Пътят на Черния Рицар

Глава 11 Нощ

— Беше невероятен, Дак! — каза Анлина и се метна на врата на годеника си веднага, щом вратата се хлопна зад гърба на Селиан и тримата останаха сами в стаята на младия рицар.

Девойката целуна младежа за пореден път след края на битките от първия кръг. Двамата постояха прегърнати дълго време, а когато най-после се разделиха, Анли продължи да сипе похвали за своя герой:

— Беше непобедим, моят бляскав рицар! Старият войн беше добър, но нямаше как да спечели!

— И ти, брате — Анлина се обърна към Селиан, — едрият младеж изглеждаше силен като бик, но нямаше никакъв шанс да те достигне.

— Благодаря, сестрице — усмихна се скромно баронът, — той е достоен млад войн и ми е малко криво, ако съм го унизил. Срещу орките струваше два пъти колкото мен.

— Надявам се да останеш до края на турнира — намеси се Дакавар, усмихвайки се насмешливо, — тогава ще може да види как човек се бори срещу танцьори.

Селиан се засмя малко пресилено, но Анлина удари на шега годеника си по рамото:

— Стига, Дак! Днес и двамата бяхте герои. — И девойката прегърна любимия си и брат си, които се разсмяха и на свой ред поставиха ръце на нежните й рамене.

— Трябва винаги да сме заедно — каза Анлина — и тогава щастието и победите винаги ще са в изобилие.

— Добре речено, сестрице. Винаги ще съм до теб.

— Ти си моя живот, Анли — каза й Дак, — заради теб… ще наглеждам и брат ти как се оправя.

Анлина отговори на обещанието му с нова целувка:

— Сигурно си изморен от днешния дуел, мили. Ще те оставя да починеш за утре — после се обърна към брат си. — Сел, съветвам те да направиш същото.

— Да, ще го направя — отвърна отгледаният от елфите, — но първо искам да кажа нещо на Дак.

Сестра му погледна двамата.

— Да не сте се скарали нещо?

И Дакавар недоумяваше, ако се съдеше по въпросително вдигнатата му вежда.

— Не — отговори Селиан, — просто разговорът ни е… между мъже, разбираш ли?

Анлина се нацупи:

— Добре. Оставям ви, но все пак ви умолявам да си легнете рано! — Девойката бързо излезе от стаята.

Рицарят погледна брата на годеницата си.

— Какво искаш? — попита Дакавар.

— Искам да поговорим за жребия.

Жребият. След края на битката Менон отново бе призовал магическите фойерверки, които изпратиха Селиан срещу Талир. Баронът не бе доволен. Не само защото Талир отлично познаваше бойния стил на елфите и като много по-хитър войн от Линдан щеше да е адекватно готов за предизвикателството.

— Има нещо… лошо около Левонтес — каза Селиан.

— Побеждавал съм го преди, ще го победя и сега — отговори ледено Дакавар. — Гледай си танците, Сел, и не се меси в рицарските битки.

Селиан усети как почервенява от яд.

— Линдан също мислеше за моя боен стил като теб и виж какво му се случи.

Дакавар остана невъзмутим:

— Линдан е животно. Щях да бъда горчиво разочарован от елфическите майстори по танци, ако не можеше да се справиш с трол като него.

— Линдан е добър и храбър войн и заслужава уважение от някого, който знае за битките само от турнирни сражения! — избухна Селиан.

— Интересна позиция на човек, който няма нито една турнирна титла — отвърна Дак, като се усмихна горчиво. Обидата на Селиан беше ударила в десетката, но младежът не го показа. — Ако това е, което искаше да споделиш с мен, виждаш къде е вратата.

Селиан вдигна ръце:

— Извинявай — каза той, — това, което казах бе глупаво и предвид опита със снежните вълци, невярно. Просто…

Селиан се поколеба:

— Страх ме е от този Левонтес. В него има тъмнина. Пази се, Дак.

Лицето на Дакавар омекна.

— Не се притеснявай, Селиан. Няма да разочаровам нито сестра ти, нито името на баща ти — увери го младият рицар — и за да бъда най-добре подготвен за утре, смятам да си легна!

Дакавар се разсмя.

— Да, добре. Успех!

Оставяйки Дакавар сам в стаята си, Селиан си помисли, че както обикновено бъдещият му девер нищо не е разбрал.

Сам в стаята си, Левонтес коленичи до прозореца. Нощният вятър вееше черните му коси, а очите му святкаха с безумен плам.

— Скъпи Създателю, дай ми силата да отмъстя за моя верен кон, който ме бе носил до толкова много победи. Дай ми сила, както ми даде в последните скръбни месеци, отвръщайки на моите молитви.

И Левонтес зачака отговор. Отговор, за пръв път дошъл в трескавите му и изпълнени с омраза молитви, след като онова нагло пале с мляко около устата бе убило верния му четириног приятел и бе строшило крака му.

Отговор, нашепващ му съвети. Гласът на Създателя, звучащ като трошене на сухи есенни листа.

— Справяш се добре, мой верни рицарю — чу Левонтес гласът на оногова, който мислеше за Създателя, — но за да се справиш с омразното чедо на мрака, няма да стигне просто да се бориш за победата.

За момент съзнанието на рицаря остана празно, а в следващия миг гласът на Прокълнатия отново го изпълни.

— Ще трябва да се бориш, за да убиеш лорд Дакавар.