Пътят на Черния Рицар

Глава 2 Рожден Ден

— Изглеждаш великолепно, Дак — одобри Анлина, докато наблюдаваше как приятелят й поставя шлема върху дългата си кестенява коса. Бронята, направена от здрав метал и украсена със златни орнаменти бе едновременно здрава и красива. Шлемът, за разлика от този на повечето рицари нямаше забрало, но пък за сметка на това от него се издигаха два величествени рога с позлатени върхове от изключително скъпа драконова кост.

— Радвам се, че ме харесваш, Анли — отговори младежът и се усмихна, — но каквато и броня да сложа тя не може да е блестяща като твоята красота.

Момичето се засмя и изчерви, докато приятелят й вдигна меча си и го развъртя във въздуха.

— Чувствам се страхотно — призна Дакавар.

— Надявам се, Дак — сподели барон Редклоу, влизайки в оръжейната. — Онези майстори ми отмъкнаха цяло състояние за тия доспехи.

Дакавар погледна барона и, след като подпря внимателно меча си на каменната стена, отиде при него и го прегърна.

— Това е най-страхотният подарък, чичо Удроу. Никога няма да мога са ти се отплатя…

— Дак, Дак… това, че израсна до мен през всичките тези години е достатъчна отплата — Редклоу сърдечно постави ръка върху бронираното рамо на младежа.

— Няма да ви посрамя, бароне — каза момчето. — Ще спечеля този турнир за вас.

— Не давай такива обещания, Дак — прекъсна го Удроу, после се усмихна, — не и преди тренировките.

Освен ефектна и здрава обаче, бронята се оказа и удобна за Дакавар, чийто тренирани от години упражнения мускули правеха доспехите леки върху широките му рамене. Много скоро младежът усвои всички тънкости на новото си бойно облекло както на кон, така и пешком и продъни всички нещастни чучела из двора на замъка, но първо повали нещастния си учител Вейкол, а след това и го надви в дуел с мечове.

— Това е… много впечатляващо, Дак — призна задъхания му стар ментор след последното сражение.

Дакавар прегърна и него.

— Всичко това е плод на твоето обучение, Вейк — каза младежът. — Ще видиш кулминацията му на есенния рицарски турнир. Преди това обаче искам да те поканя на моя рожден ден. Той е след месец и на него навършвам пълнолетие. Искам да дойдеш.

— Аз… благодаря ти, Дак — Вейкол се усмихна. — За мен ще е огромно удоволствие.

Лятото постепенно превали и с неговото отминаване дойде ранната есен, а с нея и подготовката за рождения ден на Дак. Барон Редклоу не жалеше средства за празненството и от рано ваклите агнета и най-тлъсти телета бяха подготвени за пиршеството заедно с още безчет пилета и пуйки. Много значими благородници и рицари бяха поканени за рождения ден, повечето от които откликнаха. Дори от Гората на Сънищата долетя писмо, подписано от Селиан, с което той поздравяваше младия рицар.

Това малко озадачи Дак, тъй като Селиан по принцип идваше само по празниците и двамата много-много не се обичаха. Дакавар намираше истинския син на Редклоу са превзет и досаден, а обичаите, които бе придобил от елфите, като вегетарианството и комичния танцувален боен стил — за отблъскващи.

Той разбира се, не казваше нищо нито на чичо Удроу, нито на сестра му, която бе много привързана към брат си.

Вместо това той отиде една вечер при Анлина и след като почука, влезе в стаята й. Дъщерята на барон Редклоу пишеше стихове на светлината на свещи върху разпънат на бюрото й пергамент.

— Здравей, Анли — младежът пристъпваше притеснен от крак на крак.

— Здравей, Дак! — усмихна се девойката. — Селиан ми изпрати няколко елфически стиха и сега се опитвам да напиша нещо подобно! Ти как си, как се чувстваш? Развълнуван?

— Аха — призна си Дак и се усмихна, — само след три дни и вече името на лорд Дакавар отново ще блести из Ралмия… — после прекъсна мисълта си и леко набърчи чело. — Анли, искам да те помоля за нещо.

— Да — тя се изправи, — нещо станало ли е?

— Не, не — поклати глава Дакавар. — Просто се чудех…

— Да? — Анлина се усмихна.

— Чудех се… — запъна се Дакавар. — Ъъъ… дали би искала да танцуваш с мен на рождения ми ден?

Сетне се ухили невинно. Досега той винаги бе по-дискретен с дъщерята на барона, открадвайки си по някоя целувка и правейки галантни комплименти, които бе прочел от един свитък за дворцов етикет на господин Залдес. Сега обаче… я бе помолил.

— Дак, разбира се — усмихна се Анлина. — Понякога се чудех дали ще ме попиташ.

— Ти си го очаквала? — зяпна Дакавар.

— Ами, ако трябва да съм честна — запърха кокетно с мигли, — след всичките ти комплименти в последните месеци… да.

И двамата нежно се целунаха на фона на отворения прозорец, гледащ към звездите.

Най-сетне очакваният ден настъпи. Дакавар се събуди рано сутринта и потренира с меча и доспехите си.

— Не си даваш почивка и за рождения ден! — прозя се Редклоу, излизайки на поляната да измие лицето си.

— За мен това не е работа, а удоволствие, чичо — отговори Дак, развъртайки меча около себе си, — а и обожавам тези доспехи. Искам да съм с тях довечера.

— Ама аз ти бях приготвил много хубав костюм… — спря се барона, — не искаш ли поне да го видиш?

Дакавар се намръщи за миг, но после лицето му се озари в хитра усмивка.

— Всъщност прав си. Нека доспехите останат като изненада за самия турнир.

Дак закуси, след като се наигра с меча си и потроши още няколко чучела, а след това се изкъпа и облече копринения костюм с дълъг плащ, който му бе приготвил Удроу.

— Много добре — промълви сам на себе си, докато се гледаше в огледалото, — много добре, лорд Дакавар — повтори той, като изрече пълното си име и се усмихна.

— Наистина — чу гласът на Анлина зад себе си и се обърна.

— Честит рожден ден, Дак — каза девойката и му подаде малка торбичка.

— Подарък? — засмя се той. — Много мило, но нямаше нужда!

Въпреки думите си той любопитно отвори съдържанието на торбата и ахна, когато в ръката му се изсипа красива малка картина, изобразяваща обърнат с острието надолу меч, застанал над момче и момиче, стиснали ръцете си.

— Талисман за щастие и закрила в любовта — каза Анлина.

— О, това е страхотно — усмихна се Дак и я прегърна, а подир това и целуна. — Много хубав подарък, мила. Моята ръка ще държи меча, който никога няма да разреши да ни се случи нищо лошо.

— Стига да оцелея след тази вечер — преглътна при мисълта за количеството поканени гости.

Анлина звънко се разсмя.

Гостите започнаха да пристигат в късния следобед на коне или карети, придружавани от различен брой слуги и носещи малки подаръчета, които даваха на Дакавар с думите:

— И да благодариш на барона за това, че отгледа като свой син едно обикновено народно дете!

Младежът кимаше и нищо не казваше. Новината за произхода му щеше да стане факт едва на вечерята.

А тя бе обилна. Кухните на замъка от сутринта бяха пълни с тревожни работници, които въртяха шишове с пилета, пуйки, агнета, телета и ярета, салати се кълцаха, вино се точеше, хлябове и сладкиши се месеха, за да утолят апетита на многобройните гости. Залата за приеми бе тъй голяма, че хората от единия край трудно виждаха тези в другия: все пак благодарение на добрата архитектура и акустика на замъка всичко се чуваше ясно. Пиршеството започна постепенно, с ядки и салати, които благородните гости хапнаха набързо, докато танцуваха под звуците на арфа, отекващи нежно под сводовете на залата. Когато започнаха да идват различните печени меса яденето и музиката бяха прекъснато от барон Редклоу, който се изправи от своя трон, намиращ се на края на дългото помещение. От лявата му страна стоеше дъщеря му Анлина, а от дясната Дак.

— Уважаеми благородници, скъпи приятели, драги гости — поде баронът. — Тук сме се събрали по повод осемнадесетгодишнината от едно важно събитие.

Залата се смълча. Само един пълничък барон, изгладнял от пътуването си, откъсна едно пилешко бутче, но когато видя, че всички го гледат се усмихна извинително и го остави в чинията.

— Точно преди 18 години — продължи домакинът, — на моя добър приятел Валд Дакавар се роди син. За съжаление омразното привидение, известно като Прокълнатия, уби Валд, в ужас от думите изречени от Оракула, че синът на благородника ще го затрие веднъж и завинаги. Този син обаче — повиши глас Удроу — оцеля и аз го отгледах като мое дете и мой рицар в този замък.

Залата се разшумя.

— Този син е тук сред нас — баронът хвана ръката на Дак и я вдигна във въздуха. — Моля, приветствайте лорд Дакавар!

За миг залата стана тиха като гробница, а в следващия се разтресе от гръмки аплодисменти. Благородници се втурнаха един след друг (освен пълничкия, който се върна към бутчето си) да поздравяват младия благородник, стискаха ръката му и го засипваха с мили думи:

— О, колко приличате на баща си!

— Винаги съм казвал, че има нещо рицарско в осанката ви!

— Какво пророчество! Бедното дете! Трудно ли ти беше?

Дакавар благодари на всички и прегърна с всичка сила появилия се отнякъде Вейкол.

— Истински лорд! Знаех си, че такъв талант за въртене на меча не може да има в обикновено селянче!

— Таланта дойде от теб, не от произхода ми, Вейк! — Дак намигна на учителя си. — Моля да ме извиниш.

След което пристъпи до Анлина, целуна ръката й и попита:

— Един танц?

— Разбира се, лорд Дакавар — отговори момичето усмихнато и двамата се завъртяха под ритъма на арфистите, свирещи нежни трели.

— Каква хубава двойка — каза една стара контеса, въздъхвайки докато гледа двамата млади, които влюбено се гледаха докато танцуват.

— Ммм? — отговори й пълничкият лорд, докато се мъчеше да налапа едновременно две парчета агнешко, резен пуешко и малко телешка пастърма.

Контесата сбърчи нос и се отдалечи.

Пълничкият благородник преглътна, сви рамене и като за десерт лапна една пилешка трътка.

По-късно вечерта, след като дори неуморимият в тренировките с меч Дакавар капна от танците, започнаха тостовете в негова чест. Първи, втори, бяло вино, червено вино, шампанско и ром — младежът не усети кога главата му се замая и единствено помощта на предвидливо стоящата наблизо трезва Анлина го спаси от конфузната ситуация да се изтърси в краката на гостите си, което дори в състояние на алкохолно опиянение Дак реши, че би било крайно непристойно.

Любимата му обаче умело подпря ръката му на рамото си и му помогна да си легне.

— Могъщи рицарю? — каза тя насмешливо, докато го оставяше в кревата му. — Вие сте пиян.

— Аха — отвърна лениво Дак и щом го поставиха на леглото, заспа като камък.