Персепликуис

Глава 12 Как свършват крадците

Ройс чу шепот.

Прецени, че оставаше около час до разсъмване. Макар да не бе сигурен, щеше да се изненада, ако догадката му се окаже невярна. Имаше опит с определянето на времето под земята. Бе си изработил изненадващо точен метод по време на затворничеството си в Манзант. В онези дни отброяването на минутите предоставяше на ума му занимание, държейки далеч други, по-неприятни мисли. За пръв път от години позволяваше на паметта си да докосне спомените от онези времена. Бе ги заключил усърдно, натиквайки ги в мрачно ъгълче на съзнанието си, завити с тъмно одеяло — в случай на случайно поглеждане натам. Но сега приветстваше спомените. Сега причинената от тях болка имаше същия ефект като отброяването на минутите в Манзант, подобно ухапването на пръст или тъй силното стискане на юмруци, че ноктите да издълбаят кървави следи в дланта. Разсейваха го от мисълта за далеч по-скорошна загуба — далеч по-болезнена.

Бе минало повече от десетилетие, откакто първият офицер на Черния диамант го предаде — след като беше убил Джейд погрешка и затова най-добрият му приятел го беше изпратил в затвора Манзант. Построен от джуджета, затворът имаше в придатък и солна мина. Още помнеше мрачните руди с бели жилки и фосили. Стените бяха укрепени с дърво. Джуджетата никога не използваха такова — хората го бяха добавили впоследствие, години по-късно, когато бяха дълбали по-дълбоко, извличайки парчетата халит в кошници. По височината на тавана можеха лесно да се определят прокопаните от хората секции. Наказаните биваха пращани да работят в джуджешките тунели — Ройс често се озоваваше там.

Припомни си постоянното ектене на кирките и горещината на огньовете, край които кипеше саламура. Огромни съдове, бълбукащи и съскащи, изпълваха с пара застоялия въздух. Затвореше ли очи, виждаше редиците от хора с кофи и онези, приковани за врата към масивното колело, задвижващо помпата. Виждаше как работят до изнемога, докато накрая се строполят в горещината.

Вода имаше в изобилие, така че тя не липсваше на каторжниците, но Амброуз Муур, собственикът на мината, считаше за прахосничество да отделя средства и за храна. Получаваха мизерни огризки веднъж дневно, обикновено развалените остатъци, които моряците отказваха да ядат. Това беше само една от многобройните оптимизации, които Амброуз бе въвел за намаляване на производствените разходи. Ройс се унасяше, фантазирайки си как убива Муур — тези му мисли не го напускаха и през деня. За двете години престой в Манзант бе убил Амброуз петстотин тридесет и седем пъти, всеки различен от останалите. В затвора беше убил мнозина, не всички от които във фантазията си. Никога не мислеше за тях като за хора.

Бяха животни, чудовища. Малкото налична у тях човещина отдавна бе изсмукана от солта, болката и отчаянието. Биеха се за прогнила пища, място за сън, чаша вода. Научи се да спи леко и как да изглежда заспал, когато всъщност не беше.

Липсата на дневна светлина и работата до изтощение сред противния въздух бяха убили мнозина, а други лишили от разсъдък. За Ройс Манзант бе само част от неговия зандан, последното му въплъщение. Истинските стени бе градил тухличка по тухличка с години. Бягството от Манзант беше невъзможно, но бе далеч по-лесно от измъкването от самоиззидания затвор.

Ним го тласна в правилната посока, а по-късно Аркадиус и Ейдриън насочваха стъпките му, но Гуен бе тази, която отключи вратата. Беше я разтворила широко, заставайки на прага, приканвайки го да излезе, уверявайки го, че навън е безопасно. Бе усещал чистия въздух и сиянието на слънцето. Почти бе успял, почти бе излязъл почти…

Шепотът долиташе откъм водата.

Мислеше, че всички са заспали. Бяха изминали голямо разстояние през тежък терен. Никой не му беше викнал да спрат, но ги бе видял как залитат — всички без джуджето. Малкият плъх сякаш никога не се уморяваше, продължавайки да щъпурка, а повече от веднъж Ройс зърна тънка усмивка сред мустаците и останките от брадата.

За малко не беше убил Магнус първата нощ в „Гнома“. Мисълта гъделичкаше изкусително ума му. Това беше преди Майрън да се върне от вечеря и да се разбъбри. Ройс не би признал открито, но от джуджето имаше полза — и се държеше удивително добре, което допринасяше. Но най-важното бе, че вече не изпитваше желание. Подобно на всичко останало, злодеянията му бледнееха пред смъртта на Гуен. И любовта, и омразата бяха изчезнали. Бе се превърнал в безстрастна пустиня. Главно беше уморен. Една последна мисия — щеше да я изпълни, но не заради империята, не и заради Ейдриън — правеше това за Гуен.

Безшумно се изправи на крака, движен по-скоро от любопитство, отколкото от тревога. Шепотът определено идваше от отряда — не бе дело на някой външен. Зърна принцесата да лежи на една страна, увита в разритани одеяла. Трепереше и се мяташе, страховитата роба променяше цветовете и силата на блясъка. Нямаше представа дали робата е отговорна за сънищата ѝ или одеждата само реагира. Не го и касаеше, затова се отдалечи.

Първоначално помисли, че може да са Магнус и Гаунт. Често ги хващаше да се движат заедно и да разговарят, когато се намираха на достатъчно голямо разстояние от останалите. С приближаването си откри източника — Елдън. Повдигнато на лакът, голямото му туловище се издигаше изпод одеялото и закриваше събеседника му. Недалеч лежеше Уайът. Той също беше буден.

— Какво става? — прошепна му Ройс. — С кого говори Елдън?

— С монаха.

— Майрън?

Уайът кимна.

— Типично ли е за него да говори така с непознати?

Морякът го погледна:

— За последните три дни е говорил с монаха повече, отколкото с мен за десетилетие. Говориха и миналата нощ, кълна се, че чух Елдън да плаче. Веднъж гледах как корабният лекар допира нажежено желязо до рана на бедрото му — Елдън не издаде нито звук. Но вчера монахът така го бе разплакал, че на сутринта очите му бяха зачервени.

Ройс не каза нищо.

— Но странното е, че се усмихваше. През целия ден Елдън се хилеше до уши. Не е типично за него.

— Най-добре заспивай — каза му Ройс. — След един час ще потегляме.

Ройс отново спря.

Ейдриън го виждаше над главите на останалите от мястото си в края. Този път Ройс коленичи, поставяйки фенера до себе си, разравяйки земята. Олрик се приближи и мълчаливо застана до него.

И по-голямата част от този ден бе прекарана в крачене в редица по един сред тесни проходи. Над тях капеше вода, наквасявайки глави и рамене. Краката също не останаха на сухо, газейки до глезените.

— Какво има този път? — чу Дигън да мърмори презрително. — Спира на всеки двадесет фута. Това е проблемът с монархиите и цялата феодална система. Олрик е начело единствено заради потеклото си, а е очевидно некомпетентен. Два пъти в рамките на една година губи кралството си, а сега ни командва? Трябва ни водач, който да е заслужил това с качествата си, не автоматично избран по произхода си. Някой, който се отличава с превъзхождащ талант, но не — имаме си Олрик. Който с цялата си възвишена мъдрост е избрал Ройс да ни води. Ако аз бях начело, щях да пратя Магнус напред. Очевидно той е много по-опитен. Постоянно поправя грешките на Ройс. Щяхме да напредваме два пъти по-бързо. Видях, че останалите те уважават.

Ейдриън забеляза, че Гаунт гледа към него. До този момент не знаеше на кого говори Дигън.

— Никой не го казва пряко, няма поклони и прочие, но всички те ценят — дори повече от Олрик, това не подлежи на съмнение. Ако ти ме подкрепиш, бихме могли да убедим другите да приемат водителството ми. Зная, че Магнус би го сторил.

— Защо ти? — попита боецът.

— Моля?

— Защо трябва ти да си начело?

— О, ами… първо, аз съм потомък на Новрон и ще бъда император. И второ, далеч по-умен съм от онзи пън Олрик — много по-умен.

— Нали искаше система, която да отчита качествата, а не потеклото?

— Да, но както казах, аз съм много по-уместен избор от него. Пък и защо иначе съм тук, ако не да ви поведа?

— Олрик е повеждал мъже в битка — и като казвам повеждал, имам предвид пълния смисъл на думата. Лично щурмува портите на Медфорд под дъжд от стрели, изпреварвайки дори телохранителите си.

— Именно, той е глупак.

— Може и да не е било най-мъдрото решение, но това показва храброст и нежелание да се крие настрана, докато останалите се излагат на опасност. Това го прави достоен в моите очи. Обаче да, разбирам гледната ти точка. Не може да се каже, че е най-интелигентният водач. Така че, ако искаш някой с ум и качества, принцеса Ариста е очевидният избор.

Дигън се изкикоти, явно вземайки думите му за шега. Виждайки Ейдриън да се мръщи, спря.

— Не говориш сериозно, нали? Тя е жена — отегчителна, манипулативна, деспотична жена. Дори не трябва да е тук. Върти Олрик на пръста си и ще докара смъртта на всички ни. Знаеш ли, че тя се опита да ме измъкне от онази тъмница съвсем сама? Провали се, ставайки причина за смъртта на телохранителя си. Такава е тя. Заради нея умират хора. Тя е заплаха. А отгоре на всичко е и вещ…

Дигън отлетя към стената, удряйки главата си в нея, сетне падна на колене. Ейдриън усети болката в кокалчетата и едва сега осъзна, че го бе ударил.

Гаунт му изпрати изпепеляващ поглед през насълзените си очи, стиснал лице в шепи.

— Откачен глупак! Да не си се побъркал?

— Какво става? — подвикна Ариста.

— Този идиот току-що ме удари по лицето! Носът ми кърви!

— Ейдриън? — смаяно рече принцесата.

— Стана… случайно — отвърна Ейдриън, знаейки, че прозвуча слабо. Но не знаеше как другояче да опише действията си. Не искаше да удари Гаунт, просто се случи.

— Праснал си го случайно? — попита Уайът, потискайки кикот. — Не съм сигурен, че разбираш напълно задълженията на телохранителя.

— Ейдриън! — повика го Ройс.

— Какво? — викна в отговор той, раздразнен, че дори Ройс ще се присъедини към посрамването.

— Ела. Трябва да видиш нещо.

Дигън все още стоеше на колене сред водата.

— Съжалявам.

— Стой настрана!

Ейдриън пое напред, а Уайът, Елдън и Майрън се притиснаха към стената, за да го пропуснат да мине, като всеки от тях го изгледа любопитно.

— Какво направи той? — прошепна Ариста, когато той стигна до нея.

— Нищо.

Веждите ѝ се повдигнаха.

— Ударил си го без причина?

— Ами… не, но… сложно е. Дори не съм сигурен, че самият аз разбирам. Беше нещо като рефлекс, предполагам.

— Рефлекс…? — рече тя.

— Казах му, че съжалявам.

— Не бързай, цял ден съм на твое разположение — обади се Ройс.

Ариста пристъпи встрани, поглеждайки го подозрително.

— Каква беше тази шумотевица? — попита го Олрик.

— Ударих Гаунт по лицето.

— Добре си сторил — каза му Олрик.

— Крайно време беше — рече Моувин. — Съжалявам само, че си ме преварил.

— Какво мислиш за това? — попита Ройс, все още застанал на колене, сочейки към нещо на земята до фенера.

Ейдриън се приведе. Кожена връв, на която бяха нанизани камъчета, пера и нещо, което приличаше на птичи кости.

— Траянска гривна за глезен — каза им той. — Воините на гоблинското племе Анкор я носят за щастие.

— Краищата не са разцъфнали — каза Ройс. — Но виж как са се извили. Според мен просто се е развързала. Беше отчасти потънала и земята, така че вероятно е тук от известно време. Но очевидно навлизаме в тяхна територия, така че занапред трябва да се движим с по-голямо внимание. Сведете приказките до минимум.

Ейдриън погледна към гривната и хвана за ръката Ройс, който тъкмо понечваше да продължи.

— Вземи — каза той, внимавайки движението му да остане скрито от останалите. Положи Алвърстоун в ръката на Ройс.

— Чудех се къде е.

— Време е котката да си получи отново ноктите — каза Ейдриън. — Но бъди послушен.

— Кой го казва.

Продължиха. Ейдриън не се върна на позицията си в края. По-вероятно бе да срещнат гоблините челно, а и не гореше от желание да се върне край Гаунт.

По разширилия се проход можеха да крачат трима. Очевидно обиден от разширяването си, тунелът внезапно свърши. Отвеждаше в малка пещера, където отново се стесняваше до цепнатина. В средата имаше купчина камъни.

Гаунт поклати глава отвратено.

— Казвах ви, че е некомпетентен — рече, сочейки към Олрик. — Беше толкова сигурен, че това е правилният проход, а ето ни в задънена улица след дни преход.

— Казваш, че съм некомпетентен? — попита кралят, сетне погледна към Ейдриън. — Нищо чудно, че си го ударил. Благодаря ти.

— И какво ще правим? — попита Дигън. — За колко дни имаме храна? Колко време загубихме? Тук сме вече… колко, три дни? И два дни път от Акуеста. Стават пет. Още пет връщане, което означава, че дори още в този миг да поемем назад, ще ни е нямало десет дни! С колко смятате, че разполагаме, преди елфите да достигнат Акуеста? Две седмици? Ще прахосаме по-голямата част от това време в пътуване обратно.

— Не те чух да предлагаш алтернатива — рече Ариста. — Олрик стори всичко по силите си, не смятам, че някой от тук присъстващите би направил по-добър избор.

— Каква изненада — неговата сестра се застъпва за него.

Моувин пристъпи към Дигън и изтегли меча си. Острието погълна светлината от фенерите и засия, повдигнато към гърлото на Гаунт.

— Предупредих те. Не говори непочтително за краля ми в мое присъствие.

— Моувин, спри! — нареди Ариста.

— Няма да го убия — увери я той. — Просто ще оставя инициалите си върху лицето му.

— Олрик — тя се обърна към брат си, — кажи му да спре.

— Не съм сигурен, че трябва.

— Виждате ли?! Ето за това потисничество говоря! — изкрещя Дигън. — Злото на наследствената власт.

— Някой да му затвори устата — сопна се Ройс.

— Моувин — каза Ейдриън.

— Какво? — въпросният го погледна. — Ти го удари!

— Да, но… това беше друго.

— Свали оръжието, Моувин — каза Олрик, отстъпвайки. — Честта ми може да почака, докато приключим с мисията.

Моувин прибра меча в ножницата и Гаунт се отдели от стената, дишайки тежко.

— Заплахите не променят ситуацията. Все още сме в задънен проход и…

— Не е задънен — оповести Магнус. Удари два пъти с ботуш, коленичи и допря ухо до земята. Сетне вдигна глава и се взря в купчината. Изправи се на крака и започна да разхвърля камъните. Под тях се показаха няколко дъски, прикрили дупка.

— Това е било скрито умишлено — каза Уайът.

— Но все още не означава, че сме поели по правилния проход — изтъкна Гаунт. — Не помня монахът да каза нещо за дупки. Няма как да се каже дали това е правилният проход.

— Е — отвърна Майрън.

Гаунт се извъртя към него.

— О, значи криеш информация от нас, така ли? Или просто си некадърен и си пропуснал да ни кажеш нещо?

— Не — отвърна смирено монахът. — В дневника не се споменава нищо за това.

— Тогава със сигурност си по-благочестив, отколкото те смятах, защото самият Марибор трябва да те снабдява с информация, която укрива от нас.

— Може би — отвърна Майрън. — Зная само, че това е знакът на Едмънд Хол — посочи. — Ето там, издълбан в камъка.

Ройс достигна първи до указаното място. Фенерът му освети издълбаните инициали:

— Е. Х. — прочете Гаунт. — Как можем да бъдем сигурни, че означават Едмънд Хол?

— Смяташ, че оттук е минало шествие с подобни инициали? — попита Ройс.

— Точно по същия начин изписва инициалите си в дневника — обясни Майрън.

— Ами тези, Майрън? — рече крадецът, разбутвайки още камъни, за да разкрие още драскотини в скалите. Бяха много по-ярки — по-пресни от ЕХ.

Майрън ги погледна за миг:

— За тях не зная нищо.

Ейдриън пристъпи напред, издухвайки мръсотията. Сетне се обърна към Ариста и Олрик:

— Патриархът не спомена ли, че бил изпратил отряди?

— Да — потвърди Олрик. — Три, ако не се лъжа.

— Всички от които се провалили, според императрицата — додаде Ариста.

Ейдриън погледна към партньора си.

— Смятам, че познаваме третия му отряд, но те не са минали оттук. Предполагам това са инициалите на първата или втората група — отново погледна към Ройс. — Ако трябваше да подбереш отряд да слезе тук и нямаше ограничения в избора, кого щеше да сложиш за водач?

— Вероятно Бректън — отвърна крадецът. — Или Грейвин Дент от Делгос.

— Е, знаем, че не са избрали Бректън. Но първите инициали са ГД. Кога за последно някой е виждал Грейвин? Тази година го нямаше на турнира.

— Миналата също — каза Олрик.

— Беше на съревнованието в Далгрен — каза Моувин.

— Да, там присъстваше — потвърди и Ариста. — Помня как Фанън го посочи и каза, че бил голям приключенец, който работел главно за нифронската църква. Нарече го…

— Търсач? — помогна Моувин.

— Да!

— Да помислим — рече Ейдриън. — Ще им трябва учен, историк. Дент беше в Далгрен. А как му беше името на онзи смешния с катапулта?

— Тобис Рентинуал? — попита Моувин. — Той е пълна откачалка.

— Да, но помниш ли как каза, че бил кръстил катапулта си на Новроновата съпруга, защото бил проучвал древноимперска история?

— Да. Спомена нещо, че трябвало да учи някакъв език. Доста се хвалеше.

— Точно така — Ейдриън кимна. — Вторите инициали са ТР.

— Тобис Рентинуал — каза Моувин. — Буквите са типично в негов стил.

— А останалите? — попита Олрик.

Боецът сви рамене.

— Само налучквам първите двама. Нямам представа за останалите.

— Аз имам — обади се Магнус. — Или поне за един от тях. ХМ — това е Херклор Мат.

— Кой? — попита Ейдриън и се огледа, но всички свиха рамене.

— Нормално е никой от вас да не го познава. Той е зидар — джуджешки зидар — и е много добър. Навсякъде бих разпознал инициалите му. Мат са много древна фамилия. Техен предтеча дори е бил сред архитектите на Дръминдор. Родът им е с богата история.

— Защо са се подписали в скалата? — попита Уайът.

— Може би са искали да уведомят евентуални последователи, че са стигнали дотук — отвърна Магнус.

— А защо не са маркирали проклетите три тунела? — запита Моувин.

— Възможно е да са имали намерение — каза Ариста, — но подобно на нас да не са знаели кой е правилният проход. Сигурно са възнамерявали да го отбележат по обратния път — само дето никога не са се върнали.

— Може и ние да си издълбаем инициалите — предложи Моувин. — Така останалите ще знаят, че сме били тук.

— Не — отвърна принцесата. — Провалим ли се, няма да има други, които да ни последват.

Всички се взираха в дупката с опасение.

— Във всеки случай — рече Ройс — изглежда това е мястото. У кого е въжето?

Съединиха три дължини и Ройс заслиза. Ейдриън му отпускаше въже. Две трети потънаха в дупката, преди боецът да усети как въжето се успокоява и олеква.

Той зачака.

Всички изчакваха. Някои седяха на каквито плоски места успееха да намерят. Елдън остана прав. Поглеждаше към дупката с неприятно изражение. Въпреки коментара на Ариста, джуджето се бе заело да издълбае инициалите им в камъка.

— Защо не го повикаш? — попита Олрик. — Доста дълго е долу.

— По-добре е да сме търпеливи — отвърна Ейдриън. — Ройс ще извика или ще дръпне въжето, когато поиска да слезем.

— Ами ако е паднал? — каза Моувин.

— Не е. По-вероятно е да има патрулиращи гоблини, които той изчаква да се махнат. Ако се изнервиш и разкрещиш, или ще докараш смъртта му, или ще го раздразниш. И двете алтернативи не са привлекателни.

Моувин и Олрик кимнаха. Ейдриън си бе научил урока по трудния начин на първата им мисия заедно до Ерванон. Да се научиш да се доверяваш на Ройс, когато наоколо е мрачно, останал си сам и е толкова тихо, че чуваш дишането си, не бе нещо, към което се привикваше изведнъж.

Припомни си вятъра, който ги блъскаше, докато се изкачваха по Короносната кула. Това се казваше висока кула. Впоследствие трябва да се бе изкатерил по още поне стотина, но като се изключи онази в Дръминдор, тази беше най-голямата — и първата. Бе се удивлявал на дребния крадец — как се катери по стената като муха само с помощта на ноктите за катерене. Бе дал един чифт и на Ейдриън и подсмихвайки се бе го наблюдавал как се опитва да ги използва.

— Безнадеждно — бе казал, прибирайки си оборудването. Поне можеш ли да се катериш по въже?

Ейдриън току-що се бе завърнал от калианските арени, където беше почитан и аплодиран от ревящите тълпи като Мандалинския тигър. Никак не бе доволен този гърчавел да се отнася към него като към селски идиот. Толкова се бе вбесил от самодоволния тон, че щеше да го бие до несвяст, но Аркадиус го беше предупредил да е търпелив. „Той е като куче, бито жестоко от всеки свой стопанин“, бе казал старият магьосник. „Той е истински бисер, но ще те подлага на изпитания — ще го прави непрекъснато. Не се сприятелява лесно, нито е лесно да станеш негов приятел. Не се раздразвай. Той това иска. Това очаква. Ще се опита да те отблъсне, но ти ще се справиш. Довери му се. Той не очаква подобно нещо. Няма да е лесно. Ще трябва да си много търпелив. Но ако го сториш, ще се сдобиеш с приятел за цял живот, от типа, който би влязъл невъоръжен в драконова паст, ако го помолиш.“

Ейдриън усети леко подръпване.

— Наред ли е всичко, друже? — подвикна тихо той.

— Открих — отвърна Ройс. — Слизай.

Приличаше на минна шахта, тясна и дълбока. Ейдриън не се бе спуснал особено много, когато очите му доловиха някакъв мътен блясък далече надолу. Бледата синьо-зелена светлина извираше от дъното на шахтата, която сега преценяваше като не повече от сто фута дълбока. С наближаването на дъното долови силен полъх и чу звук — много несъответстващ на това място — плисък на вълни.

Намираше се в толкова огромна пещера, че не можеше да види другия край. В нозете му имаше черупки и черен пясък, а пред него се разгръщаха обширни води, които се пенеха. Зърна морска трева и водорасли, които сияеха яркозелено. Таванът отразяваше това сияние и полученото впечатление далеч не говореше за подземие. Чувстваше се, сякаш седи на плажа през нощта, под заоблачено, макар и зелено, небе. Ноздрите му се изпълваха с аромата на сол, риба и водорасли. Вдясно се простираха безкрайни води, но право напред на хоризонта се виждаха постройки — очертанията на сгради, колони, кули и стени.

Отвъд морето ги очакваше Персепликуис.

Застанал на брега, Ройс се взираше в тази посока. Обърна се през рамо, когато Ейдриън слезе.

— Не е нещо, което виждаш всеки ден, нали?

В отговор партньорът му възкликна удивено.

Не след дълго всички стояха сред черния пясък, взиращи се към града отвъд. Майрън изглеждаше шокиран. Ейдриън осъзна, че монахът никога не е виждал океан, още по-малко лъчистозелен.

— Едмънд Хол споменава за подземно море — най-накрая рече Майрън. — Но господин Хол не го бива особено в описанията. Това… това наистина е удивително. Никога не съм се смятал за особено голям, но сега се чувствам дребен като песъчинка.

— Някой да си е изгубвал океана? Защото току-що открихме един — обяви Моувин.

— Красиво е — рече Ариста.

— Не думай — промърмори Уайът.

— Как ще го прекосим? — попита Гаунт.

Всички погледнаха към Майрън.

— Да, съжалявам. Едмънд Хол си направил сал от отломки на брега. Казва, че имало много такива. Овързал дъски с въжето си, а от някаква щайга си сътворил кормило. За платно използвал съшити чували.

— Колко му отнело? — поинтересува се Дигън.

— Три седмици.

— Велики Мар! — възкликна той.

Олрик го изгледа свъсено.

— Ние сме десетима, водим със себе си опитен моряк и имаме по-добра екипировка. Да потърсим материали.

Всички се пръснаха като група дирещи раковини и морски звезди в прекрасен летен ден.

По брега наистина имаше много отломки. Стари бутилки и счупени кутии, мачти и мрежи, всички удивително запазени след хилядолетния престой. Ейдриън повдигна стомна, от едната страна на която имаше надпис. Внимателно я обърна, осъзнавайки, че държи реликва, която е изключително ценна. Не очакваше да може да разчете. Всичко от древните времена на Персепликуис щеше да бъде на старореч. Погледна към надписа и смаяно установи, че го разбира: спиртоварната на бриг. дагастан, калис.

Той премигна.

— Къде е Майрън? — не толкова въпросът, колкото гласът откопчи вниманието на Ейдриън от стомната.

Думите принадлежаха на Елдън. Едрият мъж се издигаше като вълнолом, извъртайки глава.

— Не го виждам.

Ейдриън се озърна. Елдън беше прав. Майрън липсваше.

— Ще го потърся — с отегчение каза Ройс и изчезна.

— Елдън? — викна Уайът. — Можеш ли да ми помогнеш? — рече той, опитвайки се да измъкне голяма дъска, почти изцяло заровена в пясъка. — Това може да ни послужи за кил.

Олрик и Моувин влачеха нещо, приличащо на парче щайга.

— Сред ей онези скали има още — кралят уведоми Уайът.

— Чудесно, но бихте ли помогнали да изровим това?

Гаунт неохотно крачеше из плажа и сритваше камъни, като че под тях щеше да намери мачта. Магнус видимо отбягваше водата, придържайки се към високите части на брега, поглеждайки към вълните през рамо, сякаш те бяха разгневени кучета, за които постоянно трябваше да се убеждава, че не са се отскубнали от веригите.

Ариста дотича до четиримата копаещи.

— Открих огромно парче платно — рече тя и затанцува.

Ейдриън забеляза, че краката ѝ бяха боси. Държеше обувките си в ръце, поклащайки ги за токовете. Робата ѝ се вееше. По нищо не се отличаваше от момичетата от таверните или градчетата — въобще не приличаше на принцеса.

— Не ти ли харесва ликуващият ми танц? — попита го тя.

— Това ли трябваше да представлява?

Тя извъртя очи.

— Ела и ми помогни с платнището. От него ще стане чудесно платно.

Изтича обратно и Ейдриън я последва. Тя спря и се наведе, хващайки ръба на обгоряло парче платнище.

— Ще трябва да го изкопаем, но се обзалагам, че е голямо. Мисля…

Тя спря, зървайки Ройс и Майрън да крачат към тях.

— Ето къде си бил — рече Ейдриън порицателно. — Елдън се разтревожи, млади момко.

— Видях рак — каза засрамено Майрън. — Имат огромни щипци и вървят настрани — движат се много бързо — като паяци. Подгоних го по плажа, но той се скри в дупка, преди да успея да го огледам. Някога виждал ли си рак?

— Да, Майрън. Виждал съм раци.

— О, значи знаеш колко са удивителни! Буквално бях пленен — е, не буквално. Не ме беше пленил, по-скоро ме подмами.

— Ройс, виж какво платно открих! — похвали се Ариста, повтаряйки танца си за него.

— Много хубаво — отвърна крадецът.

— Не изглеждаш подобаващо впечатлен. Това ще бъде платното ни — гордо каза тя. — Може би трябва да направим съревнование — кой ще намери най-добрата част за сала — на лицето ѝ цъфна алчна усмивка.

— Бихме могли — съгласи се Ройс. — Но не смятам, че вие ще спечелите.

— Нима? Да не си открил нещо по-добро?

— Майрън го стори.

— По-добро от рака? — запита Ейдриън.

— Може да се каже — каза крадецът, правейки им знак да го последват.

Трябваше да заобиколят едни вдадени в морето скали, заради което им се наложи за кратко да нагазят до глезените. Около половин миля по-надолу на брега се бе килнала малка едномачтова лодка. Черните ѝ платна немощно се поклащаха от полъха.

— Велики Мар! — изрекоха едновременно Ейдриън и Ариста.

Разхлабена дъска проскърца под тежестта на Ейдриън и Ройс го изгледа. Дванадесет години работеха заедно, а Ройс все така не можеше да проумее, че партньорът му не можеше да се носи над земята. Проблемът бе, че крадецът очевидно умееше. Правеше го да изглежда толкова лесно. Ейдриън крачеше като карикатура на крадец — изправен на пръсти, протегнал ръце, за да запази равновесие, олюляващ се, като че ходи по въже. Ройс крачеше безгрижно, сякаш вървеше из оживена градска улица. Общуваха както винаги на мисия — с мимики и знаци. Езикът на жестовете представляваше част от гилдийното обучение на Ройс, но той така и не си направи труда да научи партньора си на повече от няколко сигнала. Винаги беше в състояние да изрази желаното с посочване, отброяване на пръсти или очевидни знаци, като размахването на два пръста над дланта, указващо ходене. По-голямата част от мълчаливите си реплики изразяваше както сега — с подбелени очи, проницателни погледи и поклащания на глава. Като се имаше предвид колко често изглеждаше раздразнен, истинска мистерия бе защо търпи Ейдриън. След първата мисия до Короносната кула и двамата бяха убедени, че Аркадиус си е изгубил ума. Ройс мразеше Ейдриън, чувството бе споделено. Единствената причина да продължат тогава бе общата им ненавист. Ройс искаше да види Ейдриън да се предава или да умира, а Ейдриън отказваше да му предостави удоволствието и от двете. Разбира се, случилото се не бе очаквано от никой от двамата — бяха заловени.

Ройс вдигна ръка с дланта нагоре и Ейдриън застина неподвижен, сякаш играеше някаква детска игра. Видя как партньорът му накланя глава като куче, вслушвайки се. Ройс поклати глава и му направи знак да го последва.

Бяха оставили останалите от отряда на брега, на безопасно разстояние някъде около мястото, където Ариста бе намерила платното. Двамата изследваха кораба. Изглеждаше изоставен, но Ройс не искаше да рискува. Откритото на палубата само затвърди впечатлението за изоставеност. Дървото се беше износило, боята се лющеше, наоколо щъкаха раци, очевидно нанесли се тук от известно време. Табелката на носа указваше, че корабът се нарича „Предвестник“. Но имаше още една мистерия, която трябваше да бъде разбулена. Корабчето бе дребно в сравнение с „Изумрудената буря“, достатъчно голямо единствено за една каюта под палубата. Трябваше да проверят какво има вътре.

Вратата беше затворена и Ройс пристъпи внимателно към нея, сякаш беше усойница, готова да се стрелне. Достигайки кабината, хвърли поглед през рамо към Ейдриън, който изтегли мечовете си. Крадецът внимателно хвана дръжката. Ръждясалият метал заяждаше. Тогава вратата поддаде със скърцане и се удари във вътрешната стена. Ейдриън се хвърли напред — за всеки случай. Очакваше каютата да бъде празна, но за своя изненада вътре видя човек.

Той лежеше на малка койка. Бе мъртъв, лицето му бе изгнило. Очите и устните липсваха, а по-голямата част от плътта бе изядена, вероятно от раците. Ейдриън прецени, че мъжът е умрял неотдавна, със сигурност преди по-малко от година, може би по-малко и от шест месеца. Носеше моряшки дрехи, а около врата си бе увил бяла кърпа.

Ейдриън прошепна:

— Боже, това…

Ройс кимна.

— Бърни е.

Ейдриън си спомняше Бърни като жилавия мачтови от „Изумрудената буря“. Заедно със Стаул — когото Ройс бе убил — доктор Леви и историка Антън Булард бяха работили за страж Траник. Третият и последен отряд, пратен от патриарха за рога. За последно Ейдриън ги видя в тъмниците на Замъка на четирите вихъра.

— Това по леглото и пода прилича на кръв — каза Ройс.

— Ще приема думите ти, макар да виждам само сенки. А какво е това около корема му?

— Чаршафи — също окървавени. Изглежда е умрял от рана в стомаха, но е станало бавно — Ройс изскочи от каютата и започна да оглежда палубата.

— Какво търсиш?

— Кръв — отвърна той. — Навсякъде е оплискано. Има петна по палубата, отпечатъци по въжетата, също и по руля. Мисля, че е отплувал ранен.

— Може да е бил нападнат на борда.

— Възможно е, но се съмнявам. Изглежда е оцелял в боя, в който е получил тази рана, което значи, че другият е бил наранен много по-лошо, само дето няма труп.

— Възможно е да го е хвърлил в морето.

— Да, но тогава пак щеше да има следи от бой и кръв — много кръв. А аз откривам само капки. Не, мисля, че е бил наранен и тогава е отплувал…

Ройс изтича до руля, сетне до кърмата.

— Да, кормилото е вързано. Отплавал е и е вързал руля, сетне, отслабвайки, е слязъл долу, където бавно е умрял.

— И кой го е наръгал?

Ройс сви рамене.

— Гхазел?

Ейдриън поклати глава.

— Минаха… колко вече? Три, четири месеца? Видя онази гривна. Гоблините са били тук. Видели са кораба, но не са го докоснали. Ако те са го убили, са щели да вземат съда. Не, Траник бе сключил сделка с Гхазел, помниш ли? Спомена нещо за гид и безопасно преминаване.

— Значи Мерик или патриархът е сключил сделка с гоблините?

— Така изглежда.

Ейдриън махна на останалите и спусна въжена стълба край борда.

— Доверявам се, че е безопасно?

— За безопасността гарантирам — рече Ейдриън. — Относно доверието се обърнете към нашия експерт по корабоплаването.

Уайът стоеше на средата на палубата и удари с крак по дъските. Сетне грабна въже и се изкатери по мачтата, проверявайки такелажа. Накрая надникна и в каютата, за да обяви:

— Малко позанемарена и захабена, но става за плаване — доколкото ги бива тенкинските догери.

— Тенкински? — попита Моувин.

Уайът кимна.

— А това в каютата е Бърни, нали?

— Бих казал — отвърна Ейдриън.

— Тогава това не е просто някакво си подземно солено езеро.

— Какво искаш да кажеш?

— Този съд е доплувал тук от Замъка на четирите вихъра. Трябва да има някаква връзка с Гоблинското море — някакъв залив, който Ба Ран Гхазел са открили, отвеждащ от Олбърн до тук.

— Така са успявали да пращат съгледвачи край Амбертън — каза боецът.

— Колкото и да е чудесно това — поде Олрик, — как ще я пуснем по вода?

— Няма нужда — каза му Уайът. — Тя сама ще го стори след около шест часа.

— Моля?

— Корабът ще скочи във водата след шест часа? — невярващо попита Моувин.

— Има предвид прилива — обясни Ариста.

— Точно сега е отлив. Предполагам водата се издига до ръба на скалите. Плажът ще изчезне. Разбира се, дъното на кораба може да не се отдели. Ще вдигнем платната и ще се надяваме вятърът да ни избута. Ако не, ще трябва да изтеглим кораба.

— Да изтеглим кораба? — попита Моувин и погледна към Ариста, която този път сви рамене.

— Котвата се изстрелва напред и шпилът се навива, което придърпва кораба към котвата. Не е забавно занимание. Понякога котвата не се заклещва, а друг път се закрепва прекалено здраво. И в двата случая навиването не е приятно. Мога само да благодаря на Марибор, че Елдън е с нас.

— Разбира се, корабите с такава големина не разполагат с механизъм за изстрелване, така че ще трябва да измислим нещо, с което да отнесем котвата. Тъй като имаме шест часа за убиване, можем да се заемем с това. Ще се нуждая от Ройс, Ейдриън и Елдън, за да постегна кораба. Би ли могъл Негово Величество да подбере неколцина от оставащите хора и да направи сал?

— Считай го за сторено, капитане — отвърна Олрик.

— Страхувам се, че ще трябва да се отървем от стария Бърни — каза Уайът. — Макар да е изкусително просто да го хвърлим в морето, смятам, че трябва да го погребем.

— Мен не ме гледайте — рече Гаунт. — Аз изобщо не го познавам.

— Аз ще го сторя — каза им Майрън. — Някой ще ми помогне ли да го отнеса до брега?

— Добре, значи всички са разпределени — каза Уайът. — Отплаваме след шест часа — да се надяваме.