Пътят на Черния Рицар

Глава 21 Череп и пламъци

Вечерта започваше да настъпва и сумракът правеше околността около замъка да изглежда призрачна и нереална.

— Дано Бог ви даде кураж и късмет! — промърмори стражът, който пазеше вратата, а сетне се скри в своята колиба. Отвътре се чу звук от залостване.

Абат Глиндрик погледна Селиан и Дакавар. Рицарят бе облечен в пълно бойно снаряжение, но не изглеждаше така бляскав на бледата светлина на здрача. По-скоро приличаше на изгубен мрачен дух, загърнат с тежкия си плащ и с рогатия си шлем. Селиан, в тъмнозеленото си наметало, също напомняше на привидение.

— Надявам се мисията ви да завърши успешно — рече старият абат и пак потърка длани една в друга, — макар да имам съмнения, че планът ви ще сработи.

— Вярвайте в Създателя, абат Глиндрик — усмихна се Селиан. — Още тази нощ ще опитаме да сложим край на живота на злия немъртъв който ви притеснява.

— Мъртъв, жив или немъртъв, няма да може да ми се опълчи — обади се и Дак, в опит да се разсъни. Той не бе спал добре, въпреки че Глиндрик му осигури мека постеля. Сънищата му бяха неспокойни и изпълнени с безформени видения, попречили на почивката му. Сега вратът го болеше, а очите му се затваряха.

Абатът кимна на снажния рицар, а после и на стройния му спътник.

— Ще се моля за вас — усмихна се той и разкри неприятната гледка на жълтеникавите си зъби, — но сега ще трябва да излезете. Нощем залостваме вратата на замъка, в случай че злият ездач реши да намине.

— Той често ли наминава? — вдигна вежди Селиан.

— По-често, отколкото би било приятно — отвърна Глиндрик, все така ухилен, — но наистина, време е да тръгвате.

С неохота Дак и Селиан напуснаха замъка, изпратени от четиримата скуайъри, които им помахаха. Глиндрик затвори вратата зад гърбовете на благородниците, а сетне пусна тежкото дървено резе.

Старият абат се обърна към четирите момчета:

— Време е да си лягате, деца мои.

Роб мислеше да възрази, да каже, че е спал цял ден, но нещо в усмивката на домакина им го разубеди.

— Да, преподобни — преглътна момчето и се изниза заедно с братята си към замъка, а после към широката стая, която Глиндрик им бе отредил.

— Добре, много добре — усмихна се абатът, сетне очите му блеснаха в алено. Прокълнатия огледа внимателно замъка с магьосническия си взор, уверявайки се, че всички спят, както действаше неговото заклинание за немощ и безнадеждност. Щом приключи с анализа, Злия се насочи към спалнята на болния граф и отвори вратата с трясък.

Младият мъж лежеше блед и съсухрен, като че тежката завивка, с която бе наметнат, не му позволяваше да стане от кревата.

— Преподобни… — прошепна той, но Прокълнатия вдигна ръка и графът млъкна, наплашен. В следващия миг очите на младежа се промениха от сини в кървавочервени и от устата му излезе протяжен вой.

— Времето настъпи, мой верен нощни ездачо — прошепна „абатът“ и графът се изправи. Прокълнатия извади изпод расото си череп и го даде на хипнотизирания младеж, който го постави върху лицето си.

— Онези, които оспорват властта ти ще те предизвикат, мой верни нощни ездачо — лукаво нашепна абатът в ухото на граф Мандау, около чиято маска се завихриха пламъци. — Те ще се опитат да те надвият с подлост, със засада.

— Ще ги убия, господарю мой — отговори маскираният с глух грачещ глас.

— Когато му дойде времето, мой ездачо — усмихна се Прокълнатия. — Засега искам само да им се покажеш.

— Нищо няма да излезе от тази работа — промърмори Дакавар, който се бе облегнал зад едно дърво. Нощта бе хладна и вятърът, веещ листата на околните дървета, го пронизваше през бронята.

— Постарай се да пазиш тишина — изсумтя му Селиан, спуснал качулка над главата си. Баронът искаше да мине за безпомощен старец.

— Знаеш ли колко глупаво изглеждаме отстрани! — ядосано каза Дак. Двамата бяха избрали това място в гората, тъй като близо до него имаше села. Някои от селяните замръкваха по тия места било заради това, че не са отсекли навреме някое дърво, било защото са се изгубили по пътеките, по които търсеха годни за ядене гъби. Или поне така бе рекъл Селиан, който твърдеше, че познава околността, тъй като често бил идвал насам с елфите, макар че не се бил виждал с никого от рода Мандау.

Дакавар не знаеше дали да му вярва, макар че нямаше причина да се съмнява в думите му. В момента обаче му бе студено и само искаше проклетия конник да се появи, за да го насече с меча си. Бяха чакали няколко часа и започваше да му омръзва.

А и му се спеше. Рицарят яростно тръсна глава.

— Тихо! — изсъска Селиан и Дак замръзна. В нощта отекнаха стъпки на кон, трак-трак-трак.

— О, кой е там? — рече Селиан с престорено състарен глас. Рицарят бе изумен от уменията му на артист. — О, Създателю! О, не, демон! Хора, помогнете!

Звукът от чаткане на копита спря. Дак усети някакъв неестествен хлад и косъмчетата по тила му настръхнаха. Любопитството започна да го изгаря. Нямаше ли да приближи този ездач?

Селиан явно също недоумяваше.

— Помоощ! — чу гласът му Дакавар. Обученият от елфите ловко се опитваше да докара тон на паникьосан човек, но който и да стоеше пред него, явно не лапваше въдицата.

„Номерът няма да мине“, отекнаха в ума на рицаря думите на стария абат. „Злият дух е твърде хитър за това!“

Дакавар не издържа и излезе иззад дървото. Селиан прокле и изтегли меча си, захвърляйки пръта, на който се подпираше, но рицарят не му обърна никакво внимание, а вместо това загледа втрещен към отвратителното привидение, което бе застанало на около петдесет метра от тях. Конникът наистина бе облечен в тъмни кожени дрехи, провиснали като спално облекло, а главата му изглеждаше като несъразмерно голям череп, около който като ореол се виеха демонични пламъци.

В ръцете си съществото държеше крива сабя, която въртеше във въздуха. Дакавар изтегли меча си и изрева:

— Ела тук, адска твар! Ела и опитай силата на меча ми!

Конникът отвори уста и избълва струя пламък във въздуха, сетне нададе пронизителен писък, пълен с някаква странна печал. После обърна коня си и се отдалечи в галоп.

— Стой тук! — извика Дакавар и се затича подир създанието, но бе безсмислено. След секунди то бе изчезнало от погледите им.

— Браво на теб! — викна зад гърба му Селиан. — Изплаши го и развали всичко!

Рицарят се обърна на пети към барона:

— Така ли? Всъщност то въобще не идваше! Планът ти не сработи, както абат Глиндрик предвиди!

Селиан извърна поглед от Дакавар. Знаеше, че рицарят е прав.

— Трябваше да опитаме да го убием без риск за живота на невинни — рече накрая червенокосият младеж.

— Сега рискът е много по-голям, докато той препуска — махна с ръка Дакавар, — но умният, обучен от елфите Селиан няма какво да слуша думите на абата, нищо, че онзи живее от години тук!

— Не живее от години — поклати глава Селиан, — не го ли чу? Сменил е стария абат, онзи е умрял от болест.

— Пак е бил тук повече от теб и знае повече за този ездач! — настоя Дак, ядно удряйки с меч по земята.

— Може, но аз не го харесвам. Има нещо нездраво около него.

— Оо, чудесно! Планът на великия елфически воин се провали и сега старецът е виновен.

Селиан стисна зъби, като преглътна дузина ядни отговора.

— Ами то така става — продължи Дакавар, — когато използваме долни тактики на същества, убиващи под сенките на дърветата.

Този път Селиан не издържа:

— Животът не е турнир, в който противникът ти идва и те поздравява преди битка, Дакавар. В него никой не се интересува от слава или мнението на другите, просто иска да оцелее.

— Спести ми елфическите си нравоучения! — изръмжа рицарят. — Следващият път ще послушаме абат Глиндрик и това е.

Селиан усети как кръвта му се вледенява при тези думи, но не можа да разбере защо.

— Ездачът е нападнал малко селце на северозапад от замъка — с мрачни вести ги посрещна абатът на вратата на малката крепостна стена. — Разбрах, че има трима убити. Вашият план се провали, барон Селиан.

Червенокосият усети как сърцето му се свива. Трима мъртви. Заради него.

— Може би следващия път трябва да оставите Първия рицар на Ралмия да ръководи мисията. Все пак той неслучайно е такъв — Глиндрик изпука с пръсти. — От друга страна, все пак имам и една добра новина. Графът се събуди и иска да ви види. Последвайте ме!

И абатът махна с ръка на двамата младежи, обръщайки се към замъка. Независимо, че слънцето изгряваше, сградата на рода Мандау изглеждаше студена и мрачна.

Като прокълната.