Пътят на Черния Рицар

Глава 5 Вой

След като дойде рано и с необичайна сила за земите на баронство Редклоу, зимата дори се усили и скоро барон Удроу благодареше на съдбата, че е успял да събере реколтата си така рано. Дакавар загуби първоначалната си радост от снега и скоро започна да се муси — натрупалата снежна покривка пречеше на тренировките му, а постоянния студ проникна в каменния замък като предател, който разваляше настроението на всички. Единственото, което разведряваше младия рицар бе Анлина, която бе винаги до него. Двамата се обичаха много и не мина много време преди Дак да поиска момичето за годеница. Тя, трогната, се съгласи веднага, а барон Редклоу ги благослови и им пожела късмет. Скоро старият благородник имаше и друг повод за радост — той получи писмо от сина си Селиан, с който той го уведомяваше, че е завършил своето обучение при елфите и се връща у дома. Анлина бе много щастлива от тази новина, за разлика от Дак, Макар и да честити вестта както на годеницата си, така и на Удроу. „Дано е станал по-малко досаден“, помисли си Дакавар.

Ала друг проблем възникна след няколко дни, проблем много по-сериозен от пълния с елфическа лъжемъдрост Селиан. Дакавар научи за нея в една студена утрин, докато се мъчеше да се сгрее с чаша чай, застанал пред пламъците на камината в трапезарията, заедно с барон Редклоу.

Закуската им бе прекъсната от разтревожен слуга, който съобщи на Удроу, че опръскан с кръв селянин иска да говори с него веднага. Баронът се намръщи, но каза на слугата да пусне селянина.

След минути в тронната зала влезе човек, облечен в мръсни кожени дрехи. По грубоватото му лице се стичаха сълзи, а едрите му ръце бяха оцапани с кръв.

— Ловецо Ходе! — възкликна барона, разпознавайки селянина — един от най-добрите ловджии в баронството, често носещ в замъка сочно еленско или тлъсто глиганско. — Какво е станало?

Дак отпи още една глътка от чая си и погледна клетника, възмутен от това, че се показва в такъв вид пред Редклоу.

— Моят голям син беше убит, господарю мой! — проплака Ходе и сърцата на барона и на младия му питомник се свиха от съчувствие.

— Огромни вълци, невиждани по тези земи, разкъсаха детето ми като зайче! — изви глас ловецът и вдигна окървавени ръце пред лицето си. — Не бях виждал такива чудовища! Вълци е имало и преди в баронството… — Ходе си пое дълбоко въздух, — но не и такива. Всъщност нашите, степни вълци избягаха от района, а тези, които не са избягали, намерихме мъртви, разкъсани от тези нови изчадия!

Дакавар усети как по гръбнака му полазват ледени иглички. Вълците понякога се биеха помежду си, но не беше нормално една глутница да разкъса друга. Това дори той, неизкушения от лов, го знаеше.

— Козината им е бяла като снега, който закри земята ни, а в устите им няма зъби, а висулки, като на изчадия на Прокълнатия… — продължи Ходе. Това още повече привлече вниманието на Дак и тялото му се изпъна като тетива.

— Може би не като — младия рицар се изправи на крака, — може би наистина става дума за изчадия на Прокълнатия. — Дакавар стисна челюсти. — Вашият син ще бъде отмъстен, ловецо Ходе. Моят меч ще отнеме живота на чудовищата, които са го погубили.

— Ти нямаш опит в лова, Дак — барон Редклоу проговори зад гърба му, — а това е много различно от турнирите с контета като де Малвил или Левонтес.

— Мога да се справя, чичо Удроу — вдигна брадичка Дакавар, — мой дълг е да защитя хората в баронството.

Барон Редклоу го погледна изпод вежди.

— Така е, но това също е и мой дълг. Ще дойда с теб.

Удроу се изправи и пристъпи към Ходе:

— Можеш ли да ни покажеш къде се навъртат зверовете?

Ловецът кимна.

Час по-късно Дак и Редклоу бяха облекли броните си, а край тях Ходе бе събрал ловци от близките села — мъже с мрачни лица, въоръжени с лъкове и брадви. Бронята на барон Редклоу се състоеше от плътна плетена ризница и шлем, който предпазваше лицето и бе по-проста сравнена с бляскавото снаряжение на Дакавар.

Анлина изпрати със сълзи на очи баща и годеник:

— Пазете се! — извика девойката и целуна за прощаване Дак, а с Удроу се прегърна.

— Ще се върна довечера, скъпа, а до края на седмицата ще имаш палта от бели вълци! — обеща Дак и целуна подаръка на Анли, който носеше около врата си.

Яхнали коне, мъжете навлязоха в покритите със сняг степи, а в насреща им се изви свиреп вятър, който брулеше лицата им със сняг и ги заслепяваше.

Ходе обаче безпогрешно намираше правилната посока, сочейки на барон Редклоу мрачни свидетелства за думите си — огромни стъпки, отпечатани дълбоко в снега. Не се мина много време и на пътя им изникна труп на обикновен степен вълк. Животното лежеше изтърбушено в снега, очите му бяха изцъклени, езикът — изплезен, а от отворената уста се процеждаше струйка кръв.

Ходе слезе от коня си и приближи умрялото животно.

— Това е наш, създаден от Бога вълк — прошепна мъжът. — Опасно, но достойно животно. Убива за себе си и малките, никога от жестокост.

Ловецът премести лапата на вълка и я постави до огромния отпечатък в снега, показвайки значителните разлики в размерите на животните.

— Вижте колко различни са от изчадията на Прокълнатия — каза Ходе, стисна зъби и от очите му отново покапаха сълзи, които се заледиха на бузите му. — Никога в нашето баронство не са идвали такива животни, нито такава зима — простена Ходе. — С какво сме разсърдили Бога?

Вместо отговор, останалите мъже се размърдаха неловко.

— Аз ще убия изчадията — само каза Дакавар, но думите му бяха отнесени от силата на бурята.

Ходе се качи на коня си и групата отново пое на път. След половин час езда попаднаха на прясна диря от грамадните вълчи следи и още няколко убити степни вълка и два глигана, по чиито тела имаше дълбоки рани. Ала от труповете не липсваха части, което наведе на мисълта, че убийствата са за показност, а не за прехрана.

Дакавар стисна зъби от яд. Вече бе уверен, че става дума за нечисти сили. Врагът, който бе убил баща му най-сетне го бе намерил.

— Бъди спокоен — глухо рече Редклоу до него — и готов за всякакви изненади.

Младежът не отговори, яздейки мълчаливо след Ходе, но внезапно дирята изчезна.

— Това не е възможно! — извика безсилно ловецът, докато диво оглеждаше снежната повърхност около себе си. Снегът беше натрупал на преспи и макар да бе спряло да вали, вятъра разпръскваше снежинки и скреж в студения въздух.

— Не съм виждал такова нещо — промърмори друг от ловците, — сякаш са отлетели.

— Отлетели — лицето на барон Редклоу се изкриви в язвителна гримаса, — отлетели или…

Внезапно изразът на лицето му се смени:

— О, боже! Пригответе се за бой!

Но предупреждението дойде твърде късно. От преспите изригнаха дузина изчадия, смътно напомнящи вълци, огромни като телета, с усти, в които наместо зъби се редяха назъбени висулки, с бяла козина, сплъстена от натрупал скреж. Езиците им бяха изплезени в демонични усмивки, а очите им грееха с мрачна червена светлина.

Едно от чудовищата връхлетя Ходе, събори го от коня и прегриза гърлото му в движение. Кръв не рукна от раната, а плътта посиня сякаш измръзнала на мига.

Редклоу слезе от коня с учудваща за годините си пъргавина и с тесния меч помете едно от животните, скачащи към него. Звярът нададе смразяващ кръвта предсмъртен вой и се разпадна на купчина мръсен сняг.

Подплашена, кобилата на Дакавар се изправи на задните си крака и младежът тежко се изтърси на земята. Поредният леден вълк скочи към него, но младият рицар вдигна дългия меч пред гърдите си. Чудовището се наниза и превърна в още буци мръсен сняг.

Дак се изправи на крака, ловците също бяха слезли от конете си, надигнали брадви. Някои носеха арбалети и обсипваха глутницата със стрели, които отскачаха без да нанесат особени вреди.

— Това не е естествено — промърмори един от ловците.

Из преспите се бяха присъединили още от съществата, венците им с цвят на сурово месо стояха оголени, а от гърлото им излизаше клокочещо ръмжене.

— Капан на Прокълнатия — изруга барон Редклоу.

— В такъв случай ще му покажа, че ме е подценил изпращайки тези жалки помияри — В такъв случай ще му покажа, че ме е подценил изпращайки тези жалки помияри — Дакавар тръсна глава и нападна, въртящ огромния меч около себе си. Стъписани от атаката му, няколко от демоничните вълци се разпаднаха веднага, което окуражи ловците. Те успяха да свалят още два, а трети рухна, повален от оръжието на барон Редклоу.

Разгневени от дързостта на плячката си, чудовищата нападнаха с подновена сила и скоро един по един ловците издъхваха от тежки рани, оставайки Дакавар и Удроу да се бият сами. Младият рицар натрупа камара от мръсен сняг около себе си, а старият барон също не се представи зле. Вълците обаче бяха много, невъзможно много и постоянните им ухапвания, макар и по доспехите, взеха своя дан. Движенията на Удроу се забавяха, а по краката и лявата му ръка се появиха няколко кървящи рани. Дори младият Дак взе да се изтощава и усещаше крайниците си сковани. А вълците налитаха отново и отново.

Дакавар не разбра кога загуби сили и се свлече на колене. Доспехите му, които винаги го бяха защитавали, сега му се струваха тежки като олово и повличащи го към гроба му. Старият барон по някое време бе паднал и в стремежа си да го защити от вълкообразните демони младежът бе размахвал меча си с удвоена сила, което го измори и остави задъхан и безпомощен.

Вълците бяха платили тежък дан за дръзката атака, но бяха останали цели четири — повече от достатъчно за да свършат работата, за която без съмнение ги бе изпратил Прокълнатия.

— Не може да свърши така — изпъшка Дак, опитвайки се да се изправи и да надигне меча си. Ала бе твърде немощен и един от вълците захапа острието, изтръгвайки го от ръцете му, докато друг го блъсна с грамадната си четвъртита глава по гърдите, като го просна по гръб.

Леденият вълк стъпи победно с лапа върху корема на поваления младеж и приближи муцуна до лицето му. Дак усети как студен дъх облизва бузите му и ги покрива със скреж. Червените очи на вълка грейнаха и на рицаря му се стори, че чува глас:

Сега ще умреш…

Огромните челюсти се разтвориха и по висулките минаха леденостудени лиги, когато гладната паст на ледения вълк приближи гърлото на Дакавар.

В следващия миг главата на чудовището се търкулна настрана, а из оцелелите вълци като вихър премина силуета на мъж, загърнат в тъмнозелена роба с качулка, в чиито ръце мълниеносно се въртеше дълъг, леко закривен меч. Изненадани от появата на нов враг и уморени от сражението си с Дак и барон Редклоу, съществата бяха повалени бързо.

— Стой спокойно — малко преди да изгуби съзнания рицарят видя пред себе си лицето на мъжа с качулката…