Пътят на Черния Рицар

Глава 25 Жребият е хвърлен

Следващите дни за Дакавар бяха смес между съновидения и откровения, които абат Глиндрик му разкриваше. Младият рицар не помнеше точно къде се намира, нито какво прави, единственото, което виждаше беше лицето на стареца, който продължаваше да му шепне ужасяващи тайни.

„Елфите убиха твоя баща. Елфите обучиха Селиан, за да ти попречи да станеш Първи рицар. Елфите искат кралството на хората за себе си.“

Възраженията на Дак умираха, удавени в глътките черен имел, които абатът му даваше. Скоро рицаря вярваше напълно и само на стария духовник.

А в това време небето над графството се изпълни с мрачни знамения. Ужасяващи видения изпълниха небето, крещящи призрачни лица и черепи, редящи безмълвни стихове, нашепващи за смърт и разрушения. Слугите един по един напускаха замъка, напътствани от напевните слова на Глиндрик:

— Прокълнатия иде, Прокълнатия иде! Битката между него и славния рицар на Ралмия предстои! Тя не е за вашите очи!

И хората вярваха. Единствени четиримата скуайъри на лорд Дакавар останаха.

Когато всичко опустя, абатът ги спря и им рече:

— Не чувате ли какво ви говоря? Прокълнатия идва! Това място не е за вас!

— Никога няма да оставим нашия господар, преподобни! С него сме който и да дойде! — отвърна Роб.

Прокълнатия погледна скуайърите и за миг в ума му просветна мисълта да ги убие тук и сега. Замъкът беше празен, а Дакавар спеше упоен. Никой нямаше да разбере нищо. Но после се замисли и ъгълчетата на устните му се изкривиха в коварна усмивка:

— Добре… Браво! — старият абат приближи момчетата. — Такава лоялност никога няма да… умре. Можете да останете!

Младият рицар бе потънал в поредния трескав сън, в който виждаше как елфи подпалват замъка Редклоу и отвличат неговата Анлина.

— Анли… — изпъшка в съня си.

Какво глупаво увлечение е любовта, помисли си Прокълнатия, но на глас каза:

— Стани, храбри рицарю!

Дакавар отвори очи и се изправи по команда. Погледът му бе мътен и едновременно с това пламтящ.

Като на обсебен от бесове.

— Времето настъпи, храбри рицарю — повтори абатът и посочи с костеливия си пръст небето, което се виждаше от малко прозорче. В него размазани лица крещяха смъртни закани.

— Елфите се опитват да те сплашат — каза Прокълнатия. — Ти си единственият, останал в този замък. Ти и твоите верни скуайъри.

— Аз трябва да победя елфите — отговори лорд Дакавар и започна да облича доспехите си.

„Точно така, рицарче, харесва ми плама ти“, помисли си абатът. Ала на глас рече:

— Всяко нещо с времето си, смели лорд Дакавар. Преди това трябва да убиеш техния зъл съюзник, призрачния дракон Ауганфил.

— Но неговият дъх… — в очите на рицаря блесна страх.

„Колко жалки сте вие, хората. Колко плашливи.“

— Моята отвара от черен имел ще те предпази от Въздишката на Разложението, лорд Дакавар. Злата магия на дракона няма да има власт над теб.

Очите на рицаря се разшириха:

— Можете да направите това?

„Мога неща, които не можеш да си представиш, жалък смъртнико“, изхриптя съзнанието на Прокълнатия и за миг злият дух се изкуши просто да смаже този глупак.

Но това значеше да си остане с ленивия и сенилен Ауганфил и да предизвика пророчеството на проклетия Оракул. А колко по-забавно беше да го изкриви!

— Неведоми са силите, които Създателят ни дава, лорд Дакавар — хрисимо отговори възрастният абат, — но към никой той не е бил така щедър, както към вас.

Злият дух усети как младежът грейва от гордост. Тщеславен, арогантен простак. Беше по-наивен дори от черния гущер или лудия рицар с умрелия кон. Или глупавия граф Мандау, търсещ лек за болния си татко. Отвратителни, жалки човешки твари.

Но от този скоро щеше да излезе нещо по-добро.

— Ами ако Селиан ни проследи и се опита да ме спре? — попита Дакавар.

„Браво! Значи все пък не си толкова глупав, колкото изглеждаш.“

— Ще го объркаме. Ще го измамим — отговори напевно Глиндрик, — ще му оставим писмо, че Прокълнатия те е нападнал и ти си го надвил, точно както е Пророчеството.

— Но нали този зъл дух е измислица на елфите? — запита младежът.

„Охо, и помни. Каквото кажа, влиза му в главата.“

— Така е — отговори абатът. — Обаче такава новина ще го обърка. Ще помисли, че Ауганфил е замислил нещо, че ги предава. И отново ще изтича при владетелите си. Дотогава ще сме далеч напред.

— Чудесно — кимна рицарят, — когато убия дракона, искам да се върна при своята любима Анлина. Искам да я спася от интригите на брат й.

„Ох, колко си досаден с тази крава“, почти изръмжа злия дух:

— Разбира се, храбри рицарю. Твоята съпруга ще може да е горда с мъжа си, шампион и драконоубиец.

Лорд Дакавар се усмихна.

— Цяло щастие е, че ви срещнах, преподобни. Без вас никога нямаше да науча за интригите на елфите.

„О, наистина, цяло щастие.“

— Удоволствието е изцяло мое, храбри рицарю — усмихна се Прокълнатия и този път не лъжеше.

Гората на Сънищата обгърна с вълна от спокойствие Селиан и за пръв път от много време младият мъж се почувства умиротворен. Навсякъде срещаше стари приятели, елфи или кентаври, които го поздравяваха с добре дошъл, питаха го за света на хората, питаха го за новия им славен рицар, за прочутия лорд Дакавар.

— Той е могъщ и храбър воин — отговаряше Селиан кротко. Подир няколко дни стигна дома на своя учител, мъдрия кентавър Гожад.

— Селиан, момчето ми — посрещна го Гожад с усмивка. Макар и старо, лицето му още бе красиво, ала бляскавата му козина вече бе посивяла.

— Учителю Гожад — кимна Селиан и прегърна приятеля си, — липсваше ми.

— И ти на мен, момчето ми. Ти си моята най-голяма гордост, по-пъргав от елф и по-силен от кентавър.

Двамата влязоха в пещерата и хапнаха горски плодове, дъхав хляб и малко мляко, спомняйки си за дните, в които Селиан се бе обучавал. Тогава Гожад все още бе снажен, макар и превалил зенита на силите си, а сегашният барон Редклоу бе още непохватно момче с длъгнести крайници, което винаги падаше при акробатичните задачи, които елфи и кентаври му възлагаха.

Беше хубаво да си спомни детството, когато имаше кой да се грижи за него, когато задачите бяха прости и приятелите не ти се подиграваха.

Но настоящето бе друго и Селиан вече не беше дете.

— Усещам, че нещо те мъчи, момчето ми — рече Гожад. Навън бе паднала нощ и приказната песен на щурците правеше атмосферата нереално спокойна и красива.

За миг сърцето на Селиан се изпълни с надеждата, че нищо лошо не може да се случи.

— Усещам някакво зло да се надига, учителю. Всички казват, че Прокълнатия е победен и очакват лорд Дакавар просто да го убие… но аз чувствам, че се плете паяжина, в която всички сме като залепнали.

— Аз чух за успехите на този Дакавар — кимна Гожад, — чух и за Кралския турнир. Наистина ли е толкова могъщ?

— Могъщ е… могъщ и смел.

— И все пак нещо те притеснява — погледна го многозначително кентавърът.

— Той е… арогантен — призна Селиан. — Груб. Няма уважение… не само към мен. Към другите. Не приема чуждото мнение.

— Проблем, често срещан при хората — кимна Гожад.

— Но може би такъв трябва да е — сви рамене червенокосият, ядосан на себе си, че е злословил зад гърба девера си. — Все пак той трябва да е уверен в себе си, за да победи Прокълнатия.

— Прокълнатия е най-малката грижа на сър Дакавар — чу се мелодичен глас. Селиан мигом коленичи, виждайки високата стройна фигура на елф в бяла роба и дълга златиста коса, спускаща се около мъдро и почти свято лице.

— Злият дух няма да рискува да се бори с рицаря открито — каза Анраин, елфическият маг. — Звездите казват това ясно. Но ние изпратихме пратеници при Оракула. Драконът Ауганфил ще донесе гибел на момчето.

— Така е — кимна Гожад, който явно бе очаквал пристигането на Анраин. Елфите и кентаврите умееха да общуват помежду си в своята гора само чрез шепота на горските листа или звука на ромонещ поток.

— Лорд Дакавар не бива да се изправя срещу Дракона на Смъртта — каза твърдо Анраин.

— Няма как — поклати глава Селиан, — Дакавар се изплаши до смърт от него. Не би го нападнал.

— Те са се виждали?

— Да, драконът ни нападна. Бяхме тръгнали… — И така червенокосият младеж разказа цялата история, а когато най-сетне замлъкна, лицата и на двамата бяха мрачни и издължени.

— Не ми харесва историята за този абат Глиндрик — поклати глава Гожад. — Може би той е висш оркски първожрец, предрешен с магия като човек.

— А може и да е самият Ауганфил — поклати глава Анраин. — Нали се е преобразил на стар просяк, когато ви е нападнал?

Селиан поклати глава. Как не се беше сетил? Странната атмосфера в замъка, упойващите аромати, хипнотичният шепот на стария абат… В един момент една ужасна мисъл като мълния мина през ума му.

— Възможно ли е това да е самият Прокълнат? — запита той.

Анраин се намръщи, сетне поклати глава.

— Не, не може. Прокълнатия ще умре от ръката на Дакавар, Пророчеството е недвусмислено. Няма да посмее да го нападне лично. Но Ауганфил…

Селиан се изправи.

— Значи трябва да отида и да го спася!

— Първо почини, Сел. Ако Създателя е рекъл, ще го спасиш. Ако не, вече ще е късно.

— Но… — отвори уста младежът.

— Спи! — властно каза Анраин и махна с ръка. Светът на младия барон потъна в мрак.

Когато се събуди, елфът го нямаше, но Гожад го посрещна с паница прясно набрани плодове. Селиан ги изгълта набързо, прегърна стария си учител и му каза:

— Трябва да тръгвам вече!

— Тъй е — кимна кентавърът, — но почакай за нашия последен дар. — Махна с ръка и от гората дотича красив бял кон.

— Вихрогон. Ще лети по-бързо и от вятъра.

Ауганфил усети призив в съня си и празните кости на гръдния му кош издишаха черен облак, в който се оформи фигурата на великия му господар.

— Времето дойде, приятелю — прошепна Прокълнатия. — Всичко е готово за последния ми дар към теб.

— Мъртъв ли е рицарят? — изграчи призрачният дракон.

— Още не — усмихна се злият дух, — но и това ще стане. Като уби моя призрачен ездач, той изпълни ритуалите на предсказанието ми. Когато отнемеш живота му, отново ще станеш такъв, какъвто беше преди.

Ауганфил зяпна. Черен дракон? Отново? Да бълва огън, да не се бои от нищо?

— О, господарю — почти проплака той, — толкова ви благодаря…

— За нищо, приятелю, за нищо.

И прекъсна връзката, за да се върне в малката зала, която обитаваше в замъка Мандау. Лорд Дакавар вече бе в пълно снаряжение, а скуайърите зад него бяха препасали саби с решителни лица. Рицарят погледна абата и кимна:

— Отиваме да натрошим едно плашило от кокали — закани се той.

Абат Глиндрик се усмихна.