им бяха обсипани с уродливи гравюри и барелефи, изобразяващи чудовищни жертвоприношения, понякога и на малки деца от различни народи — хора, елфи, джуджета. На фона на светлината от факлите, с които осветяваха пътя си, рисунките изглеждаха още по-отвратителни.

— Ауганфил държи в мъртва хватка жителите на Планината, баламосвайки ги с мита за своя повелител, Прокълнатия — шепнеше абатът на сър Дакавар.

Зад тях, скуайърите се оглеждаха наплашени. Те не можеха да разберат защо господарят им бе опожарил замъка Мандау, нито защо двамата със стария абат постоянно шушукат нещо против елфите. Те не бяха срещали елфи, но си спомняха Селиан, от който бяха виждали само добро.

— Дали няма да попаднем на орки, преподобни? — попита рицарят Глиндрик.

— Няма, няма — поклати глава старецът, — като съм идвал да търся мъхове за моите билки, съм се научил да намирам безопасни пътища из пещерите. Така и приближих веднъж леговището на дракона. Добре, че той не ме усети!

И старецът се разсмя. Кикотът му грозно отекна под свода на пещерата, в която се спускаха.

По някое време абатът махна с ръка и каза:

— Време е за почивка.

Дак и скуайърите му уморено се отпуснаха под свода на един огромен сталактит, хапнаха малко хляб и месо и покорно заспаха.

Дакавар се събуди от силно разтърсване. Рицарят отвори очи и видя физиономията на Глиндрик, надвиснала над лицето си. Абатът се бе ухилил, а в лявата си ръка стискаше факла.

— Време е да увеличим твоите шансове пред дракона, храбри рицарю — рече му. — Отвори уста.

Дакавар послушно зяпна и Глиндрик капна на езика му няколко капки мазна гъста течност.

— Мехлем от черен имел — поясни старецът, докато рицарят преглъщаше и едва не се задави от лепкавата сладост на веществото. — Благодарение на него Въздишката на Разложението, най-могъщата магия на Ауганфил, ще може да ти причини само болка, но нищо повече.

Дак кимна, все още изкривил лице от противния вкус на мехлема.

— Изтегли меча си, лорд Дакавар — нареди властно абатът.

Рицарят се поколеба, ала все пак изтегли острието си. Глиндрик го докосна със съсухрените си ръце и напевно запя. Острието силно потъмня, а по повърхността му избиха странни руни.

— Дават му сила, с която да троши драконовите кости и мраз, с който да ги вледени. Мисля, че вече сме готови.

Докато Дакавар оглеждаше променения си меч, старият абат разбуди скуайърите.

— Момчета, вашата най-отговорна мисия настъпи — рече им, — ще се изправите ли срещу дракона, редом до своя лорд?

— Всъщност, преподобни, не искайте това от тях — сепна се младият рицар, — те са почти деца.

— Дошли сме дотук, за да ви помогнем, господарю — твърдо каза Роб, — не за да ви изоставим. Искате ли ни или не, ние сме с вас.

Дакавар потръпна от признателност, приближи младежите и ги прегърна.

— Благодаря ви за всичко, приятели, вие бяхте до мен, когато спечелих първата си титла, помните ли?

— Да, господарю — кимнаха момчетата, — бяхте великолепен, както винаги.

— Тази битка, е една от последните. След нея идва щастието. И вие ще сте с мен и в него.

— Винаги ще бъдат с вас, лорд Дакавар — прекъсна ги абатът, — но да тръгваме.

Пещерите си виеха, опасали вътрешността на Планините на Забравата като мравуняк, но абатът винаги избираше верния път. Стените бяха все така украсени с гравюри, които обаче вече нямаха вида на ужасяващи илюстрации на зверствата на орките, а бяха руни, които, сякаш събудени от светлината на факлите проблясваха леко и пълнеха умовете на минаващите със странно мърморене, сякаш неспокойни духове възразяват, че някой нарушава вечния им покой.

По някое време Дакавар се препъна в купчина метал и се сепна. Той тръсна глава и усети как скуайърите около него също се размърдват, досущ събудени от сън. Намираха се в дълга зала, осветявана от фосфоресциращи мъхове, по чийто под се валяха всевъзможни монети, бижута и скъпоценни камъни.

Не те обаче спряха погледа на Дакавар.

Нито липсата на Глиндрик, който сякаш бе потънал вдън земя.

— Ето че се срещаме отново, лорд Дакавар — огромният призрачен дракон изпъна скелет в ложето си от монети и бавно се надигна, разперил костите от онова, което в древното минало биха били могъщи криле. — Надявам се този път да не си тръгнете ненадейно, както направихте при първата ни среща.

Рицарят чу как зад гърба му скуайърите ахват и изтеглят колебливо сабите си. Дак извади своя меч с мрачна увереност.

— Този път ти ще си този, който ще иска да избяга, Ауганфил — младежът пристъпи напред, вдигнал мрачното си острие пред лицето, — но няма да можеш.

Ауганфил се разсмя.

— Забравяш нещичко, скъпо мое момче — сетне светлините в очните му кухини блеснаха и той издиша смъртоносния си дъх.

Вълна от болка и гадене заля Дакавар и от гърлото му излезе силен стон, напомнящ почти предсмъртното мучене на пронизан бик. Рицарят се олюля, но все пак остана на крака.

На лицето му изгря усмивка.

— Въздишката на Разложението няма власт над мен, драконе.

— Това… — разтвори ужасѐн челюсти Ауганфил, — не е възможно!

И в следващия миг рицарят го нападна. С един лъвски скок напред, от който цялата му броня издрънча, тежкият меч се стовари върху предната лапа на призрачния дракон. Подсиленото с руни магическо острие я пръсна на части и драконът като ужилен отскочи, мъчейки се да захапе врага си. Дакавар с лекота отби стремлението на отворената паст и продължи да напада.

Обзет от паника, Ауганфил полетя и започна да отстъпва към различните си купчини със съкровища, като ги запращаше с опашката си към атакуващия. Дакавар ги посрещаше с гърди и продължаваше да настъпва към създанието.

— Давай, господарю, довърши го! — окуражаваха го скуайърите.

Сляпа злоба и омраза обзе Ауганфил и той с рев се спусна към стоящите момчета. Ноктите му буквално разпердушиниха младежите на кървави останки… за секунди… но не достатъчно бързо.

— Не! — с вик Дакавар отряза опашката от кости. Ауганфил се обърна яростно към рицаря, за да види как и лявото му крило се разпада, попиляно от удара на тежкото острие. Призрачният дракон се стовари тежко на земята, притиснат от тежката ризница.

„Да бях черен сега“, отчаяно помисли драконът. „Щеше да е мъртъв отдавна.“ Черепът се стрелна напред да захапе нападащия Дакавар, но тъмното острие го пресрещна, за да откърти части от горната челюст. Ауганфил изпищя и се сви назад, но в този миг надеждата изгря в него. Там, на една купчина богатства стоеше добрият му господар, сега той щеше да го спаси!

— Ти ми обеща! — изпищя драконът.

Но вече бе късно. Дакавар надигна меча си и го стовари върху муцуната на Ауганфил. Костта се пукна като рохко яйце и в следващия момент костите на съществото се разпаднаха на части, лишени от дух, който да ги задържа заедно. От разтрошените им остатъци се заиздига черен дим, гъст и задушлив, обгръщайки победителя.

Дак се задави и залитна напред. Тялото му бе пронизано от силна, изгаряща болка и рицарят се свлече на колене. В следващия миг болката отмина. Дакавар се огледа. До него бе паднала сребърна чиния, гладка като огледало. Рицарят видя отражението си в нея.

И потръпна.

Плътта, покриваща красивото му лице бе станала бледа като на мъртвец, а цветът на красивите му очи бе преминал в кървавочервено. Обратно на кожата, устните бяха потъмнели почти до черно.

Дакавар сведе поглед надолу. Доспехите му също бяха променени, не така бляскави, почти призрачни. А златните им орнаменти бяха се превърнали в сребърни.

— Какво ми става? — прошепна рицарят.

— Ти плати тежка цена — дочу Дакавар глас, подобен на трошенето на сухи есенни листа, — но постигна най-голямата победа. Вече си безсмъртен, лорд Дакавар.

Рицарят вдигна поглед. Към него приближаваше абатът. Но това вече не бе обикновен абат. В стойката му нямаше и следа от немощ, а старческото лице бе заменено от пълен мрак, от който светеха две червени очи. „Очи като моите“, помисли си Дакавар.

— Ти… — каза той и се изправи, стиснал меча си, — ти си Прокълнатия.

— Да — кимна черното създание, — но въпросът е кой ме е нарекъл така.

Рицарят отвори уста, но нямаше шанса да се доизкаже.

— Елфите, скъпи мой рицарю. Елфите ме проклеха, задето се боря с техните неправди.

— Ти ме излъга, ти ме изигра.

— Да — съгласи се отново Черната Сянка, — но си задай въпроса защо. Ти си бил обучен от малък да ме мразиш. Ако ти бях казал кой съм, щеше ли да ме изслушаш?

Дакавар надигна меча си:

— Ти ми коства живота на приятелите! — Посочи труповете на скуайърите, разкривени и окървавени.

— Но ти дадох безсмъртие — поклати глава Прокълнатия, — дай ми време и ще ги излекувам.

— Но те са мъртви!

— Смъртта не е преграда за мен, лорд Дакавар. Дай ми време и те ще крачат отново, редом до теб.

— Но…

— Кажи ми какво те притеснява, мой верни рицарю — продължи Прокълнатия — и аз ще те успокоя. Не съм ли го правил винаги?

— Анлина — изпъшка Дакавар, — как ще ме погледна такъв?

— Говориш, все едно си обезобразен, рицарю — Прокълнатия постави ръка на рамото на младежа и плаща на Дак се развя.

Вече не бе червен, а черен.

— Но твоите черти са все така красиви, както и преди. Просто носят знака на безсмъртието.

— Безсмъртен! — извика Дак и се обърна към злия дух. — Значи тя ще умре, а аз ще живея!

Прокълнатия погледна рицаря в очите. Два червени погледа се срещнаха.

— Аз мога да направя и нея безсмъртна — рече злият дух.

— Наистина?

Прокълнатия кимна.

— Да.

— Тогава… — Дак потръпна. — Отивам да я взема и…

— И ми я доведи — довърши Прокълнатия. — Останалото е моя грижа.