Персепликуис

Глава 27 Предизвикателството

Тромпети оповестиха сивотата на предстоящото утро.

През нощта елфите бяха преобразили върха на хълма Амбертън. На мястото на останките от древни стени и полузаровени колони се издигаха седем огромни шатри с бляскави знамена. Сред мъгливата белота на топящия се сняг ниска стена от калинови клони оформяше арена, осветена от факли със син пламък. Барабани последваха фанфарите, загърмели в заплашителен ритъм — туптенето на един древен народ.

Дигън потръпваше от студа, изглеждайки още по-зле и от вчера. Ейдриън, Ройс и Моувин го наливаха с кафе, което димеше като някаква вълшебна отвара. Гаунт стискаше чашата с две ръце, а течността все така заплашваше да се излее. Ариста бе здраво стъпила сред студената роса. Чакането бе напрегнало всеки мускул в тялото ѝ. Всички изчакваха. Тримата нашепваха последни напътствия в ухото на Гаунт, но като се изключи това, беше тихо. Стояха като камъните на върха, неволни свидетели.

Модина беше с момичетата, приготвяйки се да посрещне изгрева, който можеше да се окаже последен. На няколко крачки от нея стояха момчетата заедно с Магнус и Майрън. Те оформяха редица, идентично застанали със скръстени на гърдите ръце — и всички погледи вперени в Дигън.

Моуиндули изглеждаше спокоен, бе седнал в стола си, протегнал и кръстосал крака, затворил очи, сякаш спи. Останалите елфи обикаляха наоколо на малки групички, говорейки с приглушени, почтителни гласове. Ариста предположи, че за тях това е свещена религиозна церемония. Но за онези от нейната група бе просто ужасяващо.

Тя се обърна, когато чу монсеньор Мъртън да казва:

— Зная, че имаш добра причина.

Първоначално тя си помисли, че говори на нея, но тогава видя, че очите му са насочени нагоре.

— Но трябва да разбереш, че аз съм просто невежият глупак, създаден от теб. Не казвам това като обида, разбира се. И през ум не ми минава. Кой съм аз да съдя твоето творение? Но все пак се надявам, че разговорите ни са ти доставяли удоволствие. Аз съм… ако не друго, то поне забавен, нали, повелителю? Би ли искал да се лишиш от това? Много от нас са забавни, би било жалко да изчезнем. Мислил ли си колко много ще ти липсваме?

Той поспря, сякаш слушайки, сетне кимна.

— Какво каза той? — запита принцесата.

Мъртън сепнато я погледна.

— О? Каквото казва винаги.

Ариста изчакваше, но той не обясни.

Барабаните забиха по-силно, в по-отсечен ритъм. Небето започна да просветлява, наскоро завърналите се на север птици започнаха да пеят. Лицата на човеци и елфи станаха още по-сериозни при появата на жреца на Феррол, кадящ агар. Той тихо запя на елфически.

Гаунт допря ръка до гърдите си, потърка ризата и прошепна нещо. Ариста потръпна, а Ейдриън тихо просъска. Дигън си отдръпна ръката. Принцесата погледна към Моуиндули и заподозря, че бедата е сторена. Старият елф присви очи към опонента си.

Моуиндули се изправи и закрачи към Гаунт. Погледна към хоризонта на изток.

— Не остава много — рече той. — Просто исках да ти пожелая късмет.

Някогашният патриарх протегна ръка. Гаунт я погледна колебливо, но също протегна своята. Моуиндули ловко и бързо разкъса яката на опонента си, разкривайки висящия на врата му медальон. Дигън се олюля назад, Ейдриън и Ройс бързо го отдръпнаха. Моуиндули се усмихна презрително, сетне погледна към Ариста, после към Ейдриън, накрая към Майрън. Оглеждаше се припряно, нервно.

— Почти е време — напомни му Ройс. — Как ли ще се справиш, когато магията ти е безполезна?

Моуиндули се усмихна и започна да се смее през зъби.

— Муер вир ааран дулйер! — внезапно изкрещя той. Всички елфи се обърнаха към него. Всички останали погледнаха към Майрън.

— Използва Правото на представител — рече монахът.

— Какво означава това? — запита Ройс.

— Означава, че кара друг да се бие вместо него.

— Може ли да прави това? — попита принцесата.

— Да — отвърна Майрън. — Спомнете си изписаното върху рога:

— Ако представителят спечели, Моуиндули ще стане крал.

— Биринит кон дулйер бен лар Ирауондона! — викна Моуиндули и сред елфите се понесе високо мърморене, докато се обръщаха към елфическия водач.

— По дяволите — каза Ейдриън. — Трябваше да избере големия. Убеден съм, че той знае да се бие.

Лорд Ирауондона пристъпи напред в сияйната си броня. Каза нещо, което никой от тях не чу. Моуиндули отвърна с кимване и Ирауондона издигна ръце, изкрещявайки:

— Дуйлер е финис дан искабарет бен Моуиндули!

— Току-що прие — докладва Майрън.

Гаунт, който клатеше глава, изригна:

— Няма да се бия с него. Трябваше да се бия със старчето, не с тоя.

— Майрън — Ариста завъртя монаха към себе си. — Гаунт може ли да стори същото? Може ли да си избере представител?

— Да. Така смятам. Би било логично, тъй като цялото предизвикателство е изградено върху идеята за равностоен бой.

Тя гледаше как лорд Ирауондона маха наметалото си. Елфът изглеждаше заплашително дори и от другия край на полето.

— Ейдриън е единственият, който има шанс да победи. Определи него за свой представител. Майрън, кажи на Гаунт думите.

— Не бяха на рога.

— Току-що го чу — напомни му Ройс. — Просто повтори думите на Моуиндули — и бързичко.

— О, да. Муер вир ааран дулйер — рече монахът.

— Муер вир… ааран — Гаунт се запъна.

— Дулйер — прошепна Майрън.

— Дулйер! — изкрещя Дигън.

Елфите се обърнаха.

— Сега следващото изречение и замени Ирауондона с моето име — рече Ейдриън.

Майрън му подаде репликите и Гаунт ги повтори. За момент елфите изглеждаха объркани, докато Гаунт не посочи към Ейдриън. Майрън каза нужните думи на Ейдриън и Ариста трепереща го чу да ги повтаря на висок глас, приемайки да се сражава вместо Гаунт.

— Дигън — каза тя, — върни медальона на Ейдриън.

— Но той каза…

— Зная какво каза, ще ти го върне след боя, но точно сега се нуждае от цялата налична помощ. Дай му го!

Дигън го откачи от врата си и ѝ го подаде.

— Момчета! — викна Ейдриън. — Донесете ми вързопа, дето е до одеялото ми. И щита!

Четиримата спринтираха надолу по хълма.

— Можеш да го надвиеш, нали? — запита принцесата, докато му окачваше амулета. Тя трепереше. — Ще го победиш за мен, нали? Не можеш да ме оставиш като Емъри и Хилфред. Знаеш, че не бих понесла това, нали? Знаеш това — трябва да победиш.

— За вас? Всичко — рече той и я целуна, притискайки я към себе си.

Момчетата се върнаха и разопаковаха вързопа, разкривайки брилянтната броня на Джериш Грелад.

— Помогнете да я навлека — каза Ейдриън. Всички, включително Дигън и Майрън, се заеха да помагат с каквото могат.

Пред тях изникна елф, държащ една от странните алебарди, които бяха видели изобразени в Персепликуис. Протегна я към Ейдриън.

— Знаеш ли как да използваш това? — попита Ариста.

— Никога не съм докосвал преди.

— Нещо ми подсказва, че той е — рече тя, докато от другата страна на полето лорд Ирауондона повдигна своята алебарда с раздалечени ръце. Завъртя я със забележителна скорост, така че остриетата запяха.

— Да, смятам, че сте права.

Ейдриън си пое дъх и се обърна към нея. Очите им се срещнаха в мига, в който слънцето просия над дърветата и обля лицата им. Ейдриън изглеждаше красив, блестейки в златната си броня. Приличаше на древен бог, преродил се в света на хората.

Жрецът на Феррол изкрещя нещо и Майрън нямаше нужда да го превежда.

Беше време.

Ариста се затрудняваше да диша и краката ѝ омекнаха, гледайки как Ейдриън пристъпва в кръга факли. Той пристъпи в центъра и зачака, стъпвайки здраво в утъпкания сняг, променяйки захвата си на странното оръжие.

Тя погледна към Моуиндули, който вече не се усмихваше. Лицето му показваше загриженост, докато Ирауондона пристъпваше в кръга. Сините факли проблясваха при преминаването му, елфическият лорд крачеше небрежно, уверено.

— Ейдриън е най-добрият в света, Ариста — прошепна ѝ Моувин. — По-добър от Пикърингови, по-добър от Брага, по-добър от…

— По-добър от елфически лорд? — остро запита тя. — Който вероятно си е играл с това оръжие от малък — от около хиляда и петстотин години!

Барабаните прогърмяха, а роговете още веднъж нададоха остър звук, наранил ушите ѝ. Тя се опита да преглътне, но откри, че в гърлото ѝ е заседнала буца. Сърцето бясно блъскаше в гърдите ѝ, ръцете ѝ се повдигнаха, сякаш в опит да го задържат.

Ейдриън изчакваше неловко в центъра, сякаш несигурен дали битката е започнала. Ирауондона обикаляше из кръга, въртейки оръжие, премятайки го през рамене, под ръката и около кръста, усмихвайки се на тълпата. Хвърли алебардата си над главата, където тя се завъртя с такава сила, че издаде звука на летящи птици. Улови я отново и се изсмя.

— Колко е добър? — Ариста запита Моувин. — Можеш ли да определиш по движенията му?

— О, добър е.

— Колко? Бил си се с Ейдриън. Той може ли да го надвие?

— Наистина е много добър.

— Спри да повтаряш това и отговори на проклетия въпрос!

— Не зная — призна Моувин. — Мога да кажа само, че той е много бърз, май по-бърз от Ейдриън.

— А за какво е цялото това въртене?

— Без причина. Просто се опитва да сплаши противника си.

— С мен сработва.

Ейдриън стоеше неподвижен, изчаквайки.

Ирауондона продължи да върти копието в ръце.

— Трябва да те поздравя, че поне знаеш как да държиш уле-давар — каза му елфическият лорд.

— Да, но не зная как да го въртя така показно — отвърна Ейдриън. — Това помага ли? Или само си изморяваш мускулите?

Ирауондона преодоля разстоянието между тях с шеметна скорост и замахна към Ейдриън. Един удар надолу и настрани с горното острие и един нагоре с долното. Ейдриън отскочи от първия удар и блокира втория със замах в последния миг.

— Това беше добро — прошепна Моувин. — Аз вече щях да съм мъртъв.

— Още при първия удар? — попита принцесата.

— Да, противно на общоприетото мнение, дуелите не продължават дълго, най-много няколко минути. Гледах краката му и това ме заблуди — много е добър.

Ирауондона нанесе промушващ удар — Ейдриън отби острието настрана. Нов и още един замах. Всеки път боецът посрещаше удара.

— Много добре — каза Ирауондона. — Сега да видим колко си добър наистина.

Елфът удари дръжката на копието си, карайки остриетата да затреперят. Атакува отново, този път прекалено бързо за очите на Ариста. Ейдриън блокира, но тогава Ирауондона замахна.

— Клекни! — изкрещя Моувин. — О, не!

Ейдриън наистина приклекна, забивайки долното острие в снега. Първият удар на елфа премина над главата му, но сетне полетя вторият. Но преди да бъде достигнат, Ейдриън се отблъсна от забитото си копие, плъзгайки се на колене по снега, което остави Ирауондона да удря земята.

Противниците спряха, дишайки тежко.

— Еха — отбеляза Моувин. — Това наистина го биваше.

— Не се движиш като човек — каза Ирауондона.

— А ти се биеш изненадващо добре за говорещ бридийт.

Реакцията върху лицето на Ирауондона бе моментална. Щастливата му усмивка изчезна.

Ариста погледна към Майрън.

— Не познавам тази дума — отговори монахът.

— Не бих и очаквал — каза Ройс. — Аз го научих на нея.

Ирауондона замахна отново. Движеше се с ослепяваща бързина, хвърляйки се напред с проблеснали на слънцето двойни остриета, движението им проследимо единствено от потоците светлина, които оставяха. Чуваше се как разсичат въздуха.

Ейдриън отскочи назад, изглеждайки не наясно как да се справи с металната вихрушка. Отбягваше отново и отново, докато остриетата профучаваха близо до краката и главата му. Елфът го изтласкваше към стената. Веднъж притиснал го, той замахна с долното острие, нанасяйки разсичащ удар към гърдите на противника си. С ловко завъртане Ейдриън се отдели от ръба и удари Ирауондона с лакът, същевременно препъвайки го с оръжието си. Елфическият лорд бързо скочи на крака с шокирано изражение.

— Биеш се като…

Лорд Ирауондона спря. Дишаше тежко, поглеждайки към Ейдриън притеснено.

Сега Ейдриън атакува.

Остриетата се сблъскаха. Отсечени удари огласиха върха на хълма. Дръжки се сблъскваха една с друга, кръстосвайки се. Отново се носеше жуженето и още удари. Ирауондона блъсна Ейдриън, нарушавайки равновесието му. Ейдриън се олюля и елфическият лорд се усмихна широко. Настъпи, но тогава боецът се извъртя неочаквано и поряза Ирауондона с дългото си острие. Ударът бе чист — острието на Ейдриън се плъзна от врата до крака.

Елфическият лорд отстъпи назад, шокиран. Опипа тялото си с изплашено изражение, а в същото време Ейдриън погледна към оръжието си — никой от двамата не откри кръв. За момент и двамата изглеждаха удивени, сетне Ирауондона отново зае позиция. Вече не правеше показни демонстрации.

Обикаляха се, този път по-внимателни, финтиращи и отстъпващи, търсейки слабост у другия. Ирауондона атакува отново. Остриетата иззвъняха с ужасяващ за ушите звук. Удар след удар металът се срещаше ръб срещу ръб, бръснач срещу бръснач. Дори звуците сами по себе си съумяваха да накарат Ариста да ѝ призлее.

Ейдриън отново падна и отново елфическият лорд замахна, този път по-бързо, принуждавайки боеца да се затъркаля по земята. Ирауондона го последва, но не беше достатъчно бърз. Ейдриън успя да се изправи на крака и улови противника си в крачка. Бе твърде късно за елфическия лорд да се оттегли и късото острие на Ейдриън разсече незащитения прасец на Ирауондона.

— Ха-ха! — изсмя се Ейдриън. — Не си чак толкова бърз! Сега си…

Нямаше кръв.

Двамата отново погледнаха към чистото острие и недокоснатото месо. Ирауондона бавно започна да се усмихва.

— Мили Марибор! — проплака Ариста. — Не отново, моля те, боже, не отново!

— Какво има? — запита Моувин. — Какво не е наред?

— Ейдриън не може да го нарани. Не разбирам. Да не сме направили грешка, посочвайки него за представител?

Елфическият лорд, ухилен самоуверено, атакува отново, този път по-открито. Ейдриън отскочи и контраатакува, ударът му намери врата на противника. Дългото острие се плъзна нагоре по гърлото. Главата на Ирауондона отскочи нагоре, но острието за пореден път не го нарани.

Елфът се изсмя.

— Аз съм бог — каза той, започвайки да атакува без страх.

— Не! — изкрещя Ариста, оглеждайки останалите отчаяно сред започналите да изпълват очите ѝ сълзи. — Божичко, Ройс, направи нещо! Спаси го! Моля те, трябва да го спасиш!

Ройс погледна към Ейдриън, който отстъпваше изпод сипещите се като градушка удари на Ирауондона. Елфическият владетел не го оставяше да си поеме дъх. Ейдриън можеше единствено да отскача или да посреща ударите. Нямаше да издържи още дълго.

Изтегли Алвърстоун от ножницата. Не бе имало нещо, което острието да не пререже. Ейдриън дори го бе използвал, за да ослепи гиларабрина, който трябваше да бъде неуязвим за всички оръжия, освен онова, носещо името му.

На ринга Ирауондона замахна силно над главата си. Ейдриън вдигна оръжието си, за да отрази удара — дългото острие го порази. С оглушително пращене дръжката се счупи на две. Острието продължи, намирайки гърдите му. Бронята не му позволи да проникне, но Ройс чу пропукване и Ейдриън извика. Но успя да препъне Ирауондона на земята. Дишаше тежко, лицето му бе сгърчено от болка. Изплю кръв и се олюля.

— Съжалявам, Ариста — толкова съжалявам.

— Сбогувай се с представителя си, Гаунт — обяви Моуиндули. — Сега аз ще стана крал, както и трябваше да бъде.

Ройс се втурна към стария елф.

Моуиндули изглеждаше развеселен за миг, сетне шокиран. Телохранителите му пристъпиха напред, но в последния миг Ройс отскочи настрани и се гмурна към Моуиндули. Заби кинжала в гръдта на стареца. Столът се преобърна, двамата паднаха в снега.

Моуиндули не беше наранен.

— Благословията на Феррол е връз мен, глупако! Не можеш да ме нараниш — но нищо подобно не закриля теб!

Махна с ръка и огнен стълб погълна Ройс, пламъците скрили тялото му.

— Ройс! — изкрещя Ариста. Вдигна ръце да спре заклинанието, но преди да го стори, крадецът пристъпи от пламъците.

Всички застинаха.

Дори Ирауондона спря.

Когато огънят утихна, Ройс остана невредим.

— Не може да бъде — каза Моуиндули.

Тогава очите на стария елф се разшириха.

— Ирауондона! — изкрещя той. — Остави го! Убий ето този! Убий Ройс Мелбърн!

Елфическият лорд изглеждаше объркан, поглеждайки обратно към Ейдриън, който се бе срутил на колене и се мъчеше да си поеме въздух, ръцете и краката му покрити с кръв.

— Гаунт не е наследникът, Ейдриън е безполезен — викна Моуиндули. — Този е. Ройс Мелбърн е Наследникът на Новрон. Убий го. Убий го веднага!

Ройс изглеждаше не по-малко смаян от останалите.

Ирауондона остави Ейдриън и закрачи към Ройс и Моуиндули.

— Майрън! Майрън! — изкрещя Ариста. — Вода — бинтове — веднага!

Принцесата влетя на ринга и обви ръце около Ейдриън, помагайки му да легне.

— Ройс? — запита Ейдриън. — Ройс е наследникът?

— Да! — каза му Ариста, поливайки раните му с вода и пристягайки ги с превръзки. — Как не съм се сетила по-рано? Аркадиус неслучайно ви е събрал. Някак е знаел. Събрал е закрилник и наследник. Есрахаддон също трябва да е знаел. Гаунт е бил просто диверсия. Когато ме молеше да помогна за намирането на наследника, не каза да помогна да намери Дигън Гаунт, а просто наследника! Заради него успяхме да достигнем рога. Есрахаддон е знаел, че само истинският наследник може да премине покрай гиларабрина. През цялото досегашно време наследникът и пазителят са били заедно.

— Но защо Есрахаддон не ни е казал?

— За да го закриля. Затова отведе всички към Гаунт. Ройс може ли да победи Ирауондона?

Ейдриън поклати глава.

— Никакъв шанс.

— Тогава трябва да побързаме. Все още ти предстои битка.

— Но аз не мога да го нараня.

— Само защото истинският наследник не те избра за свой представител. Щом Ройс го стори, ще можеш. Ще трябва да се биеш и този път трябва да победиш.

Тя се изправи и изкрещя:

— Ройс! Не се бий. Дай ми малко време и определи Ейдриън за свой представител.

Тя отново коленичи, за да се погрижи за раните му.

— Ариста, не мога — Ейдриън лежеше по гръб, гърдите му се повдигаха тежко, от него течеше кръв.

— Можеш — каза Майрън, откъсвайки още бинтове.

— Не, не мога…

— Не разбираш — прекъсна го монахът. — Не говоря от вяра в теб, а следвайки фактите. Ти си тешлорски рицар. Тешилор е бил най-добрият воин в света и водач на племето Инстария. Ирауондона е от племето на ловците, не знае как да се бие.

— Повярвай ми, знае.

— Не и като теб.

— Добре, но пропускаш да отбележиш, че не мога да се движа. Ребрата ми са счупени. Дори не мога да се изправя.

— Остави това на мен — каза му Ариста и започна да напява.

Ирауондона размени няколко реплики на елфически с Моуиндули, докато Ройс бавно отстъпваше от тях, отдръпвайки се надолу по склона.

— Просто го убий! — настоя Моуиндули, докато телохранителите му му помагаха да изправи стола.

Ройс спря отстъплението си и приклекна, впивайки крака в снега, усещайки тежестта на Алвърстоун в ръката си. Бе чул какво изкрещя Ариста и погледна към мястото, където лежеше Ейдриън. Приятелят му изглеждаше зле, но принцесата изпадаше в един от нейните трансове.

— Ела тук, принце — подигра се Ирауондона, крачейки към него. Ройс се изненада, че елфът може да говори апелански. — Наш ред е да потанцуваме — той размаха алебардата, завъртайки я отново, както когато се бе сражавал с Ейдриън.

Ройс още веднъж погледна към Ариста, сетне захвърли Алвърстоун.

Ирауондона се усмихна.

— Значи ще улесниш нещата?

— Не точно — отговори Ройс. — Просто не искам да те нараня по невнимание.

— Не мисля, че разбираш как стават нещата, принце.

— Напротив, смятам, че ти си обърканият.

— Просто го убий, идиот такъв! — нареди Моуиндули.

Ирауондона се втурна надолу по склона и замахна. Ройс избегна удара, отстъпвайки още назад.

— Бърз си — каза му Ирауондона. — Но все пак си потомък на един от нас.

Елфическият лорд завъртя оръжието си и пристъпи напред. Атакува и при всеки замах Ройс отстъпваше все по-надолу по източния склон на хълма, наближавайки мястото, където Ариста беше убила двама серети.

— Спри да бягаш, принце, приеми съдбата си. Приключихме с управлението на човеците. Бих предпочел аз да нося короната, разбира се, но дори и един Миралийт е за предпочитане пред смесената кръв. Време е човечеството да напусне Елан!

— И тогава всички ще заживеете щастливо?

— Наистина ще бъде така. Светът отново ще бъде както преди. Ще унищожим гоблините и тогава отново ще бъдем само ние и джуджетата, и евентуално… само ние. Ериван отново ще владее Елан. Когато този ден настъпи, Феррол отново ще крачи сред нас.

— Наистина ли смяташ, че Моуиндули ще удържи на думата си? Мрази вашия вид повече, отколкото нас. Вашият народ го предаде. Вие го убедихте да убие баща си. Иска да стане ваш крал, за да отмъсти на онези, които са го наранили най-много.

— Лъжеш.

— Нима? Три хиляди години подготвя отмъщението си. Убий ме и ще поставиш тиранин на престола, чиято първа заповед ще бъде смъртта ти.

— Той поне е елф. По-добре да властва той, отколкото мелез като теб.

— Каквито връзки е имало между вас, отдавна са изгубени.

— Дори така да е, дори и ако ме убие, ако моята смърт и гибелта на всеки водач на клан е цената, така да бъде. Ще се отървем от вашия вид — от вашата кръв.

Замахна и Ройс отново отскочи. Но този път късно осъзна грешката си. Ирауондона бе очаквал това, нанасяйки удар с дългото острие. Металът разряза плътта му с изненадващо тих звук. Поглеждайки надолу, видя окървавения връх, докато Ирауондона издърпваше острието.

Ройс се строполи.

— Ройс! — чу да крещи Ейдриън. — Направи го, сега!

Елфическият лорд отново повдигна острие.

— Сбогом, сине Нифронов.

Ройс си пое дъх.

— Биринит кон дулйер бен лар Ейдриън Блекуотър — рече той колкото се може по-силно.

— Дуйлер е финис дан искабарет бен Ройс Мелбърн! — бързо отговори Ейдриън, докато острието на Ирауондона летеше надолу.

Върхът удари гръдта на Ройс, но крадецът почти не го усети. Проблесна ярка искра и със силно пропукване острието се раздроби.

Ирауондона смаян стоеше над него.

Ройс се изкашля и промърмори:

— Приятелят ми ще те убие.

Ирауондона го погледна объркано, но Ройс вече не му обръщаше внимание. Взираше се в синьото небе.

— Беше права, Гуен. Беше права.

Елфическият лорд погледна през рамо и видя Ейдриън, превързан и застанал в кръглата арена. Ирауондона се изплю върху Ройс, придружавайки това с нещо, което звучеше като елфическо проклятие, погледна към Моуиндули и закрачи обратно.

Ирауондона влезе на арената.

— Оръжието ти е разрушено — рече със състрадателен глас той, посочвайки към срязаната на две алебарда.

— Не, не е — Ейдриън протегна ръка зад гърба си, изтегляйки огромния меч.

Ирауондона се поколеба, но сетне захвърли алебардата, за да изтегли собствения си меч, който просияваше като този на Моувин. Двамата пристъпиха към средата.

Ирауондона атакува първи, завъртайки се и замахвайки. Но Ейдриън хвана оръжието си с две ръце и отрази удара, сякаш още държеше копието. Стрелна се и нанесе удар, но елфът се изплъзна, нанасяйки моментално ответен удар, който Ейдриън отново пресрещна. Проблесна искра и двамата отстъпиха. Този път двамата дишаха тежко.

Ирауондона атакува и финтира. Ейдриън разгада залъгващия удар и се приготви да разсече, но тогава елфът подскочи във въздуха и се завъртя. Отделяше се от земята с такава ловкост, сякаш летеше. Мечът на Ейдриън разсече само въздух. Ирауондона се превъртя и докато се приземяваше, удари противника си по гърба с дръжката на меча. Ударът повали Ейдриън на земята.

Още не бе сварил да се изправи, когато елфът продължи атаката си. Рефлексите спасиха Ейдриън — претърколи се настрана и изрита Ирауондона в коляното. Елфът изгуби равновесие за достатъчно дълго време, за да може боецът да се изправи.

Ариста, Моувин, Магнус и Майрън притичаха до лежащия на склона Ройс, който дишаше тежко. Ариста не беше лекар, но Ройс изглеждаше зле. Земята около него бе пропита с кръв. Гърдите и страните му бяха хлъзгави и лъскави, мъчително борещи се за дъх. Очите му бяха подбелени.

— Не умирай, Ройс — каза му Ариста. — Чуваш ли ме? Трябва да останеш жив!

Ройс промърмори нещо и си пое въздух с ужасяващо клокочене.

— Спасих… спасих го.

— Още не си. Не е свършило! Ройс, чуй ме — тя взе ръцете му. — Не можеш да умреш, разбираш ли? Чуваш ли ме?

Той потръпна, главата му се разтресе.

— По дяволите!

Принцесата постави ръце на гърдите му, затвори очи и започна напева. Моментално усети съпротива, сякаш солидна стена ги разделяше. Дланта на Феррол не оставяше никакви цепнатини. Щитът бе непробиваем.

Тя отвори очи.

— Не мога да му помогна — рече на другите. — Ейдриън! Побързай! Той умира!

При звука на гласа ѝ Ирауондона се усмихна.

— Дори не е нужно да се бия, за да победя. По-бърз съм от теб. Мога да те отбягвам, докато той умре. Тогава Моуиндули ще стане крал. Но бъди уверен, че след това ще те убия. Ти ще бъдеш първият. Тогава ще убия жената ти, сетне онази императрица, след което ще изтрия всеки мъж, жена и дете от лицето на Елан.

Ейдриън кимна.

— Можеш. И когато синът ти и внукът ти те попитат за този ден, ти ще им разкажеш как в битката, която решила всичко, ти не си сторил нищо. Избрал си да бягаш, докато времето изтече, защото те е било страх да не бъдеш убит от човек в честен бой — проведен по волята на твоя бог. Тогава ще знаят, че видът ви е получил превъзходството си чрез страхливост, че човечеството ви е превъзхождало.

Ирауондона го изгледа злобно.

— Хайде, признай. Страх те е от мен — Ейдриън повиши глас. — Страх те е от мен, а аз съм просто човек. Дори не съм благородник или рицар. Знаеш ли какво съм? Крадец. И двамата с Ройс сме такива — Ейдриън посочи надолу по хълма. — Не сме нищо повече от двойка крадци. Баща ми беше ковач, работеше в едно мизерно селце недалеч оттук — Ейдриън се засмя. — Сирак и ковашки син — двама човешки крадци, ужасяващи елфическите лордове. Жалка история.

— От никой човек не ме е страх.

— Докажи го. Не го чакай да умре. Не бъди страхливец. Нападни ме.

Ирауондона не помръдна.

— Така си и знаех — рече Ейдриън и се обърна с гръб към него.

Нямаше звук. Ейдриън знаеше, че няма да има. Годините с Ройс го бяха научили на това. Лицата на зрителите му подсказаха, че Ирауондона се е раздвижил.

Ейдриън вече бе променил захвата си върху дръжката на големия меч. Пръстите му я обхващаха по начина, на който баща му го бе научил. Вече не се намираше на върха на Амбертън, стоеше в Хинтиндар зад ковачницата, слушайки бащините напътствия.

— Не поглеждай! — нареди Данбъри, пристягайки превръзката.

— Довери се на инстинктите си. Не отгатвай, знай какво прави. Вярвай. Действай!

Ейдриън замахна надясно. Огромният меч на Джериш Грелад улови утринното слънце в острието си и засия за един миг.

— Това е повече от сражение, Ади — каза Данбъри. — Това е каквото си. Каквото ще бъдеш — каквото трябва да бъдеш. Довери му се.

Коленете на Ейдриън удариха снега, разпръсквайки прах снежни кристали. Вече виждаше сянката, мракът на Ирауондона, който падаше отгоре му в гръб. Чувствайки тежестта на меча, той започна падащото извъртане.

Бе удар насляпо.

— Не е нужно да виждаш противника си, за да го убиеш — обясни баща му. — Просто трябва да знаеш къде ще бъде. Това е ключът към всичко. А ако знаеш, за какво са ти очи? Каква полза от зрението? Довери се на наученото и ще го удариш.

Ейдриън продължи движението, издигайки се на коляно, извъртайки рамо, докато хвърляше цялата си тежест в удара. Не погледна. Не се нуждаеше да поглежда. Знаеше. Знаеше точно къде се намира Ирауондона и къде щеше да се намира.

Чу как метал целува метал, когато елфът се опита да отрази удара. Но силата на големия меч и тежестта, подкрепила удара, бяха прекалено много за париране. Металът запя, но оръжието на Ирауондона изхвърча почти без съпротива. Тялото му оказа дори още по-малко съпротивление и Ейдриън завърши замаха, сякаш се упражняваше сам зад ковачницата. Единствената разлика бе бликналата кръв.

Сините факли засияха с ослепителна бяла светлина, сетне угаснаха с гръмко пращене.

— Ир а уондон — рече жрецът на Феррол, сетне, поглеждайки към Ейдриън, добави — Свършено е.

— Не! — изкрещя Моуиндули, вдигайки ръце. Канеше се да заговори, но когато се закашля, кръв блъвна върху робата му. Телохранителите започнаха да изтеглят оръжие, но изчезнаха с пропукване.

Моуиндули се строполи по лице. Зад гърба му стоеше монсеньор Мъртън, хванал окървавения Алвърстоун с две ръце.

Елфите не помръднаха. Стояха мълчаливо със сериозни лица и сведени очи. Никой не погледна към Ирауондона или Моуиндули. Всички се взираха надолу по хълма към Ройс.

— Ейдриън! — изпищя Ариста.

Той си проправи път край елфите, край Модина, момичетата и момчетата, за да намери принцесата коленичила до Ройс. Земята бе подгизнала от кръв, очите на приятеля му бяха затворени.

— Помогнете му! — каза ѝ боецът.

— Не мога! Опитах — проплака тя с ужасени очи.

— Но аз спечелих — рече той, поглеждайки към Майрън. — Закрилата вече я няма, нали?

Монахът кимна.

— Ето, виждате ли? Направете го! Измъкнете го!

— Опитах! — кресна тя. — Да не мислиш, че не опитах! В мига, в който благословията падна, влязох. Но пак не мога да го достигна. Ейдриън… той не иска да бъде спасен. Мисля, че иска да умре.

Ейдриън усети силата да напуска краката му и се строполи на колене.

— Вижда нея, Ейдриън — проплака Ариста, поставяйки главата на Ройс в скута си. — Вижда я в светлината. Дори не ме чува. Вижда само нея и непрекъснато повтаря, че го направил, че те спасил.

Ейдриън кимна. Очите му се наляха със сълзи, той посегна и махна косата от лицето на Ройс.

— По дяволите, Ройс! Не ме оставяй, друже. Хайде, трябва да се върнеш. Най-сетне успях. Убих лошия, спасих кралството, спечелих момичето, а ти разваляш всичко. Не искаш да сториш това, нали? Моля те, все още се нуждаем от теб.

— Какво ще стане, ако той умре? — запита Гаунт над него.

— Елфите ще бъдат без владетел — рече Майрън с треперещ глас. — Следващият елф, който надуе рога, ще стане крал, освен ако не се яви друг претендент, когато ще има дуел. Но във всеки случай елф ще бъде коронован.

— Чуваш ли, Ройс? Още не е свършило. Трябва да живееш, инак всички ще умрем. И тогава няма да си ме спасил. Хайде, друже — той го повдигна на ръце. — Не можеш да си идеш сега.

Ейдриън изучаваше лицето му — нямаше промяна.

— Вече няма какво да те задържа тук, нали? — сълзи се стичаха по страните на Ейдриън. — Обичам те, приятелю — каза той, полагайки го обратно на земята.

Останалите утихнаха, слушайки дишането на Ройс. То ставаше все по-плитко и по-слабо с всяко издишване. Някъде запя птица, вятърът фучеше.

— Кой е той?

Ейдриън чу някакъв гласец да нарушава тишината.

— Тихо, Мърси — каза императрица Модина. — Казва се Ройс, а сега мълчи.

Ейдриън внезапно вдигна поглед.

— Какво? — попита Ариста.

— Гуен — каза той.

— Моля?

— Гуен ми каза как да го спася.

— Така ли?

— Да, нещо за… беше последният път, когато я видях — едно от последните неща, които тя ми каза. Дори не осъзнавах…

— Какво не осъзнаваше? — настоя принцесата.

— Тя знае.

— Какво знае?

— Знаела е всичко — отвърна боецът. — Помня, че тогава ми каза как да го спася, но тогава не разбрах. Ще ми се да имах мозъка на Майрън.

Ейдриън пое дъх и се опита да се успокои.

— Бях с нея в „Розата и бодилът“. Ройс също беше там… не, не, помагаше нещо в кухнята. Беше много щастлив… заради… сватбата! Да, говорехме за сватбата и как Ройс се променил през годините. Неприятно ми беше, че го отделям от нея и тя каза, че трябвало да ида, иначе съм щял да умра — погледна към арената, където все още лежеше тялото на Ирауондона. — Говорела е за това! Видяла го е! Но тогава каза и още нещо. Каза… Ох, какво беше?

Замъчи се да си припомни гласа, думите: Видял е прекалено много жестокост и предателство. Не е познавал милост. Това бе казала тя, но сетне бе поискала нещо от него. Ти трябва да сториш това, Ейдриън. Ти трябва да си този, който ще го научи на милост. Направиш ли го, той ще бъде спасен.

— Не — смаяно каза той. — Не да го науча на милост! Искала е чрез мен да научи за Мърси!

Скочи на крака и грабна момиченцето, стоящо до Модина. То се отдръпна, ужасено.

— Спокойно, миличка. Не се страхувай — нежно каза той. — Само ми кажи името си.

— Мърси.

— Не, не, как ти е цялото име?

— Мерседес, но никой не ме нарича така, само мама.

— Как се казва тя, захарче? — попита Ейдриън, а ръцете му трепереха.

— Мама е мъртва.

— Да, мила, но как се е казвала?

Момиченцето се усмихна.

— Гуендолин ДеЛанси.

— Чу ли това, Ройс? — изкрещя Ейдриън. — Името ѝ е Мерседес.

Той продължи да крещи:

— Елиас или Стърлинг, ако е момче, нали? Но момичето на всяка цена да бъде Мерседес. Само едно име, защото Гуен вече я била нарекла! Това е дъщеря ти, Ройс! Дъщеря ти от Гуен! На колко си, миличка? Пет? Шест?

— На шест — гордо рече тя.

— На шест е, Ройс. Значи в годината, която прекарахме затворени в Олбърн, помниш ли? Вероятно не е искала да се чувстваш пленен, а може би не е искала дъщеря ѝ да отрасне в публичен дом. Във всеки случай е знаела, че ще умре, преди да те запознае с дъщеря ти. Затова ми каза аз да го сторя. Имаш дъщеря, дърто копеле такова! — протегна се и сграбчи лицето на Ройс. — Частица от Гуен още е тук. Чуваш ли ме?

— Той ли е баща ми? — попита Мърси, приближавайки се. — Мама каза, че един ден съм щяла да срещна баща си и тогава съм щяла да стана принцеса и кралица на гората.

Клепачите на Ройс потръпнаха.

— Сега! — викна Ейдриън към Ариста, сякаш имаше нужда. Тя вече напяваше. Напевът постепенно утихна и принцесата се умълча. Подскочи рязко. Ейдриън я хвана. Държеше ръцете и на двама им, молейки се на Марибор. Всеки мускул по снагата на Ариста бе напрегнат, главата ѝ се мяташе, сякаш удряна. Внезапно тя се разтърси и задиша на пресекулки. Те станаха все по-редки, докато накрая тя спря да диша.

Всички около тях също затаиха дъх.

— Ройс! — изкрещя Ейдриън. — Тя е твоя дъщеря, ако умреш, тя ще остане сираче също като теб! Ще я изоставиш ли, както родителите ти са го сторили? Ройс!

Двете тела потръпнаха едновременно и си поеха рязко дъх. Ариста, плувнала в пот, отпусна глава върху Ейдриън. Ройс дишаше тежко, бавно отваряйки очи. Не каза нищо, но погледът му се спря върху момиченцето.