Персепликуис

Глава 21 Жертвоприношението

Ейдриън повдигна фенера и огледа срутването. Раздробена скала и натрошен камък запушваха коридора в солидна стена, погълнала стълбището. Погледна към Магнус.

— Е?

Джуджето намръщено поклати глава.

— Ако имах месец, може би два, бих могъл да го прокопая.

— Разполагаме с храна за шест, може би седем дни, а водата ще ни стигне за три — каза му Ейдриън. — И кой знае колко въздух имаме? Също така предполагам, че Уайът и Елдън няма да чакат повече от пет дни, преди да поемат към дома.

— Не забравяй и гоблините — напомни му Магнус. — Колко мислиш, че са се събрали вече? Петстотин? Хиляда? Две хиляди? Още колко обердази ще доведат, за да се справят с принцесата? Подозирам, че доста дълго ще наблюдават изхода на тунела.

Ейдриън въздъхна.

— Нещата не изглеждат добре.

— Не — тъжно отвърна джуджето. — Съжалявам.

Когато се върнаха в стаята, Ариста все още седеше сама в ъгъла. След опита за прекосяването на залата тя спеше много. Той се чудеше дали тя не търси отговорите в сънищата си. Моувин лежеше на пода, без да си прави труда да постеле одеяло върху камъка. Взираше се в тавана. Гаунт се бе свил в ъгъла срещу принцесата, стиснал амулета с две ръце. Очите му бяха затворени.

Ройс и Майрън пък седяха до последния им фенер и разговаряха. Изглеждаха нереални. Майрън говореше развълнувано, седнал с кръстосани крака на пода, ровейки из пергаментите, които бе струпал около себе си. Всеки свитък беше внимателно почистен от масло. Ройс се бе облегнал удобно на стената, повдигнал крака върху раницата на Гаунт. Бе си свалил ботушите и мърдаше с пръсти. Можеха да се намират в Тъмната стаичка в „Розата и бодилът“ или в която и да е уютна таверна.

— Гхазел завладели Калис — казваше Майрън. — Появили се от изток с кораби. Нито хората, нито джуджетата ги били виждали преди. Хората ги наричали изчадия на Уберлин, но джуджетата били тези, които им дали названието Ба Ран Гхазел — морските гоблини. Те завзели Калис и изтласкали човешките родове на запад в Аврин, а джуджетата останали под земята. Елфите предупредили хората да не прекосяват Бернум и когато човеците го сторили, елфите им обявили война.

Майрън замлъкна при приближаването на Ейдриън и Магнус. Двамата с Ройс с очакване погледнаха нагоре.

— Лош късмет? — запита Ройс, разчитайки лицето на партньора си — нещо, което според Ейдриън не представляваше трудно постижение.

— Не — отвърна с въздишка той. Беше наясно, че раменете му са приведени, главата клюмнала. Чувстваше се надвит, победен от камъка, прахта и мръсотията. Изтощен, той легна на пода. Подобно на Моувин се вторачи в тавана. — Няма измъкване.

Магнус кимна.

— Използвали са солиден камък, а и принцесата свърши отлична работа. Срутването е с дълбочина стотици футове. Мисля, че е повалила цялото стълбище и голяма част от принадлежащия коридор. Може би с две дузини джуджета и един месец на разположение бих могъл да разчистя отломките, да издигна подпори и да направя ново стълбище, но сега ще сме умрели още преди да съм изкопал проход с диаметър един фут.

Джуджето седна сред пергаментите и се взря в един, който взе наслуки.

— Можеш ли да четеш старореч? — попита Майрън.

— Надали — отвърна Магнус. — Джуджетата не са особено учени и в собствения си език. Ще довършиш ли онази история? Където джуджетата спасили човечеството?

— А, ами да.

— Продължи тогава. Хареса ми.

— Точно казвах, че когато гоблините се появили, те изтласкали хората на запад. Повечето прекосили Бернум били жени и деца, бежанци от гоблините. Според прочетеното елфите знаели това и някои искали да позволят на човеците да останат, но всичко не се свеждало само до това.

— Очевидно елфите и преди били сключвали споразумения с хората и въпросните договорки се оказали катастрофални. Проблемът бил, че човеците живеели само по няколко десетилетия. Споразумението с някой вожд било забравено само след няколко века. Сетне идвала и скоростта на размножаване. Елфите имали само по едно дете през живота си, който обхващал стотици, понякога и хиляди години. Но хората се множали като зайци. Тогавашният крал, вожд от Миралийт, сметнал, че хората ще задушат света с бройката си, по-многобройни от мравки. Било решено човечеството да бъде изтребено до крак, преди човеците да са станали прекалено много. По това време Гхазел нападали източното крайбрежие на Аврин и южния бряг на Ериван, поемайки контрол над онова, което днес наричаме Гоблиново море.

— Откъде четеш всичко това? — попита Ейдриън.

Майрън извади книга, подвързана с червена кожа.

— Заглавието ѝ е „Миграция на народите“ от принцеса Феърлейн, дъщеря на император Нириан, властвал от 1912 г. до 1989 г. по имперско летоброене. Има прекрасни схеми и карти, които показват как различните човешки кланове се преместили от Калис към Аврин. В началото е имало три основни клана. Булард смятал, че тези три отделни групи, отличаващи се по традиции и на лингвистична основа, временно събрани от империята — били в основата на различните етноси и съответно трите кралства след разпада на империята.

— Значи за рога не пише нищо?

Майрън поклати глава.

— Обаче още чета.

— И като стана дума за лингвистика — поде Ройс. — Имената в Тешлорската зала, Тешилор и… как беше…?

— Цензилор?

— Да. Някога познавах един човек — много умен — който ми каза, че тези думи и други такива, като Аврин и Галевир, били от елфически произход.

— О, абсолютно — отвърна Майрън. — Тешилор означава ловка ръка на елфически, а Цензилор — ловък ум.

— Възможно ли е Тешилор и Цензилор да са били елфи? — попита Ройс.

— Хм — монахът се замисли. — Не зная. Преди да дойдем тук, дори не знаех, че са хора — погледна към Магнус. — Наистина ли няма начин да прокопаем изход? Така бих искал да се върна в онази библиотека. Ако господин Булард е открил тези, значи може да има и други книги, които да са оцелели.

— Затова ли искаш да излезеш?! — възкликна Гаунт, изправяйки се и отмятайки одеялото си. — Ние умираме! Знаеш това, нали? Книгоедското ти мозъче не може да е тъй мътно, че да не осъзнава! Скоро ще бъдем трупове, лежащи върху каменния под, а ти мислиш за книги? Ти си побъркан!

— Това ще прозвучи наистина странно — поде Моувин — но тук съм съгласен с Негово Наследничество. Как може да седиш и да дрънкаш за древна история в такъв момент?

— Какъв? — попита Майрън.

Дори Ариста бе смаяна.

— Майрън, ние ще умрем — разбираш това, нали?

Монахът се замисли за момент, сетне сви рамене.

— Възможно е.

— И това не те притеснява?

Майрън се огледа.

— Защо? Трябва ли?

— Защо?! — Дигън се изсмя. — Той е куку!

— Просто искам да кажа… с какво този ден се отличава от всички останали? — всички го изгледаха невярващо. Майрън въздъхна. — Утрото преди империалистите да опожарят абатството беше прекрасно. Небето беше синьо, а времето изненадващо топло. От друга страна, беше ужасно студена и мокра нощ, когато срещнах краля на Меленгар, Ройс и Ейдриън, които отвориха очите ми за неизказани чудеса. Когато пътувах на юг през снега с ужасните новини за госпожица ДеЛанси, си нямах представа, че спасявам живота си от елфическата инвазия. Както виждате, невъзможно е да се предвиди какво ни е отредил Марибор. Прекрасният ден може да крие бедствие, а денят, започнал в древна гробница, може да се окаже най-прекрасният в живота ви. Ако не изоставяте надеждата в приятните дни, защо го правите в онези, които започват зле?

— Вероятността да умрем е малко по-висока от обичайната, Майрън — изтъкна Магнус.

Монахът кимна.

— Наистина може да умрем тук, така е. Но всички така или иначе ще умрем, някой ще оспори ли това? Когато се замислиш за всички възможни начини това да стане, това място с нищо не е по-лошо от останалите. Да приключиш живота си сред приятели, в удобна суха стая с много за четене… не звучи толкова зле, не е ли тъй?

— Какво е предимството от страха, ползата от съжалението или облагата от допускането на отчаянието, дори ако смъртта те очаква? Старият ми абат обичаше да казва: „Животът е ценен, само ако искаш да бъде.“ Гледам на това като на последната хапка от великолепна гозба — наслаждавате ли ѝ се или ще позволите на знанието, че е последна, да развали удоволствието?

Монахът се огледа, но никой не му отговори.

— Ако Марибор иска да умра, кой съм аз да споря? В крайна сметка именно той е този, който ме е дарил с живот. Докато той не реши, че дните ми са приключили, всеки нов ден е подарък, който би бил неоценен, ако бъде прахосан. Освен това съм узнал, че последната хапка е винаги най-сладка.

— Много красиво — каза Ариста. — Никога не съм била религиозна, но ако имах теб за учител вместо Салдур…

— Не трябваше да идвам — оплака се Гаунт. — Как изобщо се забърках в това? Не мога да повярвам, че се случва. Някой друг затруднява ли се да диша?

Той се отпусна назад, зави се през глава и простена.

В настъпилата тишина Майрън се изправи и потърси непрочетени свитъци из дупките.

— Кой беше той? — обърна се Магнус към Ройс. — Онзи, който те е научил на елфически?

— Какво?

— Преди малко спомена човек, който ти казвал за елфически думи. Кой беше той?

— О — рече Ройс, отново шавайки с пръсти на краката. — Срещнах го в затвора. Той беше може би първият истински приятел, когото някога съм имал.

Това привлече вниманието на Ейдриън. Ройс никога преди не бе говорил за времето, прекарано в Манзант. И тъй като не познаваше човек, когото Ройс да е наричал свой приятел, той изрече догадка:

— Той ти е дал Алвърстоун.

— Да — рече Ройс.

— Кой беше той? — попита джуджето. — Как се срещнахте? Той пазач ли беше?

— Не, затворник като мен.

— Как е успял да вмъкне вътре кинжал?

— И аз го попитах същото — каза крадецът. — Каза, че не го бил сторил.

— Какво? Намерил го е? Копаейки в солената мина? Изровил е това съкровище там?

— Може би, но не това ми рече, а той не беше от онези, които лъжат. Каза, че го бил направил сам — направил го за мен. Щял да ми трябва — Ройс се огледа замислено. — В затвора се заклех да не се доверявам на никого. Тогава го срещнах. Щях да умра още в първия месец, ако не беше той. Той ме поддържаше жив. Нямаше причина — никаква причина — но го стори. Научи ме разни неща: как да оцелявам в мината, къде да копая и къде не, кога да спя и кога да се преструвам, че спя. Преподаде ми математика, четене, история, дори малко елфически. Никога не поиска нищо в замяна.

— Един ден бях извлечен при Амброуз Муур, за да се срещна със старец на име Аркадиус, който се определяше като магьосник. Той предложи да ми откупи свободата, ако изпълня специална мисия за него — обира на Короносната кула, както се оказа впоследствие — Ройс погледна към Ейдриън. — Казах, че ще го направя, ако плати и за освобождаването на моя приятел. Аркадиус отказа. Тогава се престорих, че приемам условията му, за да се измъкна. Казах на приятеля си, че когато се отърва от затвора, ще прережа гърлото на старчока, ще му открадна парите и ще се върна, за да му откупя свободата.

— Какво те накара да си промениш мнението? — попита Ейдриън.

— Той. Накара ме да обещая да не убивам Аркадиус или Амброуз Муур — единственото нещо, което той някога поиска от мен. Тогава ми даде Алвърстоун и се сбогува.

— И ти никога не се върна?

— Напротив. Година по-късно имах доста пари и планирах да го освободя, но Амброуз ми каза, че бил умрял. Хвърлили тялото му в морето — Ройс изпъна ръце. — Така и не можах да му благодаря.

Часовете минаваха. Ейдриън лежеше на пода, унасяйки се на пресекулки. Сънуваше, че се сражава редом до баща си срещу сенчести създания, които искаха да убият императора — който бегло приличаше на Олрик. В друг сън стоеше сред изпепелените останки на „Розата и бодилът“ заедно с Гуен и Албърт и чакаха Ройс, но той се бавеше. Гуен се страхуваше, че нещо ужасно се е случило, а той я уверяваше, че Ройс умее да се грижи за себе си.

— Нищо — каза ѝ той, — нищо не може да те отдели от Ройс, дори смъртта.

Събуди се изцеден, сякаш изобщо не беше спал. Студеният под измъчваше мускулите му, оставил го схванат. Въздухът се разреждаше — или поне Ейдриън си внушаваше така. Не беше трудно да се диша, но създаваше усещането за спане с глава под одеялото.

Колко е истина и колко е въображение? Пламъкът на фенера наистина ли премигва?

Всички спяха: Гаунт в ъгъла си, Магнус опрян на стената, дори Майрън бе клюмнал сред свитъците си. Принцесата се бе свила близо до средата на стаята. Тя също спеше, положила глава върху лицето си, окъпано от светлината на фенера. Вече не бе тъй младолика, както някога. Не приличаше на момиче. Лицето се бе издължило, бузите бяха по-малко закръглени, а около устата и очите се бяха образували малки бръчици. Тук-таме по него имаше мръсотия. Устните ѝ бяха напукани, около очите ѝ се бяха образували тъмни кръгове. Тя бе красива, помисли си той, не въпреки тези неща, а именно заради тях. Тя вярваше в него — бе разчитала на него — а той я беше разочаровал. Бе провалил и Тракия и баща ѝ. Бе обещал на Терън, че ще се грижи за дъщеря му и ще я пази. Бе разочаровал дори собствения си баща, който му остави този последен шанс да придаде смисъл на живота си.

Въздъхна и тогава забеляза, че Ройс не е сред спящите. Крадецът дори не беше в стаята. Ставайки, Ейдриън пристъпи в коридора и го откри да седи в тъмното на няколко фута от купчината камъни, струпана върху тялото на Траник. Едва виждаше приятеля си, тъй като малко от светлината на фенера се процеждаше в коридора.

Ейдриън опря гръб в стената на коридора и се отпусна до Ройс.

— Най-накрая открих — рече крадецът.

— Какво, перфектната кариера за нас? Надявам се не е пещернячество?

Ройс го погледна и се подсмихна. Боецът виждаше само ивицата светлина, полегнала по лявата буза на приятеля му.

— Не. Осъзнах, че ти си ключът. Ти не можеш да умреш.

— Дотук ми харесва — нямам представа за какво говориш, но започва добре.

— Ами помисли. Това не може да е краят, защото ти не можеш да умреш. Това е всичко.

— Скоро възнамеряваш ли да заговориш смислено?

— Гуен, помниш ли? Тя каза, че трябвало да спася живота ти, нали? Беше непреклонна за това. Само дето аз не съм. Откакто ни прати да търсим Мерик, нито веднъж не съм те спасил. Така че или тя е сбъркала нещо, или ние пропускаме нещо. А както знаем, Гуен никога не греши. Значи пропускаме нещо. И аз зная какво е то. Това е. Тук ти спасявам живота.

— Това е чудесно, но би ли ми казал как ще сториш това?

— Вторият ни план — аз ще бъда диверсията.

— Какво? — каза Ейдриън, чувствайки се сякаш Ройс го е зашлевил.

— Аз ще привлека вниманието на чудовището, точно както Мили стори в Далгрен, а ти ще изтичаш, ще грабнеш меча и ще го убиеш. Не зная защо не съм се сетил по-рано. Всичко се подрежда.

— Помниш какво се случи на Мили, нали?

— Да — рече семпло той. Едничката отронила се дума в мрака звучеше като присъда. — Но не разбираш ли? Това се очаква да сторя. Дори обмислях дали това не е причината, заради която тя умря. Може би Гуен е знаела всичко. Знаела е, че не можем да заживеем заедно, защото трябва да съм тук, за да се принеса в жертва. Може би затова е била на моста онази нощ — може би е умряла заради мен — или по-скоро заради теб и всички останали, но така поне аз бих имал силата да умра за теб.

— Много относително звучи, Ройс.

— Може би.

Пауза.

— Но трябва да е така — продължи крадецът. — Знаем, че тя умееше да вижда напред. Знаем, че познаваше бъдещето. Знаем, че се е подготвяла и че каза, че съм щял да ти спася живота. Знаела е, че без мен ще умреш, а от смъртта ти биха произтекли ужасни неща. Така че ако те спася сега, ще имаме шанс да вземем рога.

— Ами ако бъдещето се е променило? Ако преждевременно сме направили нещо, което е променило хода на времето?

— Не мисля, че нещата стават така. Не мисля, че можеш да промениш бъдещето. Ако можеше, тя щеше да види това.

— Не зная — отвърна Ейдриън, изпитвайки затруднение да обсъжда рационално ползите от самоубийството на Ройс.

— Добре, да го кажем така — каза крадецът. — Можеш ли да измислиш някакъв начин да избягаме?

Ейдриън бе започнал да се чувства леко лошо, въздухът се дишаше по-трудно от преди.

— Значи планът ти е да му отвлечеш вниманието и да го заглавичкваш, докато търча да взема меча.

— Да, вземаш меча и го убиваш. Мисля, че мога да ти спечеля поне две минути, най-много пет. Повече от това просто би било нереално. След пет минути отскачане ще се изморя, а то ще се раздразни достатъчно, за да използва огън. Това не мога да избегна. Но дори и две минути са предостатъчно време да прекосиш залата и да намериш меча.

— А ако е заключено?

— Не е. Видях, когато издърпвах Гаунт. Отворено е. Ейдриън, знаеш, че съм прав. Пък и не мисля само за теб. Още петима други ще умрат, освен ако не направя това. Естествено, те не означават толкова за мен, но зная, че за теб това има значение.

— И си сигурен, че искаш да го направиш?

— Искам да го направя за Гуен. Ейдриън, какво друго ми е останало да живея? Мога само да изпълня последната ѝ молба. Това е всичко. След като го сторя…

Ейдриън затвори очи и отпусна глава върху стената с глух удар. Зад очите главата му пулсираше.

— Знаеш, че съм прав — каза крадецът.

— Какво искаш? Искаш да река: „Ура, благодаря ти, друже, че ни спаси“?

— Нищо не искам, само ти да оцелееш — ти и останалите — дори Магнус и Гаунт. Това бих могъл да ти дам и е единственото нещо, което бих могъл да дам на нея. Ако успея да те спася и ти вземеш глупавия рог, който ще спаси всички, това ще придаде на смъртта ѝ някакъв смисъл — на моята също. Това е повече, отколкото и двамата бихме могли да се надяваме — проститутка и крадец да спасят света — не е лоша епитафия. Разбираш правотата ми, нали?

Ейдриън отпусна глава ѝ се взря в мрака.

— Не се ли уморяваш вечно да си прав?

— Добър екип бяхме, нали? — отвърна крадецът. — Аркадиус не се оказа чак такъв глупак да ни събере.

— Говори за себе си.

— Внимавай. Готвя се да умра за теб, така че бъди мил.

— Благодаря за което, впрочем.

— Е, ти ще се радваш да се отървеш от мен. Ще се върнеш в ковачницата в Хинтиндар и ще заживееш тих и спокоен живот. Направи ми услуга — ожени се за някое красиво фермерско девойче и обучи сина си да сритва задниците на имперските рицари.

— Разбира се — рече Ейдриън. — С малко късмет той ще се сприятели с циничен взломаджия, който само ще го тормози.

— С малко късмет.

— Да — каза боецът. — С малко късмет.

Двамата помълчаха. От стаята долиташе хъркането на Гаунт.

— По-добре да се заемем по-скоро с това — рече му Ройс. — В случай, че въздухът свършва, а и за да имате повече храна и вода да избягате.

— Предполагам.

— Знаеш ли, след като умра и го убиете, не би било зле да ме погребете в гробницата на Новрон — ако е останало нещо от мен, разбира се. По-добри условия не бих и могъл да искам. Кажи на Майрън да изрече нещо хубаво, нещо поетично за нас с Гуен.

— Какво? Не! — изкрещя Ариста.

Бе се облегнала на стената, увила одеяло около раменете си, пръстите ѝ го бяха стиснали до побеляване. Главата ѝ се поклащаше постоянно, като движението на часовник с махало.

От двете ѝ страни стояха Магнус и Моувин. Никой от тях не продума, докато Ройс обясняваше плана. В очите им Ейдриън видя притеснение, но също и примирение. Гаунт изглеждаше изпълнен с надежда, очите му засияли за пръв път, откакто бяха влезли в стаята.

— Това е единственият начин — увери я Ройс, докато присядаше на раницата си, където беше оставил ботушите. — И ще проработи. Зная, че ще проработи.

— Ще умреш! — изкрещя тя. — Ще умреш и аз няма да мога да те спася.

Крадецът нахлузи ботуши.

— Естествено — и не искам да го правите.

Той поспря за момент, преди да добави:

— Всичко ще свърши — най-накрая.

— Не, ще умрете и двамата — Ариста погледна към Ейдриън със същото ужасено изражение. — Не правете това. Моля ви.

Ейдриън се извърна и откопча мечовете си. Без тях щеше да тича по-бързо.

— Накъде ще тръгнеш, Ройс?

— Смятам надясно — рече той, хвърляйки наметалото си. — Така ще съм от лявата му страна, може би чудовището е десничар. Ще се опитам да го занимая колкото се може по-дълго, но ще видим колко е бързо. Ще се опитам да се промъкна по десния ъгъл и да напредна колкото се може повече, преди да привлека вниманието му, така че ме изчакай да извикам. Ако имаме късмет, ще разполагаш със свободно пространство да пробягаш.

— Ще го правите сега? — главата на принцесата се клатеше дори още по-бързо.

Ейдриън се облегна на стената и разтегна крака, сетне затича на място за няколко секунди.

— Няма смисъл да отлагаме.

— Моля ви — прошепна едва чуто Ариста. Пристъпвайки към Ейдриън, тя протегна ръка, сетне спря.

Ройс се приближи към Магнус, който отстъпи крачка назад. Крадецът извади Алвърстоун, все още в ножницата. Подаде го на джуджето.

— Чудех се… дали не може да го наглеждаш.

— Сериозно ли? — попита джуджето.

Ройс кимна.

Бавно, напрегнато, Магнус предпазливо пое оръжието с две ръце, държейки го като новородено.

— Наистина ще го направиш? — попита джуджето, кимвайки към Подземието на дните.

— Само това ми остава да опитам.

— Аз… бих могъл аз да ида — рече Магнус, все още гледайки кинжала. — Бих могъл да взема фенер…

— С твоите крачета? — Ройс се изсмя. — Просто ще докараш смъртта на Ейдриън.

Магнус погледна нагоре. Веждите му се бяха сключили, устните му мърдаха, сякаш яде нещо.

— Аз трябва да съм последният… — джуджето спря.

— Да кажем, че последните събития ме накараха да осъзная, че съм вършил редица неща, които не е трябвало да правя. Лоши неща. Предполагам по-лоши от онези, които си вършил ти. Точно сега да те мразя изглежда… глупаво — Ройс се усмихна.

Джуджето кимна.

— Ще… ще ти го пазя, ще се грижа добре за него, но само докато ти потрябва отново.

Ройс кимна и отиде до вратата. Отдръпна резетата.

— Ще вървим ли, партньоре?

— Сбогом, друже.

Ейдриън прегърна крадеца и за своя изненада почувства, че Ройс му върна прегръдката. С една последна усмивка Ройс пристъпи в залата.

Боецът изчакваше на прага. Не виждаше и не чуваше нищо, но и не бе очаквал.

— Искаш ли фенера? — прошепна Майрън.

— Не — отговори Ейдриън. — Без него ще бягам по-бързо, но може би принцесата би могла да застане тук и да накара робата си да засияе, когато затичам.

Каза това без да се обръща, без да я поглежда.

— Разбира се — чу я да казва с напрегнат глас, едва отронил се от гърлото ѝ.

Всички зачакаха, взирайки се в тъмната стая, вслушвайки се напрегнато. Ейдриън напрягаше очи, опитвайки се да отгатне къде се намира партньорът му или чудовището.

— Ейдриън, аз… — започна Ариста шепнешком и той усети ръка да го докосва по гърба.

— Насам, чудовище! — изкрещя Ройс и гласът му отекна из чернотата, препратен от далечните стени. — Ела ме хвани, преди да съм намерил меча с името ти и да съм го забил в жалкото ти подобие на сърце!

Ройс гледаше как робата на Ариста засиява, изпълвайки стаята с бяла светлина при звука на гласа му. Изобщо не бе толкова ярка, колкото преди, но сиянието бе достатъчно да открои отсрещната стена, отворената врата и огромния звяр в средата на помещението.

Гиларабринът гледаше право в него. Ройс се приготви, опитвайки се да отгатне дали чудовището ще атакува с паст, или с лапа.

Колко ли е бързо? За колко време може да стопи разстоянието помежду ни? Ройс се бе отдалечил достатъчно, така че на звяра щяха да са необходими поне десет крачки, за да го достигне. Чудеше се дали големината се отразява на бързината му. Припомни си, че това не бе реално създание. Беше магия, вероятно не се подчиняваше на същите последователности. Бе възможно да тича като малък гущер или да се стрелва като змия. Стоеше напрегнат, премествайки тежестта си в очакване на атаката.

— Хайде де — изкрещя той. — Влязъл съм в калпавата ти стая. Знаеш, че ме искаш.

Чудовището направи една бавна крачка към него, после още една.

— Върви! — изкрещя Ройс.

Ейдриън се втурна. Бе направил пет крачки, когато звярът се извъртя към него. Боецът моментално спря и се хвърли на земята, когато голямата глава се стрелна отгоре му с удивителна скорост.

— Върни се! — изпищя Ариста.

Ройс притича напред.

— Тук съм! Глупава буца — викна той, размахвайки ръце над главата си.

Гиларабринът не му обърна внимание и подгони Ейдриън, който отстъпваше към светлината на Ариста, чиято роба още веднъж засия по-силно.

— Гиларабрин! — повика Ройс. Звярът спря. — Насам, магическа сланино. Какво, не ме ли харесваш? Прекалено кльощав ли съм за теб?

Чудовището погледна към крадеца, но не се махна от вратата.

— Мили Мар! — възкликна объркано Ройс.

— Минит Дар — отвърна Гиларабринът. Гласът му отекна в помещението като гръм.

— То говори — смаяно рече крадецът.

— Да. Те говорят на старореч — долетя гласът на Ариста.

— Какво каза?

— Не съм сигурна, не владея добре езика. Май каза „Липсва разбиране“, но не съм сигурна — изкрещя тя.

— Аз съм — гласът на Майрън долиташе от мрака. — Каза: „Не разбирам.“

— Какво не разбира?

— Ройс не може да чуе свиването на рамене, Майрън — рече Ейдриън.

— Не зная — отвърна монахът.

— Попитай го — предложи Ариста.

Настъпи пауза, сетне Майрън заговори отново:

— Бинит мон ерие, минит дар?

Създанието не му обърна внимание и продължи да се взира в Ройс.

— Може би не те чу.

Майрън изкрещя по-силно. Звярът пак го игнорира, продължавайки да фиксира Ройс с очи.

— Мили Мар — отново каза Ройс.

— Минит Дар — отвърна гиларабринът.

— Това е! — изкрещя Майрън. — Милимар! Милимар означава гладен на старореч.

— Да, точно така — потвърди Ариста. — Но то изглежда чува само Ройс. Може би… Разбира се! — викна принцесата. — Точно като в Авемпарта! Кажи му нещо на старореч, задай му въпрос. Кажи: „Ере ен кир абенитий?“

— Ере ен кир абенитий? — повтори Ройс.

— Мон бир истанирт пор бон де хавен ер мейн — отговори гиларабринът.

— Какво казах аз — и какво каза той?

— Ти го попита за името му, а то ти отговори… — Ариста се запъна.

— Каза — продължи Майрън — „Името ми е написано върху създалия ме меч.“

— Можеш да говориш с него, Ройс! — каза Ариста.

— Отлично, но защо не ме яде?

— Добър въпрос — отвърна принцесата. — Но нека не го питаме това. Няма смисъл да му даваме идеи.

Ройс пристъпи напред. Гиларабринът не помръдна. Крадецът направи още една стъпка, и още една, стъпвайки напрегнато. Знаеше, че звярът е умен и че това бе точно типа номер, който можеше да използва, за да приспи бдителността му. Нова стъпка, сетне още една. Вече бе в обсег, но гиларабринът не помръдна.

— Внимателно, Ройс — каза му Ейдриън.

Още една стъпка, после друга — опашката на гиларабрина се намираше на инчове от него.

— Чудя се дали харесва да му дърпат опашката — Ройс се протегна и я докосна. Гиларабринът не помръдна. — Какво му има? Майрън, как да кажа махни се?

— Ванит донел.

Ройс се изправи пред гигантското създание и с властен глас нареди:

— Ванит донел!

Гиларабринът отстъпи.

— Интересно — рече Ройс. Приближи се отново. — Ванит донел!

Гиларабринът отново отстъпи.

— Пробвай да влезеш — каза крадецът.

Щом Ейдриън прекрачи прага, чудовището отново тръгна напред. Ейдриън отстъпи.

— Как да кажа спри?

— Ибит!

Ройс произнесе въпросната команда и звярът застина.

— Майрън, как да кажа не наранявай никого?

Монахът му каза и Ройс повтори фразата.

— А как да кажа позволи им да преминат през стаята?

— Мелентанариа, ен венау бренит дар венсинти.

— Наистина ли? — каза Ройс, изненадан.

— Да, защо?

— Това го знам.

Есрахаддон го бе научил на Мелентанариа, ен венау в Авемпарта. Ройс отново повтори думите. За трети път Ейдриън пристъпи в Подземието на дните. Този път гиларабринът не помръдна.

— Ванит донел! — изкрещя крадецът и гиларабринът отстъпи назад, позволявайки им да минат.

— Удивително — рече Ариста, влизайки заедно с Ейдриън. — Подчинява ти се.

— Ще ми се да бях знаел тогава в Авемпарта — каза Ройс. — Щеше да е от голяма полза.

Ройс изтласка гиларабрина до отсрещната стена. Огромният звяр отстъпваше към дребната фигурка на крадеца, навел глава към него, но без да показва признаци на заплаха.

— Алминуле означава стой — каза Майрън.

— Алминуле — рече Ройс и отстъпи. Гиларабринът остана на място. — Всички да минават. За всеки случай не се скупчвайте.

Притичаха един по един. Ариста изчакваше до Ройс, за да предоставя светлина, докато и Гаунт — последният претичал — не прекоси залата.