Персепликуис

Глава 1 Детето

Миранда бе убедена, че краят на света ще настъпи точно така — без предупреждение, но с пламъци. Нощното небе зад тях червенееше, засияло от издигащия се огън. Университетът гореше.

Стиснала ръчичката на Мърси, Миранда се ужасяваше от мисълта да изгуби момичето в мрака. От часове търчаха насляпо през боровата гора, пробивайки си път през невидими клони. Под тях снегът беше дълбок. Миранда нагазваше до колене, проправяйки пъртина за момиченцето и стария професор.

Останал някъде назад, Аркадиус се провикна:

— Върви, върви, не ме чакай.

Прегърбена от тежката торба и влачейки малкото момиче, Миранда се движеше с цялата бързина, на която бе способна. Едва се сдържаше да не извика при всяко привидяло ѝ се движение из сенките. Паниката клокочеше в опасна близост до повърхността, заплашвайки да прелее. Смъртта вървеше по петите им, а краката на Миранда тежаха.

Изпитваше съжаление за Мърси и се притесняваше, че тегленето наранява ръката ѝ. Веднъж Миранда дръпна прекалено силно, завлачила Мърси по снега. Момичето проплака, когато снегът удари лицето ѝ, но хленчовете не траяха дълго. Бе спряла да задава въпроси и да се оплаква от умора. Мълчаливо се мъчеше да не изостава. Храбро дете.

Достигнаха пътя и Миранда коленичи, за да огледа момичето. Носът на Мърси бе потекъл. По миглите ѝ имаше снежинки. Бузките ѝ бяха зачервени, а черната ѝ коса бе прилепнала по челото. Миранда отдели миг да сложи зад ушите ѝ няколко непокорни кичура, докато мистър Рингс я държеше под око. Миещата мечка се бе свила около врата на Мърси като шал. Момиченцето бе настояло да освободят животните от клетките им, преди да тръгнат. Веднъж намерил се свободен, мистър Рингс се вкопчи здраво в ръката на Мърси. Той също усещаше, че се задава нещо лошо.

— Как си? — попита Миранда, вдигайки качулката ѝ и пристягайки плаща.

— Студено ми е на краката — рече тя, взирайки се в снега. Гласът на детето бе не по-висок от шепот.

— И моите са така — отвърна Миранда в най-бодрия тон, който можа да насили.

— Весело беше, нали? — рече старият професор, изкачвайки се по склона към тях. Пуфтеше усилено, намести торбата си. Брадата и веждите му бяха заскрежени.

— А ти как си? — попита Миранда.

— А, чудесно, чудесно. Един възрастен човек се нуждае от малко раздвижване. Но да продължим.

— Къде отиваме? — попита Мърси.

— Акуеста — отвърна Аркадиус. — Знаеш къде е това, нали, мила? Там императрицата управлява от големия си дворец. Би искала да я срещнеш, нали?

— Тя ще може ли да ни спре?

Миранда забеляза, че погледът на момиченцето се е преместил върху пламналия университет. Тя също погледна натам, проследявайки как сиянието се издига над дърветата. Вече се бяха отдалечили на мили разстояние, а светлината все още изпълваше хоризонта. Мрачни сенки прелитаха над огъня. Виеха се над пламтящия Шеридън, а от устите им бликаха огнени струи.

— Можем да се надяваме, миличка. Можем да се надяваме — каза Аркадиус. — Трябва да вървим. Зная, че си уморена. Зная, че ти е студено. И аз се чувствам така, но трябва да продължим. Трябва да се отдалечим.

Мърси кимна — или потръпна. Трудно беше да се определи.

Миранда очисти снега от гръбчето и краката ѝ в опит да я предпази от допълнително измокряне. Това ѝ спечели предупредителен взор от мистър Рингс.

— Другите животни дали са избягали? — попита Мърси.

— Убеден съм — увери я Аркадиус. — Те са умни. Макар и не колкото мистър Рингс — в крайна сметка той се уреди с транспорт.

Мърси отново кимна и додаде с надежда:

— Сигурна съм, че Тийкъп се е измъкнала. Тя може да лети.

Миранда провери раницата ѝ, както и своята собствена, за да се убеди, че са все още пристегнати здраво. Погледна към мрачния път, ширнал се пред тях.

— Това ще ни отведе през Колнора право в Акуеста — обясни старият професор.

— Колко време ще ни трябва? — попита Мърси.

— Няколко дни — може би седмица. А ако времето се задържи лошо — и по-дълго.

Миранда видя разочарованието в очите ѝ.

— Не се притеснявай. Щом се отдалечим достатъчно, ще спрем, ще си починем и ще ядем. Ще приготвя нещо топло и ще поспим. Но сега не трябва да спираме. След като сме на пътя, вече ще е по-лесно.

Жената хвана Мърси за ръка и отново поеха. Със задоволство установи, че казаното от нея се оказва истина. Оставените от колите следи улесняваха пътуването, пък и беше нанадолнище. Поддържаха бързо темпо. Скоро гората удуши сиянието зад тях. Светът утихна и се смрачи, само звукът на ледения вятър им правеше компания.

Миранда хвърли поглед към пристъпващия уморено професор. Той бе притиснал плаща си плътно до врата, кожата на лицето му бе почервеняла, дишаше мъчително.

— Сигурен ли си, че си добре?

Първоначално Аркадиус не отговори. Приближи се, усмихна се насилено, сетне прошепна в ухото ѝ:

— Страхувам се, че може да се наложи да довършиш пътуването без мен.

— Какво? — прекалено гръмко каза Миранда. Хвърли поглед към момиченцето, но Мърси не повдигна глава. — Скоро ще спрем. Ще си починем и утре ще наваксаме. Днес се движихме сносно. Дай ми раницата си — тя протегна ръка.

— Не. Аз ще си я нося. Знаеш, че е чупливо и опасно. Ако някой умре, носейки го, то искам да бъда аз. А почивката няма да има значение. Не съм достатъчно силен за подобно пътуване. И двамата знаем това.

— Не можеш да се откажеш.

— Не го правя. Предавам водачеството на теб. Ти ще се оправиш.

— Но аз не зная какво да правя. Така и не ми каза какъв е планът.

Аркадиус се изкикоти.

— Защото често се променя. Надявах се регентите да приемат Мърси за наследник на Модина, но те отказаха.

— И сега?

— Сега Модина е на престола, така че може да имаме и втори шанс. Най-доброто, което можеш да сториш, е да идеш до Акуеста и да искаш аудиенция.

— Но аз не зная как…

— Ще измислиш нещо. Запознай императрицата с Мърси. Това ще е стъпка в правилната посока. Скоро ти ще бъдеш единствената, която знае истината. Не ми е приятно да те натоварвам с това бреме, но нямам избор.

Миранда поклати глава.

— Майка ми беше тази, която ме натовари. Не ти.

— Изповедта на смъртно легло е тежичка — старецът кимна. — Но това ѝ е позволило да умре в мир.

— Така ли мислиш? Или духът ѝ още не е намерил покой? Понякога ми се струва, че ме наблюдава. Аз плащам цената за страхливостта ѝ.

— Майка ти е била млада, бедна и глупава. Станала е свидетел на смъртта на дузина мъже и убийството на родилка и дете, едва успявайки да се измъкне. Живяла е в постоянен страх, че някога някой може да узнае за близнаците и че тя е спасила един от тях.

— Но — рече горчиво Миранда — стореното от нея е грешно и безсъвестно. А най-лошото е, че не отнесе греха със себе си в гроба. Но неее, трябваше да ми каже. Да натовари мен с отговорността да поправям грешките ѝ. Трябваше…

Мърси рязко спря, дърпайки ръката на Миранда.

— Миличка, трябва да… — тя замлъкна, виждайки лицето на момичето. Бледата светлина на зараждащата се зора показваше страха ѝ, докато Мърси се взираше напред, където пътят свиваше към голям каменен мост.

— Напред има светлина — рече Аркадиус.

— Дали е…? — попита Миранда.

Старият преподавател поклати глава.

— Лагерен огън. Няколко. Още бежанци. Можем да се присъединим към тях, така пътуването ще е по-лесно. Ако не греша, лагеруват на другия бряг на Галевир. Нямах представа, че сме се отдалечили толкова. Нищо чудно, че дъх не ми е останал.

— Ето — обърна се Миранда към момиченцето, поемайки отново напред. — Видя ли? Проблемите ни свършиха. Може би дори ще имат кола, в която да се вози някой старец.

Аркадиус се поусмихна.

— Тогава нещата може и да се подобрят.

— Ще…

Момиченцето стисна ръката на Миранда и отново спря. Към тях се задаваха конници. Животните бълваха бяла мъгла, а копитата им кънтяха по заледения път. Ездачите бяха увити в черни плащове. От качулките и шаловете им не можеше да се определи много, но едно нещо беше ясно — бяха хора, трима на брой. Идваха от юг, но не откъм огньовете. Не бяха бежанци.

— Какво мислиш? — попита Миранда. — Бандити?

Професорът поклати глава.

— Какво ще правим?

— Нищо. Ако имаме късмет, те ще се окажат просто притекли се на помощ добри люде. Ако не… — мрачно потупа торбата си. — Иди при огньовете и поискай да те приютят. Сетне се погрижи Мърси да стигне до Акуеста. Избягвай регентите и се опитай да кажеш на императрицата историята на момичето. Кажи ѝ истината.

— Ами ако…

Конете се приближиха и забавиха ход.

— Какво си имаме тук? — попита един от ездачите.

Миранда не можа да определи кой, но предположи, че е бил най-предният. Той ги изучаваше, докато те се вслушваха в учестеното дишане на конете.

— И ако това не е съвпадение — каза той, слизайки от седлото. — Точно към теб бях тръгнал, старче.

Беше висок и се движеше предпазливо, сковано. Пронизващите му очи проблясваха изпод качулката, носът и устата му бяха скрити под тъмночервен шал.

— Ранна разходка сред снега? — попита, приближавайки се.

— Трудно би могло да се нарече така — отвърна Аркадиус. — Бягаме.

— Не се и съмнявам. Бях ли изчакал дори и ден, щях да те пропусна и ти щеше да се измъкнеш. Посещението в двореца беше глупаво. Разкри твърде много. И за какво? Трябваше да си по-умен. Но възрастта сигурно носи със себе си отчаяние.

Погледна към Мърси.

— Това ли е момичето?

— Гай — каза Аркадиус. — Шеридън гори. Елфите прекосиха Нидвалден. Нападнаха!

Гай! Миранда го познаваше — или поне бе наясно с репутацията му. Аркадиус ѝ бе казал имената на всички църковни стражи. Според него Луис Гай бил най-опасният. Всички от нифронските стражи били фанатици, избрани заради безпрекословната отдаденост, но Гай си имал потекло. Девическото име на майка му било Ивон. Тя била набожно момиче, омъжило се за лорд Джаред Серет, пряк потомък на лорд Дариус Серет — комуто патриарх Венлин поверил да открие наследника на Старата империя. Това правеше Гай фанатик на фанатиците.

— За глупак ли ме вземаш? Това е детето, за което спомена на Етелред и Салдур, нали? Онова, което искаше да подготвиш за следваща императрица. Защо ти е да правиш това, старче? Защо точно това момиче? Това друг номер ли е? Или наистина се опитваше да ни я натресеш, без ние да осъзнаваме коя е? Да поправиш грешката си? — Гай коленичи, за да огледа Мърси по-добре. — Ела, дете.

— Не! — просъска Миранда, придърпвайки момиченцето към себе си.

Луис Гай бавно се изправи.

— Пусни детето — нареди той.

— Не.

— Страж Гай! — викна Аркадиус. — Тя е обикновено селянче. Сираче, за което се грижа.

— Така ли? — той изтегли меча си.

— Бъди разумен. Нямаш представа какво вършиш.

— Смятам, че имам. Всички така се бяха вторачили в Есрахаддон, че ти остана незабелязан. Кой би си представил, че ще посочиш пътя към наследника не веднъж, а два пъти?

— Наследникът? Наследникът на Новрон? Луд ли си? Затова ли мислиш, че говорих с регентите?

— А не е ли?

— Не — той поклати глава с усмивка. — Дойдох, защото подозирах, че не са обмислили въпроса с приемствеността. Исках да допринеса за обучението на следващия владетел.

— Но настоя да бъде това момиче — единствено то. Защо ти е да го правиш, освен ако тя не е истинският наследник?

— Това е безсмислено. Как бих могъл да зная личността на наследника? Или изобщо дали такъв още съществува?

— Как наистина! Това е липсващото парче. Всъщност ти си единственият, който би могъл да знае. Я кажи, Аркадиус Латимър, с какво си изкарваше хляба баща ти?

— Беше кошничар, но не виждам какво…

— Да. И как сиромашкият син на един кошничар от бедно селце се издига до професор в университета Шеридън? Съмнявам се, че баща ти изобщо е знаел да чете, а пък синът му е един от най-почитаните учени в света. Как точно се случва това?

— Гай, точно на такъв като теб ли трябва да обяснявам за амбицията и усилената работа?

Стражът се усмихна презрително.

— Изчезна за десет години, а когато се появи отново, знаеше много повече.

— Измисляш си.

— Църквата не назначава просто така в университета. Нима мислиш, че не разполагаме със записи?

— Не, разбира се. Просто мислех, че ти не си ги чел — старецът се усмихна.

— Аз съм страж, идиот такъв. Имам достъп до цялата архива.

— Да, но не мислех, че изследването за мен ще представлява интерес. На младини бях луда глава и също така красавец. Това пише ли го?

— Пише, че си намерил гроба на Йолрик. Кой е бил той?

— Пък аз си мислех, че знаеш всичко.

— Нямах време да се ровя в библиотеките. Бързах да те заловя.

— Но защо? Защо мен? Защо си извадил меч?

— Защото Наследникът на Новрон трябва да умре.

— Тя не е наследникът. Защо мислиш, че е тя? Как бих могъл да зная личността му?

— Защото това е една от тайните, които си донесъл. Узнал си как да откриеш наследника.

— Ба! Наистина, Гай, имаш богато въображение.

— Имаше и други записи. Църквата те е викала на разпит. Мислили са, че си посетил Персепликуис — както онзи Едмънд Хол. Няколко дни след това в Ратибор е имало сражение. Бременна майка и съпругът ѝ са били убити. Идентифицирани като Линита и Нарон Браун, те и детето им са били екзекутирани от серети. Намирам за странно, че след векове търсене моят предшественик успял да открие Наследника само няколко дни след разпита ти.

Гай прониза професора с поглед.

— Сделка ли сключи? Изтъргува информацията в замяна на свободата си? Убеден съм, че са ти казали, че търсят наследника, за да го възстановят на трона. Трябва да е било ужасно, когато си узнал истината. Сигурно си се почувствал използван, а вината трябва да е била непоносима.

Луис Гай поспря, за да даде възможност на Аркадиус да отговори, но възрастният човек не каза нищо.

— След това всички са мислили, че родът е бил унищожен, не е ли така? Дори и патриархът си е нямал представа, че има друг наследник. Тогава Есрахаддон избягва и отива право при Дигън Гаунт. Само дето Дигън не е наследникът. Дълго време бях заблуден, но представи си колко бях шокиран, когато повторният кръвен тест се оказа отрицателен. Несъмнено същата отвара, която Есрахаддон използва за Ариста и крал Амрат, за да накара Брага да нападне Есендънови. Сега, като поглеждам назад, си мисля, че един магьосник от Старата империя не бил толкова глупав, че да ни отведе директно при наследника.

— Но е имало друг наследник, нали? А ти си използвал същия номер, като първия път, за да я намериш — Гай хвърли поглед към Мърси. — Тя какво е? Незаконно родена? Племенница? — пристъпи към Миранда. — Пусни я.

— Не! — викна професорът.

Един от войниците хвана Миранда, а другият отскубна детето от нея.

— Но нека се подсигурим. Няма да допусна същата грешка два пъти.

С ловко движение на китката Гай поряза ръката на Мърси. Тя изпищя, а мистър Рингс просъска.

— Това е съвсем ненужно! — каза Аркадиус.

— Не ги изпускайте от очи — нареди на хората си стражът, докато отиваше към коня си.

— Тихичко, бъди храбра заради мен — обърна се Миранда към момичето.

Гай внимателно положи меча си на земята и измъкна от седлото си кожена торба. Извади три стъкленици. Отпуши първата, наклони я леко и поръси малко от прахта върху окървавеното острие.

— Искам да си вървя — изхленчи Мърси, хваната здраво. — Може ли да си вървим вече?

— Интересно — промърмори Гай, отсипвайки от втората стъкленица. Тя съдържаше течност, която засъска върху острието.

— Гай! — викна Аркадиус, пристъпвайки напред.

— Много интересно — продължи стражът. Отпуши и третата стъкленица.

— Недей! — изкрещя старецът.

Една капка се отрони от стъкленицата.

Пук!

Звукът приличаше на извадена тапа, а блясъкът бе ослепителен.

Луис Гай се изправи, вперил очи във върха на меча си. Започна да се смее. Смехът му звучеше странно, като песента на побъркан.

— Най-сетне. Най-накрая открих Наследника на Новрон. Моята ръка ще завърши делото на предтечите ми.

— Миранда — прошепна Аркадиус, — вече нищо не можеш да сториш.

Очите на стареца посочиха лагера.

Вече се бе развиделило достатъчно, за да се вижда дима от няколкото огъня. Евентуалната помощ бе толкова близо. Най-много на няколкостотин ярда.

— Отдадох живота си да поправя грешката си. Но сега от теб зависи какво ще бъде сторено — каза професорът.

Луис Гай взе момичето и я сложи на коня си.

— Ще я отведем при патриарха.

— Ами тези двамата, сър? — попита един от качулатите.

— Вземете стареца. Жената убийте.

Сърцето на Миранда подскочи, когато войникът посегна към меча си.

— Чакайте! — каза Аркадиус. — Ами рогът? — професорът отстъпваше назад, стиснал торбата си. — Патриархът ще иска и рога, нали?

Очите на Гай се стрелнаха към торбата, която Аркадиус държеше.

— У теб ли е?

Аркадиус хвърли отчаян поглед към Миранда, сетне се обърна и побягна по пътя.

— Пази детето — нареди на един от хората си Гай. Махвайки с ръка на другия, двамата затичаха подир професора. Аркадиус търчеше със скорост, която Миранда не смяташе за възможна.

Гледаше го — най-близкият ѝ приятел — как тича по пътя, развял наметалото си. Гледката би била смешна, ако не знаеше какво носи в торбата си старецът. Знаеше защо бяга, какво означава това, какво се иска от нея.

Плъзна ръка под плаща си. Не бе убивала досега, но какъв избор имаше? Мъжът беше войник, вероятно серет. Той се обърна с гръб към Миранда, за да улови по-добре коня на Гай, съсредоточавайки вниманието си върху Мърси и съскащата миеща мечка.

Миранда разполагаше със секунди, преди Гай и другият да настигнат Аркадиус. Плачеше ѝ се от това, което знаеше, че предстои. Бяха стигнали толкова далеч, жертвали толкова много… и точно когато бяха близо до целта си, да бъде спрян по такъв начин… да намери смъртта си на пътя… Трагичен бе твърде слаба дума за подобна несправедливост. Ала после щеше да има време за сълзи. Професорът разчиташе на нея и тя нямаше да го разочарова. Онзи поглед ѝ бе казал всичко. Това бе последният риск. Успееха ли да отведат Мърси до Модина, всичко можеше да бъде поправено.

Изтегли кинжала и се стрелна напред. С все сила промуши войника в гръб. Той не носеше броня и острието проникна дълбоко през плата, кожата и мускулите.

Той се извъртя и я удари. Юмрукът му уцели бузата ѝ. Ударът я замая и тя падна в снега, все още стискайки хлъзгавия от кръв кинжал.

Мърси се вкопчи в седлото и изпищя. Миещата мечка бе настръхнала.

Миранда се изправи на крака, а войникът изтегли меча си. Беше лошо ранен. Пристъпи към нея с олюляване. Тя се опита да побегне към коня и Мърси, но серетът беше по-бърз. Мечът му потъна в нея някъде около кръста ѝ. Усети как острието я пронизва. Болката бе нажежена, но внезапно изпита студ. Краката ѝ се подкосиха. Успя да се вкопчи в седлото. Ужасеният кон се понесе, влачейки я.

Войникът падна на колене, в гърлото му клокочеше кръв.

Миранда се опита да се издърпа, но краката ѝ не я слушаха. Висяха безжизнено, жената усети силата да изтича и от ръцете ѝ.

— Вземи юздите, Мърси. Дръж се здраво.

Гай и войникът бяха настигнали Аркадиус. Стражът, спрял се при писъците на момичето, изоставаше, но другият войник бе повалил професора в снега.

— Мърси — каза Миранда, — трябва да яздиш. Насочи го натам — язди към лагерните огньове. Помоли за помощ. Върви.

С последни сили удари коня по хълбока. Животното се стрелна напред. Седлото се отскубна от пръстите на Миранда и тя още веднъж се строполи в снега. Легнала по гръб, тя се вслуша в заглъхващите копита.

— На… — чу Гай да крещи, но вече бе късно. Аркадиус бе отворил торбата.

Дори и от това разстояние Миранда усети земята да потръпва от експлозията. Миг по-късно повей на вятъра я засипа със снежинки от вдигналия се високо във въздуха снежен облак. Аркадиус и борещият се с него войник умряха на място. Гай бе отхвърлен от взрива. Останалите коне се пръснаха.

Когато облакът се уталожи, Миранда се взря в просветляващото се небе. Вече не ѝ беше студено. Болката отслабваше едновременно с усещането в крайниците. Лек ветрец я помилва по бузата и тя забеляза, че роклята ѝ е подгизнала от кръв. В устата си усещаше металически вкус. Дишането ѝ се затрудни — като че се давеше.

Гай бе още жив. Чу го да проклина стареца и да вика по конете, сякаш бяха непослушни кучета. Стъпки в снега, проскърцване на кожа, сетне звук на копита.

Остана сама в тишината на зимното утро.

Беше тихо. Спокойно.

— Мили Марибор, чуй ме — замоли се тя към небето. — Отче Новронски, създателю на хората.

Пое последния си дъх и с него изрече:

— Грижи се за единствената си дъщеря.

Аленда Ланаклин пристъпи от шатрата си в хладния утринен въздух. Носеше най-дебелата си вълнена рокля и се бе заметнала с две кожи, но пак потрепваше. Слънцето тъкмо изгряваше — студена млечиста мъгла в гъстата супа на зимното небе. Облаците не се бяха махали в продължение на цяла седмица. Зачуди се дали някога ще види слънцето отново.

Оглеждаше издигнатите наоколо шатри. Дим се издигаше от почернелите огнища за радост на вятъра. Край тях крачеха закачулени фигури, така увити, че трудно можеше да се определи принадлежащият им пол. Обаче дилемата все пак бе спестена, защото всички крачещи бяха жени. В лагера имаше също деца и възрастни. Вървяха с наведени глави, внимателно подбирайки пътя си.

В светлината всичко изглеждаше толкова различно, тъй тихо и спокойно. Миналата нощ представляваше огнен ужас и писъци, паническо бягство по Уестфилдския път. Бяха спрели съвсем за кратко, за да се преброят. Аленда беше толкова изтощена, че съвсем смътно помнеше издигането на лагера.

— Добро утро, милейди — поздрави я Емили изпод одеялото, което бе увила около плаща си. Думите ѝ бяха лишени от обичайната жизнерадостност. Прислужницата на Аленда винаги посрещаше утрото с усмивка. Сега стоеше мрачно, зачервяващите ѝ се ръце трепереха, брадичката ѝ се тресеше.

— Такова ли е, Емили? — Аленда се огледа отново. — По какво го определи?

— Да ви намерим нещо за закуска. Нещо топло ще ви накара да се почувствате по-добре.

— Баща ми и братята ми са мъртви — каза Аленда. — Идва краят на света. С какво ще ми помогне една закуска?

— Не зная, милейди, но трябва да опитаме. Това искаше баща ви — да оцелеете, имам предвид. Затова и той остана, за да прикрива бягството ни.

Мощен звук, отекнал като гръмотевица, долетя откъм север. Всички глави се извъртяха натам. По лицата на всички бе изписан ужас — краят несъмнено бе дошъл.

В средата на лагера Аленда откри Белинда Пикъринг, дъщеря ѝ — Ленар, стария Юлиан, камерхера на Меленгар и лорд Валин — единственият им защитник. Възрастният рицар ги бе повел сред снощния хаос. Те представляваха последните останки от кралския двор, поне в Меленгар. Крал Олрик се намираше в Акуеста, спасявайки сестра си, Ариста, от екзекуция. При него бягаха.

— Нямам представа, но би било глупаво да оставаме — каза лорд Валин.

— Съгласна съм — каза Белинда.

Лорд Валин се обърна към едно момче.

— Разбуди всички. Потегляме моментално.

— Еми — каза Аленда, обръщайки се към прислужницата си, — бягай да опаковаш нещата ни.

— Какъв беше онзи звук? — обърна се Аленда към Ленар, която само сви рамене с ужасено лице.

Ленар Пикъринг бе поразителна — както винаги. Въпреки ужасиите, бягството и примитивните условия в лагера, тя сияеше. Дори и в набързо заметнато наметало и с разчорлена изпод качулката коса, пак си оставаше зашеметяваща — както и спящото бебе е винаги красиво. Бе наследила това от майка си. Мъжете от рода Пикъринг се славеха като отлични мечоносци, а жените им бяха прословути красавици. Майката на Ленар, Белинда, бе всеизвестна.

Сега всичко това бе свършило. Смятаното за неизменно само до преди ден сега бе изгубено зад непреодолимо за окото разстояние, макар на моменти да изглеждаше, че Ленар се опитва да погледне назад. Аленда често я виждаше да се взира в хоризонта, погледът ѝ изразяващ смес от отчаяние и разкаяние.

В ръцете си още стискаше легендарната бащина рапира. Графът ѝ бе дал оръжието си, умолявайки я да го отнесе на брат си Моувин. Сетне бе целунал всеки от семейството си, преди да се върне в редиците на армията, където бащата на Аленда и братята ѝ също изчакваха. Оттогава Ленар не се разделяше с меча. Беше увила оръжието в тъмно вълнено одеяло, пристягайки го с копринена панделка. По време на бягството бе притискала вързопа към гърдите си, на моменти бършейки сълзите си с него.

— Ако днес напрегнем сили, може да достигнем Колнора по залез — каза им лорд Валин. — Стига времето да се подобри.

Старият рицар погледна нагоре, сякаш атмосферните условия бяха единственият им противник.

— Лорд Юлиан — каза Белинда. — Регалиите… скиптърът и…

— На сигурно място са, милейди — отвърна възрастният камерхер. — Натоварени са в колите. Кралството е непокътнато, като изключим територията му.

Старецът отново погледна по посоката на странния звук, към бреговете на Галевир и към моста, който бяха прекосили миналата нощ.

— В Колнора ще ни помогнат ли? — попита Белинда. — Нямаме много храна.

— Ако новините за помощта на крал Олрик са достигнали до тях, ще го сторят — каза лорд Валин. — Дори и да не са, Колнора е търговски град, а търговците се интересуват от печалби, не кавалерство.

— Имам бижута — уведоми го Белинда. — Ако е нужно, можеш да продадеш…

Графинята замлъкна, виждайки Юлиан все още да се взира към моста.

Останалите също насочиха поглед натам и видяха ездач.

— Това… — поде Ленар.

— Дете е — каза Белинда.

Аленда бързо осъзна, че тя е права. Към тях препускаше малко момиченце, вкопчило се в плувнал от пот кон. Качулката ѝ бе отметната, разкрила черната ѝ коса и розови бузи. Беше на около шест. Точно както тя бе стиснала коня, малка миеща мечка се държеше здраво за нея. Несъмнено странна двойка, но Аленда си припомни, че „нормални“ неща вече не съществуваха. Ако видеше мечка с шапка, възседнала пиле, това също щеше да е нормално.

Конят навлезе в лагера и лорд Валин улови юздите му, принуждавайки го да спре.

— Добре ли си, миличка? — попита Белинда.

— По седлото има кръв — отбеляза лорд Валин.

— Наранена ли си? — попита графинята. — Къде са родителите ти?

Момичето потръпна и премина, но не каза нищо. Юмручетата ѝ все още стискаха юздите.

— Студена е като лед — каза Белинда, докосвайки бузата ѝ. — Помогнете ми да я сваля.

— Как се казваш? — попита Аленда.

Момичето не отговори. Лишена от коня си, тя се зае да прегръща миещата мечка.

— Друг ездач — каза лорд Валин.

Аленда вдигна очи и видя мъж да прекосява моста.

Ездачът влетя в лагера и отметна качулка, разкривайки дълга черна коса, бледа кожа и напрегнати очи. Късата му брадичка бе изящно оформена. Плъзна поглед по тях, докато не откри момичето.

— Нея! — каза той, сочейки. — Дайте ми я незабавно!

Момичето изхленчи изплашено, поклащайки глава.

— Не! — викна Белинда, бутайки детето в ръцете на Аленда.

— Милейди — поде лорд Валин, — ако детето е негово…

— Това дете не му принадлежи — заяви графинята с омразен тон.

— Аз съм страж на нифронската църква — изкрещя мъжът достатъчно силно, та всички да чуят. — Това дете принадлежи на църквата. Ще ми я предадете незабавно. Ако някой ми се противопостави, ще умре.

— Зная много добре кой си, Луис Гай — каза Белинда, кипейки от гняв. — Няма да ти предоставя още деца, които да убиеш.

Стражът я изгледа.

— Графиня Пикъринг? — огледа лагера с подновен интерес. — Къде е съпругът ти? Къде е избягалият ти син?

— Не съм избягал — каза Денек, пристъпвайки напред. Най-младият син на Белинда наскоро бе навършил тринадесет и бе започнал да се издължава. Личеше, че върви по пътя на братята си.

— Има предвид Моувин — обясни Белинда. — Това е мъжът, виновен за смъртта на Фанън.

— Питам отново — настоя Гай. — Къде е съпругът ти?

— Той е мъртъв, а Моувин е в безопасност от теб.

Стражът огледа тълпата, спирайки поглед на лорд Валин.

— И ви е оставил с калпава защита. Сега ми дайте детето.

— Няма — каза Белинда.

Гай слезе от коня и пристъпи напред към лорд Валин.

— Дайте ми момичето, за да не си я взема със сила.

Старият рицар погледна към Белинда, чието лице оставаше изпълнено с омраза.

— Милейди не желае това. Ще защитя решението ѝ.

Възрастният мъж изтегли меча си:

— Сега ще се махнеш.

Аленда подскочи при звука на стомана, когато Гай изтегли собствения си меч и атакува. След по-малко от миг лорд Валин притискаше наранената си страна, а въоръжената му ръка потрепваше. Клатейки глава, стражът изби оръжието му и заби острие във врата на рицаря.

Пристъпи към момичето с ужасяващ пламък в очите. Преди да се приближи, Белинда пристъпи между тях.

— Нямам навика да убивам жени — каза ѝ Гай. — Но няма да позволя нищо да застане на пътя ми.

— За какво ти е тя?

— Както ти каза, за да я убия. Ще я отведа при патриарха, където ще умре от моята ръка.

— Никога.

— Не можеш да ме спреш. Огледай се. Имаш само жени и деца. Няма кой да се бие за теб. Дай ми момичето!

— Майко? — тихо каза Ленар. — Той е прав. Няма друг. Моля те.

— Майко, нека аз — примоли се Денек.

— Не. Още си твърде малък. Сестра ти е права. Няма друг.

Графинята кимна към дъщеря си.

— Доволен съм да видя ня…

Гай спря, когато Ленар пристъпи напред. Тя захвърли наметалото си и разви вързопа, разкривайки бащиното си оръжие, което изтегли от ножницата. Острието придърпа мъгливата зимна светлина, засиявайки с ярък блясък.

Объркан, Гай я погледна.

— Какво е това?

— Ти причини смъртта на брат ми — каза Ленар.

Стражът хвърли поглед към Белинда.

— Шегуваш се.

— Само този път, Ленар — каза Белинда на дъщеря си.

— Ще оставиш дъщеря си да умре заради това дете? Ако трябва да избия всичките ти деца, ще го сторя.

Аленда ужасена гледаше как всички отстъпват, оформяйки кръг между страж Гай и Ленар. Вятър разлюля платнищата и развя златните коси на девойката. Застанала в снега в белите си дрехи за път и стиснала рапирата, тя приличаше на митично създание — фея или богиня.

Луис Гай намръщено атакува. С изненадваща бързина и ловкост, Ленар отби атаката. Бащиното оръжие запя при сблъсъка.

— Държала си меч и преди — изненадано каза Гай.

— Аз съм Пикъринг.

Той замахна. Тя отрази. Нанесе страничен удар — тя парира. Контраатакува, порязвайки бузата му.

— Ленар — навъсено каза майка ѝ. — Не си играй.

Гай спря, притиснал ръка към кървящото си лице.

— Той е убил Фанън, майко — студено каза Ленар. — Трябва да страда. Да послужи за пример.

— Не — рече Белинда. — Ние не постъпваме така. Баща ти не би одобрил. Просто го довърши.

— Какво е това?! — каза Гай, в гласа му се долавяше колебание. — Та ти си жена.

— Казах ти — аз съм Пикъринг, а ти си виновен за смъртта на брат ми.

Гай започна да вдига меча си.

Ленар промуши. Рапирата прониза сърцето му и бе отдръпната още преди той да довърши движението си.

Луис Гай се строполи по лице в окървавения сняг.