Персепликуис

Глава 3 Тъмници

— Махни се от пътя ми! — викна Ейдриън, гласът му отекнал по коридора. Стоеше само на няколко фута от стражника. Двамата пазачи от другия край на коридора дотичаха. Чу дрънченето на ризниците им, празните ножници ги удряха по бедрата. И двамата спряха на един размах от него.

— Това е тешлорът — предупреди шепнешком единият. Запречилият вратата войник не отстъпваше. Ейдриън усещаше напрежението, страхът и неувереността, но също така и лоялността, която го караше да отстоява позицията си. По принцип уважаваше подобни качества, но не и сега. Мъжът представляваше пречка.

Зад него изскърца врата.

— Какво става? — запита сънен женски глас.

Ейдриън погледна натам. Беше Амилия. Тя пристъпи напред, като потърка очи и се замъчи да привърже робата си.

— Трябва да говоря с императрицата — изръмжа той. — Кажете им да отстъпят.

— Посред нощ е! — възкликна шепнешком тя. — Не можете да я видите. Ако искате, ще уредя среща сутринта, но трябва да ви предупредя, че Нейно Високопреосвещенство е много заета. Новините…

Ейдриън хвана дръжките на мечовете си. Тримата войници се напрегнаха и всички, без постовия пред вратата, отстъпиха крачка назад. Мъжът пред него постави ръка на оръжието си, но не го изтегли.

Хладнокръвен е, помисли си Ейдриън и пристъпи още по-близо. Носовете им едва не се докосваха.

— Махни се от пътя ми.

— Ейдриън? Какво правиш? — този път разнеслият се глас принадлежеше на Ариста.

— Отивам на аудиенция при императрицата — процеди той през зъби. Извърна глава и видя принцесата да напуска стълбището. Както винаги в последно време, носеше Есрахаддоновата роба, понастоящем приела убит син цвят, отразяваща светлината на факлите по стените. — Заключили са го. Дори не ме пускат да го видя — каза ѝ Ейдриън.

— Ройс?

— Не искаше да отвлича императрицата, но щеше да направи всичко, за да си върне Гуен. Трябва да му дадат медал за убийството на Салдур и Мерик — Ейдриън въздъхна. — Гуен умря в ръцете му и той не мислеше ясно. Изобщо не е искал да нарани Модина. Открих, че го държат в северната кула. Не мисля, че тя изобщо знае. Така че ще ѝ кажа. Не се опитвайте да ме спрете.

— Няма да го сторя — каза Ариста. — Аз също трябва да я видя.

— За какво?

Принцесата изглеждаше неловко.

— Сънувах кошмар.

— Какво?

— Никой няма да вижда императрицата тази нощ! — заяви твърдо Амилия. Още шестима войници се появиха, тичайки към тях. — Ако трябва, ще вдигна цялата стража!

Ейдриън погледна към секретарката.

— Смятате, че те ще ме спрат?

— Вратата е залостена отвътре — каза постовият. — Дори и да ни надвиете, пътят ви ще е запречен от половинфутов солиден дъб.

— Това няма да е проблем — увери го Ариста. — Но трябва да те предупредя, че няма да нося отговорност за раните от хвърчащи отломки.

Робата ѝ засия. Излъчваше сива светлина, която засия бавно, измествайки сенките на факлите. Ейдриън усети лек вихър в коридора. Носеше се топъл ветрец, който се завърташе около Ариста като малък циклон, развял полите на робата и косите ѝ.

Амилия се взираше ужасена.

— Отвори вратата, Амилия, или ще я откъртя.

Секретарката сякаш щеше да запищи.

— Пусни ги, Джерълд — чу се глас от другата страна на вратата.

— Ваше Високопреосвещенство?

— Да, Джерълд. Не е заключено. Пусни ги.

Пазачът хвана халката и бутна. Вратата се отвори, разкривайки мрака на имперската спалня. Амилия не каза нищо. Дишаше по-учестено от обичайното, стиснала юмруци. Ейдриън влезе първи, следван от Ариста. Амилия и Джерълд също влязоха.

В спалнята беше студено. Камината бе тъмна, единствената светлина идваше от отворения прозорец. Завесите му се вееха около него, танцувайки на лунната светлина като призраци. Облечена в нощницата си, императрица Модина седеше на пода и се взираше към звездите. Бе застанала на колене, отпуснала ръце в скута си. Изпод белия лен около нея се подаваха боси нозе. Русата коса се сипеше сплетена по гърба ѝ. Много приличаше на момичето, което Ейдриън бе видял под Търговската арка в Колнора.

— Арестуваха Ройс — каза ѝ Ейдриън. — Заключили са го в килия в кулата.

— Зная.

— Знаеш? — невярващо каза той. — Откога…

— Аз наредих.

Боецът изумен се взря в нея.

— Тракия… тоест, Модина — рече тихо той. — Не разбираш. Той не е искал да те нарани. Сторил го е, защото не е имал избор. Опитвал се е да спаси човека, когото обичаше повече от всичко на света. Как можа да му причиниш това?

Накрая тя се обърна:

— Някога губил ли си единствения човек на света, който значи нещо за теб? Да си го гледал как умира, знаейки, че вината е твоя?

Ейдриън не каза нищо.

— Когато баща ми бе убит — продължи тя — помня, че дишането почти ми причиняваше болка. Не само бях изгубила баща си, сякаш целият свят бе загинал, но някак аз бях пропусната. Просто исках всичко да свърши. Бях уморена. Исках болката да спре. Ако имах възможността — ако не бяха ме отвели, ако не бяха ме затворили — щях да се хвърля във водопада.

Тя се обърна и отново изгледа Ейдриън.

— Повярвай ми, грижат се добре за него — поне доколкото той ще позволи. Ибис му приготвя вкусни гозби, които той не яде. Сещаш ли се за по-подходящо място за Ройс в момента?

Раменете на Ейдриън се отпуснаха, ръцете му увиснаха отстрани.

— Поне може ли да го видя?

За момент Модина се замисли.

— Да, но само ти. В сегашното си състояние той би бил заплаха за другите. Но не съм сигурна дали ще те чуе. Можеш да го посетиш на сутринта — тя се приведе, за да види Амилия. — Ще се погрижиш ли да получи достъп?

— Да, Ваше Високопреосвещенство.

— Добре — рече императрицата, сетне погледна към Ариста. — Кажи сега какво има, което не може да почака до сутринта.

Принцесата на Меленгар пристъпваше от крак на крак, кършейки ръце пред себе си. Робата ѝ бе тъмносиня. Плъзна поглед по Ейдриън, Амилия и дори Джерълд, застанал сковано край вратата. Когато очите ѝ отново се върнаха на Модина, Ариста рече:

— Струва ми се, че зная как да спрем елфите.

Ейдриън тъкмо бе слязъл на третия етаж, където неколцина хора се прибираха по стаите си след утихването на виковете. Зърна Дигън Гаунт. Бившият лидер на националистите стоеше по нощна риза и надничаше нагоре с едновременно любопитно и раздразнено изражение. Ейдриън го виждаше за пръв път след освобождаването им от затвора. Вратът и носът му бяха тесни, а устните толкова тънки, че почти възникваше съмнение за съществуването им. По челото му имаше гънки, а линиите около очите му говореха за труден живот. По стойката му Ейдриън можеше да види, че той не се чувства удобно в собствената си кожа. Имаше занесен поглед, двудневна брада и щръкнал кичур коса. Ако трябваше да гадае, Ейдриън щеше да го определи като невзрачен поет. Изобщо не приличаше на имперски наследник.

— Какво става там? — запита Гаунт някакъв преминаващ прислужник.

— Някой искаше да види императрицата, сър. Вече приключи.

Гаунт не изглеждаше убеден.

Ейдриън не възнамеряваше да се срещнат точно така. Изчакваше, давайки и на двама им време да се възстановят. Сетне отлагаше срещата заради нерви. Искаше тя да протече добре, да бъде идеална. Сега ситуацията далеч не бе такава, но ето че стояха лице в лице и не можеше да се отдалечи.

— Привет, господин Гаунт. Аз съм Ейдриън Блекуотър — рече той, покланяйки се.

Поздравът на Гаунт бе придружен от сбърчен нос, сякаш подушил нещо лошо. Критично огледа Ейдриън, сетне се намръщи.

— Мислех, че ще си по-висок.

— Съжалявам — извини се Ейдриън.

— Предполага се, че ще си мой слуга, нали? — попита Дигън. Започна да обикаля около Ейдриън в бавни, мързеливи кръгове, намръщил вежди.

— Всъщност съм твой телохранител.

— Колко се очаква да ти плащам за тази привилегия?

— Не искам пари.

— Не? А какво тогава? Искаш да те направя херцог или нещо от сорта? Затова ли си тук? Хората изникват от нищото, когато имаш пари и власт. Така де, аз изобщо не те познавам, а ти идваш и молиш за привилегии, още преди да съм станал император.

— Не става дума за това. Ти си Наследникът на Новрон, а аз съм Пазител на Наследника, точно както баща ми преди това. Това е… традиция.

— Аха — Гаунт стоеше прегърбен, засмукал устни за миг, преди да ръгне малкия си пръст в устата, ползвайки го като клечка за зъби. След няколко минути се отказа от усилията си да улови остатъка от храна. — Добре, ето какво не разбирам. Аз съм наследникът. Това ме прави глава на империята и глава на църквата. Дори съм отчасти бог, ако съм схванал правилно — пра-пра-правнук на Марибор или някаква си вещица, или каквото е там. Ако ще съм император и ще си имам цял дворец пазачи и армия, които да ме пазят, за какво си ми ти?

Ейдриън не каза нищо. Не знаеше какво да каже. Гаунт беше прав. Ролята му на телохранител имаше значение само докато наследникът се криеше.

— Това е нещо като семейна традиция, която не бих искал да наруша — каза най-сетне. Дори и на него самия думите прозвучаха глупаво.

— Бива ли те с меч?

— Доста.

Гаунт се почеса по брадичката.

— Е, щом няма да ми искаш нищо, глупаво би било да не те взема. Добре, ще бъдеш мой слуга.

— Телохранител.

— Все тая — Гаунт махна с ръка към него, сякаш пропъждаше нагла муха. — Аз ще се връщам в леглото. Ти може да останеш пред вратата ми и да пазиш, ако искаш.

Гаунт се оттегли, а Ейдриън зачака отвън, чувствайки се определено глуповато. Нещата не се развиха според очакванията му. Не успя да впечатли Гаунт, а самият Гаунт на свой ред също не го впечатли с нищо. Не знаеше какво точно бе очаквал. Може би си бе мислил, че Дигън ще представлява въплъщение на добродетелния бедняк. Човек с непоколебим интегритет, пример за просветеност, стремящ се към съвършенство. Със сигурност стандартите му бяха височки, но все пак Гаунт бе отчасти бог. Вместо това от самата му близост на Ейдриън му се щеше да се изкъпе.

Облегна се на стената, оглеждайки тихия коридор.

Това е нелепо. Какво правя?

Отговорът бе очевиден — нищо. Но нямаше нищо за правене. Бе пропуснал възможността си и сега бе безполезен.

Отвътре долетя хъркането на Гаунт.

На сутринта Ейдриън завари Ройс да седи на пода на килията си, облегнал гръб на стената и вдигнал едното си коляно. Бе отпуснал десницата си отгоре му и тя висеше. Носеше само черната си туника и панталони. Ботушите и коланът липсваха. Босите му стъпала бяха почернели от мръсотия. Отметнатата му назад глава позволяваше да се види едноседмичната четина, плъзнала по врата, брадичката и бузите му. Сламки се бяха заплели в косата и дрехите му. Но на коляното си бе поставил спретнато сгънат, изрядно чист шал.

Не погледна към влезлия. Не спеше — никой не можеше да се приближи към Ройс, без последният да се събуди — но по-очевидно, очите му бяха отворени. Взираше се в тавана, без да го забелязва.

— Хей — каза Ейдриън, прекрачвайки прага.

Пазачът затвори вратата зад него. Чу го как заключва отново.

— Викнете, когато приключите — каза на Ейдриън.

Килията имаше малко прозорче близо до тавана, хвърлящо квадратно петно светлина на ъгъла между пода и тавана. Две чаши — вода и вино — и купа бульон с моркови и картофи стояха край вратата. Всичко беше недокоснато. Храната се бе вледенила.

— Да не ти прекъснах закуската?

— Това беше вечерята — каза Ройс.

— Толкова ли е зле? — Ейдриън приседна на леглото. Матракът бе дебел. Имаше половин дузина топли одеяла, три меки възглавници и хубави ленени чаршафи. Не бе употребявано. — Тук не е лошо — огледа се театрално. — И в много по-калпави места сме били, но ако трябва да съм честен, това бе последното място, на което смятах, че ще бъдеш. Мислех си по-скоро за идеята ти да изчезнеш, давайки ми време да обясня защо си отвлякъл императрицата. Какво стана?

— Предадох се.

Ейдриън се подсмихна.

— Това е очевидно.

— Защо си тук? — попита Ройс. Очите му бяха угаснали и празни.

— Реших, че ще имаш нужда от малко компания. Човек, с когото да поговориш, който да вмъкне малко смокинов пудинг и някое и друго бутче. Мога да донеса и една колода. Знаеш колко много обичаш да ме побеждаваш на… Е, просто обичаш да ме побеждаваш.

Изражението на Ройс почти приличаше на усмивка. С лявата си ръка грабна шепа слама. Смачка я и разтвори пръсти, гледайки как парчетата се сипят по пода. Когато и последната отломка се отрони, той вдигна длан към очите си, оглеждайки я.

— Искам да ти благодаря, Ейдриън — каза той, все още вперил очи в крайника си. Гласът му беше тих, завален и отдалечен.

— Доста формално, не мислиш ли? Става дума просто за игра на карти — рече боецът, усмихвайки се.

Ройс отпусна ръка, полагайки я на пода като забравена играчка. Отново насочи очи към тавана.

— Мразех те, когато се запознах с теб, знаеше ли това? Помислих, че Аркадиус се е побъркал, карайки ме да те взема за онази задача.

— И защо го стори?

— Честно ли? Очаквах да бъдеш убит. Тогава щях да ида при лудия магьосник, да се изсмея и да кажа: „Видя ли? Какво ти казах? Кьопчото пукна.“ Само дето ти не умря. Изкачи цялата Короносна кула, без да прохленчиш.

— Тогава започна ли да ме уважаваш?

— Не. Сметнах го за новашки късмет. Очаквах да умреш при връщането или на следващата нощ, когато той ни прати обратно.

— Само дето отново оцелях.

— До известна степен това ме влуди. Обикновено не греша в преценките си за хората. А и ти умееше да се биеш. Смятах, че Аркадиус ме занася. „Най-добрият жив воин“, рече ми той. „В честен бой Ейдриън може да надвие всекиго.“ Това бе красноречивата част — честен бой. Знаеше, че не всички твои битки щяха да бъдат честни. Искал е да те въведа в света на наръгването в гръб, измамата и предателството. Предполагам е мислел, че поназнайвам нещо за това.

— А аз трябваше да обуча на чест, достойнство и доброта човек, отгледан от вълци.

Ройс наклони глава и го погледна.

— Казал ти е за мен?

— Не всичко, само някои от грозните моменти.

— Манзант?

— Само че си бил там, че едва не си умрял и че той те е измъкнал.

Ройс кимна. Лицето му посърна, очите му отново се взряха невиждащо, ръката му загреба нова шепа сламки.

Очите на Ейдриън огледаха килията. Вековете заключеници бяха оставили мрачна загладеност по камъните до средата на килията — като линия, бележеща някогашно наводнение. На срещуположната стена някой прилежно бе отбелязвал дните — резките му приличаха на вързани житни снопи. На прозореца някаква птица си бе построила гнездо, скътано във външния ъгъл на перваза. Бе празно, замръзнало. Понякога се дочуваха звуците на каруца, кон или хората в градината под тях, но предимно властваше тишина.

— Ейдриън — поде Ройс. Бе спрял да си играе със сламата, проснал ръце, вперил поглед в стената. Гласът му беше слаб и колеблив. — Ти и Аркадиус… двамата сте единственото семейство, което някога съм имал. Единствените хора в целия свят… — той преглътна и прехапа долната си устна, спирайки.

Ейдриън зачака.

Накрая партньорът му продължи:

— Искам да знаеш… Важно е да… — той се извърна, насочвайки лице към стената. — Исках да ти благодаря, че си тук. Че си най-близкото до брат, което някога ще имам. Просто… исках да знаеш това.

Ейдриън не каза нищо. Чакаше Ройс да се обърне, да го погледне. Отне няколко минути, но мълчанието го накара да насочи взор. Когато го стори, боецът го прониза с поглед.

— Защо? Защо ми казваш това?

— Какво искаш да кажеш?

— Кажи ми… не, не гледай към стената, гледай мен. Защо е толкова важно да зная това?

— Просто така — каза Ройс.

— Не, не е просто така. Не ме занасяй, Ройс. Работили сме заедно дванадесет години. Дузини пъти сме се изправяли срещу смъртта. Защо ми го казваш сега?

— Разстроен съм. Не съм на себе си. Какво искаш от мен?

Ейдриън продължи да се взира, но започна бавно да кима.

— Чакал си, нали? Седял си си тук, облегнат на стената, чакайки — чакайки да се появя.

— Ако случайно си забравил, арестуваха ме. Намирам се в килия. Няма много други неща за правене.

Ейдриън изсумтя.

— Какво?

Боецът се изправи. Трябваше му движение. Нямаше много място, но все пак закрачи между стената и вратата. Три стъпки и обратно.

— И кога ще го направиш? Щом си тръгна? Тази нощ? А какво мислиш за едно хубаво сутрешно самоубийство? А, Ройс? Може да се направиш на романтичен и да го сториш едновременно с изгрева или предпочиташ полунощната драма?

Ройс се намръщи.

— Как ще го направиш? Китките? Шията? Ще предизвикаш пазача, когато ти донесе вечеря? Ще го напсуваш? Или ще предизвикаш още по-голям смут? Ще се отправиш към спалнята на Модина и отново ще застрашиш живота на императрицата. Ще откриеш някой млад идиот, едър, някой с огромно его. Ще извадиш острие, нещо малко, не много заплашително. Той ще изтегли меча си. Ти ще се престориш, че нападаш — но той няма да знае, че се преструваш.

— Не бъди такъв.

— Такъв? — Ейдриън спря и се извъртя към него. Трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои. — А какъв очакваш да бъда? Смяташ, че трябва да съм… какво? Може би радостен? Смяташ, че не трябва да имам нищо против? Мислех те за по-силен. Ако някой може да оцелее…

— Точно това е — не искам! Винаги съм оцелявал. Животът е като побойник, който се забавлява, като проверява колко унижение можеш да понесеш. Заплашва да те убие, ако не ядеш кал. Отнема всичко, за което те е грижа — не защото иска твоето или защото се нуждае от него. Прави го, за да види как ще го приемеш. Оставих се да бъда тормозен още от дете. Направих всичко, което той изискваше от мен, за да оцелея. Но постепенно осъзнах, че има граници. Ти ми показа това. Има само определен предел, който съм склонен да понеса. Няма да търпя повече. Няма да ям кал, само за да оцелея.

— Значи аз съм виновен? — Ейдриън отново се отпусна на матрака. Остана там за миг, прокарвайки ръка през косата си, сетне каза: — Ти не си единственият, комуто тя липсва. Аз също я обичах.

Ройс вдигна глава.

— Не по този начин. Знаеш какво имам предвид. А най-лошото е… — гласът му трепна. — Вината наистина е моя и ще ми остане. Помисли ли за това? Ти беше прав. Каза да не приемаме мисията на ДеУитт, но аз те убедих. „Да напуснем Далгрен, тази битка не ни касае“, каза ти, но аз те накарах да останеш. „Не можеш да надвиеш Мерик“, каза ми, затова се зае да ме защитиш. Каза ми, че Дигън Гаунт ще е задник — и се оказа прав и за това. Заради мен не стори онова, което знаеше, че е правилно. Влачех те със себе си, докато се опитвах да получа изкупление пред паметта на мъртъв баща. Заради мен Гуен вече я няма. Унищожих малкото добро в живота ти, опитвайки се да постигна нещо, което в крайна сметка не значи нищо.

— Аз не съм героят, който спасява кралството и получава момичето. Животът не е такъв — Ейдриън се изсмя горчиво. — Най-сетне ми показа това, друже. Мда. Животът не е приказка. Героите не яздят бели коне, доброто невинаги побеждава. Просто… предполагам съм искал нещата да стоят така. Не мислех, че от това убеждение би произлязло нещо лошо. Нямал съм си и представа, че ти и Гуен ще трябва да платите за това.

— Вината не е твоя — каза му Ройс.

— Повтори го още милион пъти и може да ти повярвам. Само дето това няма да се случи, не е ли така? Вече няма да те има, за да ми го напомняш. Ще се предадеш. Това също ще бъде по моя вина. По дяволите, Ройс. Имаш избор. Зная, че нещата не изглеждат така, зная, че съм глупак, вярващ в измислен свят, където добрини се случват на добрите хора, но зная и следното. Или може да поемеш към мрак и отчаяние, или към добродетел и светлина. От теб зависи.

Ройс рязко вдигна глава и се вгледа в него, на лицето си имаше шокирано изражение. То бавно преля в подозрение.

— Какво има? — попита Ейдриън.

— Как го правиш? — настоя Ройс. За пръв път от влизането си в килията Ейдриън видя стария Ройс — студен, мрачен и ядосан.

— Кое?

— За втори път цитираш Гуен — първия път на моста, а сега това. Същото нещо ми каза и тя веднъж.

— А?

— Разчиташе дланта ми и ми каза, че в живота ми имало разклонение — време на избор. Трябвало да избера дали да поема към мрак и отчаяние или към добродетел и светлина. Каза още, че това щяло да бъде предшествано от мъчително изживяване — смъртта на един от най-обичните ми хора.

— Гуен?

Той кимна.

— Но ти не беше там. Нямаше как да си чул думите ѝ. Бяхме сами в кабинета ѝ в публичния дом. Беше преди година. Помня го, защото онази нощ Ариста дойде в „Розата и бодилът“, а ти лочеше и хленчеше как си бил паразит. Откъде знаеше?

Ейдриън сви рамене.

— Не знаех, но… — по гърба му полазиха тръпки. — Ами ако тя го е сторила? Ако не аз цитирам нея — а тя е цитирала мен?

— Какво?

— Гуен беше ясновидка — каза Ейдриън. — Ами ако е видяла откъслеци от бъдещето ти, както Фан Ирлану в онова тенкинско село? — сега той се взираше невиждащо в стената. — Би могла да ни види на моста и в килията. Знаела е какво ще кажа, знаела е и че няма да ме послушаш. Затова е казала тези неща — вече говореше бързо, всичко изяснило се пред него. — Знаела е, че няма да обърнеш внимание на мен, но нея няма да игнорираш. Ройс, Гуен не иска да умреш. Тя е съгласна с мен. Може да съм грешал в миналото, но не и сега. Този път съм прав и зная че съм прав, защото Гуен е видяла бъдещето и ме подкрепя — облегна се на стената и победоносно сключи ръце зад главата си. — Не можеш да се самоубиеш — рече тържествено, сякаш току-що спечелил някакъв облог. — Не можеш да го сториш, без да я предадеш.

Ройс изглеждаше объркан.

— Но ако е знаела, защо не е направила нещо? Защо ми позволи да тръгна с теб? Защо не ми е казала?

— Не е ли очевидно. Искала е да отидем. И или не е могла да избегне смъртта си, или…

— Или какво? Искала е да умре? — рече саркастично крадецът.

— Не, щях да кажа, че е знаела, че трябва да умре.

— Защо?

— Не зная — може би е видяла още нещо, което още не се е случило. Нещо толкова важно, за което да си е струвало да умре на моста, но каквото и да е, то не включва самоубийството ти. Струва ми се, че доста ясно е посочила това.

Ройс отпусна глава към стената достатъчно рязко, за да се разнесе глух удар. Стисна очи.

— По дяволите.

От балкона на четвъртия етаж Моувин Пикъринг се взираше към градината. Отново валеше. Снежинките падаха в калта, бавно запълвайки дирите на колите. Една след друга докосваха земята и се стопяваха, но някак съумяха да надделеят. Локвите се сгърчиха, калта изчезна. Светът отново стана бял и чист.

Отвъд стената виждаше покривите на града. Акуеста се простираше изпод него — стотици заснежени сламени покриви, притиснати един към друг в отпор на бурята. Постройките се простираха към морето и на север нагоре по хълма. Погледът му се насочи към празнината, която знаеше, че е имперският площад, сетне продължи към Бингъмския такъв, където можеше да види върха на Търговската кула, бележеща началото на занаятчийски квартал. Взорът му продължи пътя си, прекосявайки обработваемите земи към залесените хълмове — неясна сива линия в далечината, загатваща и по-големи височини отвъд. Представи си, че вижда Глъстън, а отвъд, през реката, Меленгар — кралството със соколов герб, неговата родна земя. Дрондил Филдс сигурно щеше да е обгърната със сняг, градините стегнати в мраз, ровът замръзнал. Берн щеше да разтрошава заледения кладенец, пускайки чука си, вързан за въже. Щеше да се страхува, че възелът ще се разхлаби, оставяйки инструмента му на дъното на кладенеца, както се бе случило преди пет години. Чукът все още си беше там, помисли си Моувин, все още във водата, чакащ Берн да си го прибере, само дето никога нямаше да види отново своя стопанин.

— Ще измръзнеш до смърт — рече майка му.

Обърна се и я видя да стои на прага в тъмносинята си рокля — най-близката до черно нейна одежда. На раменете си носеше тъмночервения шал, който Фанън ѝ бе подарил за Зимния фестивал преди три години — в годината, когато бе умрял. Шалът се беше превърнал в постоянен елемент на тоалета ѝ, носен независимо от сезона, по нейни думи топлещ я през зимата и пазещ я от слънцето през лятото. Тази сутрин си бе сложила и огърлицата. Дебелата верижка с тежък медальон не можеше да бъде пропусната. Трябваше да наподобява слънцето. Огромен изумруд стоеше в средата, а рубини оформяха слънчевите лъчи. Беше натруфен. Бе го виждал само няколко пъти, преди да се озове на дъното на кутията ѝ за бижута. Огърлицата беше подарък от баща му.

Даже и след раждането на четири деца, главите продължаваха да се обръщат след Белинда Пикъринг — за голямо неудоволствие на баща му, ако можеше да се вярва на слуховете. С десетилетия се носеха приказките за многобройните дуели за защитата на честта ѝ. Легендата нашепваше, че били двадесет на брой, всичките предизвикани от прекалено дългия поглед на някой мъж. И всички свършвали фатално за оскърбителя, намерил смъртта си от вълшебния меч на граф Пикъринг. Това бе легендата, но Моувин знаеше, че случаите са само два.

Първият се случил преди да е роден. Баща му разказа историята на тринадесетия му рожден ден, денят, в който бе усвоил първия дял от Тек’чин. Обясни как с майка му пътували сами, когато били нападнати от четирима разбойници. Баща му бил склонен да им даде конете, кесията и дори бижутата на съпругата си. Но видял как поглеждат към Белинда. Зърнал глада в очите им, докато те си шепнели нещо. Графът убил двама, наранил третия, а четвъртият си плюл на петите. Баща му бе получил белег, дълъг почти цял фут.

Вторият се случи, когато Моувин бе на десет. Бяха дошли в Акуеста за Зимния фестивал и графът на Тремор се бе разгневил, когато Пикъринг бе отказал да участва в съревнованието с мечове. Тремор знаеше, че дори и да спечели, щеше да бъде смятан за втори, затова бе предизвикал Пикъринг на дуел. Бащата на Моувин бе отказал. Тогава графът на Тремор грабнал Белинда и я целунал пред целия двор. Тя го ударила и се отскубнала. Посягайки да я сграбчи, той раздрал деколтето ѝ. Тя паднала на пода, плачейки. Моувин помнеше кристално ясно как баща му бе изтеглил меча си и казал на сина си да придружи майка си до стаята им. Не уби съперника си — задоволи се да му отсече ръката.

И все пак бе лесно да види как се разпространяваха историите. Дори той можеше да види колко е красива Белинда. Но сега за пръв път забеляза сивото в косата ѝ и бръчките по лицето. Винаги стоеше изпъната, но сега се бе привела напред, като че притисната от невидима тежест.

— Не те виждам много — каза тя. — Къде беше?

— Никъде.

Очакваше я да настоява, да го разпитва. Зачака, но тя само кимна. Това ѝ поведение го притесняваше.

— Канцлер Нимбус се отби по-рано. Искаше да те уведоми, че императрицата свиква среща следобед и че трябва да присъстваш.

— Зная. Олрик вече ми каза.

— Каза ли и за какво ще е?

— Ще е свързано с инвазията, убеден съм. Ще иска да поведе всеобща атака. Олрик подозира, че тя ще използва кризата, за да изиска Меленгар да се присъедини към империята.

— Какво ще направи Олрик?

— Какво може да стори? Олрик не е крал без кралство. Трябва да те предупредя, че възнамерявам да се присъединя към него. Ще събера каквито хора са му останали, ще оформя войска и ще я поведа.

Отново мълчаливото, покорно кимване.

— Защо правиш това? Ако само преди месец бях казал, че ще отида на война, още щеше да ми надуваш главата.

— Преди месец беше моят син, днес си граф Пикъринг.

Видя я да стиска шала с побелели кокалчета, стиснала устни, вкопчила се за рамката с другата ръка.

— Може и да е оцелял — каза Моувин. — И преди се е справял в напрегнати ситуации. Има шанс да си е пробил път. С меча му никой не може да го победи — дори Брага.

Устните ѝ затрепериха, очите ѝ станаха безжизнени.

— Ела — рече тя и изчезна от прага. Той я последва към стаята ѝ. В нея имаше три легла. С всички тези бежанци в двореца мястото не достигаше. Камерхерът бе сторил всичко по силите си, за да ги подреди по ранг, но възможностите му не бяха неограничени. Моувин бе в една стая с Олрик, към тях се присъедини и Денек. Знаеше, че майка му споделя стаята си със сестра му Ленар, както и с лейди Аленда Ланаклин от Глъстън. В момента и двете ги нямаше.

Помещението можеше да се побере в единия ъгъл на спалнята ѝ у дома. Леглата бяха малки. Отгоре им бяха метнати украсени с рози кувертюри. Пропусканата от прозорците светлина бе замъглена през белите пердета, което придаваше на стаята потискащ вид. Атмосферата бе като на погребение. На скрина зърна познатата статуетка на Новрон, която преди стоеше в параклиса им. Полубогът седеше на трона си, вдигнал едната си ръка във властен жест. Край него гореше салифанова свещ. Пред тях на пода бе положена възглавницата от леглото ѝ, върху която все още личаха следите от коленете ѝ.

Майка му отиде до гардероба и извади дълъг вързоп. Обърна се и го протегна. В движенията ѝ се долавяше тържественост, очите ѝ бяха сериозни. Той погледна вързопа — дълъг и тънък, пристегнат със зелена копринена панделка, от онези, с които Ленар си връзваше косата. Одеялото приличаше на саван върху мъртвец. Моувин не искаше да го докосва.

— Не — неволно каза той, отстъпвайки крачка назад.

— Вземи го — каза тя.

Вратата се отвори рязко.

— Не искам да ида сама — казваше Аленда Ланаклин, докато двете със сестра му влизаха. Жените също бяха облечени в тъмни консервативни рокли. Ленар носеше чиния с храна, а Аленда държеше чаша. — Нелепо е. Аз дори не го познавам. О… — двете спряха.

Моувин бързо взе вързопа. Не го погледна и бързо пое към вратата.

— Съжалявам — каза Аленда. Взираше се в него, по лицето ѝ бе изписана тревога.

— Извинете ме, дами — промърмори Моувин и мина край тях. Беше вперил очи в пода.

— Моувин? — викна подире му Аленда.

Чу стъпките ѝ и спря, но не се обърна.

Усети я да докосва ръката му.

— Съжалявам.

— Вече каза това.

— То беше за прекъсването.

Тя се притисна към него и го целуна по бузата.

— Благодаря ти — каза той. Тя се мъчеше да се усмихне, макар по бузата ѝ да се стичаше сълза.

— Майка ти не е яла. Почти не излиза от стаята. Ленар и аз отидохме да ѝ вземем нещо.

— Много мило.

— Добре ли си?

— Аз би трябвало да те попитам това. Аз изгубих баща си, но ти се лиши от баща и двама братя.

Тя кимна и подсмъркна.

— Опитвах се да не мисля за това. Прекалено много е. Всеки е изгубил някого. Вече не можеш да заговориш, без хората да си изплачат очите — смееше се и плачеше едновременно. — Виждаш ли?

Той се протегна и избърса сълзите ѝ. Страните ѝ бяха удивително меки, влагата ги караше да сияят.

— За какво си говорехте с Ленар?

— О, това ли? — тя звучеше посрамена. — Ще прозвучи глупаво.

— Може би точно глупост е нужна сега — направи физиономия и ѝ намигна.

Тя се усмихна, този път по-лесно.

— Хайде — каза той, хващайки я под ръка и повеждайки я по коридора. — Разкрий ми ужасната тайна.

— Не е тайна. Просто исках Ленар да дойде с мен на срещата с брат ми.

— Майрън?

Тя кимна.

— Малко съм изнервена — всъщност дори ужасена. Как да обясня защо не съм си правила труда да го посетя?

— Защо не си го правила?

Тя сви рамене полузасрамено.

— Трябваше, зная. Но… той беше непознат. Ако само татко ме бе завел, но той не го стори. Изглежда искаше да забрави за съществуването на Майрън. Смятам, че се срамуваше от него — изглежда и аз съм прихванала нещо от това.

— А сега?

— Сега ме е страх.

— От какво?

— От него.

— Страх те е от Майрън? — той се закикоти, но спря рязко, виждайки сериозността в очите ѝ.

— Знаех си, че ще ме помислиш за глупава!

— Просто говорим за Майрън, а той…

— Той вече е маркиз! — възкликна тя. — Сега той е главата на семейството ми. По закон трябва да правя каквото нареди той, да се омъжа за когото той посочи. Ами ако ме мрази? Ако реши да накаже мен за трудностите, които е трябвало да търпи? Живяла съм в замък със слуги, които ме къпеха, обличаха и хранеха. Посещавала съм турнири, балове и пикници. Носила съм коприна, дантели, прекрасни рокли и бижута. Докато той… — тя спря. — На четиригодишна възраст Майрън бе пратен в Уиндското абатство. Бил е принуден да обработва земята, да носи груба вълна, да не ходи никъде и да не вижда никого — дори семейството си. Сега всички те са мъртви, освен мен. Естествено, че ме мрази. Защо да не го прави? Върху мен ще излее цялата си болка и гняв. Ще ме лишава, точно както са лишавали него. Ще ме отпрати, лишавайки ме от титлата ми и оставяйки ме без пари. И… и… аз не мога да го виня.

Тя погледна към Моувин, объркана.

— Какво? Какво?