Пътят на Черния Рицар

Глава 20 Призракът и абатът

— Отвратителна болест, наистина — разказваше малко по-късно абатът, след като бе поканил Дакавар и Селиан в своята малка стая насред почти пустия замък на Мандау. Той им бе сложил храна — хляб, малко месо и сирене с по чаша вино на гостите си и бе отпратил стража да нахрани и скуайърите.

— Доколкото знам първо е поразила стария граф Мандау, а после и предишният абат. Не съм сигурен дали е зараза или прокоба — Глиндрик започна да масажира ръцете си една с друга, — но откакто аз съм тук няма повече случаи… само младият граф Мандау.

— Какви са симптомите на болестта? — попита Селиан. Дакавар мълчеше. Историята не му се нравеше. Едно нещо беше да го изпратят срещу адски ездач, който да съсече, друго в замък, където върлува мор.

— Слабост, загуба на тегло и памет, немощ. Проблемът е, че болестта няма характерни симптоми, които да я отличават. Боря се с нея с молитвите на Създателя и церовете, които забърквам вечер.

— Какви билки използвате, абат Глиндрик? — погледна въпросително Селиан.

— Черен имел, бароне. — Тънките устни на абата се извиха в усмивка.

— Но как? Черният имел е отровен! Прокълнатия го е създал със зла магия, извращавайки хубавия цвят на любовта!

Глиндрик остана все така усмихнат.

— И кой ви каза всичко това, барон Селиан?

— Аз съм обучаван от елфите…

— А, да… елфите — усмивката на Глиндрик изчезна. — Опасявам се, че елфите са твърде старомодни в лековете си.

Абатът погледна Дакавар, който се размърда, почувствал се неудобно за момент. Изглеждаше сякаш думите му са предназначени за рицаря, а не за събеседника, с когото спореше.

— Черният имел наистина е отровен — продължи Глиндрик. Гласът му бе едновременно глух и отекващ в малката зала, ала и някак упоителен. Дак усети, че се унася.

— В правилните количества обаче, отравя само болестта.

— Нека аз донеса билките, които знам, абате! — изправи се Селиан, Дак се сепна и тръсна глава.

— С елфите съм успявал да излекувам смъртно ранени — продължи барон Редклоу.

— Не — отвърна спокойно Глиндрик.

— Но защо?

Глиндрик също се изправи:

— Предполагам знаете колко опасно е да се кръстосват противоположни методи на лечение, бароне. Елфите не може да не са ви го предали.

Селиан извърна лице към огъня, горящ в една малка напукана камина. Наместо топлина, от него лъхаше на студ.

— Така е, но… — понечи да оспори червенокосият младеж.

— Освен това — прекъсна го Глиндрик, — след като графът е още жив, а повече разболели се няма, върша нещо както трябва, нали?

Старецът се усмихна широко и разтеглените му устни разкриха мръсни жълтеникави зъби, подобни на надгробни камъни.

— А и задачата на Първия Рицар лорд Дакавар — абатът спря погледа си към младежа, който отново се бе унесъл — и неговия спътник е подходяща за воини. Оставете церовете на старците!

Дак усети, че е единственият седнал в малката стая и неловко се изправи.

— Знаете ли, вашите подвизи обиколиха Ралмия — напяваше Глиндрик, а Дак не можеше да определи какъв цвят са очите на абата, те сякаш преминаваха от сиво през черно до кървавочервено.

— Знаем, че сте победили Първия Рицар Радел, коварния Левонтес и дори тук присъстващия тук Селиан… подвиг, достоен да бъде възпят.

В следващия миг абатът се сви и сякаш състари, обзет от съчувствие:

— Това, което ми казвате, че злият дракон Ауганфил е убил вашите спътници, е наистина лоша вест.

— Ауганфил ли? — обади се Селиан. — Как разбрахте, че е той?

— Моля? — Глиндрик се намръщи.

— Ние ви споменахме, че дракон е избил приятелите ни — поде обученият от елфите, — но не сме ви казали името му.

— Ами кой друг може да е? — защити се Глиндрик. — Ауганфил винаги е бил най-ужасният дракон на Прокълнатия, а и с това пророчество относно добрия лорд Дакавар…

— Наистина… — кимна баронът. Гласът на стареца започваше да го обърква. Имаше нещо нередно…

— Както и да е — продължи да бъбри Глиндрик, — вашият проблем сега не е драконът, а огнеликият ездач, който тормози нашето графство.

— Кой е той? — попита Дакавар, доволен, че най-сетне започват да говорят по същество. — И какво представлява?

— Огромен воин — отговори абатът с напевен глас, — облечен в тъмни дрехи, въртящ огромен боздуган. Вместо глава има череп, а от очните му кухини изкачат пламъци.

— Значи скелет? — опита се да уточни Селиан.

— О, не, само лицето му е на мъртвец, иначе тялото му е на здрав и силен воин.

— Няма да е силен колкото мен — настоя Дакавар. — Къде броди и как можем да го хванем?

— Куражът ви е похвален, младежо — Глиндрик облиза пресъхналите си устни, — но именно той ще отблъсне огнения ездач.

— Как така?

Глиндрик погали едната си ръка.

— Злият конник търси беззащитните. Той напада жени, старци и деца. Начина да го хванете, е да използвате примамка, някой селянин, който ездачът да нападне… вие трябва да го чакате в засада и тогава да го спрете.

— Не обичам засадите — разкърши рамене Дакавар, — те са подли и недостойни.

— Вашият враг също е такъв, лорд Дакавар — абатът стрелна с поглед рицаря. — Той не би се поколебал да ви нападне в гръб! Това би бил и единственият му шанс за победа.

— Аха — отговори рицарят, поласкан от думите на стария абат, — ами тогава ще вземем някой селянин и…

— Не — прекъсна го Селиан, — няма да рискуваме беззащитна душа. Аз ще се престоря на обикновен пътник, Дак, а ти ще издебнеш създанието.

— Номерът няма да мине! — възрази абатът. — Злият дух е твърде хитър за това!

— Злото никога не е толкова силно, колкото изглежда, абате — усмихна се Селиан на стареца. — Ние с Дакавар ще се оправим с този скелетоподобен войн още тази нощ. Преди това обаче ще имаме нужда от малко почивка.

Глиндрик отвори уста да възрази, сетне я затвори и се примири.

— Разбира се — отвърна той, — разбира се.