Пътят на Черния Рицар

Глава 19 Край огъня

Няколко часа по-късно Селиан завиваше уморените от плач скуайъри, като им шепнеше успокоителни думи. Момчетата бяха съкрушени от смъртта на старите рицари и ужасени от това, че дори любимият им господар бе избягал изплашен от мощта на злия дракон Ауганфил. Роб, Боб, Тоб и Георг заспаха неспокоен сън, но и това позволи на младия барон Редклоу да отиде при техния рицар, който не беше в много по-добро състояние.

Лорд Дакавар мрачно гледаше в пламъците, седнал в пълно бойно снаряжение. Не бе свалил дори и шлема, а отблясъците на огъня го караха да изглежда като на дух на древно и отчаяно същество.

— Как си, Дак? — попита Селиан и седна до приятеля си.

Дакавар не отвърна, а продължи да гледа към пламъците. Двамата помълчаха известно време — минути или часове, не можеха да кажат, но в един момент обученият от елфите наруши тишината.

— Това е, което исках да ти кажа преди, Дак. — Прокара пръсти през косата си. — Битките не са бляскави като турнирите. В тях няма слава, няма красота. В турнирите случка като тази с Левонтес е зловещо изключение, ала в истинска битка е правило.

Дакавар не отговори.

— Казвах всичко това, не за да омаловажавам твоите успехи — Селиан постави ръка на рамото му. Бронята бе ужасно студена, дори през плаща на Пръв рицар.

— Казвах го с надеждата, че никога няма да разбереш истинските битки. В тях умират хора — очите на Селиан се навлажниха, — добри хора и не го казвам, ограничавайки се до човешките същества.

Известно време помълчаха, спомняйки си за веселия Линдан, умния и странен Плиний, винаги тихия Радел, намръщения Перей и, разбира се, храбрия Азур.

Внезапно Дакавар изхлипа:

— Бях толкова уплашен, Селиан — младият рицар се опита да сдържи сълзите си, ала не бе плакал от много години и не можа да се спре. — Избягах като псе, с подвита опашка. Те умряха за мен.

Селиан бе изненадан от внезапното разчупване на човека, който почти винаги се държеше като непобедимия, недостижим шампион. Баронът рече:

— Дак, нищо не можеше да направиш. Срещу такъв враг храбростта носи само смърт.

— Като Линдан — поклати глава Дак — или Радел, или Азур. Но те опитаха… а аз…

Селиан прегърна девера си.

— Жертвата им щеше да е безсмислена, ако се беше хвърлил към Ауганфил, Дак. Не се упреквай за това, че ти си жив, а те не.

— Защо, Сел, кажи ми защо някой ще има такава ужасна сила? — рицарят заби пръсти в земята.

— Това е силата на Прокълнатия, Дак — отвърна мрачно обученият от елфите. — Силата да извращаваш както живота, така и смъртта, обричайки жертвите на мрачно полусъществувание.

— Кои жертви?

— Всички, подмамени от Вземедушеца. Мислиш ли, че Ауганфил е щастлив в този си вид на скелет?

— Неговото щастие не ме интересува — тръсна глава Дакавар, — бих го убил… ако не ме беше толкова страх! Не от самия него — продължи рицарят, след като преглътна, — чудовището не ме плаши. Но това дихание… не искам да умра така, станал за секунди до по-малко от труп.

— Не мисли за това, Дак — потупа го по рамото Селиан. — Време е да си легнеш. Опитай да поспиш.

Дакавар понечи да възрази, но умората и емоционалното изтощение го надвиха, отпусна се край пламъците и заспа както бе в бронята.

Селиан остана на пост. За разлика от другите, той не можеше да заспи — затвореше ли очи, виждаше озъбената паст на Ауганфил.

Призрачният дракон се прибра в своята съкровищница и издиша във въздуха призоваващия дъх, а после раболепно сведе череп пред материализиралата се във въздуха фигура.

— Докладвай — бавно нареди Прокълнатия. Черният силует бе все така мрачен и ужасяващ, но поне външно бе приел по-човешки вид. Под качулката се виждаха суровите черти на изпито старческо лице, а самата роба бе повече кафява, отколкото черна.

— Нападнах отряда на лорд Дакавар, както заповядахте, господарю мой. Те имаха дракон със себе си, но аз убих както него, така и рицарите, с които Дакавар пътуваше.

— Надявам се си изпълнил указанията ми и не си докоснал Първия Рицар? — процеди Прокълнатия.

— Разбира се, че не, велики господарю — разклати енергично череп драконът. — Всъщност… освен Дакавар от моята засада се измъкна и обученият от елфите Селиан.

— Глупак! — гръмна гласът на Прокълнатия и Ауганфил се сви като ударена котка. — От друга страна — с по-мек тон добави черното същество, — може би така е по-добре. Ще видим. Засега нямам повече задачи за теб. Наслаждавай се на богатствата си, Ауганфил.

Прокълнатия се усмихна и очертанията му изчезнаха от издиханието на призрачния дракон.

Следващите няколко дни Дакавар, Селиан и скуайърите пътуваха мълчаливи и угнетени от смъртта на техните приятели. Гората в Планината най-сетне се разреди и скоро на пътя им се появиха селца, в чиито странноприемници нощуваха. Оттам и разбраха, че вече се намират в земите на графство Мандау, а самия замък бе съвсем наблизо.

Дак и Селиан забелязаха, че вечер хората залостват вратите си с дебели резета, а прозорците им са зазидани.

— Страшен горски дух върлува из горите нощем — сподели кръчмарят, — вместо глава има череп, а от очите и устата му изкачат пламъци.

Дакавар предложи на барона да издебнат духа още преди да стигнат замъка, но Селиан счете за по-разумно да разберат повече за противника от самия граф.

И така след още няколко дни път замъкът Мандау изникна пред очите им, обкръжен от рехава крепостна стена. Местността бе мрачна и негостоприемна. Самотен страж дремеше на един от бойниците на ниския зид. Щом видя новодошлите, стражът се сепна и викна:

— По каква работа сте тук?

— Кралят ни изпрати — отвърна Дак. — Аз съм лорд Дакавар, Пръв Рицар на Ралмия. С мен е барон Селиан Редклоу.

— Чудесно! — възкликна стражът. — Очаквах, че ще сте повече, но, влизайте, влизайте!

Той се скри зад миг от очите им, подир което отвори портата на крепостната стена. Когато ги посрещна, стисна ръцете им и обеща топла храна.

— Бихме искали да видим графа възможно най-бързо — каза обаче Селиан.

— Опасявам се, че това в момента не е възможно.

Новодошлите чуха дрезгав старчески глас и се обърнаха по посоката, от която идваше. Към тях бавно пристъпяше висок старец, загърнат в плътно кафяво расо, със спусната качулка, изпод която се виждаха само острата му брадичка и свитите тънки устни.

— И защо така? — попита Дакавар, докато младият барон Редклоу се оглеждаше намръщено. Имаше нещо отвратително около този старец, но обученият от елфите не можеше да разбере какво.

— Граф Мандау спи в момента. Той е много болен — отвърна старецът. — Но нека все пак се запознаем. Аз съм абат Глиндрик.