Персепликуис

Глава 7 Смеещият се гном

Ариста извлече раницата си на студа. Трима прислужници и един войник — възрастен мъж с тъмна брада, който ѝ задържа вратата — предложиха да ѝ помогнат. Тя се усмихна и поклати глава. Раницата беше лека. Бе оставила зад себе си времената, в които мъкнеше по шест копринени дрехи, кринолин, корсети, колани и шапка — за всеки случай. Възнамеряваше да спи в пътническите си дрехи, свиквайки без почти всичко останало. Трябваше ѝ само робата. Вятърът метна сняг в лицето ѝ, заледявайки носа ѝ. Краката ѝ я уведомяваха за студа, но останалата част от снагата ѝ бе затоплена, защитена от проблясващата одежда.

В градината единствената светлина идваше откъм конюшнята, а ботушите на принцесата бяха самотни отговорници за шума.

— Ваше Височество? — догони я момче, внимателно държащо димяща чаша в двете си ръце. — Ибис Тинли ви праща това — то трепереше, облечено само в тънък вълнен плат.

Тя пое чашата.

— Благодари му.

Момчето се поклони неловко и се извърна да побегне обратно толкова бързо, че кракът му се хлъзна и то падна на едно коляно.

Чашата съдържаше чай, великолепно сгрял вледенените ѝ пръсти. Парата стопли и лицето ѝ, когато отпи. Ибис бе приготвил невероятни гозби за всички, отрупвайки цели две маси. Ариста само бе хвърлила бегъл поглед към чиниите. Беше твърде рано. Принцесата закусваше рядко. Стомахът ѝ се нуждаеше от разсънване, преди да заработи. А и тази утрин мисълта за храна бе непоносима. Стомахът ѝ се свиваше на топка. Знаеше, че после щеше да си плати, задето е пропуснала храната. Някъде по пътя щеше да съжалява, че не е сложила нищо в уста.

Конюшнята миришеше на влажно сено и конски тор. И двете врати бяха разтворени, любезно приканвайки вятъра, който подрънкваше с амунициите. Повеите му тормозеха фенерите и си отиваха през цепнатини в стените със свистене, сякаш ято врабчета се издигаха във въздуха на всеки няколко секунди.

— Аз ще взема това, Ваше Височество — предложи прислужник. Беше нисък, набит възрастен мъж с четинеста брада и килната настрана плетена шапка. Беше преметнал около врата си два оглавника, а на колана му висеше кука. Грабна раницата ѝ и отиде до колата. — Вие ще пътувате тук — каза ѝ той. — Приготвих ви удобно местенце. Взех възглавница от камериерката и три дебели одеяла. Стилно ще пътувате, да.

— Благодаря ти, но ще ми трябва кон и странично седло.

Прислужникът я изгледа с безизразен поглед, раззинал напуканите си устни.

— Но… Ваше Височество, дестинацията ви… е доста далеч оттук, не е ли така? А и времето е отвратително. Няма да искате да яздите кон.

Тя му се усмихна, сетне се обърна и закрачи по пътеката между отделенията. Тя бе тухлена, а подът бе от кал, но навсякъде имаше пръснати сламки. В края на помещението я очакваха дузина коне, размахващи опашки и пристъпващи от едно копито на друго. По ъглите имаше паяжини, в които също се бе заплела слама, така че те приличаха на гнезденца сред гредите. На един фут от пода стените бяха по-тъмни от останалата част — Ариста предположи, че това трябва да е най-високото ниво на натрупана тор. Несъзнателно спря пред едно отделение. Там бе прекарала нощта с Хилфред, където той я бе прегръщал, бе галил косата ѝ — бе я целувал. Сега мястото беше заето от красива сива кобила. Конят извърна глава и Ариста видя бяла муцуна и тъмни очи.

— Как се казва този?

Прислужникът привързано потупа хълбока на коня.

— Това момиче се казва Принцеса.

Ариста се усмихна.

— Оседлай ми я.

Ариста изведе Принцеса на двора. Прислужникът я последва с колата. Конете издишаха облаци мъгла. На стълбите на двореца се насъбра тълпа, увили се в тъмни наметала и вдигнати качулки. Разговаряха тихо и шепнешком, сбрани на малки групи. Някои плачеха. На Ариста ѝ напомняха погребение.

Познаваше много от лицата, дори и да не знаеше имената им.

Аленда Ланаклин стоеше до Денек, Ленар и Белинда Пикъринг, докато се сбогуваха с Моувин и Олрик. Моувин отметна назад глава, смеейки се на нещо. Не звучеше истинско — твърде гръмко, твърде пресилено. Белинда подсушаваше очите си с кърпа, дясната ѝ ръка стискаше с побелели пръсти ръкава на сина си. Аленда гледаше над тълпата, съумявайки да привлече вниманието на Майрън. Помаха му. Монахът преустанови галенето на двата кафяви жребеца, впрегнати в колата, за да махне колебливо в отговор.

Двама мъже, които Ариста не познаваше, разговаряха с императрицата. Единият носеше шапка с голямо перо, червено-черен жакет и моряшки шал. Другият се извисяваше над всички останали. Главата му навяваше асоциации с бъчва, огромна и плоска в двата края, с вертикални резки като дъски. Бе почти плешив, липсваше му едното ухо и имаше няколко грозни белега, един от които разцепваше долната му устна. Дебело безформено наметало се виеше около него. Ариста предполагаше, че просто е пробил една дупка в някой килим и е мушнал тиква. На колана му висеше огромна брадва, окачена в примка от сурова кожа.

— И да слушаш императрицата — казваше морякът. — Тя ще се грижи за теб, докато се върна.

На няколко фута от тях Ейдриън разговаряше с бежанец от Меленгар. Беше виконт, но не знаеше името му. Привлекателна млада жена притича, издигна се на пръсти и целуна Ейдриън. Виконтът я нарече Емералд.

Що за име е това?

Ейдриън я прегърна, вдигайки я от земята. Тя се закикоти. Левият ѝ крак се прегъна. Беше много сладка — по-дребна от Ариста, по-слаба, по-млада. Принцесата се зачуди дали той си имаше дузини подобни жени в Аврин, или тази Емералд е специална. Виждайки ги заедно, виждайки ръцете ѝ около него, наблюдавайки ги да се целуват, тя изпита празнина, сякаш в нея имаше бездна. Чувстваше болка, тежест притискаше гърдите ѝ. Наложи си да откъсне поглед. И след още една минута действително го стори.

Дванадесет коня и още два впрегнати в колата — общо четиринадесет — изчакваха в снега. На пет от конете седяха млади момчета, оръженосци, както ги наричаше Ейдриън, които трябваше да прислужват и да се грижат за конете. Ариста знаеше само имената им: Ренуик, Елбрайт, Бранд, Кайн и Майнс. Последното момче бе толкова дребно, че яздеше заедно с Кайн. Изчакваха изправени, опитвайки се да изглеждат сериозни и зрели.

Талигата, натоварена с припасите им и покрита с дебел насмолен брезент, се лиши от колелата си, които бяха заменени с плъзгачи. Свито на предната пейка, поглеждайки само нарядко към тълпата и намествайки качулката си с изражение на гневна отврата, стоеше джудже. Под рунтавите му вежди, плоския нос и намусената уста, брадата му показваше признаци на скорошно подрязване. Пръстите му разсеяно си играеха с нея по начина, по който език опипва мястото на липсващ зъб. Ръмжеше и се мръщеше, но тя не изпитваше никакво състрадание към него. За пръв път виждаше Магнус, откакто бе затръшнал вратата в лицето ѝ — по-малко от седмица, след като собственоръчно бе убил баща ѝ.

Ройс Мелбърн стоеше сам в снега. Мълчаливо изчакваше край портата, тъмното му наметало развяващо се леко на вятъра — малка сянка край стената. Само Ейдриън и Магнус изглежда го забелязваха — първият го държеше под око, а вторият постоянно хвърляше натам нервни погледи. Ройс не им обръщаше внимание. Главата му бе обърната към портата, града и виещия се път.

От двореца излезе Амилия, увила се в тежко вълнено наметало. Проби си път през тълпата и прекоси двора до Ариста. Под мишница притискаше намачкан пергамент. В ръцете си държеше нещо, което приличаше на къс бич.

— Това е за вас — каза тя, протягайки предмета, който сега Ариста разпозна като отрязаната половина от джуджешката брада, все още прилежно сплетена. — Запозната с тенденцията на Магнус да изчезва, Модина се погрижи да ви осигури малко коса.

Принцесата кимна.

— Благодарности. Къде е Гаунт?

— Идва.

Портите на двореца се разтвориха още веднъж и Дигън Гаунт пристъпи навън. Беше облечен в поръбена с кожа мантия, а на главата си носеше шаперон. Мантията бе с широки ръкави и се влачеше по земята, оставяйки диря в снега.

— Пристигна бъдещият император — прошепна Амилия, сетне добави: — Смяташе, че дрехите трябва да отразяват бъдещия му статус, освен това не искаше да му е студено.

— Ще може ли да язди така?

Преди секретарката да може да отговори, пред Гаунт притича паж, понесъл две огромни копринени възглавници и одеяло, които положи на капрата. Джуджето забрави брадата си и се вгледа във възглавниците до себе си с поредно свъсване.

— Няма да яздя до джудже. Разкарайте го — заяви Гаунт. — Ейдриън ще направлява колата.

Тъй като никой не помръдна, той добави:

— Не ме ли чухте?

Ариста се покатери на коня си, провеси крак на седлото и препусна към Гаунт. Спря животното си само на няколко фута от него, карайки Дигън да отстъпи назад. Взря се в него.

— Магнус е в колата, защото е прекалено нисък за конете. Напълно способен е да управлява талигата, нали така?

Джуджето кимна.

— Добре.

— Но аз не искам да пътувам с него.

— Тогава може да яздиш кон.

Гаунт въздъхна.

— Казаха ми, че пътуването ще е дълго. Не искам да го прекарам на гърба на кон.

— В такъв случай ще седиш до Магнус. Или — или.

— Току-що ти казах, че не искам да седя до джудже — Гаунт хвърли поглед към Магнус и сгримасничи. — И не ми харесва тона ти.

— На мен пък твоето твърдоглавие. Може да пътуваш до Магнус, да яздиш кон или да вървиш пеш. Но ние потегляме — тя вдигна глава и повиши глас. — На конете!

При командата ѝ всички се покачиха на седлата си. Изглеждайки вбесен, Гаунт се взираше в принцесата.

Ариста дръпна юздите и обърна кобилата си, за да се обърне към Модина, която държеше Али за ръка. Така Гаунт остана да се взира в задницата на коня.

— Кълна се, че ще сторя всичко по силите си, за да намеря рога и да го донеса колкото се може по-скоро.

— Зная — отвърна Модина. — Нека Марибор ви води.

Олрик и Моувин яздеха начело, макар кралят да не знаеше къде отиват. Бе изучавал много карти, но само три пъти бе напускал Меленгар. Никога не бе пътувал толкова далеч на юг и преди срещата не беше и чувал за Амбертън. Разчиташе, че някой ще му каже кога да завие — най-вероятно Ариста.

Пътуваха по Стария южен път, за който Олрик знаеше от картите, че отвежда чак до Тур Дел Фур, в южния край на Делгос. Докато минаваха през Адендал Дурат, пътят бе не повече от цепнатина, която прекосяваше скалистите планини, спускайки се от платото на Уоррик към равнините на Ренидд. Снегът бе навял преспи в прохода, така че на моменти им се налагаше да слизат и да помагат на конете, но иначе пътят оставаше проходим. Месеците редуване на слънце с мразовити нощи бяха стегнали повърхността с ледена корица, която пропукваше под подковите. Рожба на това редуване бяха и множеството ледени висулки по скалите. Зимата вече отстъпваше, дните ставаха по-дълги. И макар светът да бе погребан, дебелината на савана намаляваше.

Никой не беше изключително бъбрив през утрото. Гаунт и Магнус бяха особено тихи, отказвайки дори да признаят присъствието на другия. Дигън се беше омотал, само носът му се подаваше. Студът изглежда не притесняваше Магнус, който направляваше колата с голи ръце. Дъхът му заскрежаваше мустаците и остатъка от брадата, оставил ги в замръзнала гримаса на раздразнение.

Ройс и Ейдриън яздеха в края. Олрик не забеляза никой от двамата да говори. Ройс яздеше разсеяно, вдигнал качулка, поклащаш се, сякаш е заспал. Петте момчета бяха с тях. Често си шепнеха, какъвто навик имаха слугите. Морякът, когото наричаха Уайът, яздеше заедно с огромния си приятел. Олрик никога не бе виждал толкова едър мъж. Бяха му дали товарен кон, а краката му пак едва не опираха земята, стремената се влачеха. Уайът бе прошепнал някоя и други дума на гиганта в началото, но Елдън не бе казал нищо.

Единственият разговор, единственото нарушаване на хрупането на снега и задъханото дишане на животните, произтичаше между Майрън и Ариста. Не минаваше четвърт час без монахът да ѝ посочи нещо любопитно. Олрик бе забравил склонността на Майрън да се удивява от всичко — без значение колко е тривиално. Определи двадесетфутовите висулки по скалите като същинско чудо. Също така посочваше различни фигури в скалите — една от които се закле, че приличала на брадат човек. Ариста се усмихваше любезно, а веднъж дори се изсмя високо — момичешки смях, лек и безгрижен. Олрик щеше да се срамува да се смее така открито. Сестра му изглежда не се интересуваше какво мислят за нея околните.

Мразеше как бе поела командването на тръгване. Колкото и да се бе наслаждавал на Гаунтовото изражение, когато Ариста го бе гълчала, не му харесваше решителния начин, по който сестра му действаше. Ако само му бе дала време да предприеме нещо. В крайна сметка той беше крал. Императрицата предостави на Ариста правото да организира експедицията, но това не означаваше и да я води. Така и не бе изтъкнала задоволително обяснение относно присъствието ѝ. Бе предположил, че тя ще си седи тихо в колата, предоставяйки командването не него, но трябваше да се досети за развитието на нещата. Като се имат предвид действията ѝ в двора, учудващо беше, че още не е започнала да носи панталони.

Преди обед напуснаха тесния проход. Някъде по това време утринните облаци неохотно се махнаха от небето. На юг земята разкриваше великолепна гледка. В далечната долина Олрик зърна Ратибор. Градът не изглеждаше по-голям от палеца му и от това разстояние изглеждаше красив — сгушена долчинка в морето от гора и поле.

— Там — обади се Ейдриън, сочейки към блестяща река на изток. — Може да се види Амбертън — е, донякъде. Близо до река Бернум, където се извива. Виждате ли, земята се издига в три хълма.

— Да, това е — съгласи се Ариста. — Помня.

Принцесата погледна към небето.

— Няма да стигнем днес.

— Бихме могли да прекараме нощта в Ратибор — предложи Ейдриън. — Само на няколко мили е. Можем да стигнем по здрач.

— Ами, аз не… — поде Ариста.

— Ще се отправим към Ратибор — бързо заяви Олрик, карайки сестра си да го погледне изненадано.

— Просто щях да кажа — продължи тя, — че ако сега свием на изток, на сутринта ще сме много по-близо.

— Но там няма път — каза ѝ Олрик. — Не можем да бродим из заснежените поля.

— Защо не?

— Кой знае колко дълбок е снегът и какво има отдолу?

— Ройс може да ни намери път, него го бива в това — рече Ейдриън.

— Не, Ратибор е много по-добър избор — високо каза Олрик. — Ще си отпочинем добре, сетне призори ще поемем бързо и ще сме стигнали по обед.

— Но, Олрик…

— Чухте решението ми! — той пришпори коня си и препусна по пътя, усещайки очите им по гърба си.

До него прогърмяха копита. Очакваше това да е Ариста и мразеше спора, който щеше да последва, но нямаше да отстъпи. Олрик се обърна разгорещено и видя Моувин, развял коса. Останалите ги следваха на дванадесет фута, но вървяха в неговата посока. Позволи на коня си да забави ход.

— За какво беше всичко това? — попита Моувин, изравнявайки се в него. Конете влязоха в крачка.

— Нищо — въздъхна. — Просто се опитвах да ѝ напомня кой е кралят. Знаеш, тя забравя.

— Толкова много години, а тъй малко промени — тихо рече Моувин, отмятайки косата от очите си.

— Какво трябва да значи това?

Моувин само се усмихна.

— Лично аз предпочитам твоята идея. Защо да спиш на снега, ако можеш да получиш легло? Пък и бих искал да видя Ратибор. Беше в списъка ни, помниш ли?

Олрик кимна.

— Трябваше да видим и Тур Дел Фур.

— Да, но ще оставим това за друг път, тъй като сега е под ново ръководство и прочие — отбеляза Моувин. — Все още не мога да повярвам, че сме се отправили към Персепликуис. Това винаги е било голямата ни мечта.

— Още ли се надяваш да откриеш Тешлорския код?

Моувин се изкикоти.

— А, да. Аз щях да търся тайните техники на тешлорите. Още помниш това? Трябваше да съм първият от хиляда години насам, който щеше да притежава това знание. Щях да го пазя ревниво и да съм най-великият жив воин — Моувин хвърли поглед назад. — Сега нямам голям шанс за това. Дори и да ги открия, няма как да се сравнявам с Ейдриън. Той е отраснал с тях, а и е бил обучаван от майстор. Но тъй или иначе това беше глупава мечта. Момчешка фантазия. Нещата, които едно дете си мисли, преди още да е видяло окървавено острие. Когато си млад, мислиш, че можеш да сториш всичко. А после…

Той въздъхна и се извърна. Олрик забеляза ръката му за миг да се вдига към лицето, преди да се отпусне върху дръжката на меча. Само дето това не бе оръжието на Моувин.

— Не бях забелязал — каза Олрик, кимайки към хълбока му.

— Това е първият път, в който го препасвам — отдръпна ръка засрамено. — Толкова дълго чаках. Гледах как баща ми го носи — толкова красиво, толкова елегантно оръжие. Имаше моменти, в които си мечтаех за него. Исках да го подържа, да го размахам, да го чуя как пее за мен във въздуха.

Олрик кимна.

— Ами ти? — попита го телохранителят му. — Още ли проявяваш интерес към короната на Новрон?

Кралят изпуфтя и щеше да се изсмее, ако не беше иронията.

— Вече си имам корона.

— Да — тъжно каза Моувин.

Гласът на Олрик почти не се различаваше от шепот:

— Понякога цената на мечтите е тяхното осъществяване.

Тъкмо затваряха градските порти, когато пристигнаха в града. Ариста не познаваше стражника. Беше плещест мъжага с олисяващо теме, облечен в сурова кожа, който нетърпеливо им махна да влизат.

— Къде можем да намерим добро място за нощуване, добри ми човече? — запита Олрик, заобикаляйки с коня си пазача, който се зае да заключва портата.

— Акуеста. Ха! — изсмя се мъжът.

— Имах предвид тук.

— Зная какво имаше предвид — отвърна пазачът рязко. — Гномът има стаи, ако не се лъжа.

— Гномът?

— Това е странноприемница — обясни Ариста. — „Смеещият се гном“ — между Кралска и Знайна.

Стражникът я погледна любопитно.

— Благодаря — рече тя, пришпорвайки коня си. — Насам.

Вонята на урина и тор, която Ариста бе запомнила като характеризиращата миризма на Ратибор, бе заменена с тази на дим. Иначе градът не се беше променил особено от последното ѝ идване. Улиците се срещаха една друга под странни ъгли, принуждавайки постройките да приемат екстравагантни форми. Дъските, проснати над мръсотията, сега бяха покрити зад дебел пласт сняг. Зимата бе откраднала листата от дърветата и вятърът фучеше из празни улици. Само снегът помръдваше. Ариста очакваше зимата да разведри мястото и погребе мръсотията, но вместо това градът бе станал мрачен и пуст.

Сега тя яздеше начело. Зад себе си чуваше Олрик да ръмжи. Говореше прекалено тихо, за да чуе думите му, но тонът беше красноречив. Не бе доволен от нея — отново. Друг път би изостанала, извинявайки се за каквото е сбъркала, опитвайки се да го накара да се почувства по-добре. Но сега бе уморена, измръзнала и изгладняла. Искаше да се добере до странноприемницата. Чувствата му можеха да почакат докато отседнеха.

С приближаването на централния площад, тя се опита да държи очите си сведени, съсредоточавайки се в снега и стъпките на Принцеса, но не можа да се въздържи. Когато се намираха в средата на площада, очите ѝ загърбиха волята ѝ и погледнаха. Стълбът все още беше там, но въжетата ги нямаше. Мрачен и издължен, почти сливащ се с околностите, той неотменно напомняше за евентуална съдба.

Под снега има кръв, помисли си тя.

Дъхът ѝ секна, устната ѝ затрепери. Тогава забеляза някой да се изравнява с нея. Не знаеше дали е чула приближаването му или само бе усетила присъствието му, но внезапно Ейдриън се оказа на една ръка от нея. Не я погледна, нито заговори. Просто яздеше мълчаливо. За пръв път се отделяше от Ройс от началото на пътуването и тя се зачуди какво го е довело напред. Искаше ѝ се да вярва, че се е присъединил към нея, защото знае как се чувства. Бе глупаво, но мисълта я караше да се чувства по-добре.

Дъската над вратата на таверната бе посипана със сняг, но пак съумяваше да изглежда отблъскваща. Отвратително голямата уста, космати заострени уши и очичките на въпросния гном ги приветстваха.

Ариста спря, слезе от седлото и стъпи на прага.

— По-добре би било вие да останете тук, докато двамата с Ейдриън наемем стаи.

Олрик се изкашля и Ариста го видя да я пронизва с поглед.

— Двамата с Ейдриън познаваме града. Така ще стане по-бързо каза му тя. — Ти беше този, който искаше да дойдем тук.

Олрик се намръщи и въздъхна. Махвайки на Ейдриън да я последва, принцесата пристъпи в странноприемницата. Посрещна ги проблясваща жълта светлина и топъл въздух, ухаещ на мазнина и дим. Някакъв петнист помияр дотича до тях, опитващ се да им оближе ръцете. Ейдриън му пресече пътя към Ариста. Позволи кучето да опре предни лапи в бедрата му и го зачеса зад ушите, при което животното изплези език.

Кръчмата беше почти празна, само край камината се бяха свили двама — толкова различно от първото ѝ посещение. Взираше се към мястото, близо до средата на помещението, където някога един огненоглав младеж бе омайвал присъстващите.

Това беше мястото. Тук видях Емъри за пръв път.

Преди не бе мислила за това, но тази мисъл правеше помещението свято за нея. Усети ръка върху рамото си. Ейдриън я стисна леко.

Зърна Айърс зад бара да мие чаши. Носеше същата престилка с май същите петна. Не се беше бръснал ден или два, косата му бе разчорлена, а лицето влажно.

— Какво мога да направя за вас? — попита той, когато те се приближиха към него. Кучето просеше с лапи още внимание от Ейдриън.

— Бихме искали стаи — Ариста преброи на пръсти. — Ние сме петнадесет, значи може би четири? Стаите ви побират ли четирима?

— Да, обаче се плаща на двойка.

— Тогава искам седем стаи. Момчетата ще могат да спят в една стая. Имате ли свободни?

— Има, има. Само мишките са тук. Всички, дето се връщаха от празника, се източиха още преди седмици. Сега никой не пътува. Няма нужда да… — той замлъкна, вглеждайки се по-настойчиво в Ариста. Тесните му очички започнаха да се разширяват. — Вий не сте ли… вие сте… нали? Къде бяхте?

Засрамена, тя погледна към Ейдриън. Надяваше се да избегне това.

— Просто ще искаме стаи.

— Велики Мар! Наистина сте вие! — рече той, достатъчно високо, за да привлече вниманието на седналите край огъня. — Всички казваха, че сте умрели.

— Почти. Обаче на студа чакат хора. Можем ли да получим стаите? И имаме коне, които…

— Джими! Джими! Довлечи си задника, хлапе!

Луничаво момче, гърчаво като някой Диамант, притича от кухнята със сепнато изражение.

— Вън има коне. Заеми се.

Момчето кимна. Докато пристъпваше край Айърс, гостилничарят прошепна нещо в ухото му. Хлапето погледна към Ариста и устата му се отвори, сякаш някой бе прикачил тежест към брадичката му. Миг по-късно вече търчеше.

— Разбираш, че сме уморени — обърна се към гостилничаря тя. — Яздихме цял ден и трябва да станем рано сутринта. Просто искаме да прекараме нощта спокойно.

— Абсолютно! Но ще искате вечеря, нали?

Ариста хвърли поглед към Ейдриън, който кимна.

— Да, разбира се.

— Великолепно! Ще ви спретна нещо специално.

— Няма да е нужно. Не искаме да създаваме…

— Глупости — рече ѝ Айърс. — Ей, Ръсти! — викна той към двамата край огнището, които се бяха изправили и колебливо се приближаваха. — Тичай да кажеш на Инглъс да даде свинско.

— Свинско? — отвърна мъжът. — Как така ще ѝ сервираш пушено свинско! Бенджамин Брадък е отгледал първокласно агънце, дето го пази цяла зима и го храни като бебе.

— Мда, наистина сладко животинче — рече другият.

— Добре, добре, кажи му да го замъкне при Инглъс да го заколи.

— Колко ще платиш?

— Абе кажи му за кого е. Ако смее, нека дойде да иска пари от нея.

— О, това не е нужно — каза Ариста.

— Пазеше това агне за някакъв специален случай — с усмивка ѝ каза Ръсти. — Не виждам какво по-специално би могъл да очаква.

Вратата се отвори и влязоха останалите от отряда, отръсквайки снега от главите си и тропайки с крака. Веднъж намерил се вътре, Гаунт отпусна шлейфа на мантията си и отметна качулка, треперещ. Отправи се право към огъня и застана пред него с протегнати ръце, напомняйки на Ариста на гигантски паун.

Ръсти сръга приятеля си.

— Това е Дигън Гаунт.

— Велики Мар — рече Айърс, клатейки глава. — И само как е облечен, като крал. Той от вашата група ли е?

Ариста кимна.

— Чумата да ме тръшне — каза Ръсти, взирайки се сега към Ейдриън. — Този съм го виждал и преди. Това е шампионът на турнира, блъсна всички без Бректън, а него го пощади, щото не искаше да го убива — гледаше боеца с възхищение. — Щяхте да го повалите и него. Зная.

— Още кой е с вас? — запита Айърс, втрещен. — Наследникът на Новрон?

Ариста и Ейдриън се спогледаха.

— Стаите ни — къде са? — попита Олрик, отръсквайки качулка.

— Аз… ще ви ги покажа — гостилничарят грабна кутия ключове и пое по стълбите.

Докато се изкачваха по стълбите, Ариста хвърли поглед към мястото под тях и си припомни как бяха платили четиридесет и пет сребърни, за да спят там.

— Колко дължим за стаите?

Айърс спря, обърна се и се изкикоти.

Когато се изкачиха, той разпери ръце.

— Заповядайте.

— Кои стаи?

Айърс се ухили:

— Вземайте целия етаж.

— Колко? — попита Олрик.

Гостилничарят се изсмя.

— Няма да ви струва нищо. Не мога да ви взема пари. Ще ме обесят. Вие се настанявайте, а като стане готова вечерята, ще пратя да ви повикат.

Олрик се усмихна широко.

— Видя ли? Казах ти, че ще си струва да дойдем. Тук са много дружелюбни.

— За нея — рече Айърс, кимайки към Ариста, — всичко в града е безплатно.

Олрик се навъси.

— Това е много мило — рече тя, — но като се има предвид ситуацията ни, смятам, че пет стаи ще са достатъчни.

— Какво? Защо? — попита Олрик.

— Не смяташ, че трябва да оставим Магнус или Гаунт без надзор, не е ли така?

Ейдриън, Ройс, Майрън и Гаунт се настаниха в една стая. Уайът, Елдън, Магнус и Моувин заеха друга. Олрик настоя да получи самостоятелна стая, което остави Ариста също сама.

— Стойте колкото си искате — рече им Айърс. — Чувствайте се добре дошли да слезете долу пред камината. Ще изтъркалям най-добрата бъчонка и ще отпуша най-читавите бутилки. Ако решите да спите, ще пратя Джими да почука на вратите ви, щом месото стане готово. За мен е голяма чест да сте тук — последните думи изрече, взирайки се в Ариста.

Тя чу как Олрик въздъхва.

Уайът лежеше на едно от леглата, протягайки измъчените си мускули. Елдън седеше на отсрещното легло, отпуснал огромната си глава в ръце, опрял лакти на колене. Креватът се бе извил от тежестта. Уайът можеше да види въжетата, показали се под рамката. Елдън улови погледа на Уайът и му отвърна с тъжни, невинни очи. Подобно на Али, Елдън му имаше доверие. Усмихна се окуражаващо на едрия мъж.

— Спри! Не пипай това! — изкрещя Моувин и всички в стаята се обърнаха. Графът окачваше наметалото си при останалите мокри дрехи. Взираше се към Магнус, който бе протегнал ръка към меча на Пикъринг, окачен на таблата на леглото.

Магнус повдигна рунтава вежда и се навъси.

— Какво ви има на вас, хората? А нас наричате скъперници? Да не мислиш, че ще го набутам под ризата си и ще си изляза? Та той е висок колкото мен!

— Не ме интересува. Не го пипай.

— Прекрасно оръжие — каза джуджето, оттегляйки ръка, но очите му опиващи се от гледката. — Откъде го имаш?

— Беше на баща ми.

Моувин се приближи до леглото и взе меча си.

— Откъде го е взел?

— Това е семейна ценност, предавана през поколенията — Моувин държеше оръжието внимателно, сякаш беше наранено врабче, нуждаещо се от успокояване след бягството си на косъм от джуджето. Уайът не бе забелязал оръжието преди, но сега видя, че мечът е необичайно привлекателен. Семплотата му излъчваше елегантност. Линиите бяха съвършени, а металът на дръжката сияеше. Имаше едва забележими декорации.

— А как семейството ти се е сдобило с него? Рядко е човек да притежава такова острие.

— Предполагам някой от предците ми го е направил или го е поръчал.

От гърлото на джуджето се изтръгна презрителен звук.

— Това тук не е изработено от някой селски ковач, комуто мърляво хлапе е надувало меха. Това тук, момче, е изковано в огньовете под новолуние. Видът ти не го е докосвал от векове.

— Видът ми? Искаш да кажеш, че е джуджешки?

Отново презрителният звук.

— Ба! Не от моя род — или това острие е елфическо и то изящно такова — или аз съм голобрад.

Моувин го погледна със съмнение.

— Пее ли, когато разсича въздуха? Улавя ли светлината, пленявайки я в острието си? Не се затъпява, дори когато се използва като лопата и като брадва? Реже стомана? Разрязва други остриета?

Физиономията на Моувин му отговори. Графът бавно изтегли оръжието. Острието засия на светлината на фенера като стъкло.

— Да, това е елфическо острие, момче, оформено от камък и метал, потопено в жежкостта на земята и закалено в чистите води от Първородните, Децата на Феррол. Очите ми са виждали само още едно толкова красиво острие.

Моувин отново мушна меча в ножницата и се намръщи.

— Просто не го докосвай.

Уайът чу джуджето да мърмори нещо за отрязана брада, сетне Магнус отиде към леглото в другия край на стаята, където думите му вече не можеха да бъдат чути. Моувин все още държеше оръжието, прокарвайки пръсти по дръжката. Очите му имаха занесено изражение.

Бяха непознати за Уайът. За Моувин знаеше, че е меленгарски граф и близък приятел на крал Олрик. Бе чул, че е и добър мечоносец. По-младият му брат бил убит в бой преди няколко години. Баща му умрял наскоро — убит от елфите. Изглеждаше свестен. Малко раздразнителен, но читав. Но все пак беше благородник, а Уайът никога не си бе имал работа с такива, затова реши да бъде тих и внимателен.

Държеше под око джуджето и се зачуди за „неразбирателствата“, за които императрицата бе споменала.

Как все се забърквам в тези ситуации?

Бедният Елдън. Уайът си нямаше представа какво мисли едрият мъж за всичко това.

— Как си? — попита Уайът.

Елдън сви рамене.

— Ще слезеш ли да вечеряш или да ти донеса чиния?

Отново свиване на рамене.

— Той говори ли? — попита Моувин.

— Когато иска — отвърна Уайът.

— Вие сте моряци, нали?

Деминтал кимна.

— Аз съм Моувин Пикъринг — рече той, протягайки ръка.

Уайът я пое.

— Уайът Деминтал, а това е Елдън.

Графът огледа здравеняка.

— С какво се занимава на борда?

— С каквото си иска, бих си помислил — промърмори Магнус. Това предизвика колеблива усмивка у всички, включително и джуджето, което не го бе казало като шега.

— Откъде си… Магнус, нали? — попита Уайът. — Има ли джуджешка земя?

Усмивката на дребосъка помръкна.

— Вече не.

Определено бе изрекъл това като край на разговора, но Уайът продължаваше да се взира, а Моувин и Елдън последваха примера му.

— От север — планините на Трент.

— Хубаво ли е там?

— Гето — мръсно, претъпкано и безнадеждно — като всички места, в които позволяват на джуджетата да живеят. Доволен?

Уайът съжали, че изобщо е казал нещо. Настъпи неловка тишина, която бе нарушена от тропане по вратата и жизнерадостен вик:

— Вечерята е готова!

Тропване по вратата оповести вечерята и Ейдриън и Майрън бяха първите, изправили се на крака. Ройс, който седеше на неудобен дървен стол край прозореца, не помръдна. Бе се обърнал с гръб към тях, взирайки се в мрака. Може би елфическите му очи виждаха отвъд чернотата на стъклото, може би наблюдаваше хората на улицата или отсрещните прозорци, но Ейдриън се съмняваше, че той изобщо осъзнава съществуването на прозореца.

Ройс не бе изрекъл и дума след напускането на Акуеста. Когато се налагаше, общуваше с кимвания. Винаги бе тих, но това бе неприсъщо дори и за него. А още по-притеснителни от мълчанието бяха очите му. Ройс винаги оглеждаше пътя, клоните, хоризонта — неспирно бе нащрек за опасности, ала не и днес. Над девет часа крадецът бе яздил, без нито веднъж да вдигне глава. Ейдриън не можеше да определи дали партньорът му се взира в седлото или в земята. Можеше да го сметне за заспал, ако не бяха ръцете му, играещи си с краищата на юздите, извиващи ги с такава сила, че Ейдриън чуваше как кожата проскърцва.

— Ейдриън, донеси ми чиния от каквото сервират долу — каза Дигън, отпуснал се на леглото, взирайки се в тавана.

Още с влизането си Гаунт бе окупирал най-близкото до камината легло. Бе захвърлил мантията и шаперона на пода. Сетне се бе проснал на матрака, откъдето захленчи за болките си.

— И да е чисто месо — продължи Гаунт. — Да не ми домъкнеш сланина. Искам от хубавото. И искам черен хляб, ако имат — колкото по-черен, толкова по-добре. И чаша вино… не, нека е бутилка. И да е хубаво, да не е…

— Може би трябва да слезеш, за да си избереш желаното. Така няма да има грешки.

— Просто го донеси. Разположил съм се удобно — не виждаш ли, че тук ми е удобно? Не ща да се мешам с местните маймуни. Един император се нуждае от уединение. И в името на Новрон, вдигни ми дрехите! Трябва да ги окачиш, за да изсъхнат както трябва — изглеждаше замислен. — Хм, по-скоро трябва да е в името на моя предтеча. Или пък дори в мое име — усмихна се при мисълта.

Ейдриън подбели очи.

— Ще го кажа другояче. Сам си донеси храна или стой гладен.

Гаунт го изгледа заплашително и удари тъй силно по матрака си, че чак Ройс погледна.

— Каква полза от прислужник, който никога не върши нищо?

— Не съм ти прислужник. Аз съм твой… телохранител — неохотно каза той. Думата изглеждаше изтъркана. — Ами ти, Ройс? Да ти донеса ли нещо?

Ройс дори не си направи труда да поклати глава. Ейдриън въздъхна и се отправи към вратата.

Слизайки по стълбите, намери кръчмата натъпкана до пръсване. Предвид бройката, тълпата бе удивително тиха. Вместо да кънти от смях и гръмки разговори, в стаята се носеше тих шепот. Всички глави се обърнаха с очакване към него и Майрън. Бързо последва разочарование.

— Насам, господа — викна Айърс, разбутвайки тълпата. — Направете път! Направете път!

Ейдриън долови няколко промърморени фалшив рицар и турнирен шампион, докато Айърс ги съпровождаше към голяма трапеза в отделна стая.

— Не ги пускам тук, за да се храните на спокойствие — обясни Айърс. — Но не мога да ги изритам от странноприемницата. В крайна сметка трябва да живея в този град.

Уайът, Моувин, Магнус и Олрик вече седяха на масата пред празни чинии. Джими, сега издокаран в изпоцапана престилка, наливаше чаши. Държеше кана във всяка ръка и танцуваше около масата като жонгльор. Стаята представляваше малко помещение, придадено към кухнята. Една част от стените беше каменна — заедно с ъгловата камина. Дърво и мазилка оформяха остатъка. Трите прозореца бяха с вдигнати капаци.

— Нима всички те са се събрали, за да видят нас? — попита Майрън. Той поспря на прага, поглеждайки към тълпата, споделяйки тяхното удивление.

Ейдриън тъкмо бе седнал на трапезата, когато откъм затворената врата избухнаха гръмки овации. Олрик пресуши чашата си и я протегна към Джими, разклащайки я.

— Добре ли сте? Къде бяхте? — отекваха приглушени гласове. — Да не ви отвлякоха? Ще се върнете ли на поста си? Липсвахте ни. Ще изпъдите ли империята отново?

— Простете, мили хора, но днес пътувах много — казваше Ариста. — Много съм изморена и не мога да отговоря на всичките ви въпроси. Знайте следното: вече ги няма тираните, които някога управляваха империята. Сега — и за пръв път — властва императрицата, а тя е добра и мъдра.

— Срещали сте я?

— Да. Живях известно време с нея, идвам от Акуеста. Зли мъже я държаха като затворничка в собствения ѝ дворец и управляваха от нейно име. Но… тя се изправи срещу враговете си. Спаси живота ми. Спаси света от фалшивата империя. Сега строи истинския наследник на Новронската империя. Покажете ѝ доверието, което указахте на мен — и ви обещавам, че не ще бъдете разочаровани. Сега, ако ми позволите, много съм гладна.

Ликувания. Аплодисменти.

Вратата се отвори и Ариста пристъпи вътре. Затвори, сетне опря гръб в дъските, сякаш барикадираше помещението с тяло.

— Откъде се взеха всички те?

— Слуховете се разпространяват — засрамено отвърна Айърс. — Трябва да се връщам зад бара. Не мога да оставя тълпата твърде дълго без нещо да наквасят гърла.

Докато Айърс излизаше, Ейдриън зърна Майнс и останалите момчета да стоят пред прага. Той им махна да влязат. Петимата влязоха в стаята и застанаха до вратата — страхуваха се да пристъпят напред.

— Дойдоха в стаята ни и ни казаха, че долу имало храна, сър — каза Ренуик на Ейдриън. — Но не знаехме къде да идем.

— Седнете на масата — отвърна Ейдриън.

Всички момчета реагираха по еднакъв начин — със смесица от удивление и страх.

— О, няма да се храним заедно със слугите — каза Олрик, карайки момчетата да спрат.

— Има достатъчно столове — изтъкна Ариста.

— Конярчета? Погледни ги. Не само са слуги, но са и деца. Все трябва да има къде да се нахранят.

— Всъщност, ако ми позволите… — заговори високо Ейдриън, изправяйки се и хващайки Майнс, който тъкмо понечваше да се изсули от стаята. — Тези млади хора — продължи боецът, сочейки към Елбрайт, Кайн и Брад — помогнаха за вдигането на хората от Акуеста, които отвориха вратите на армията ви. А Ренуик — Ейдриън посочи към най-възрастния сред момчетата — ми оказа неизмерима помощ като мой оръженосец, докато се преструвах на рицар.

— И все още съм, сър. Не ме интересува какво говорят останалите.

Ейдриън му се усмихна.

— Той също така се сражава в двора на двореца и бе един от първите, озовали се в тъмницата, ако не се лъжа. А този млад мъж — продължи, държейки гърчещото се момче с две ръце — е Майнс. Това дете, както го нарекохте, бе избрано лично от императрицата и изигра ключова роля в свалянето на Етелред и Салдур. Без него сестра ви, Ройс, аз и дори императрицата щяхме отдавна да сме мъртви. О, също така вие и Моувин. Не е лошо като за конярче. Не са ли заслужили с всичко това място на трапезата?

— Да, разбира се, разбира се — бързо рече Олрик, изглеждайки леко засрамен.

Трътлеста жена с къса коса и увиснали бузи пристъпи откъм кухнята, понесла тава с печено агне. Облеклото ѝ се състоеше в сива вълнена рокля и престилка със задължителните петна.

Тя се приближи до масата и рязко спря, оглеждайки присъстващите с разочаровано — дори раздразнено — изражение.

— Трима липсват — рече тя. Пискливият ѝ глас напомни на Ейдриън за скърцаща врата.

— Ще занеса чиния на Ройс. Той… не се чувства добре — обясни Ейдриън.

Ариста го погледна косо.

— Можеш ли да го оставяш сам?

Ейдриън кимна.

— Така мисля. Пък и ако е решил да направи нещо, кой може да го спре.

— Елдън също ще остане в стаята си — вметна Уайът. — Не обича тълпите.

Готвачката кимна. Огромните ѝ гърди, очертани от престилката, увиснали над ръба, заплашваха да блъснат димящото агне. Никой друг не заговори. Накрая тя запита:

— А къде е оня негодник Дигън Гаунт? Не мога да си представя да пропусне безплатна вечеря.

— Негодник? — изненадано каза Ейдриън. — Мислех, че е герой в Ратибор.

— Герой?

Той кимна.

— Да, местно момче, което се отправило да търси щастие, станало пират, а когато се върнало, повело местното освободително движение.

От гърлото на готвачката се изтръгна кикотене. Тя постави тавата и започна да разрязва месото.

Всички се спогледаха.

Уайът сви рамене.

— Не съм запознат с биографията му, но пират не е бил. Това зная.

Готвачката отново се засмя. Този път вдигна ръка пред устните си, което не позволи на кикота да излезе — той трябваше да се задоволи да разклати раменете ѝ.

— Ще споделиш ли шегата, та да се посмеем и ние? — попита Олрик.

— Е, не ми е работата да пръскам слухове — рече тя и артистично прехапа устна. Ръцете ѝ се забавиха и спряха. Вдигна глава и широка усмивка блъсна месестите бузи настрана.

— Добре, ето какво — рече тя, снижавайки глас. — Отраснах само няколко врати от Гаунт — на улица Дигън. Знаете ли, че майка му го е нарекла така, защото това била единствената дума, която можела да чете, виждайки уличната табела толкова години подред?

След като устата ѝ сега работеше, ръцете също не оставаха по-назад, раздавайки порции, без да се интересуват от разлятата мазнина.

— Както и да е. Та майка му и моята бяха близки, а сестра му, Миранда, ми беше най-добрата приятелка. Тя беше много добра, обаче Дигън — даже като момче си беше истински демон. Държахме се настрана от него. Беше отвратително дребно негодяйче. Непрекъснато го хващаха да краде — и то не защото имаше нужда. Тъй де, не одобрявам кражбата, обаче да дигнеш самун хляб от Бриклин, с който да зарадваш майка си, когато дъртакът се е обърнал, е едно. Не казвам, че е правилно, ама съм склонна да го пропусна.

— А що се отнася до Дигън, той строши прозореца на антикварния магазин, та да вземе порцелановия заек, дето му е грабнал окото. Всички го знаят, че не е читав. Вижда се по начина, по който магазинерите не го изпускаха от поглед или го пъдеха още от прага. Те надушват тези като него.

Точно тогава влетя Айърс.

— Джими, иди до килера да дотъркаляш нова бъчонка. Старата вече я пресушиха.

Момчето остави каните и изтича към кухнята. Гостилничарят се взря в готвачката.

— Не досаждаш на хората, нали, Белла? Тя притеснява ли ви?

— Ни най-малко — отвърна Ариста и всички глави кимнаха.

— Тъй да си и остане. Тя обича да дрънка.

Белла премигна невинно.

Появи се Джими, търкаляйки бъчонка от кухнята.

— Още колко имаме? — запита гостилничарят.

— Четири.

Айърс се навъси.

— Още трябваше да поръчам, ама кой да се сети…

Посочи към вечерящите и сви рамене. Сетне изтъркаля бъчвата навън. Белла изчака за момент, взирайки се във вратата. Сетне усмивката изпълни лицето ѝ и тя продължи.

— Да добиете представа колко зле бяха нещата с Дигън, той дори получи посещение от ЧД, предупреждавайки го да престане. Естествено, той не го стори, но някак все се измъкваше безнаказан. Двете с Миранда си говорехме как хлапето сякаш е омагьосано. Но след смъртта на майка си се забърка в истински неприятности. Аз не съм била там, но се носеха слухове — и това изглежда точно като типа нещо, което тоя идиот би сторил — че се напил и изнасилил Клара, дъщерята на свещаря. Е, та нейният старец имал връзки. Не само, че бе любимият търговец на камерхера, но и племенникът му беше в ЧД.

— ЧД? — попита Майрън. — Не разбирам.

— ЧД — Черният диамант — обясни Моувин.

Майрън все още изглеждаше объркан.

— Няма много писано за тях — рече Ейдриън. — Черният Диамант е изключително мощна гилдия на крадци. Контролират цялата нелегална дейност в града, точно както грънчарската гилдия контролира търговията с грънци.

Монахът кимна. Готвачката отново бе застинала, държейки парче агнешко между два мазни пръста, изчаквайки, сякаш тялото ѝ не можеше да се движи, ако устата ѝ беше в покой.

— Съжалявам, моля те, продължи — каза Майрън. — Историята е чудесна.

— Ами… — продължи тя, поставяйки парчето в чинията на монаха тъй немарливо, че едва не я прекатури. — Помня, че тогава по улиците имаше патрули. Бяха много гневни и крещяха, че ще го обесят, само дето тъй и не намериха Дигън. Оказа се, че бил отвлечен същата нощ близо до пристанището. Не знаели кой е, просто им трябвал екипаж. Както казах, сякаш е омагьосан.

— Следващата част я зная от достоверни люде. Няколко години по-късно корабът му бил нападнат от пирати. Убили целия екипаж, ама наш Дигън пак някак оцелял. Кой знае как го е сторил? Вероятно ги е убедил, че знае къде е заровено някакво съкровище. Ама пак се измъква. Някои казват, че буря опустошила пиратския съд и Гаунт отново се оказал единственият оцелял. Туй може да изглежда прекалено голям късмет, ама за Дигън не изглежда толкова необичайно. Та оказва се той в Делгос и пак се забърква в неприятности. Пак си подкарва своето, този път краде от търговските семейства в граничните села. Вече със сигурност ще го екзекутират, обаче тогава той вади най-голямата приказка.

— Казва, че вземал пари, за да осъществи мечтата си да освободи малкия човек изпод ботуша на аристокрацията. Представяте ли си? Дигън Гаунт — човек на народа. Ама от тези приказки извлича полза. Хората на полуострова мразят монархиите. Така че не само го пускат, ами му и дават пари за каузата! Това само му раздразва апетита, та той решава да продължи маскарада. Обикаля навсякъде, държи речи и събира пари. Веднъж го чух да проповядва в Колнора. Всъщност го биваше — крещеше за свобода, тропаше по подиума и се потеше. И сетне, естествено, пуска шапката. Но тогава…

Тя спря да говори, мъчейки се да откъсне съпротивляващ се къс месо.

— Но тогава? — подкани я Олрик.

— О, съжалявам — каза тя. — Някак преминава от пътуващия цирк към ръководене на армия — и то успешно! Това си е странно! Едно е да си…

Тълпата отвън заръкопляска и миг по-късно вратата се отвори, пропускайки Дигън в стаята. На лицето си революционерът имаше неодобрително изражение.

— Започнали сте сервирането без мен?

Никой не отговори. Готвачката събра устни и продължи да сервира мълчаливо. Дигън се настани и зачака нетърпеливо. Всички се взираха в него, докато накрая той не се огледа, раздразнен.

— Какво?

— Много е вкусно — рече Уайът, сочейки към месото в чинията си.

— Благодаря — каза готвачката.

— Ако наистина е така, това ще е първият път, когато на това място се е сервирало нещо, ставащо за ядене — промърмори Гаунт. — Побързай, жено!

Готвачката, която в този момент седеше зад него, направи „видяхте ли какво имам предвид?“ физиономия, пускайки месо в чинията му.

— По кое време ще ставате утре? — попита тя. — Ще искате закуска, нали?

— Ще тръгнем рано — рече Ариста. Улови погледа на брат си. — Нали така, Олрик?

— Да, призори — рече той. — Закуската трябва да е готова преди това. Нещо топло, надявам се.

— Като гледам каква печалба му докарахте, Айърс и елен ще ви избракониерства, ако искате. Естествено, той няма да е много на кеф, че си тръгвате утре. Убедена съм, че се е надявал да поостанете поне седмица.

— Бързаме — обясни Ариста.

Белла изглеждаше, сякаш ще каже още неща, но тогава вратата към кръчмата отново се отвори.

— Белла, стига си ги притеснявала. Не ти плащам да дърдориш. Имам поръчки за храна. Пет яхнии и една орачова гозба.

— Добре, добре — викна тя в отговор. Направи реверанс на гостите и се втурна към кухнята.

Махнеше ли се сиянието от камината и лунната светлина, стаята можеше да се определи като тъмна. Навън вятърът навяваше сняг срещу постройката. Ройс дочуваше приглушените гласове на вечерящите, долитащи между дъските. Разместването на столове, дрънченето на чаши — бе чувал всичко това и преди.

Очите му се спряха на уличния ъгъл отсреща. Виждаше началото на алеята между кожарницата на Ингерсол и сребраря. Точно това бе мястото — точно този ъгъл.

— Оттам идвам — рече той на празната стая, думите му замъглявайки прозореца.

Помнеше нощи като тази — студени, ветровити нощи, когато не можеше да заспи. Повечето от тях спеше в бъчва със слама, но когато ставаше наистина студено — типът мраз, който убива — той се покатерваше в плевните и се промъкваше между овцете. Това криеше опасности. Фермерите винаги бяха нащрек. Неканените гости биваха неизменно определяни за крадци.

Тогава бе само на осем, може би на десет. Замръзваше, краката и ръцете му бяха станали безчувствени, а бузите му горяха. Бе късно и той се промъкна в конюшнята на Легендарна. Задната част бе преградена в импровизирана ясла за четири овце. Бяха се свили като огромно вълнено легло, хълбоците им се повдигаха като дишащи възглавници. Ройс внимателно се бе промъкнал по средата, усещайки топлината на телата им и меката вълна. Пробляха при появата му, но имаше достатъчно място, така че изтърпяха присъствието му. След няколко минути потъна в сън.

Фермер с вила бе придружил събуждането му. Замахът едва не прободе стомаха на Ройс. Той се бе превъртял, пресрещайки върховете с рамото си. Крясъкът му бе пръснал овцете, които се замятаха. В суматохата бе успял да избяга на снега. Беше късно. Все още беше мрачно, а кръвта се стичаше по ръката му. Още не бе открил каналите и нямаше къде да отиде. Бе се върнал в бъчвата на ъгъла и отново се покатери вътре, покривайки се с колкото се може повече слама.

Помнеше, че онази нощ в Гнома някой свиреше „Ингеналските дами“ на цигулка. Слуша ги цяла нощ: хората пееха, смееха се, чукваха се — стоплени, безопасни и щастливи, докато навън той трепереше и плачеше. Пронизваща болка пламтеше в рамото му. Парцалите му се бяха вкоравили със замръзването на кръвта. Тогава започна да вали сняг. Бе почувствал снежинките по лицето си и си беше помислил, че ще умре тази нощ. Бе толкова сигурен в това, че се беше молил — това бе първият и последен път, в който се обръщаше към боговете за помощ. Споменът беше тъй ярък, че почти подушваше сламата. Спомни си как лежеше там, треперейки, стиснал очи, шептейки към Новрон, молейки се да бъде спасен. Молеше се, напомняйки на бога, че е още дете — момче — само дето знаеше, че това е лъжа. Не беше момче — момчетата бяха човеци.

А Ройс не беше човек — не изцяло. Той беше мир, мелез, нечистокръвен.

Знаеше, че Новрон не ще му помогне. Новрон и баща му, Марибор, бяха боговете на човеците. Защо им е да се вслушват в думите на един елф — мразено зверче, което собствените му родители бяха захвърлили на боклука? Но той бе продължил да се моли за живота си. Тъй като не приличаше на елф, Новрон можеше и да не забележи, мислеше си младият Ройс.

Точно там, на онзи ъгъл, Ройс се бе молил да остане жив.

Описа кръгче на стъклото с пръста си.

Винаги я беше помнил като най-кошмарната нощ в живота си — бе сам, ужасѐн, умиращ. И толкова се бе радвал на следното утро, че още е жив. Умрял от глад, тресящ се от студа, вкочанен от неудобната поза, с треперещо рамо, но по-щастлив от всеки на света.

Ето ме тук, на топло в „Смеещият се Гном“, а бих дал всичко, за да се върна в онази бъчва.

Проскърца дъска и Майрън влезе тихо. Монахът се поколеба на прага, сетне прекоси стаята и приседна на леглото, близо до Ройс.

— И аз седях с часове — заговори Майрън. Гласът му почти не се отличаваше от шепот. — Спомнях си неща… места и събития, добри и лоши. Виждах нещо, което ми напомняше за миналото… и исках да се върна назад. Щеше ми се нещата отново да бъдат както преди, дори и ако това означаваше болка. Само дето не можех да заобиколя стената. Знаеш ли какво имам предвид под стената?

Ройс не отговори. Майрън нямаше нищо против.

— След опожаряването на абатството, никога не се почувствах цял. Част от мен бе изчезнала — дори повече от половината. А останалото бе изгубено, сякаш не знаех къде се намирам или как да се върна.

Ройс се взираше. Дишането му се бе ускорило, без да разбира защо.

— Опитах се да намеря начин да продължа. Виждах познати следи по пътя, който бе животът ми, но зад мен винаги се издигаше стена. Знаеш ли какво имам предвид? Първо се опитваш да се изкатериш, преструвайки се, че нищо не се е случило, но тя е прекалено висока. Тогава се опитваш да я заобиколиш, мислейки си, че можеш да поправиш нещата, но тя е прекалено дълга. Объркано я удряш с ръце, но нищо не става, ти се уморяваш и сядаш и я гледаш. Взираш се, защото не можеш да се насилиш да я загърбиш. Това би означавало, че се предаваш, че ги изоставяш.

— Но няма път назад. Само напред. Невъзможно е да си представиш причина да продължиш напред, но не това е причината да се откажеш. Истинският страх — ужасът, който те държи прикован — е, че може да допуснеш грешка.

Ройс потръпна. Сякаш Майрън се ровеше в сърцето му, разтваряйки запечатани шкафове и дръпвайки заключени чекмеджета. Изгледа монаха със смразяващ поглед. Ако беше куче, в момента щеше да ръмжи, но Майрън не забелязваше.

Дребният монах продължи.

— Наместо страст изпитваш съжаление. Наместо усилие си потопен в спомени. Потъваш в нищото и сърцето ти се удавя в отчаяние. Понякога — обичайно нощем — болката е физическа, едновременно остра и тъпа. Мъката е непоносима.

Ройс се протегна и сграбчи китката на Майрън. Искаше монахът да спре — трябваше да спре.

— Чувстваш, че нямаш избор. Обичта ти към тези, които вече ги няма, те кара да се вкопчваш в спомена за тях и болката от загубата им. Чувстваш, че да сториш нещо друго би означавало да се покажеш нелоялен към тях. — Майрън докосна с другата си ръка тази на Ройс и я потупа. — Макар идеята да продължиш първоначално да изглежда немислима, рано или късно трябва да си зададеш следния въпрос: как биха се чувствали те, знаейки, че ти се измъчваш заради тях? Това ли биха искали? Това ли би искал да сторят на твое място, ако ролите бяха разменени? Ако ги обичаш, трябва да загърбиш болката си и да живееш. Другото би било себична злина.

Ейдриън отвори вратата и едва не изтърва чинията. Пристъпи колебливо.

— Наред ли е всичко? — попита той.

— Разкарай го, преди да съм го убил — процеди Ройс през стиснати зъби. Гласът му беше неспокоен, очите напрегнати.

— Не можеш да убиеш Майрън, Ройс — рече той, бързо издърпвайки монаха настрана, сякаш е сварил дете, което си играе с дива мечка. — Все едно да убиеш кученце.

Ройс не искаше да убива Майрън. Откровено не знаеше какво иска — освен монахът да млъкне. Думите му го бяха наранили, защото бяха истина. Не бяха приблизителни. Словата бяха разкрили най-съкровените му мисли, сякаш прочитайки ги, излагайки ужаса му на светло.

— Добре ли си, Ройс? — запита Ейдриън, все още придържайки Майрън до себе си. Тонът му бе внимателен, нервен.

— Ще се оправи — отвърна вместо него Майрън.

Петте момчета и Майрън бяха напуснали трапезата, малко след това последвани от Ейдриън и Уайът, които отнесоха чинии за Ройс и Елдън. Олрик, натъпкал се до пръсване, разхлаби колана си, но не се надигна. Отпусна се на стола усмихнато, а Айърс донесе нова бутилка вино, полагайки я на масата пред тях. За пръв път от началото на пътуването се чувстваше добре. Това беше друго нещо. Можеше да види същото изражение и в очите на Моувин. Такава бе мечтата им — да яздят до изтощение, изследвайки, откривайки странности, а вечерта да се разположат в местната странноприемница с богата гощавка и нощ на веселие, пиене и песни. Най-накрая безгрижните дни — някога откраднати от него — се завръщаха. Шанс да гребе от живота с пълни шепи.

— Най-добрата ми реколта — гордо каза Айърс.

— Много любезно от твоя страна — рече Ариста. — Но ние трябва да поемаме на път рано сутринта.

— Не е учтиво да обиждаш домакина така, Ариста — каза Олрик, усещайки как ръцете ѝ се опитват да удушат мечтата му.

— Не… Олрик, не може да пиеш цяла нощ и да поемеш рано на път.

Той се навъси. Ето защо тя никога не бе присъствала в плановете му.

— Човекът иска да ни почете. Ако си уморена, иди си легни.

Ариста изпуфтя и захвърли салфетката си на масата, преди да се оттегли.

— Сестра ти не е доволна от теб — отбеляза Гаунт.

— Чак сега ли забеляза? — отвърна Олрик.

— Да го отворя ли?

— Не знам — промърмори Олрик.

— Би било най-добре да я послушаш — каза Дигън.

— Какво?

— Само имах предвид, че тя командва. Не искаш да се открояваш. Виждам защо се страхуваш от нея и ти съчувствам, повярвай ми. Видя как се държа с мен на тръгване — но какво можем да сторим? Цялата власт е у нея.

— Не тя е начело — изръмжа Олрик. — Аз съм.

Погледна към Айърс.

— Отвори бутилката, добри ми човече, и наливай щедро.

Гаунт се усмихна.

— Изглежда съм ви преценил погрешно, Ваше Величество. Оказва се, че това напоследък ми е станало навик. Вземете например Магнус.

Олрик предпочиташе да не го прави. Идеята, че се е хранил на една маса — а сега и щеше да пие — с убиеца на баща си, го отвращаваше.

— Чувствах се оскърбен, че трябва да яздя до джудже, но той се оказа нелош спътник. Наистина, не бих го определил като голям бъбривец, но той все пак е интересен. Знаете ли, че е държан сред нас за космите на брадата си — буквално? Той е пореден член на нашия клуб на принуждавани и контролирани от сестра ви.

— Сестра ми не ме контролира — сопна се Олрик.

— И най-добре си мери приказките, приятелю — посъветва го Моувин. — Навлизаш в опасни води.

— Поднасям извинения. Може да греша. Моля за прошка. Просто не бях виждал досега жена да ръководи мисия. За мен е шокиращо, но все пак вие сте северняци, а аз идвам от юга, където жените остават в тила, когато мъжете се сражават. Позволете ми да вдигна тост — той издигна чаша. — За принцеса Ариста, нашият очарователен водач.

— Казах ти, че не тя е начело, а аз — наблегна Олрик.

Гаунт се усмихна и вдигна другата си ръка в защитен жест.

— Не исках да ви обидя.

Отново издигна чаша.

— Тогава за вас, крал Олрик, истинският водител на тази мисия.

— Тъй! — присъедини се към него Олрик и отметна глава.