Пътят на Черния Рицар

Епилог

Много векове по-късно

Лорд Дакавар бе шокиран. Момчето, което бе срещу него не показваше никаква реакция към тежките му удари. Проклетата елфическа броня, която в предишните дуели просто бе удължавала страданията на Алекс Джаспърс бе непробиваема, а този път болката и мраза от собствения му меч като че нямаха ефект върху потъналия в ярост младеж, който засипваше Рицаря на Смъртта с удари. А и мечът на момчето бе по-добър. С годините елфите се бяха научили да майсторят още по-силни оръжия.

Дакавар изстена, когато черното му острие се строши и едвам се сдържа да не извика от болка, щом Мечът на Дракона премина през тялото му.

Черния лорд се свлече на колене. Този път бе наистина победен. Алекс просто го бе надвил. Неговата омраза го бе защитила от черните руни на вече строшеното острие, а бронята го бе запазила цял.

— Прекалено добри оръжия ми даде, архимаг Санарос — задъхано каза Алекс, — бяхте прав. Дори „най-безполезното възможно хлапе“ успя да победи прехваления най-добър войн в Ралмия.

„Ах ти, нагло пале“, помисли си Дакавар. „Сега ще видиш милостта на моя повелител. Той няма да остави най-верния си рицар да бъде унищожен. И Селиан ме беше победил, но къде е той сега? А?“

— Още не, още не — меко рече Прокълнатия, играещ последната си игричка. Дакавар едвам се сдържа да не се разсмее. Като архимаг Санарос повелителят му бе стигнал нови висини в козните си.

Дакавар отдавна бе престанал да скърби за миналото си. То изгуби значение някъде на третия век от съществуването му като Рицар на Смъртта. Тогава Дакавар спря да вярва и в глупостите за светлина и мрак, елфи и орки и всякакви каузи. Важното беше господарят му да завземе Ралмия, а той да е до него, когато това се случи.

Следващите думи на злия дух обаче го изкараха от равновесие:

— Още не си го победил. Убий го — проехтя гласът на господаря му.

Дакавар се обърна към него, а червените му очи бяха разширени от изненада и покруса. Не можеше да стане така? Или…

„Ти ми обеща“, бяха думите на Ауганфил.

Момчето Джаспърс надигна меча си. Дакавар можеше само да го гледа безпомощен.

— Не, Алекс! — екна гласът на елфическата принцеса Лиянна. — Той иска да го направиш!

— Спомни си разказа на Клаус! — добави и морякът, който подобно на принцесата бе в ръцете на скуайърите му.

— Тишина! — скръцна със зъби Прокълнатия. Алекс въздъхна и хвърли меча си настрана.

— Не — каза той, — търсете си нов Рицар на Смъртта другаде, архимаг.

Значи Дакавар оставаше жив, ала не изпита радост от това. По-скоро го жегна срам. Това… дете му бе подарило живота.

Животът на чудовище.

Но всичко бе безсмислено, както можеше да се очаква.

— Ако не искаш да приемеш дара на безсмъртието — процеди Прокълнатия, — ще изпиташ милостта на смъртта.

И злия дух обсипа русото момче с отвратителните си червени светкавици, които го повалиха на пода и го накараха да закрещи от болка. Елфическата принцеса и моряка завикаха от безсилие.

Глупаци, замисли се лорд Дакавар, докато господарят му нареждаше закани към падналия. Нима са си мислели, че могат да спрат Черната Сянка? Та той беше непобедим.

Червените очи на Рицаря на Смъртта се спряха на Алекс. Младежът крещеше, а животът се изцеждаше от него като вода в пясък. Спомни си за скуайърите си, разкъсани от Ауганфил. Те бяха умрели по-бързо, но изглеждаха по същия начин.

Лорд Дакавар ги погледна. Празните им очни кухини бяха пълни с тъга.

„И Селиан вероятно е изглеждал така, когато го убих“, помисли Дакавар. „И Анлина.“

Очите му заблестяха.

В това време Прокълнатия вече привършваше с Алекс.

— А сега, младо зайче — почти гальовно изрече, — дойде времето да умреш.

Червените очи отново изстреляха гибелната си сила и Алекс нададе нов вой на неизразима с думи болка, докато магията на Прокълнатия изсмукваше живота от младото му тяло.

Дакавар погледна Прокълнатия. „Убий го“, спомни си шепота му, когато Рицаря на Смъртта бе повален. „Ти ми обеща!“, отекна в ума му и писъкът на Ауганфил, последван от въздишката на Алекс, когато бе захвърлил Меча на Дракона настрани.

До ръката на Дакавар.

Черния лорд си спомни, че така бе убил и Селиан.

Време беше да изравни нещата.

Ръката му сграбчи елфическия меч и той се изправи на крака, надигайки се зад господаря си, който продължаваше да погубва младежа с всепомитащите си светкавици.

„Този път време е ти да бъдеш изненадан“, помисли си Дакавар и заби Меча на Дракона в гърба на Прокълнатия.

Злият дух нададе неистов вой и залитна назад. Рицаря на Смъртта го подхвана почти нежно.

— Ще пътуваме до ада заедно, господарю мой — каза той подигравателно, усещайки как с живота на Прокълнатия изтича и проклятието, крепящо собственото му съществувание.

Около господаря му се издигнаха тъмни вихри, невидими за живите и Дак помисли, че всеки момент те ще обкръжат и него. Но не, около рицаря блесна ярка светлина и в един момент той се усети отново млад и красив, в златиста броня, шампион на Ралмия, а не на врага й.

Пред него стояха Анлина и Селиан, които му махаха с ръка, да отиде при тях.

Дакавар усети как цялото му същество се изпълва с невиждано щастие и за миг погледът му се отклони настрани, където младежът, който на практика го бе спасил се надигаше димящ и пушещ.

„Благодаря ти“, изпрати той мисълта си към него.

И му намигна.

Алекс видя как едното от червените очи на Рицаря на Смъртта проблясва като фар и разбра закачката.

Но Дак вече не гледаше нито към него, нито към тъмните вихри, завличащи повелителя му към някакво мрачно място.

Той се спусна в прегръдките на любимата си и усети Селиан на свой ред да прегръща и двамата.

Чуха се и гласовете на скуайърите:

— Бяхте невероятен, господарю Дакавар!

И след това потънаха в светлината.