Пътят на Черния Рицар

Глава 24 Разкритията на абата

Лицето на абата бе скръбно, видял товара в ръцете на лорд Дакавар.

— Такава значи е била съдбата на нашия граф — каза тихо старецът, като приближаваше.

— Той беше злият ездач, преподобни — отвърна Дак и постави внимателно мъртвеца на земята. Наоколо се събраха хора, стражи, слуги, четиримата скуайъри, които изглеждаха посърнали.

— Аз кръстосах меч с него и видях кой е, едва след като острието ми го беше пронизало — продължи младежът. — Нямах избор.

— Разбира се, че си нямал. — Глиндрик бащински постави ръка върху рамото на рицаря. — Не се обвинявай за станалото, лорд Дакавар. Графът ни сам е направил своя избор, като е започнал да се занимава с магии. Аз подозирах нещо, докато го лекувах, но гледайки колко е слаб и немощен, не съм и допускал…

Старият човек поклати глава, сетне се обърна към събралите се стражи и слуги.

— Независимо от мрачната тайна на нашия граф, ние трябва да му отдаден последна почит, като на благородник — викна абатът. — Пригответе погребална клада. На нея ще поставим мъртвеца.

— Дано душата му намери покой — вдигна глава от трупа и спря погледа си върху лорд Дакавар. — Връщаш се сам, велики рицарю. Да не би ръката на граф Мандау да е покосила твоя спътник Селиан? — запита старецът. Зад гърба му четиримата скуайъри ахнаха наплашено.

— Не — поклати глава Дак, — той смята, че е замесена по-дълбока интрига и отиде да се съветва с елфите.

Скуайърите въздъхнаха облекчено, лицето на стареца остана безизразно.

— Разбира се — въздъхна той, — че ще отиде при елфите. Но нека сега не мислим за това.

Възрастният човек се наведе и с изненадващи за годините и ръста си сила вдигна падналия граф в ръце. Лицето на покойника изглеждаше умиротворено и спокойно. Абатът достигна дървеното ложе, което няколко плачещи слуги бяха приготвили и нежно постави умрялото момче върху него.

— Нека душата ти намери покой в отвъдното — очите на стареца блеснаха, когато един от стражите хвърли запалена факла върху дърветата. Огънят се разгоря неестествено силно и Дак, който вървеше подир абата пристъпи назад, присвил очи.

Глиндрик остана близо до огъня, сякаш вдишваше от погребалния дим.

— Сега ще си ходим ли, господарю? — Зад гърба на Дакавар Боб пристъпи по-близо.

— Не — поклати глава Дак, — Селиан ме помоли да го изчакам.

— Аз също искам да поприказвам с теб, лорд Дакавар — проговори абатът, — щом изпратим нашия граф в отвъдното.

Постепенно всички, включително Дак се отдалечиха от кладата, само абатът остана, вдишващ пламъците като сова, поглъщаща полска мишка.

Когато огънят най-сетне започна да тлее, Прокълнатия бе останал сам на двора.

— Добре, много добре — прошепна той, а сетне потри доволно ръце и се отправи към стаята на лорд Дакавар.

В това време Дак се беше изкъпал и се опитваше да заспи, но сънят бягаше от очите му. Беше спечелил битката си с конника, бе изпълнил заповедта на Краля и въпреки това нещо го глождеше. Дали не бяха думите на Селиан?

Рицарят се изнерви и потръпна. Сел винаги успяваше да хвърли сянка върху успехите му. Да каже нещо, с което да ги развали. Да го накара да се чувства виновен.

На вратата се почука и Дакавар изпъшка. Какво имаше пак? Не можеше ли да си почине поне малко?

— Влез — рицарят наметна плаща си върху ризата, с която спеше.

Абат Глиндрик се промъкна като змия в покоите му.

— Лорд Дакавар, искам отново да ти благодаря за всичко, което направи за нашето графство. Благородникът, който го управляваше бе добро момче, но вероятно е бил обсебен от зъл дух… прочее, вярвам, че това не е първата ти среща с обсебен, нали?

— Какво имате предвид, преподобни? — Дак бе изморен и не му се играеше на гатанки.

— На полуфинала на Кралския турнир, сър Левонтес — долетя отговорът на абата. — Слуховете за неестествената му злоба достигнаха и до мен.

— Аха — кимна рицарят, — вижте, както знаете, Прокълнатия иска да ме убие. Според пророчеството аз ще сложа край на живота му и той иска да ме изпревари. Затова сигурно ми праща такива бесновати бойци насреща.

— Да, Прокълнатия… — Изпод единия му ръкав се появи нещо като чайник, а от другия — две чашки, които той напълни с тъмна течност.

— Чай от черен имел — усмихна се абатът.

— Ъъ — поколеба се Дак, — според Селиан той е отровен…

Глиндрик продължи да гледа невинно и да му се усмихва.

— Баронът греши — абатът отпи от чая си. Дак се помисли още миг, ала и той отпи от своя. Течността бе приятно хладка и изпълни тялото му за секунди, ободри го, освежи мускулите му и пося в ума му приятна сладост, карайки го да се почувства по-добре.

— Кажи ми, Дакавар — рече абатът. — Как се почувства Селиан, когато ти се справи с ездача?

Очите на стареца светнаха изпод качулката и младежът отново усети странно чувство в ума си, все едно някой тършува вътре.

— Ами — сви рамене рицарят, — не беше доволен. Каза, че съм прибързал и… — Дак се намръщи — че съм го убил. Все едно е ставало дума за беззащитен човек!

Младежът тръсна глава. Чувстваше се разсеян и объркан.

— А какво каза, когато победи сър Левонтес на полуфинала? — продължи да разпитва Глиндрик, а тънката усмивка все така стоеше застинала на лицето му.

— Ъъ, не помня — поклати глава Дак, усети леко главоболие и вдигна ръка, — чакай… чакайте! — Рицарят се напрегна: — Беше учуден, че искам да се бия с него на финала. Сякаш… очакваше да съм контузен и… да анулират турнира.

— Или той да спечели служебно — поклати глава абатът. — Кралските Турнири не се анулират току-тъй.

— Е… — поколеба се младежът, — чак това не знам… защо питате?

— Ще видиш — лицето на Глиндрик изглеждаше издължено и тъжно. — Значи сега той е отишъл при елфите, така ли?

— Аха — кимна рицарят, — нали ви казах…

Глиндрик отпи още малко от черния си чай и Дакавар като по сигнал също отпи от своята чаша. В тялото му се разнесе приятна умора, а усещането за удоволствие в главата му стана малко по-силно, макар да замъгляваше сетивата му.

— Този чай… по-силен е от вино!

— Избистря съзнанието — отговори старецът, докато гледаше спокойно.

— Мен ми изглежда обратното — изпъшка Дакавар.

— Спокойно, не се съпротивлявай. Просто имаш нужда от почивка, това е — Глиндрик отпи още малко. — Изморително е да се биеш с обсебени.

— Аха — безволево се съгласи рицарят и залитна.

С изненадваща бързина абатът стана и го хвана, преди да падне.

— Хм, май наистина ти дойде много — рече старецът меко, — най-добре ще е да си легнеш.

Дак не усети как се озова в леглото. Абатът надвисна над него, чертите му бяха размазани.

— Кажи ми Дакавар, знаеш ли как е умрял баща ти? — гласът му кънтеше отвсякъде.

— Аз… да — кимна рицарят. — Прокълнатия го е убил в нощта, в която моята майка ме е родила на път към баронство Редклоу.

— Или така са ти казали — долетя отгоре, отдалеч, отникъде гласът. — Не мислиш ли, че Прокълнатия е твърде банален като образ, синко?

— Той… — поколеба се Дакавар, — той е зъл дух…

— Духове? Самият аз, Дакавар, поназнайвам това-онова за магията, но не вярвам в духове.

— Аз… ъхх… — рицарят се обърка. Все едно отново бе малко момче на уроци при досадния господин Залдес.

— Знаеш ли, че по време на смъртта на баща ти в замъка Дакавар е имало магьосници? — запита Глиндрик.

— Да — кимна Дак. Нямаше ли да го оставят да поспи най-сетне?

— За какво са били там?

— Да пазят татко… от Прокълнатия… — Чувстваше се премазан. Дали така не се бе чувствал младият граф Мандау? Мисълта изчезна от главата му, сякаш някой я изтръгна от ума му.

— Или така са ти казали — Сега Глиндрик звучеше много неприятно, като трошене на сухи есенни листа. — Знаеш ли, че сред магьосниците е имало двама елфи?

— Не…

— Това не са ти го казвали.

Откъде знаеше толкова много, искаше да попита Дак, но и тази мисъл се стопи в ума му.

Глиндрик постави ръка върху челото на младия мъж. Дак потрепери от неприятния допир. Почувства се все едно е налапал филия мухлясал хляб. После се отпусна и унесе в полусън, в който обаче продължаваше да чува гласа на абата.

— Прокълнатия е мит, измислен от елфите, лорд Дакавар. Елфите се зла и проклета раса, занимаваща се с отвратителни заклинания. Ти си виждал нечестивите им танци. Те мразят останалите раси и искат да ги държат в постоянна война, за което са измислили нелепия мит за Прокълнатия. Така насъскват хора и орки един срещу друг.

Рицарят помръдна в съня си, искаше да възрази, да си припомни уроците на господин Залдес.

Но нямаше сила, никаква сила, чувстваше се като новородено котенце.

— Елфите знаеха, че човечеството скоро ще роди велик воин, обединител, който ще разкъса воала от лъжи, с който са увили света. Това си ти, лорд Дакавар, най-великият рицар, раждан някога.

Дак се успокои и се усмихна насън. Да, той беше Първият Рицар на Ралмия, най-добрият…

„Суета и гордост — помисли си Прокълнатия — любимите ми грехове.“

— Затова те избиха семейството ти, лорде — продължи да говори Глиндрик, — и те дадоха на чужди хора.

— Анлина — прошепна Дак, сетил се за любимата си.

— Но и те те обикнаха — коригира бързо разказа си Прокълнатия, — кой не би обикнал такъв смел млад рицар?

Точно така, помисли си Дакавар и усмивката му стана по-широка.

— Освен един — процеди гласът на абата и Дак се намръщи. — Шпионинът на елфите, техният проклет агент Селиан.

Рицарят простена насън.

— Кой според теб омагьоса Левонтес и как така Ауганфил знаеше точно къде ще минете по пътя?

Прокълнатия се приведе до лежащия Дакавар и прошепна на ухото му.

— Селиан мрази рицарите и по-специално теб, Дакавар, той ти завижда, задето си най-могъщия рицар.

Младежът се размърда в ужасната дрямка, в която го бе упоил черния имел.

— Той иска твоята смърт и няма да се спре пред нищо за да я постигне. Затова се върна при господарите си елфи, за указания, след като всичко досега пропадна.

Дакавар стисна юмруци. Замаяното му съзнание приемаше думите на Глиндрик и ги втъкаваше в душата.

— Ти трябва да го спреш, лорд Дакавар — продължи абатът, — но преди това трябва да се справиш с най-опасния и омразен съюзник на елфите, истинския господар на Планината, не измисления Прокълнат, а немъртвия дракон Ауганфил.

— Не мога да го убия — оплака се в просъница Дакавар, — неговият дъх…

— Черния имел ще те предпази от магията, лорд Дакавар. Ти ще го убиеш. И завинаги ще докажеш, че си най-великият рицар.

— Аз съм най-великият рицар — повтори твърдо младежът и очите му се отвориха. В тях гореше безумен огън.