Персепликуис

Глава 20 Подземието на дните

Бягайки по коридорите, тя дочу екот на стомана и викове. Бе изпълнила дълга си, нямаше повече задължения. Слизайки в гробниците, тя влезе в Подземието на дните. Императорът лежеше на пода, а последните от лоялните му рицари загиваха от мечовете на Венлиновите поддръжници. В нея бушуваше ярост, докато изричаше думите. Стаята се разтърси и евентуалните убийци на императора ѝ — десетима тешлорски рицари — закрещяха, докато телата им се разкъсваха на части.

Падна на колене.

— Императоре! — викна тя. — Тук съм!

Нареион плачеше. Стискаше мъртвите тела на Амитис и Фанкила — съпругата и дъщерята.

— Трябва да вървим — настоя тя.

Императорът поклати глава.

— Рогът?

— Поставих го в гробницата.

— Синът ми?

— С Джериш е. Напуснаха града.

— Тогава ще приключим тук — Нареион изтегли меча си. — Омагьосай го с вплетените слова.

Тя знаеше какво той възнамерява да стори. Искаше да го убеди, че има и друг начин, но макар да поклащаше глава, тя положи ръка върху оръжието и изрече думите, карайки острието да засияе, докато върху него се появяват букви. Движеха се и се променяха, сякаш несигурни къде трябва да застанат.

— Сега иди при него. Аз ще се погрижа той никога да не влезе в гробницата — императорът погледна към мъртвото си семейство и към сияещия меч. — Ще се погрижа никой да не го стори.

Тя кимна и се изправи. Поглеждайки още веднъж към плачещия над близките си император, напусна Подземието на дните. Вече не бързаше. Времето вече не беше от значение. Императорът беше мъртъв, но Венлин не беше убил него. Бе пропуснал шанса си. Венлин щеше да спечели битката, но да изгуби войната.

— Значи той е мъртъв — чу гласа, тъй познат. — А ти си тук да ме убиеш?

— Да — отвърна тя.

Намираше се в коридора пред тронната зала. Той беше вътре, гласът му се просмукваше навън.

— И си мислиш, че можеш да го сториш? Дори старият Йолрик не е толкова глупав, че да ми се противопостави. А ти — ти си най-младият от съвета, хлапенце — осмеляваш се да изправиш срещу мен беглото си познание на Изкуството? Аз съм Изкуството — родът ми го създаде. Брат ми обучи Цензилор. Целият съвет води началото си от знанието и уменията на Миралийт. Ти развали много. Не те подозирах. Джериш бе очевиден, но ти! Искаше власт, винаги си искал власт — като всички вас. Мразеше тешлорите повече от всички. Мислех, че мога да разчитам на теб.

— Това беше преди Авемпарта, преди да разкрия кой си, убиецо. Не ще успееш.

— Вече го сторих. Императорът е мъртъв, зная това. Остава ми да завържа един последен възел. Къде е Неврик?

— Ще умра, преди да ти кажа.

— Има и неща, по-лоши от смъртта.

— Зная — каза му тя. — Затова я избрах. Смърт за мен, смърт за теб…

Тя погледна към залялата коридора слънчева светлина. Чуваше как парадът марширува край ликуващите тълпи.

— Смърт всекиму. Време е да бъде сложен край и Неврик да се върне на трона си. Време е да погребем мъртвите.

Погледна към слънцето за последен път и си помисли за Елиня.

— Нека Марибор вземе и двама ни — рече тя. Затвори очи и започна заплитането.

— Той успя.

Ариста се събуди изпотена, сърцето ѝ биеше бясно.

Лежеше в малка тъмна стаичка, осветена от самотен фенер. От пода я делеше тънко одеяло, друго беше я покрило, а под главата ѝ бе положена раница. Помещението не беше по-голямо от старата ѝ спалня в кулата. Квадратно със сводест таван, арките се сливаха във формата на звезда. Имаше две врати, едната от които бе залостена. Ниши с решетки с месингови дръжки покриваха стените, изпълнени със свитъци — спретнато подредени навити пергаменти. Много от решетките бяха отворени. По пода лежаха няколко свитъка, част от които под формата на късчета. В средата на стаята имаше статуя. Бе виждала подобни на нея в църкви и параклиси. Изобразяваше Новрон, но му липсваше главата. Прахта около статуята указваше, че и тя е била раздробена на парчета.

Ейдриъновото лице бе първото съзряно от нея, тъй като той седеше наблизо.

— Будна сте най-сетне — рече той. — Вече започвах да се тревожа.

Майрън се намираше отляво. Бе застанал най-близо до светлината, седнал сред купчина пергаменти. Монахът повдигна очи, усмихна се и махна.

— Добре ли сте? — попита боецът с притеснен глас.

— Просто съм изтощена — тя потърка очи и въздъхна. — Колко съм спала?

— Пет часа — каза Ройс. Чу само гласа му, тъй като той се намираше някъде извън светлината.

— Пет? Наистина? Чувствам се, сякаш бих могла да спя още десет — рече принцесата с прозявка.

В ъгъла зърна неприятен на вид човек — бледен и слаб — приличащ на болен проскубан гарван. Седеше прегърбен и ги наблюдаваше с тъмните си топчести очи.

— Кой е това?

— Страж Траник — каза ѝ Ейдриън. — Последният оцелял член от предния отряд. Бих ви запознал, но ние с него не се обичаме особено, като се има предвид, че той простреля с арбалет Ройс миналата есен — едва не го уби.

— И е още жив? — попита Ариста.

— Не гледайте мен. Не съм го спрял — каза ѝ Ейдриън. — Гладна ли сте?

— Предвид обстоятелствата ми е неприятно да го кажа, но умирам от глад.

— Помислихме те за мъртва — каза ѝ Моувин. — За дълго време спря да се движиш и дори да дишаш. Ейдриън те шамароса няколко пъти, но ти не реагира.

— Ударил си ме отново? — тя потри буза, усещайки остатъчната болка.

Той изглеждаше виновен.

— Бях изплашен. А и последният път проработи.

Тя зърна превръзката на ръката на Моувин.

— Ранен си?

— По-скоро съм посрамен. Но това е неизбежно, когато си Пикъринг, сражаващ се до Ейдриън. Не боли много, наистина.

— Хм, да видим — чу Ейдриън да тършува из багажа. — Ще желаете ли осолено свинско… или може би… да видим… какво ще кажете за осолено свинско? — запита той с усмивка, подавайки ѝ дажба.

Тя я разкъса с треперещи ръце.

— Сигурна ли сте, че сте добре? — запита боецът, изненадвайки се от прозвучалото в гласа му притеснение.

— Просто съм отпаднала, нали знаеш как е?

Ейдриън не показа дали знае, но продължи да я гледа така, сякаш тя щеше да се строполи мъртва всеки миг.

— Добре съм — увери го принцесата.

Тя отхапа къс месо. Осоленото и сухо свинско бе истинска наслада, погълна го почти без да дъвче.

— Олрик? — попита тя.

— Отвън в коридора е — каза Ейдриън.

— Още не сте го погребали, нали?

— Не, не още.

— Хубаво. Бих искала да го отнеса обратно в Меленгар, където да бъде положен в гроба на предците си.

Останалите се извърнаха, видимо утихнали. Тя зърна притесняваща усмивка да изгрява на лицето на Траник. Старецът изглеждаше като мъртвец в сиянието на фенера. От злонамереността му я побиха тръпки.

— Какво има? — попита принцесата.

— Не изглежда, че ще се връщаме в Меленгар — каза ѝ Ейдриън.

— Рогът не е тук?

— Очевидно се намира отвъд онази врата, но не…

— Отвъд онази врата чака смърт — каза ѝ Траник. Заговори за пръв път, гласът му бе съскаво хриптене. — Смърт за всички деца на Марибор. Пазителят на последния император охранява Подземието на дните и няма да допусне никой да премине.

— Пазител? — попита тя.

— Гиларабрин — каза ѝ Ейдриън. — Голям.

— Естествено, че ще е голям, нали е гиларабрин.

Ейдриън се усмихна.

— Не разбирате. Този е наистина голям.

— Има ли меч? Трябва да има и меч да го убием, нали?

Боецът въздъхна.

— Ройс казва, че имало и друга врата на другия край. Може би е там. Не знаем. Пък и осъзнавате, че няма причина мечът също да е тук.

— Трябва да погледнем. Трябва да…

Мечът.

— Какво има? — попита Ейдриън.

— Гиларабринът по-голям ли е от онзи в Авемпарта?

— Много по-голям.

— Би трябвало — рече тя, припомняйки си съня си. — А мечът е там, зад другата врата.

— Откъде знаете?

— Видях го… или по-скоро Есрахаддон го е видял. Император Нареион е създал гиларабрина. Есрахаддон омагьоса оръжието на краля и Нареион призова звяра. Само че го стори със собствената си кръв. Пожертва се, вливайки сила в гиларабрина, заръчвайки му да охранява гробниците, където Есрахаддон е скрил рога.

Стражът я наблюдаваше любопитно:

— Патриархът не бе наясно със съществуването му, ние също не осъзнахме, че е там — докато не отворихме вратата. Никаква магия, никакво промъкване, никаква армия, никакви илюзии не ще позволят някому да достигне другата врата. Приключението за рога свършва тук.

— И някой затрупа обратния път — напомни Гаунт. Бе се облегнал на раницата си. Поръбената му с кожа мантия, вдигната до брадичката му, бе прокъсана и мръсна. Шаперонът му висеше безредно над ушите му. Лирипипът липсваше и едва сега принцесата осъзна, че ръката на Моувин бе превързана със същия черен плат. — Което означава, че сме затворени тук, докато не умрем от глад или жажда. Този мизерник е оцелял, като се храни с гоблини. А ние какво, един друг ли ще се ядем?

— Не бъди толкова оптимистичен — каза му Моувин. — Може да се развълнуваме прекалено и впоследствие да останем разочаровани.

— Трябва да опитаме нещо — рече тя.

— Ще го сторим — увери я Ейдриън. — Двамата с Ройс не се отказваме толкова лесно — знаете това — но вие трябва да си починете още. Може да се нуждаем от вас. Впрочем какво искахте да кажете с „той успя“?

— Какво?

— Когато се събудихте, промърморихте това. Звучеше важно. Поредният сън?

— О, това, да — рече тя, объркана за миг, опитвайки се да си припомни. Споменът вече се стопяваше. — Беше Есрахаддон, той е направил това.

— Кое?

— Всичко това — рече тя, завъртайки ръка. — Разрушил е града — точно както казват. Помниш ли какво направих на стълбите? Е, той е бил малко по-могъщ. Погребал е целия град.

— Значи не се е шегувал, когато казваше, че с ръце го бивало повече — отбеляза Ройс.

— А хората? — попита Моувин.

— Чествали са годишнина от основаването. Градът е бил изпълнен с хора — сановници, рицари, цензари… убил е всички.

— Естествено! — изкрещя с все сили Траник. — Нима мислиш, че църквата лъже? Есрахаддон разруши империята.

— Не — рече тя. — Опитвал се е да я спаси. Патриарх Венлин е предал императора. Той е бил зад всичко. Някак е убедил цензарите и тешлорите да се присъединят към него. Искал е да свали императора, да го убие и унищожи цялото му семейство. Смятам, че е възнамерявал да се възкачи на престола. Но Есрахаддон го е спрял. Спасил е Неврик, сина на императора, сетне е разрушил града. Смятам, че се е опитвал да убие всички заговорници, буквално смачквайки враговете на Неврик с един удар. Очаквал е да умре заедно с тях.

— Но Есрахаддон е оцелял — каза Ейдриън.

— Както и Венлин — додаде тя. — Не зная как. Може би Йолрик… или не, Венлин може да е сторил нещо — някакво заклинание.

— Патриархът е бил магьосник? — поинтересува се Ейдриън.

Тя кимна.

— И то много могъщ. По-могъщ от Есрахаддон.

— Това е светотатство! — рече обвинително Траник, задавяйки се от дълъг пристъп на кашлица, който го остави без сили.

— Бил е толкова могъщ, че Есрахаддон не е искал да се сражава с него. Знаел е, че ще загуби, а Есра е бил в състояние да разруши целия град и почти всички в него.

Ариста спря и обърна глава в посоката, от която бяха дошли.

— Всички са били навън, по улиците. Имало е някакъв парад. Пеели, ликували, яли лакомства, танцували, пиели Трепети, наслаждавали се на пролетта — сетне всичко свършило.

— Все още усещам струните, които Есрахаддон е използвал. Дълбоки струни, като онези, които докоснах на кораба, преди да ме удариш. Едва се допрях до тях, но Есрахаддон е свирил силно. Сърцето му се е късало, докато го е вършел. В града е живеела жена, която е обичал, за която е планирал да се ожени. Не е имал време да я изведе.

Става дума за нещо по-голямо от загубата ти! По-голямо от загубата на стотици крале и хиляди бащи. Нима мислиш, че ми е било приятно? Забравяш, че аз също изгубих живота си. Имах родители, приятели и…

Сега Ариста знаеше какво бе останало неизречено в онази последна тяхна среща в Ратибор. Ръката ѝ докосна робата, докато принцесата си припомняше как се бе отнесла с него. Нямаше си и представа.

В качеството си на магьосник трябва да забравиш за личните облаги и мъстта. Задължени сме да не търсим признание, богатство или слава. Магьосникът трябва да работи за общото благо — и саможертвите са винаги необходими.

Тя се взираше в пода, припомняйки си съня и спомените от миналото, чувствайки тъга и празнота. Край нея Ейдриън затананика и тихо запя думите на старата песен:

— Смятах, че това са просто небивалици, детски измислици. Хващахме се за ръце, оформяхме редици и пеехме това, докато някой се опитваше да събори останалите или да разкъса редицата. Сетне беше ред на откъснатите. Нямахме си представа какво означава.

— Лъжи! Всичко това са лъжи! — изкрещя Траник, изправяйки се с мъка на колене. Трепереше, но Ариста не можеше да определи дали от слабост или от бяс — може би и от двете.

— Не мисля така — обади се изпод купчината свитъци Майрън.

— Ти дори не трябва да ги четеш! — сопна се стражът. — Църквата е запретила цялата литература тук. Забранена е!

— Виждам защо — каза Майрън.

— Предизвикваш нифронската църква дори с докосването си до тях!

— За щастие не принадлежа към нифронската църква. Монасите на Марибор нямат подобен канон.

— Ти си този, който е скъсал онези свитъци — обвинително каза Ейдриън.

— Бяха зли.

— Какво имаше на тях? Какво беше толкова ужасно? Ти си опожарил библиотеката. Какво се опитваш да скриеш? — Ейдриън се замисли, сетне посочи към статуята. — Ами главите? И това е твое дело. Не само тази статуя, но и из целия град. Защо?

Тъй като Траник не отговори, боецът се обърна към Майрън.

— Какво откри?

— Много неща. Най-значимото от които е, че елфите никога не са били поробвани от империята.

— Какво? — попита Ройс.

— Според всичко прочетено тук, елфите никога не са били поробвани. Има купища доказателства, че са били равнопоставени граждани — дори почитани.

— Настоявам да спреш! — изрева Траник. — Ще докараш гнева на Новрон върху всички ни!

— Внимавай, Майрън — рече Моувин. — Не бихме искали да свършим зле.

— Богохулници! Жалки глупци! Ето защо е грешно да се позволява на онези извън църквата да учат старореч. Затова патриархът заключи Едмънд Хол и запечата изхода, защото знаеше какво ще се случи. Затова и наследникът трябваше да умре, защото един ден щяхте да дойдете тук. Не успях да достигна рога, но все още мога да послужа на вярата си.

Траник скочи с неочаквана за телосложението му бързина и грабна фенера. Преди дори Ройс да успее да реагира, стражът го хвърли към Майрън. Стъклото се пръсна и маслото заля свитъците около монаха. Блъвнаха пламъци, затанцували по мазната локва. Огънят плъзна по пергаментите и нагоре по краката на Майрън.

Сетне изчезнаха.

С пукот стаята потъна в мрак.

— Това не беше особено мило — рече в тъмното Ариста. Робата ѝ започна да сияе, потапяйки помещението в студено синьо сияние. Тя се взираше в Траник. Пулсиращата светлина ѝ придаваше заплашително изражение. — Добре ли си, Майрън?

Монахът кимна, обърсвайки маслото от лицето си.

— Само се постоплих — отвърна той. — И май веждите ми ги няма.

— Копеле! — изкрещя Моувин, скачайки на крака и посягайки към меча си. — Можеше да го убиеш! Можеше да убиеш всички ни!

Дори Гаунт бе скочил прав, но Траник не реагира. Стражът не помръдваше. Бе се привел напред, облегнат на стената под неестествен ъгъл. Очите му се взираха в тавана, но не дишаше.

— Какво му е? — попита Гаунт.

Моувин го докосна.

— Той е… мъртъв.

Главите се извърнаха.

— Само угасих пламъците — каза им Ариста.

Главите се обърнаха отново.

Ройс седеше на различно място от позицията си преди огъня. Принцесата погледна отново към тялото на Траник. От една тънка червена ивица на врата му капеше кръв.

Моувин пусна меча си и седна.

— Сигурен ли си, че си добре, Майрън?

— Да, нищо ми няма — монахът се изправи. Отиде до стража и коленичи. Склопи очите му, взе ръката му, наведе глава и тихо запя:

— Как можеш да правиш това? — запита Дигън Гаунт. — Та той се опита да те убие. Искаше да те изгори жив. Толкова ли си невеж, та не разбираш?

Майрън не му обърна внимание и остана до стража, все така свел глава и затворил очи. Възцари се мълчание, сетне Майрън кръстоса ръцете на Траник на гърдите му и се изправи. Спря пред Гаунт.

— „По-скъпа от злато, по-драгоценна от живот е милостта, дарена на онзи, несъзнал нежната ѝ целувка“ — Гирард Хайли, „Поговорки на душата“.

Монахът извади друг фенер от раницата на Моувин.

— Скоро ще ни свършат — каза той, пресягайки се да вземе огнивото.

— По-добре дай на мен — рече Ейдриън. — Някоя искра може да те подпали.

Монахът му подаде фенера и огледа останалите.

— Някой ще ми помогне ли да го погреба?

Дигън издаде подобен на смях звук и откуцука.

— Аз — обади се Магнус от другия ъгъл на стаята. — Можем да използваме камъните от срутването.

Ейдриън мълчаливо пое тялото на Траник, което се огъна в средата като дебел килим. Ръцете му увиснаха, бели и безжизнени. Ариста гледаше как трупът оставя редица тъмни капчици по прашния камък. Погледна към боклука в ъгъла, в който бе седял Траник. Гърнета, купи, парчета раздран плат, подгизнали одеяла — напомняше ѝ на мише свърталище. Колко ли дълго е бил тук? Колко дълго е лежал в тази стая, чакайки смъртта? Колко дълго ще я чакаме ние?

Принцесата се изправи. Загърбвайки купчината боклук, тя се приближи до залостената врата. Докосна камъка и металните резета. Вратата бе студена. Опря длани на повърхността и доближи ухо. Не чу нищо. Припомни си, че онова там не беше живо същество и не ставаше неспокойно. Можеше да почувства излъчването на силата, отблъскваща я като противоположен полюс на магнит. Срещата с обердазите бе развила усета ѝ за магия. Новата миризма, която я объркваше преди двореца, вече не представляваше мистерия. Отвъд тази врата се криеше магия, но не беглият, променлив тип на обердазите. Гхазелските шамани се появяваха в ума ѝ като виещи се сенки, пулсиращи неравномерно, но това… това беше нещо по-велико. Силата отвъд прага бе ясна, съсредоточена и удивителна. В него долавяше елементи на плетивото. Усещаше с чувствата си — имаше нещо повече от магия, което оформяше модела. Невъобразима тъга и силата на саможертвата бяха овързани с нишка надежда. Ужасяваше я и в същото време го намираше за красиво.

От коридора долетя стърженето на намествани камъни. Ейдриън се върна, бършейки ръце от дрехите си, сякаш да изтрие някаква зараза. Седна край Ройс в сенките, далеч от останалите.

Ариста прекоси стаята, коленичи пред тях и седна на пети. Робата се изду около нея.

— Някакви идеи? — рече тя, указвайки с глава към залостената врата.

Ройс и Ейдриън се спогледаха.

— Няколко — рече Ройс.

— Знаех си, че мога да разчитам на вас — тя просия. — Винаги сте на линия, чудотворците на Олрик.

Ейдриън скриви лице.

— Не се обнадеждавайте прекалено.

— Откраднали сте съкровището от Короносната кула и сте го върнали на следващата нощ. Проникнахте в Авемпарта, Гутария и в Дръминдор — два пъти. Колко по-трудно може да е това?

— Вие знаете само за успехите — каза Ройс.

— Имало е и провали?

Двамата се спогледаха, усмихвайки се болезнено. Сетне кимнаха.

— Но сте още живи. Бих си помислила, че провалът…

— Не всички провали свършват със смърт. Вземете например мисията ни за ДеУитт в замъка Есендън. Това трудно може да се нарече успех.

— Но тогава меч нямаше, беше капан. И накрая всичко се подреди. Трудно може да се нарече и провал.

— Олбърн обаче беше — каза Ройс, а партньорът му кимна.

— Олбърн?

— Повече от година престояхме в тъмницата на крал Арманд — каза ѝ боецът. — Кога беше това, преди шест години? Седем? Беше точно след онази гадна зима. Сигурно помните, истински мраз. Чак Галевир беше замръзнала.

— Помня. Баща ми искаше да организира празненство за двадесетия ми рожден ден, само дето никой не дойде.

— Бяхме прекарали цялата зима в Медфорд — каза Ройс. — Уютно и удобно — приятно си беше всъщност, но изгубихме форма. Бяхме се отпуснали.

— И още щяхме да киснем в онази тъмница, ако не бяха Джени и Лио — рече Ейдриън.

— Джени и Лио? — попита Ариста. — Нямате предвид херцога и херцогинята на Рочел?

— Мда.

— Те са ваши приятели?

— Вече да — каза Ройс.

— Получихме работата чрез Албърт, който получил задачата от друг посредник. Типичната работа с двойно подсигуряване, където клиентът не ни познава, както и ние не знаем кой е той. Оказа се, че са били херцогът и херцогинята. Албърт наруши правилата, казвайки им кои сме, така че те убедиха Арманд да ни пусне. Още не съм напълно сигурен как.

— Страхуваха се, че ще се раздрънкаме — додаде Ройс.

Ейдриън му се смръщи, сетне извъртя очи.

— За какво? Ние не знаехме кой ни е наел тогава.

Ройс сви рамене и Ейдриън отново погледна към Ариста.

— Както и да е, просто извадихме късмет. Арманд не си направи труда да ни екзекутира. Но да, не печелим всеки път. Дори онази мисия с Короносната кула бе същински хаос.

— Ти беше идиот да се върнеш — каза му Ройс.

— Какво се случи? — попита Ариста.

— Двама от телохранителите на патриарха хванаха Ройс, когато се опитвахме да върнем съкровището.

— Като онези двамата на срещата.

— Точно — може да са били и същите.

— Той можеше да избяга — обясни Ройс. — Пътят му беше свободен, а вместо това идиотът се върна за мен. Това бе първият път, когато го видях да се бие. Трябва да кажа, че беше впечатляващо — и че и двамата бяха добри.

— Много добри — тъжно добави Ейдриън. — Едва не ни убиха. Ройс отнесе як побой и го наръгаха в рамото, а аз бях намушкан в бедрото и посечен през гърдите — още нося белега.

— Наистина? — смаяно попита Ариста. Не можеше да си представи някой да надвие Ейдриън.

— Едва се измъкнахме, но вече бяха вдигнали тревога. Успяхме да се скрием в калайджийска кола, отправила се на север. Цялата околност ни търсеше, а и кървяхме много зле. Озовахме се в Медфорд. Никой от нас не беше ходил там преди.

— Беше посред нощ и валеше като из ведро, когато пропълзяхме навън. Просто се олюлявахме из улиците на Долния квартал, дирейки помощ — място да се скрием. В града достигнаха новини за Короносната кула, войниците откриха колата. Знаеха, че сме там. Баща ви вдигна градските стражници да ни търсят. Навсякъде гъмжеше от хора. Бяхме толкова отчаяни, че удряхме по вратите наслуки с надеждата, че някой ще ни пусне — в онази нощ срещнахме Гуен ДеЛанси.

— И все още не разбирам защо се върна — каза Ройс. — Тогава дори не бяхме приятели. На практика бяхме врагове. Знаеше, че те мразех.

— По същата причина, по която поех работата на ДеУитт — отговори боецът. — Същата причина, по която тръгнах да търся Гаунт — погледна към Дигън и поклати глава. — Винаги съм мечтаел да върша правилното, да спася кралството, да спечеля момичето и да стана герой. Тогава щях да се върна в Хинтиндар, където баща ми щеше да се гордее с мен, а лорд Балдуин щеше да ме покани да вечерям с него, но…

— Но? — попита Ариста.

— Това са само момчешки мечти — тъжно рече той. — В Калис станах шампион. Биех се на арени, където стотици хора се стичаха да ме подкрепят. Скандираха името ми — или поне онова, което те ми дадоха — но никога не се почувствах като герой. Чувствах се мръсен, зъл. Предполагам оттогава просто искам да изчистя всичката тази кръв от себе си, да се отърся от мръсотията, пък и бях уморен да бягам. Това доведе до онзи ден в кулата. Избягах от баща си, от Аврин, дори от Калис. Уморих се да бягам — и все още съм.

Помълчаха за минута, сетне принцесата запита.

— Е, какъв е планът?

— Пращаме Гаунт — отговори Ройс.

— Какво? — тя погледна към Дигън, който се бе свил на кълбо сред одеялата си.

— Самата вие казахте, че той трябвало да бъде тук, но защо? — попита Ейдриън. — Само ни създава неприятности. Всички от отряда имат някаква цел, само не и той. Казахте че бил жизненоважен за успеха на мисията. Защо?

— Защото той е наследникът.

— Именно, но с какво ни помага това?

— Вероятно защото трябва да използва рога.

— Това е очевидно, но не обяснява за какво ни е тук. Можехме просто да му занесем рога. Защо трябва да идва с нас?

— Смятаме, че той като наследник ще може да прекоси стаята — каза ѝ Ейдриън.

— А ако грешите? — попита тя. — Нуждаем се от него и да надуе рога. Ако умре…

— Не може да го надуе, ако не го притежава — вмъкна Ройс.

— И тук се вписвате вие — рече Ейдриън. — Трябва да го предпазите, за всеки случай. Можете ли?

— Може би — отвърна тя без намек от увереност. — С мен всичко е „виж и опитай“. Какви са другите ви идеи?

— Само още една — каза Ройс. — Някой му отвлича вниманието, докато останалите се втурват към другия край с надеждата, че поне един от нас ще успее. Да се надяваме, че надуването на рога някак би спряло звяра.

— Сериозно?

Те кимнаха.

Тя погледна през рамо.

— В такъв случай ще му кажа лошите новини.

— В никакъв случай! — заяви Дигън Гаунт, изправяйки се на крака. Шапката му бе смачкана и наклонена на една страна от лежането.

Когато Майрън и Магнус се върнаха, Ариста бе събрала отряда в кръг около фенера. Докато пестеливо похапваха от провизиите, тя обясни плана.

— Трябва — каза му принцесата.

— Дори и ако го направя, дори и ако успея, каква полза? Все още сме в капан!

— Не знаем това. Никой не е прекосявал стаята. В другия край може да има начин да излезем — друг изход. А може силата на рога да е такава, че да ни измъкне. Не знаем, но неизвестното е по-добро от сигурната смърт.

— Глупаво е! Точно това представлява — глупост.

— Гледай на нещата по следния начин — каза му Ейдриън. — Ако се провалиш и онова нещо те схруска, всичко ще свърши ей така — щракна с пръсти. — Не го ли направиш, оставаш тук и гаснеш от глад с дни.

— Или се задушаваш — додаде Ройс. Всички го погледнаха. Той подбели очи. — Въздухът става застоял. Разполагаме с ограничено количество.

— Ако така и така ще умираш, защо не умреш, вършейки нещо благородно? — каза му Ейдриън.

Гаунт просто поклати глава.

— Точно това е — отвратено каза Моувин. Държеше раната си, а на лицето му имаше изписана болка. — Нацели съвсем точно, Ейдриън. Гаунт не е благороден. Той дори си няма представа какво означава това. Искаш ли да знаеш истинската разлика между теб и Олрик? Ти държеше подигравателни и гръмки речи против благородството, за синята кръв и за некомпетентността, но макар да носиш в себе си кръвта на императора, тя трябва да се е разредила до такава степен, че от нея не е останала и следа. Потеклото ти отдавна е забравило величието си — низката ти страна е поела контрол. Необузданата ти алчност не е овладяна от цел или чест.

— Олрик може и да не е бил най-добрият крал, но беше храбър и достоен. Идеята да прекосиш тази врата, да се изправиш срещу смъртта, трябва да те ужасява. Колко ужасно трябва да е да захвърлиш живота си, преди да си имал шанса да го изживееш. Колко измамен трябва да се чувстваш, като изхарчил монета още преди да си я спечелил. От какво можеш да изпитваш гордост? От нищо! Олрик би прекосил прага — не защото е крал, не защото е аристократ, а заради това, което представлява. Не беше съвършен. Правеше грешки, но никога нарочно, без намерение да причинява вреда. Живя живота си по начина, който смяташе за най-добър. Винаги правеше онова, което смяташе за правилно. Ти можеш ли да претендираш за подобно нещо?

Гаунт мълчеше.

— Не можем да те принудим — каза му Ариста. — Но ако не го сториш, Ейдриън е прав — всички ще умрем, защото няма връщане назад, а без теб не бихме могли да продължим.

— Поне мога ли да си доям, преди да отговоря?

— Разбира се — каза му тя.

Прокара ръка през косата си и въздъхна дълбоко. Все още бе толкова изморена, толкова изтощена — и всичко ставаше толкова трудно. Знаеше, че няма да е лесно да убеди Гаунт, но което бе по-лошо, нямаше си и представа какво да прави, ако той се провали.

Дигън повдигна месото към устата си, сетне спря и се намръщи.

— Изгубих апетит.

Погледна към тавана. Очите му бяха унили, устната му трепереше, въздухът шумно напускаше ноздрите му.

— Знаех си, че нещо такова ще се случи — ръката му разсеяно се вдигна към врата, сякаш търсеше нещо. — Откакто го загубих, откакто ми го взеха, вече нищо не е същото.

— Какво са ти взели? — попита тя.

— Щастливия амулет, който майка ми ми даде като малък, красив сребърен медальон. Пазеше ме от злина и ми носеше късмет. Докато го носех, можех да се отърва от всичко. Сестра ми винаги казваше, че съм водел омагьосан живот. Така беше, но той го взе.

— Кой, Гай ли? — попита принцесата.

— Не, друг. Наричаше се лорд Мариус. Знаех, че вече нищо няма да е като преди. Преди не трябваше да се тревожа — сега всичко се разпада — той погледна към вратата на Подземието на дните. — Вляза ли там, ще умра. Зная го.

Ейдриън бръкна под ризата и издърпа сребърна верижка през врата си. Очите на Гаунт се разшириха, когато боецът му показа амулета.

— Есрахаддон е изработил медальона ти, както и този тук. Даде ми го баща ми, както ти си получил своя от майка си. Убеден съм, че са еднакви. Ако се съгласиш да опиташ да прекосиш стаята — ще ти го дам.

— Дай да го разгледам!

Ейдриън му подаде амулета. Гаунт коленичи близо до фенера и го огледа.

— Да, същият е.

— Е? — запита боецът.

— Добре — отвърна Дигън. — С това ще го сторя… но после си остава за мен, нали? Иначе няма да го направя.

— При едно условие. Модина да си запази короната.

Гаунт го изпепели с поглед.

— Скъсай договора с нея. Ако се съгласиш тя да остане императрица, може да го задържиш.

Дигън опипа медальона, замислено местейки очи. Погледна към вратата на гробницата и въздъхна.

— Добре — каза той и усмихнато нахлузи медальона.

— Договорът?

Гаунт се намръщи, сетне извади пергамента от дрехите си и го подаде на Ейдриън, който го скъса, добавяйки още към парченцата по пода.

— Как сте? — обърна се боецът към Ариста.

— Все още съм изморена, но сега няма да заспя.

Ейдриън се изправи и отиде до вратата.

— Майрън, може да започнеш да се молиш.

Монахът кимна.

— Дигън? — обади се Ариста. — Дигън?

С отегчено изражение Гаунт вдигна очи от новия си амулет.

— Когато прекосиш — каза му Ариста, — потърси рога в гробницата. Не зная къде ще е. Дори нямам представа как изглежда, но е там.

— Ако не можеш да го намериш — каза Ейдриън — потърси меч с гравирано острие. С него можеш да убиеш гиларабрина. Трябва да го промушиш. Няма значение къде. Просто забий изгравираната дума в тялото му.

— Ако нещо се обърка, изтичай назад и аз ще се опитам да те защитя — рече Ариста.

Ейдриън му подаде фенера.

— Успех.

Гаунт стискаше новия си медальон и фенера. Мантията му се влачеше по пода, шапката бе в безпорядък, лицето му бе с нездраво изражение. Ройс и Ейдриън изтеглиха резетата. Металът изскърца неприятно и вратата бе отключена. Ейдриън вдигна крак и я изрита. Тя се отвори със стенание. Кухият звук намекваше за големината на помещението отвъд.

Дигън пристъпи крачка напред, повдигна фенера и надникна.

— Нищо не виждам.

— Там е — прошепна му Ройс. Крадецът стоеше зад Гаунт. — Точно в средата на стаята. Прилича на заспало.

— Хайде, Дигън — каза Ариста. — Може да успееш да се промъкнеш.

— Да, да се промъкна — рече той и пристъпи напред, оставяйки Ариста и Ройс край прага, а Ейдриън надничаше зад раменете им.

— Спри да дишаш толкова тежко — сопна се Ройс. — Поне вдишвай през уста.

— Добре — отвърна Гаунт и направи още една крачка. — Мърда ли?

— Не — каза крадецът.

Дигън направи още три стъпки. Фенерът в ръката му започна да се разклаща, тъй като държащата го ръка трепереше.

— Защо просто не изкрещи „Ела да ме изядеш“?! — ядно просъска Ройс.

Ариста гледаше как сиянието се поклаща. Светлината не разкриваше нищо от стените или тавана, осветявайки само едната страна на Гаунт, който крачеше сред празнота.

— Колко голяма е стаята? — попита тя.

— Огромна — отвърна крадецът.

Опита се да си припомни съня. Бегло помнеше императора на пода на огромна зала с изографисани стени и редица статуи — статуи на бивши императори — мемориал.

— Справя се доста добре — отбеляза Ейдриън.

— Прекосил е половината до него — каза Ройс. — Върви много бавно.

— Май го виждам — каза Ариста. Нещо пред Гаунт най-сетне бе осветено. Беше огромно. — Това ли е? Това… Божичко, това е само кракът му?

— Казах, че е голям — рече ѝ крадецът.

С приближаването светлината на Гаунт разкри гигантско създание. Ноктест крак лежеше на не повече от десет фута, а опашката се простираше твърде далеч в мрака, за да бъде видяна цялата. Две огромни ципести криле бяха прибрани от двете му страни, подобно на огромни навеси, опънати върху заострени пилони. Огромната му глава с дълга муцуна и остри зъби лежеше между предните лапи, карайки го да изглежда невинно като спящо куче — само дето не спеше.

Щом чудовището повдигна глава, Дигън застина. Дори от разстояние чуха забързания му дъх.

— Не бягай — провикна се Ариста, пристъпвайки в стаята. — Кажи му кой си. Кажи му, че си наследникът. Заповядай му да те пусне.

Гиларабринът се изправи на крака. Масивните му криле се разпериха. Прозвучаха като далечен гръм и принцесата усети полъх на вятъра.

— Гаунт, кажи му!

— Аз… аз… аз съм… аз съм Дигън Га-гаунт, Наследникът на Новрон, и…

— По дяволите! — Ройс се втурна напред.

Ариста също видя — звярът повдигна глава и разтвори паст. Затваряйки очи, тя напрегна сетива. Чудовището беше там. В ума си виждаше масивната му големина и изумителна сила — бе създадено от чиста магия. Чуваше музиката му, усещаше вибрацията му. И всичко усетено ѝ казваше, че то се кани да убие Дигън.

— Бягай! — извика Ейдриън.

В същия миг я скова паника. Създанието не бе сила, на която тя можеше да въздейства, то беше като дим. Не можеше да го сграбчи, блъсне, изгори или нарани. То беше магия и опитът да му бъде въздействано с магия щеше да има същия ефект като духане срещу вятъра или плюене в езеро.

Тя отвори очи.

— Не мога да го спра!

Звярът изви гръб, готвейки се да нападне.

В невероятен изблик робата на Ариста засия с яркостта на звезда. Светлина изпълни стаята, заливайки всяко ъгълче на огромната зала. Отразиха я злато и сребро, предизвикали смайващи ефекти, които ослепяваха и омайваха. Дори принцесата не можеше да вижда, но чу как чудовището простенва и усети отдръпването му. Светлината изчезна така ярко, както и се беше появила, но тя все още не можеше да вижда.

Чу някой да тича към нея. Стъпките се стрелнаха и тя бе дръпната назад през прага. Все още премигвайки, успя да различи Ейдриън да слага обратно резетата. От другата страна на вратата долетя разтърсил стените рев, сетне настана тишина.

Ройс и Гаунт лежаха на пода задъхани. Ейдриън се строполи с гръб към вратата, а Ариста се плъзна край стената на колене. Сълзи изпълниха очите ѝ.

Всичко свърши. Траник беше прав. Никой нямаше да прекоси онази зала… никога.