Пътят на Черния Рицар

Глава 1 История и магия

— В наше време силите на Прокълнатия са сведени почти до минимум — говореше господин Залдес, нисък възрастен човек с превзето изражение на лицето, което час по час разтриваше с ароматизирана кърпичка, сякаш стоящото пред него момче мирише.

Всичко в господин Залдес дразнеше Дак. Този човек успяваше да направи скучни дори разказите си за магии и приключения. От неговите думи дори Прокълнатия — проклето да е името му! — излизаше като обикновен политик, само дето беше безсмъртен.

Дак стисна зъби щом се сети за Прокълнатия. Барон Удроу Редклоу му бе споделил историята на живота му — как майка му пристигнала в една бурна нощ и го родила малко преди да издъхне; как баща му — лорд Валд Дакавар — бил загинал заедно с Кралския магьосник Ралтасар при нападение на Прокълнатия. „Злия оставил от замъка на баща ти само пепел“, бе казал барон Редклоу.

Дак бе кръстен на рода на баща си като последен оцелял представител — Дакавар. Никой обаче, освен барона, дъщеря му Анлина и сина му Селиан не знаеха за това. За останалите, включително досадния господин Залдес, той беше просто Дак, момчето, което барона отглеждаше от милосърдие и от мъка по собствения си син Селиан, който от много малък бе отишъл да живее при елфите. Такъв бе обичаят в ония времена — Кралството на хората в Ралмия укрепваше съюза си с това на Елфите, като даваше избрани свои благородни чеда да учат при високите светлокоси същества. Това поколение редът се падна на барон Редклоу… или поне така бе обяснил господин Залдес.

— Слушате ли ме изобщо, младежо! — чу се острият глас на Залдес и Дак уморено вдигна очи да го погледне. За своите 17 години той бе високо, снажно, хубаво момче с дълга, тъмнокестенява коса и волева брадичка, от която личаха леко надменните черти на баща му. Дак обаче нямаше как да знае всичко това.

— Опишете ми текущото състояние на войските на Прокълнатия! — заядливо заповяда господин Залдес.

— Орките са наврени дълбоко в Пещерите на Сянката — лениво отговори Дак, — в недрата на Планините на Забравата. Единственото, което пречи на джуджетата да завоюват изконните си територии е драконът Ауганфил. Гоблините са се разбягали към свободните пристанищни градове като Саликарнас и Градът на Раците.

— А гномите — недоволно вдигна нос Залдес и за миг заприлича на петел.

— Гномите… — Дак се запъна. Какво за гномите? — Ами те… ъъъ…

— Гномите въобще не са към армиите на Прокълнатия! — сърдито изкукурига учителят по история и политика. — Всеки път като ви задам този подвеждащ въпрос се оплитате като пате в кълчища!

— Защото не ми пука за гномите! — Дак тропна с юмрук по чина. — Гноми, гоблини, орки, къде е разликата? Все измет, която мога да измета с един удар на меча си!

Залдес въздъхна и отново попи потта, избила по челото му с ароматизиращата кърпичка.

— А, кой, младежо, ще насочва ръката на меча ви, ако не вие? — попита учителят. — Вие трябва да сте знаещ и подготвен за света, за да не причините пакости с ентусиазма си. Вместо да сте благодарен, че барон Редклоу осигурява на просто момче като вас…

— Вие го казахте — озъби се Дак, прекъсвайки Залдес, — аз съм едно просто момче. Като съм просто момче, барона ще насочва ръката ми. Не ме мисли толкова!

Залдес постоя за миг, гледайки го, сетне поклати глава и рече:

— Вие сте един твърде неразумен юноша… — после въздъхна, — свободен сте за днес.

Дак тръсна доволно глава и излезе извън досадния учебен кабинет. Искаше му се да се поупражнява със стария рицар Вейкол на бой с меч, но Вейкол бе отишъл да патрулира нивите на барона за гоблини преди настъпващата жътва и Дак щеше да може най-много да събаря чучела в градината пред двореца — занимание, което отдавна не му беше интересно. Младежът обичаше мечовете, доспехите и изобщо всички неща, свързани с рицарството, освен конете. Можеше да ги язди доста добре, но предпочиташе да се бие пешком и не можеше да разбере култа на някои хора към тези добичета. Конете бяха твърде големи и миришеха неприятно.

— Дак! — момчето чу звънливия глас гласа на Анлина и извърна глава. Дъщерята на барона стоеше пред него, облечена в удобна, но красива рокля, разпуснала червеникаворусите си коси свободно.

— Здравей — Дакавар й се усмихна. Беше хубава… за разлика от стария си баща, който приличаше на козел. Наум Дак се скастри, че мисли такива лоши работи за барона.

— О, Дак, как си? Видях, че господин Залдес изглежда твърде разстроен — момичето го приближи, — това наистина е важно за теб.

— Кое? — направи се на ударен младежът.

— Много добре знаеш кое — сърдито настоя Анлина. — Истински лорд можеш да станеш само ако имаш познанията за такъв.

— На кой крал на времето мислиш, че ще стана лорд? — кисело запита Дак. — Вече съм на 17, а татко ти още не ми дава да си възстановя титлата по право.

— Дак, знаеш за предсказанието… — започна Анлина.

— Да! — прекъсна я младежът. — И не ми пука за него. Няма да живея целия си живот като прислуга, само защото някаква луда бабичка предрекла, че ще се боря с духове.

— Дак, Прокълнатия е убил стария лорд Дакавар…

— Така ли? — вдигна ръце момчето. — Ами ако са били разбойници? Нали от замъка са останали само руини? Все едно — Дак прокара ръка през косата си, — когато си възстановя титлата отивам на поход, като истински рицар. Ще намеря този велик Прокълнат и ще го убия, за да се приключи с това. А щом навърша пълнолетие — момчето кръстоса ръце пред гърдите си — което, както знаеш, е съвсем скоро, тогава вече самостоятелно ще обявя титлата си.

— Дак, това е опасно и глупаво — очите на Анлина помръкнаха, — само заради това, че те крихме Прокълнатия не е успял да те намери и убие.

— Според Пророчеството аз съм този, който ще го гътне — възрази Дак. — Той е този, който трябва да се крие.

Младежът сложи ръка на рамото на Анлина:

— Освен това аз съм вече мъж и не мога да се крия като момче в полите на майка си — Дакавар се усмихна лукаво — или на любимата си.

Сетне бързо си открадна целувка и се отдалечи. Тя остана да го гледа объркана и смутена.

Следващите няколко дни обаче навън се изля летен дъжд, на моменти преминаващ в градушка. Това безкрайно огорчи Дак, който нямаше как дори да събаря чучела из градината с мощни удари на любимия си двуостър меч. За сметка на това уроците му с господин Залдес продължиха. Той тъкмо преподаваше обща администрация на различните кралства.

— Силите на Прокълнатия разчитат изключително на харизмата на своя водач, който почитат като божество. Орките и гоблините не са хомогенни, а троловете дори не са и социални. Но култа към лидера ги сплотява в едно. На мистична аргументация разчита и Краля на Елфите, докато този на хората в Ралмия има стройна бюрократична система, която…

— Я се спри — прекъсна монолога Дак, изправяйки се от чина си, — искам да те питам нещо.

— Да, сър — Залдес изглеждаше шокиран от присъствието на някакъв интерес у Дак спрямо преподаваната материя.

— Тоя Прокълнат го почитат както ние нашия Създател и Спасител, нали? — попита Дакавар.

— Точно така, сър — отвърна Залдес, — но нашият Бог е трансцендентен и ни обещава радост в отвъдното при праведен живот сред живите, докато техният крачи сред тях…

— Спри да ломотиш и ми обясни Прокълнатия божество ли е наистина? — Дак подпря брадичка на стиснатите юмруци на ръцете си.

— Това е теологичен въпрос, не исторически — отвърна Залдес.

— Веднъж те питам нещо и те моля да ми отговориш — изнерви се младежът. — Да или не?

Залдес остана за момент неподвижен, а сетне отвърна.

— Прокълнатия е зъл дух. Така казват нашите магьосници. Нищо повече от много силен зъл дух.

— Откъде е? — продължи да любопитства Дакавар.

Залдес примигна.

— Никой не знае — отвърна. — Някои магьосници смятат, че е кошмар на създателя, други, че е негов вечен враг, елфите са убедени, че е духът на всички умрели от насилствена смърт…

— Ти как мислиш? — попита Дак, търкайки брадичката си.

— Аз ли, сър — заекна Залдес, — ами аз… мисля, че той е въплъщение на злобата на всички нас. Благодаря ви… аз… свободен сте.

И учителят излезе от стаята.

— Какво тъпо обяснение — помисли си Дак.

— Много, много добре, млади ми Дак! — каза сър Вейкол, когато боздуганът изхвръкна от ръката му. Дакавар вдигна победно меча си. Няколко дни след недовършения урок на Залдес, слънцето огря замъка.

— Обучавал съм много млади рицари, но никога не съм виждал някой с вашия плам и сила.

— Благодаря ти, Вейкол — усмихна се Дакавар. — Ти си най-добрият учител, за който един млад воин може да мечтае.

— Благодаря за комплимента — кимна възрастният рицар, докато сваляше стоманения шлем от посивялата си глава, — но понякога се чудя дали елфите не трябваше да вземат вас, вместо Селиан за обучение.

— Елфите избират мъдро и внимателно, сър Вейкол — барон Редклоу приближи двамата биещи се. Той бе висок човек с червени брада и коса, които вече оредяваха.

— Освен това аз не харесвам елфическия стил на бой — каза Дакавар, облягайки се на меча си. — Напомня ми повече на танц за сваляне на момичета, отколкото на истинско сражение.

Вейкол се разсмя и потупа младежа по рамото.

— Което си е право, право си е.

Редклоу учтиво се усмихна, след което тихо каза:

— Приятелю, ще те помоля да ни оставиш насаме с Дак.

Рицарят кимна и се отдалечи, Дакавар отметна един кичур от косата си назад и попита:

— Какво има, чичо Удроу?

Баронът се усмихна и постави бащински ръка на рамото на Дак.

— Радвам ти се, моето момче. Пораснал си голям и силен рицар. Ако си спомняш какво бебе беше…

Дакавар потръпна некомфортно. Той мразеше да му напомнят истории за това колко малък е бил и какви пакости е правил. Караше го да се чувства смешен, а той не обичаше да се чувства смешен.

— Но ти няма как да помниш — баронът поклати глава, — а и вече си голям. Всичките ми деца пораснахте и за щастие ти бе близо до мен, докато моя син се изучаваше при елфите. — Удроу се усмихна. — Ще е мъдро да не подценяваш техния боен стил. Знам, че може да ти изглежда смешен, но в някои моменти е дори по-удачен от рицарския.

Дакавар погледна настрани. Не мислеше така, но предпочете да замълчи.

— Но аз уважавам твоя избор, Дак. Ти вече си голям и си знаеш най-добре — барон Редклоу зарея поглед в нищото. — Не мога обаче да не взема отношение по въпроса с Анлина.

— Какво имаш предвид? — предпазливо запита момчето.

— Не се прави на ударен, Дак. Знам, че я харесваш. Но ако я искаш за годеница — благородникът заби поглед в лицето на младежа, — по-добре да си сериозен, защото няма да позволя просто да я оставиш когато ти скимне.

Дакавар понечи да отговори нещо, но бе прекъснат.

— Първо обмисли чувствата си и тогава реши как ще се развият нещата, не бързай — Удроу поглади брадата си. — Има и още нещо.

— Да? — попита, все още смаян от разкритието на Редклоу. Той бе убеден, че е бил дискретен към Анлина.

— Анли ми каза за плановете ти за пълнолетието. Че искаш да възстановиш титлата си. — Баронът се намръщи.

Дакавар вирна брадичка.

— Решил съм го, чичо Удроу. Не можеш да ме разубедиш.

Барон Редклоу се усмихна.

— Аз и не желая.

— А? — за втори път в рамките на минути Дак бе смаян. — Нямаш нищо против?

— Не, разбира се. Време е вече да приемеш името си. Другото би било обида към баща ти. Но трябва да знаеш нещо… — Баронът се намръщи.

— Кажи!

— Прокълнатия не е мит, нито приказка, нито някой скучен урок на Залдес — рече Редклоу — и той уби баща ти. Щом научи кой си, ще опита да убие и теб.

— Аз ще бъда готов — отговори Дакавар.

— Ти ще бъдеш предпазлив! — възрази Удроу. — Пипнали сме мръсника в скверните му пещери. Маговете на Краля са засилили контрола и той няма да може дори да приближи Кралския замък. Не бива да навлизаш в земите близо до Планините, Дак.

Младежът стисна устни.

— Аз съм рицар, чичо Удроу, и лорд. Той е отнел живота на родителите ми и аз съм предреченият да го убие.

— Не можеш да го убиеш — поклати глава баронът.

— Мога — настоя Дак. — Виж, Вейкол ми е показвал техники срещу магьосници…

— Това нещо не е обикновен магьосник — поклати глава Редклоу. — Понякога мисля, че злото се оттича в това същество като в клоака.

— Тогава аз ще затворя тази клоака завинаги — настоя Дакавар, — не мога да стоя като страхливец зад защитата на Перлата докато умра!

Баронът го погледна тъжно.

— Тогава поне ми обещай да бъдеш предпазлив.

— Ще бъда готов — кратко отвърна младежът.

Редклоу се усмихна широко.

— За това поне мога да ти помогна. Предполагам ще участваш в рицарския турнир на южните баронства на Ралмия.

— Аз… да, бих искал — усмихна се Дакавар. — Да спечеля от името на баща си.

— Охоо, ти мислиш, че ще спечелиш — засмя се баронът. — Внимавай със самочувствието, Дак. Вирнатият нос се трие най-лошо.

— Няма рицар който може да натрие носа ми — самоуверено отговори младежът, — но няма и рицарска броня, която да облека. — Той тъжно погледна войнишката си ризница.

— За това исках да поговорим — рече Редклоу. — Турнирът е седмица след рождения ти ден, за който бях поканил ковач, готов да ти направи броня. Но трябва да свикнеш с доспехите си, затова ще е добре той да дойде по-рано.

И баронът щракна с пръсти. Иззад една от кулите на замъка се появиха няколко едри мъже със сиви престилки.

— Това са най-добрите ковачи на юг от Кралския замък — каза Редклоу. — Те ще ти направят броня.