Пътят на Черния Рицар

Глава 23 Кости и кръв

Абатът отново изпрати Дакавар и Селиан пред портата. Той водеше със себе си младо момиче, което трескаво се оглеждаше насам-натам. Беше притъмняло и всички в замъка спяха, което правеше каменното здание да изглежда мъртво и пусто.

— Вие пазете дамата, барон Селиан — даде указания Глиндрик. На фона на вечерния полумрак той стоеше над земята като черна сянка. — Лорд Дакавар отново трябва да издебне ездача и да влезе в дуел с него. Такова честно предизвикателство ще му даде нужните сили, за да убие огнеликия бандит.

— Без съмнение, преподобни — отговори лорд Дакавар. Този път сънят му се бе отразил добре и младият рицар се чувстваше готов да срази трол с един удар.

— Момичето също ще се върне живо и здраво от този поход — каза обученият от елфите, — а злият конник ще намери най-после покой в отвъдното.

Абатът погледна изпитателно червенокосия барон:

— Именно, именно — съгласи се и се усмихна, сетне погледът му се спря на лорд Дакавар. — Всичко се развива точно, както го предвидих. Желая ви успех.

Двамата младежи и селската девойка излязоха от предела на замъка и абатът затвори вратата зад гърба им.

Младият граф Мандау се гърчеше и пъшкаше в трескавия си сън, сякаш борейки се с тежката завивка, метната над тялото му като погребален саван.

Младият мъж изстена, когато вратата на стаята му се отвори и в нея влезе Глиндрик. Фигурата на абата изглеждаше огромна и черна, а очите му под качулката блестяха в тъмночервена светлина.

— Време ли е… за лекарството… — опита се да каже графът, но Глиндрик вдигна ръка. Съзнанието на болния избухна и личността на ездача обсеби немощното тяло, давайки му нездрава, болна сила. Прокълнатия приближи своето творение и надяна маската-череп на главата му.

— Приготвили са поредната девойка, чийто дух трябва да пратиш при мен, мой верен нощни ездачо — напевно рече злият дух, докато слугата му се надигаше от леглото. — Нападай смело! Ако противниците ти се появят, твоята ръка ще ги срази.

Ездачът кимна и огненият ореол лумна около маскираната му като череп глава.

Този път Селиан бе избрал много по-подходящо дърво, около което да направят капана.

— Няма да позволя да ти се случи нищо, мила — каза той на селското девойче, докато я връзваше с въже през кръста. — Стой мирна, когато огненоликия приближи, аз ще те издърпам при себе си. — И се обърна към лорд Дакавар. На фона на нощта рицарят изглеждаше не по-малко заплашителен от евентуалния им противник с рогатия си шлем и масивна броня, чийто златни орнаменти призрачно отразяваха бледата светлина на луната. — Ти се скрий зад дървото в огромната му хралупа, щом настане моментът, ще ти дам знак и ти ще нападнеш ездача.

— И ще го довърша — кимна рицарят. — Нямам търпение да приключа с това и да се върна при Анли.

Селиан се усмихна топло на Дакавар.

— Вижда му се края, Дак. — Той потупа по рамото приятеля си.

Рицарят кимна и се скри в хралупата, докато самия барон с котешка ловкост се покатери на дървото и се скри в листата.

Момичето, останало внезапно само на горската пътека, потрепери. Наоколо бе пълно мъртвило, не се чуваше нищо, освен самотното бухане на някоя сова, ловуваща в мрака.

Дакавар, скрил се в хралупата, усети как го полазват тръпки. Нямаше търпение да кръстоса острие с митичния конник, да го победи и да се върне у дома. Селиан беше прав. В тези битки нямаше нищо красиво, нищо рицарско. Ето го сега него, най-първият войн на Ралмия, дебнещ като чакал в горския мрак.

А и му бе мъчно за Анлина. Досега рицарят се беше старал да не мисли за нея, но напоследък споменът изгаряше съзнанието му. Искаше да прегърне своята любима, копнееше за дъха й, за гласа й. Какво ли прави тя сега?

Прибереше ли се вкъщи щеше да се ограничава само до рицарски турнири. И щеше винаги да е до съпругата си. Дойдеше ли наглия Прокълнат, просто щеше да го посече.

„Ами дракона…“, нашепна предателски глас в ума му.

Не, тръсна глава Дакавар. Драконът не би навлязъл толкова на юг в Ралмия.

А и може би абатът беше прав. Може би скоро щеше да е способен да победи немъртвото изчадие.

В този момент конникът се появи на пътеката. Момичето се разтрепери и завика за помощ, но Селиан, който наблюдаваше внимателно какво става, не бързаше.

— Още не… — сви устни баронът, макар сърцето му да се късаше от жал за паникьосаната девойка.

Конникът нададе писък и пламъци лумнаха от устата и очите му. Той вдигна сабята си във въздуха и препусна.

— Помощ — разкрещя се момичето, — помооощ!

Ездачът приближаваше. Ръцете на Селиан се свиха около въжето. Девойката пищеше. Сабята на конника се вдигна…

И Селиан дръпна с всичка сила момичето към себе си. Тя се озова в ръцете му на клона и въздъхна облекчено, а баронът извика:

— Сега!

Ездачът с лице на череп, унесен от силата на собствения си удар се срина от коня си и се изправи тъкмо за да види как иззад масивното дърво се появява образът на лорд Дакавар, висок, могъщ и с вдигнат меч.

Останал без зловещия си ездач, конят, който бе съвсем нормално животно, изцвили и се отдалечи в галоп.

Ездачът завъртя кривата си сабя и нападна. Дакавар посрещна удара му с масивния си меч, отби острието му и на свой ред атакува, като принуди опонента си с лице на череп да отстъпи назад.

Рицарят се изпълни с насмешка, когато установи, че с всеки следващ удар противникът му отстъпва все повече и повече. Това ли бе великия воин на Прокълнатия? Пешком, черният конник изглеждаше почти немощен и безсилно хриптеше.

Селиан внимателно наблюдаваше битката, притиснал девойката до себе си. Дакавар явно бе много по-силен от ездача, който залиташе назад под ударите му. Обученият от елфите се намръщи. Имаше нещо странно…

Когато демоничните съскания на конника се замениха с болезнените стонове на обикновен човек баронът разбра истината и очите му се разшириха.

— Дакавар, чакай! — извика той.

Но рицарят не чакаше. Острието му за пореден път се извъртя и изби сабята на противника някъде настрани, а после се заби в гърдите му.

Прободеният ездач потръпна и огънят около черепа…

— Какво… стана… — прошепна той, а черепът… не, маската се свлече настрани и разкри изпитото лице на граф Мандау.

— Не! — възкликна Селиан, спускайки се до Дакавар, а раненият младеж погледна двамата неразбиращо преди да издъхне.

— Баронът е бил ездач на мрака? — зяпна неразбиращо Дакавар.

— Бил е омагьосан — въздъхна Селиан — и ти… — притвори очи. — Ти го уби.

Дакавар отстъпи крачка назад, лицето му се изопна.

— Аз се бих с него, Селиан. Това е естественият ход на една смъртоносна схватка — прошепна рицарят.

— Нима не усети, че той е безсилен пред теб, Дак! — вдигна ръце баронът. — Извиках ти да изчакаш!

— О, така ли? — рицарят изръмжа. — Е, ами имай предвид, че докато ти се гушкаше със селската мома, аз бях зает да се бия с някой, който пускаше огън от очите си!

Девойката на дървото трепна от думите на рицаря.

— Огън, който така и не ни стигаше! — възпротиви Селиан. — Всичко е било постановка за… — За какво? Баронът не можеше да се сети.

— За кое, Сел? Да задиряш местните моми? — Той посочи девойката, която слизаше от клона: — Е, ами твоя е!

— Остави я на мира! — възмути се баронът и се обърна към уплашеното момиче. — Девойче, върви си.

Момичето кимна уплашено и побягна през гората.

— Колко трогателно! — засмя се Дакавар. — Е, след като за пореден път се опита да омаловажиш това, че АЗ бях този който спря огнения ездач…

— Дак, не разбираш ли, че беше прекалено лесно, той не е бил пратен да те убие!

— Ааа, лесно беше за мен — прекъсна го рицарят. — Ти си стоя на клоните. За теб може би щеше да е трудно.

Червенокосият занемя.

— Дак — каза той, — този конник е бил една нещастна, прокълната душа…

— Ти и за Ауганфил каза същото. Знаеш ли както мисля аз? — Дакавар погледна брата на жена си в очите. — Мисля, че младият граф е почнал да се занимава с магия за да вземе властта в графството и тя го е покварила.

Селиан млъкна. Звучеше логично, наистина. И все пак болното момче бе изглеждало самотно, тъжно… не приличаше на някой, който по своя, свободна воля, се е оставил да го хванат бесове.

— Аз се връщам в замъка за да докладвам на абата станалото — прекъсна мислите му Дакавар, приведе се към мъртвеца и склопи очите му. — Жалко, че някой така млад си отива, но това трябва да е поука за тези, които се забъркват с такива неща.

— Дак, нещо в цялата история не ми допада — поклати глава Селиан. — Няма да дойда с теб.

— А къде ще идеш? — вдигна вежди рицарят.

— Отивам при елфите за съвет. Чакай ме в замъка Мандау докато се върна.

Дакавар помисли за миг, сетне кимна.

— Добре, но не се бави. Нямам търпение да видя Анлина.