Пътят на Черния Рицар

Глава 12 Полуфинали

Втория ден от турнира донесе изненада на четиримата участници в него — всяка една от полуфиналните битки щеше да се проведе на различно място.

Селиан и сър Талир, които щяха да се бият първи трябваше да сторят това пред Кралския замък, където работливи слуги бяха донесли трибуни за благородниците, дошли да наблюдават срещата. За Краля, Менон и другите двама полуфиналисти, Дакавар и стоящия на дистанция от него Левонтес както и по време на първия ден имаше отделен подиум, от който магьосникът даде начало на битката, отново ограждайки бойците с магически щит.

Селиан този пък свали качулката от лицето си, тъй като, за разлика от битката със силния, но не особено бърз или умен Линдан този път въобще не бе уверен, че има предимство. Талир стоеше пред него досущ желязна статуя, и този път бе избрал малко по-лек меч, комбинирал с щит.

Още сред първата размяна на удари, обучения от елфите барон разбра, че Талир ще разчита на защита и целта му ще е да умори гъвкавия войн. И наистина, колкото и много удари да нанасяше Селиан, при това от най-различни ъгли и позиции, Талир изглеждаше сякаш има шест ръце, винаги блокирайки или с меч, или с щит.

Червенокосият младеж разбра, че няма да победи само благодарение на ловкостта си и реши, че ще му е нужна и малко хитрост. Селиан започна престорено да охка и пъшка при размяната на удари, сякаш е изморен и полека започна да отстъпва.

Талир се хвана на въдицата и започна бавно да излиза от защитния транс, в който бе изпаднал, атакувайки малко по малко, като се надяваше да изтика Селиан до магическата стена, по същия начин, по който бе победил и де Малвил.

Въпреки това той не предприемаше твърде лекомислена атака, с която да се открие на прецизните удари на Селиан. Младият барон Редклоу се отчая от този опитен противник, макар изобщо да не бе изненадан от уменията му — Талир вече бе виждал и преди обучения от елфите в действие и за разлика от Линдан не отдаваше уменията му само на горските сенки.

Приближавайки магическата стена, която започна предупредително да пука, червенокосият разбра, че времето му да измисли нещо изтича. Селиан реши да рискува и престорено се подхлъзна.

Талир извика триумфално и замахна с меча си да избие оръжието на младежа. Ала Селиан се извъртя във въздуха с пъргавина на котка и настъпи с крак плоската страна на меча, избивайки я от ръката на изненадания рицар.

Миг по-късно закривеното острие на собствения му меч спря на милиметри от гърлото на Талир.

Магическият щит се разпадна, а публиката избухна в гръмки аплодисменти.

— Една точна атака — тъжно коментира Талир, докато сваляше шлема.

— Беше единственият ми шанс — отговори Селиан полуусмихнато. — Никога не съм виждал войн като вас.

— Благодаря — отвърна Талир, сетне приближи ухото на барона, — ама и Дакавар си го бива.

— На мен ли го казваш — направи гримаса обученият от елфите.

Талир се разсмя.

Битката на Дакавар с Левонтес щеше да се проведе в самата тронна зала на Ралмия. Арена им беше почти цялата зала, с изключение на един ъгъл, в който от едната страна беше публиката, а от другата — краля, Менон и единствения друг останал участник в Турнира на Меча, Селиан.

Дакавар изгледа своя облечен в черна броня противник и му кимна от любезност, макар в сърцето си да не хранеше нищо освен презрение към сър Левонтес. Предишният път едва не бе изгубил от него, но сега това нямаше да се повтори. В баронство Катлау Дак все още бе много неопитен. Сега вече бе прочут: всъщност най-изтъкнатия майстор на меча в Ралмия. Малко го делеше от официалното му признание. Танцьорът на елфите и този човек.

Левонтес, както винаги вдигна меча си за поздрав пред шлема. Дакавар стисна зъби. Още помнеше този нагъл салют, малко преди подлецът да удари младежа точно в раненото рамо.

Но сега Дак бе здрав и целувайки талисмана на Анлина и се подготви за сблъсъка.

Менон даде начало на битката, като отдели дуелиращите се от публиката с магическа стена. Щитът едва бе избледнял, когато двамата тежковъоръжени рицари се втурнаха един срещу друг. Масивните им мечове се удариха със звън и от силата на ударите им захвърчаха искри.

Дакавар чу ахването на зрителите когато неговото острие и това на Левонтес забарабаниха едно в друго със сила и ожесточение, каквито досега не бе имало в нито една от турнирните схватки. Макар да бе по-млад и по-подвижен от Левонтес, Дакавар не превъзхождаше по сила черния рицар, който бе достатъчно опитен, за да не предприеме някоя глупашка атака, която да го открие.

Което не го правеше по-малко опасен.

Схватката между двамата се проточи. Отново и отново някой от тях се привеждаше или отстъпваше леко, за да завоюва обратно изгубеното предимство и отново да кръстоса меч с противника си. Плувнали в пот, нито Дак, нито Левонтес забелязваха умората си или разширените от възхищение очи на събраните.

Двамата, стигнали стената на срещуположния край от тронната зала, кръстосаха мечове и застанаха лице в лице — или по-точно красивото лице на Дакавар срещу спуснатото черно забрало на Левонтес.

— Ти уби моя кон — чу се глухия глас на черния рицар — и затова и ще умреш.

— Не мисля — отвърна Дак и рязко свали меча си надолу, обезоръжавайки противникът си, чието оръжие падна с трясък на земята.

Дакавар обаче нямаше време да се зарадва на успеха си. Левонтес отдръпна глава назад и в следващия миг удари незащитената физиономия на Дак с шлема си. Младежът усети как носа му експлодира от болка и извика, изненадан и заслепен, покрил окървавеното си лице с ръце.

Левонтес изръмжа доволно и хвана Дакавар за рогата на шлема, придърпа към себе си и заби коляно в стомаха на безпомощния си противник. Наколенникът грозно изтрещя в коремната броня на по-младия рицар и младежът за втори път извика от болка.

Левонтес отново дръпна Дак за рогата и придърпа главата му към лицето си.

— Твоята суета и самодоволство те погубиха, изчадие такова. Истинският шлем винаги е със забрало.

Сетне хвана младия мъж за врата и заби рогата на шлема му в стената, приковавайки го към нея. Дак паникьосан се опита да извади главата си от предателския рогат шлем, докато Левонтес сваляше собствения си.

— Искам да гледаш лицето ми, докато умираш — каза черният рицар и удари с такава сила на шлема си гърба на Дак, че го смачка. Ударът принуди младежа отново да изкрещи от болка, след което Левонтес започна търпеливо да го пребива.

Зад гърба им — зад магическата стена — публиката крещеше на черния рицар да спре. Анлина бе пребледняла и нямаше сили дори да заплаче.

— Свърши, Левонтес, ти спечели — извика кралят, изправил се на крака.

— Развали магическия щит, Менон — извика извадилия меча си Селиан на магьосника.

— Не мога — извика вълшебникът, — докато битката трае, нищо не може да свали щита. Лорд Дакавар трябва да се предаде.

Селиан затвори очи.

Той познаваше Дак.

Той никога нямаше да се предаде.

Не, че в момента можеше да го направи. Той висеше почти безпомощно на колене, нямащ сили нито да извади главата си от хваналия го като в капан шлем, още по-малко да се защити от ударите на Левонтес, които бяха изкривили тук и там прекрасната му броня, изтръгвайки златните орнаменти от нея.

— Сега ще те убия — засмя се Левонтес и обърна гръб на пребития младеж, за да вземе падналия си наблизо меч. Дакавар изпъшка и за последно се помъчи да се освободи от проклетия шлем.

Левонтес вдигна меча си и го завъртя.

Дак се напрегна.

Левонтес се засмя.

Дакавар най-после се изтръгна от стената все с шлема си и именно рогата блокираха падащото острие на черния рицар, макар силата на удара да го повали отново на земята, този път в обратната посока.

До оръжието му.

Левонтес нададе рев, повече напомнящ на див звяр, отколкото на човек и отново вдигна меча си във въздуха за последен удар.

Дакавар се претърколи, изнемощял и заслепен от собствената си кръв, хвана оръжието си и го издигна пред себе си в отчаян опит да се защити.

Острието му се устреми напред и се удари в черната броня на нападащия. Чу се отвратителен звук на чупещо се желязо, а след това и втори, още по-отблъскващ, на разкъсана плът.

Ръцете на Левонтес се отпуснаха покрай тялото, изпускайки меча. Устата на черния рицар се отвори и по брадичката му потече кръв.

Миг по-късно той рухна назад, с меча на Дак, забит в тялото.

Магическият щит се разпадна с грозно пукане.

С почти лъвски скок Селиан се озова до годеника на сестра си, която само миг по-късно го последва.

— Дак, Дак… — викаше тя.

— Добре ли си, братле — попита Селиан, искрено разтревожен.

— Спечелих ли… — попита уморено Дакавар. Лицето му бе цялото в кръв, а носът очевидно бе счупен.

— Уби го — кимна Селиан.

— Дръпнете се — чу се гласът на Менон и магьосникът приклекна до падналия войн. Дланите му изстреляха лъчи от бяла енергия и Дак отново извика, когато вълшебството възстанови счупения му нос до нормално състояние. След това магията обви тялото му, за да го излекува.

Когато Менон свърши, младият рицар се отпусна в несвяст.

— Няма вътрешни наранявания — облекчено въздъхна магьосникът, — но е добре да си почине.

Дакавар се свести в стаята си по-късно вечерта. Младежът бе завит и измит от кръвта. Все още се чувстваше замаян, но нямаше и помен от болките, които го бяха пронизвали веднага след края на битката.

Понечи да се изправи и изстена.

— Стой, стой! — дотича до него Анлина и нежно целуна любимия си.

— Добре ли си, Дак?

— Сякаш ме е ритнал кон — изсумтя Дакавар, — само че аз приключих и този кон.

— Дак, толкова се бях притеснила! — Анлина го прегърна. — Мислех, че Левонтес ще те убие!

Дакавар се разсмя немощно.

— По едно време и аз си го помислих — призна си, — което беше грешка. Както Селиан скоро ще узнае, аз не мога да загубя.

— Смяташ да се биеш с мен на финала? — учуди се Селиан, който в това време бе влязъл в стаята.

— М-да — кимна Дакавар, — аз победих Левонтес, все пак. Редно е да се дуелирам с теб.

— Досега никога не е имало смъртен случай на Кралския турнир — поклати глава Селиан. — Негово Величество Талдан каза, че ако не се чувстваш добре, смята да анулира турнира.

— И да ми открадне победата? — вдигна вежди Дакавар. — Не мисля.

Анлина се засмя против волята си.

— Дак, брат ми не е за подценяване. Все пак стигна до финал и сега, както си болен…

— Танците му няма да минат при мен — настоя Дакавар и прекъсна годеницата си с целувка. — Ще спечеля, а след това ще се оженим.

Селиан зяпна.

— Вие ще се жените? — попита той.

— Ами — отговори Анлина леко изчервена, — годеници сме все пак.

— Аха — кимна объркан брат й — и защо не ми… казахте?

— Идеята бе моя — усмихна се Дакавар, — да се оженим след като стана Пръв Рицар на Ралмия.

— За мен вече си, Дак — отвърна девойката.

— Да, чудесно — кимна Селиан, — ами аз… ще ви оставя.

Младият барон заотстъпва към вратата.

— За да се подготвя за финала.

Но Дакавар и Анлина, вече прегърнати, не го чуха.