Пътят на Черния Рицар

Глава 16 Тролска борба

Изкачването по планините не бе много лесно нито за рицарите, нито за слугите или конете им. Планините на Забравата се славеха с тесни и усукани пътеки, провиращи се като змии измежду оголени скали или гъсти лесове, изглеждащи мрачни и неприветливи дори на дневна светлина. Освен това колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-студено ставаше времето, а от време навреме от небето падаха и ледени капки дъжд.

За щастие на пътуващите, драконът Азур често летеше напред и след това се връщаше, казвайки им кои пътеки са най-подходящи за конете им и в кои могат да намерят безопасни пещери, където да се подслонят.

— Такива има все по-рядко — тъжно поклати глава драконът. — Имам чувството, че след няколкото години затишие орките отново започват да надигат глава.

— Която ние ще стъпчем — отговори Дакавар, — щом убием новото чудовище на Прокълнатия. След това няма да са така смели.

Линдан изръмжа одобрително, Радел също кимна в съгласие. Селиан и Плиний не казаха нищо.

През следващите няколко вечери Линдан се показа като умел ловец и често се шмугваше из околните лесове, носейки на спътниците си я убит елен, я глиган. Така те всякога имаха прясно месо, с което да нахранят както себе си, така и спътниците си — четиримата млади скуайъра на Дак, които изглеждаха винаги гладни и вечно сърдития оръженосец на Радел.

В една от вечерите Линдан представи на останалите рицари игра, наречена „тролска борба“. Много векове по-късно Алекс Джаспърс, който се озова в Ралмия от Земята щеше да я идентифицира с познатата му канадска борба. А малко по-късно стария Радел, дребничкия Плиний и стройния Селиан установиха, че не могат да удържат изобщо мощната ръка на Линдан, който ги побеждаваше за секунди.

— Уха! — доволно каза Планинеца, след като победи Селиан. — Върнах ти го за оня дуел на Кралския турнир.

— Несъмнено — отговори обученият от елфите, докато разтриваше китката си.

— Ще опиташ ли и ти, шампионе? — Линдан попита Дакавар, който стоеше настрана със свален шлем, докато студеният вятър вееше косите му.

Рицарят изгледа огромния войн многозначително.

— Не е ли много тролска тая игра? — попита той, усмихвайки се насмешливо.

— Просто една игра, изпитание за силата — сви рамене Линдан.

— Хайде, господарю — подканиха Дакавар скуайърите му. Младият рицар ги погледна, сетне сви рамене.

— Защо не.

Секунди по-късно двамата мъже премериха силите на ръцете си. Дакавар напрегна цялата си мощ, а тя в никой случай не бе малка. Годините въртене на рицарския меч и носенето на доспехи бяха направили мускулите на младежа стоманени. Линдан обаче бе планинец, свикнал от малък да носи тежести и поради това точно в такова силово изпитание бе непобедим. Лицето му почервеня от напрежение, но накрая успя да надвие Дакавар, който нададе стон от раздразнение.

— Уха, победих самия шампион на Меча — ухили се Линдан, а рицарят пламна от яд.

— Защо да не опиташ битка с меч срещу мен тогава?

— Дак, не мисля, че е разумно — обади се Селиан, но бе прекъснат от виковете на околните скуайъри:

— Само така, покажи му, господарю Дакавар!

Линдан се намръщи, но прие:

— Защо не?

Драконът му, който лежеше наблизо и притворил очи, въздъхна:

— О, боже.

Плиний Теоретика се обърна към Радел:

— Това ще е интересно. Лорд Дакавар, макар и по-ловък от Планинеца няма котешките рефлекси на Селиан, а силата му не може да се мери с тази на Линдан.

Дак постави рогатия шлем на главата и изтегли масивния си меч.

Срещу грамадното оръжие на Линдан дори той изглеждаше като играчка.

— Готов ли си? — попита грамадният мъж.

Дакавар кимна и в следващия миг остриетата на двамата се кръстосаха с трясък, който екна из цялата планина. Още след първата размяна на удари се видя, че прогнозата на Плиний е вярна. Макар и доста по-ловък от Линдан, рицарят не можеше да „танцува“ покрай него по начина, по който Селиан го правеше и затова посрещаше острието на Планинеца със собственото си оръжие, от което раменете му скоро изтръпнаха. Освен това Дак вече бе изморен и изпотен от тролската борба, докато Линдан изглеждаше бодър и способен да пребори мечка.

Дак скоро заотстъпва назад, притиснат от тежките удари на Линдан, който се усмихна доволно.

— Давай, господарю Дакавар! Какво става!? — викаха скуайърите, а Плиний се обърна към Селиан:

— Класическа ситуация „камък-ножица-хартия“ — обясни майсторът. — Един войн, в случая лорд Дакавар, има значително предимство пред втори, в случая, вие, но губи от трети, тук сър Линдан, който пък е бил победен от втория.

И наистина Дакавар бе почти стигнал масивната скала, до която се бяха подслонили и изглеждаше в почти победен.

— Давайте, господарю Дакавар! — изхленчи един от скуайърите, почти просълзен. Другите трима мрачно мълчаха.

— Няма да стане, Роб — промърмори Георг. — Проклетия планинар вкара в клопка лорд Дакавар.

— Ако е клопка, да я свършва — свадливо се обади оръженосецът на Радел, — че не мога да спя от дрънченето на тия мечове!

В това време Дак кипеше от ярост. Чувстваше се замаян от продължилия твърде дълго бой, ръцете и рамената го боляха, а потта се стичаше от челото му и го заслепяваше.

Как можеше това говедо, което Селиан търкаляше като коте да победи него, Първия Рицар на Ралмия, предсказаният да убие самия Прокълнат?

— Няма да загубя! — внезапно изкрещя лорд Дакавар и в пристъп на последни сили увеличи мощта и бързината на ударите си. Линдан стъписан отстъпи крачка назад, което беше фатална грешка. Веднъж върнал си инициативата, лорд Дакавар продължи да напредва с могъщи удари, макар всеки един от тях да го изцеждаше и да бе съпровождан с болезнен стон.

Накрая грамадният меч на Линдан изхвърча от пръстите му, а острието на Дакавар се опря до гърдите му.

— Аз… печеля — въздъхна Дакавар.

— Няма спор — объркан кимна Линдан, — честито.

— Аз винаги печеля — заяде се Дак, след което залитна и падна на колене.

— Господарю, добре ли сте? — дотичаха разтревожените скуайъри.

— Нали победих! Значи съм добре.

— Гориш от треска — рече Селиан и докосна с длан челото на Дакавар. — Вятърът те е простудил докато си бил изпотен, а в плама на битката не си го усетил. Така става с подобни глупави предизвикателства! Сякаш малко орки имаме да се безпокоим!

— Аха — отвърна Дакавар, докато неприятните вълни на болестта го обгръщаха. — Студено ми е.

— Планинска треска, няма страшно — успокои ги Линдан, — само го завийте с нещо.