Пътят на Черния Рицар

Глава 4 След битката

На следващата сутрин всякакво напрежение привидно бе изчезнало и рицарите, които все още бяха останали в замъка на барон Катлау до един поздравиха младия лорд Дакавар за успешното му представяне. Сред тях обаче не бе Левонтес, който бе заповядал рано-рано да бъде изнесен от антуража си към собствения си замък.

Сърцето на Дак обаче бе повече стоплено от Анлина, отколкото от сладките приказки на благородниците.

— О, Дак, ти се би великолепно вчера! — каза девойката, прегръщайки любимия си през врата.

— Още вчера ми каза — нахилен отговори младежът, — но ти благодаря отново!

— Благодариш ми за пръв път. Вчера беше доста пийнал и главно бе по целувките, прегръдките и тостовете.

С тези думи тя леко го удари по рамото.

— Ау — изстена Дак. Все още го болеше.

— Извинявай — осъзна грешката си Анлина, — добре ли си?

— Малко понаболва още — призна младежът, — но за теб ще го преживея. Хей — усмихна се Дакавар, — няма ли да ти е скучно по пътя към дома отново да пътуваш с чичо Удроу?

— Какво имаш предвид? — не разбра момичето.

— Мисля, че ще е по-вълнуващо да пътуваш с мен!

И наистина, по обратния път към баронство Редклоу Дакавар взе Анлина на кобилата си, като я постави пред себе си.

— Да не уморим Дуена — притесни се девойката.

— Аз имам навика да уморявам конете, но не, ще издържи — отговори младежът.

— Това не беше смешно. Вчера единствената причина да не ти се скарам за кончето на Левонтес бе, че се радвах за теб — намръщи се Анлина.

— Не започвай и ти… — въздъхна Дак.

— Сериозна съм, аз… — на младежа обаче не му се слушаха протести, затова леко обърна главата на Анлина към своята и я прекъсна с целувка.

— Така — каза той, — обещавам ти, че за в бъдеще ще убивам коне, крави и други животни само в краен случай.

— Дак, това е… — Но бе прекъсната от нова целувка и загуби желанието си за спор.

Пътят обратно към баронството беше приятен, а пристигайки Дакавар бе посрещнат като герой. Барон Редклоу нареди да приготвят трапеза за шампиона и макар (за щастие, както каза Анлина) да не бе така огромна като тази за рождения ден, не остави седналите край нея гладни.

През следващите дни Дак осъзна, че е станал много известен, тъй като постоянно получаваше покани за балове, на които ходеше с Анли за огромно неудоволствие на многото благородни момичета, които търсеха начин как да го примамят да им стане съпруг.

От време на време се появяваха и покани за дуели — от южни благородници, които искаха да изпитат уменията си срещу новия шампион, но се бяха разминали с него в турнира. Най-известния от тях бе херцог де Малвил, Дак прие предизвикателството му и се сблъска с него в титаничен сблъсък с мечове край една река. Дакавар спечели благодарение на физическата си сила, младежка гъвкавост и известна доза шанс — притиснат от ударите му де Малвил се подхлъзна на един мокър камък и падна по гръб, с което и призна поражението си.

Отделно от успехите на новопровъзгласения благородник, чието име се разчу надлъж и шир из Ралмия, баронство Редклоу имаше и успешна есен, в която селяните прибраха богата реколта от земите си и подготвиха както васалите, така и замъка за зимата.

А самата зима дойде необичайно рано и донесе невижданите за толкова южни части снежни парцали.

— Никога не съм виждал такова нещо! — възкликна Дак, докато гледаше снеговалежа през прозореца на личната си стая в замъка Редклоу.

— Наистина, излязло е като от разказите на Селиан за неприветливите Планини на Забравата — Анлина се бе облегнала на рамото на любимия си.

— Скъпа, нищо неприветливо няма в снега — усмихна се младежът, — снежинките са красиви и елегантни почти колкото теб.

— Но пък силата на вятъра е могъща почти като твоята — отвърна му девойката.

Дакавар се засмя и я целуна. Двамата останаха загледани в падащия сняг.

Далеч, далеч на север от южните баронства се издигаха Планините на Забравата. От десетилетия, може би векове те бяха вечно бойно поле — на повърхността им крачеха горди джуджета и непримирими минотаври, а в дълбините й пъплеха орки, които палеха огромни клади из своите подземни градове в чест на Прокълнатия. В най-големия от тях, наречен Орис, се издигаше грамаден храм, оформящ фигурата на самия Прокълнат. На върха, оформен като качулка светеха два прозореца, отварящи пътя към злокобна зала, в която на масивен трон от черен метал, с втъкани кости, стоеше Прокълнатия. Черната му фигура като че поглъщаше светлината от пламъците на факлите и свещите, която служеше повече да разпръсква ужасните сенки, надвиснали като паяци по стените, отколкото да ги пропъжда.

Червените очи на Злия бяха втренчени през прозореца. Войната наистина не се развиваше така както се бе надявал. Некомпетентността на орките бе пословична и дори стотина от тях можеха да изгубят само от няколко елфа, дебнещи ги с безмилостните си стрели или от група джуджета, наточили могъщите си брадви. Ауганфил оставаше могъщ, разбира се, но все пак не можеше да рискува прекалено много с него — не бяха малко драконите, верни на Ралмийското кралство, а няколко от тях щяха да са фатални за призрачния звяр, който приживе бе едноличен господар на Планината.

Прокълнатия за миг присви червените си очи, припомняйки си как бе насъскал грамадния черен левиатан срещу джуджетата. Бе наблюдавал отстрани — от сенките — как размазва градовете им и разкъсва армиите им с нокти и пламъци след което бе подарил на дракона обещаното му безсмъртие, с което го бе направил свой все още силен, но покорен и безопасен за властта си немъртъв роб.

И все пак той имаше нужда от по-могъщ съюзник, някой по-маневрен, по-хитър от дракона, някой, който ще всява ужас в себеподобните си.

В залата се разнесе протяжния звук на клепало — някой от висшия клир на орките искаше да говори със своето божество. Друг път Прокълнатия би смазал наглеца само заради това, че е обезпокоил мислите му — по принцип той общуваше с жреците си само в изкривените подобия на литургии, в които убиваше толкова много жертви в своя чест, че в краката му се лееше пурпурна река от кръв.

Но сега Прокълнатия усети, че му носят важна вест и поради това не помете със светкавиците си оркския първожрец, който влезе в залата, кланяйки се доземи.

— Привет, велики господарю Вземедушец — извика оркът, като се просна раболепно по очи на земята. Той, разбира се, каза това на своя език, който Прокълнатия бе измислил специално за слугите си още преди векове.

— Какво има, Форжак — отвърна Злия с глас, напомнящ трошенето на сухи есенни листа, — какво те е разтревожило дотолкова, че не можеш да изчакаш вечерната литургия.

— Това, което имам да ви казвам не е за литургията, господарю Вземедушец — избъбри бързо Форжак, — както знаете, аз ръководя онези от нашите сили, които проучват отвратителния живот на враговете ви…

— Давай по същество. Много добре помня с какво се занимаваш или поне с какво би трябвало се занимаваш. Какви новини от неверниците ми носиш? — попита Прокълнатия. — Моли се да са важни.

Форжак преглътна, но отвърна:

— Важни са, господарю Вземедушец. Наскоро южните баронства на човешкото кралство са имали рицарски турнир…

— Те редовно имат такива — бавно отвърна Прокълнатия, — както и северните, между впрочем, а понякога кралят им прави обща среща. Радвам се, че искаш да ме информираш за спортните мероприятия на хората, но, опасявам се, те дълбоко не ме интересуват… — очите за Злия блеснаха заплашително.

— Важен е победителят, господарю Вземедушец — бързо рече оркът. — Той носи името, което ви бе притеснило някога, докато аз бях още послушник. Лорд Дакавар, господарю.

Черната фигура застина за миг, сетне се изправи от трона си.

— Значи най-сетне войнът, предречен да ме унищожи се разкри — каза повече на себе си, — след почти две десетилетия игра на криеница… и все пак е подранил!

Черната фигура се засмя тихо.

— Има и още, господарю Вземедушец — продължи Форжак, — нашето разузнаване сочи, че той е отгледан от барон Редклоу, мръсникът, който даде сина си на елфическите отрепки.

— Човешкото дете, което ви прави толкова бели… — Прокълнатия се наведе към жреца си. — Носиш ми ценна информация, Форжак.

— Благодаря ви, господарю! — ухили се оркът. — Да събудя ли Ауганфил?

— О, не, с дракона говоря само аз — очите му грейнаха. — От теб ще се иска само да замлъкнеш… завинаги.

Червените очи изстреляха порой от светкавици преди Форжак да успее да извика.