Персепликуис

Глава 14 Златото

Таванът на имперската тронна зала бе изографисан като лятно небе и Модина все още го намираше красив. Отново облечена в царствената си рокля, тя стоеше на своя трон. Престолът се намираше върху пиедестал, до който отвеждаха дванадесет стъпала. Не можеше да не си припомни дните, в които я бяха карали да се упражнява пред него.

— Помниш ли дъската, която нареди да пришият в роклята ми? — обърна се тя към Нимбус, който внезапно изглеждаше притеснен.

— Свърши работа — отвърна той.

— Кой е наред?

Нимбус плъзна поглед по пергамента в ръцете си.

— Бърнард Грийн, свещар от Олбърн.

— Нека влезе. И да сложат още една цепеница в камината, измръзвам.

За разлика от залата за пиршества, тронната зала не се използваше особено често — или поне не досега. Когато императрицата представляваше митично създание, тронната зала бе запечатана. Сега, когато Модина съществуваше от плът и кръв, залата още веднъж бе отворена, ала оставаше неизменно студена, сякаш щеше да е нужно време да бъде прогонен студът, натрупал се от години на забрава.

Нимбус махна на чиновника. Миг по-късно влезе някакъв нисичък човечец. Очите му бяха малки, а носът — тесен и издължен. У Модина моментално се появи асоциация за катерица. Припомни си как бе присъдила на Етелредовата свита подобни прякори, преди да научи имената им.

— Ваше Възвишено Високопреосвещенство — рече той с треперещ глас, покланяйки се тъй ниско, че челото му докосна пода.

Зачакаха. Той не помръдна.

— Стани — каза му тя. Той се изправи като детска играчка, но отказа да я погледне. Всички правеха това. Намираше го за дразнещо, но разбираше, че това е дълголетна традиция. Щеше да е още по-смущаващо да се опитва да я промени. — Говори.

— Ами… Ваше Възвишено Високопреосвещенство… аз… ами… свещар съм от Олбърн.

— Да, зная това, но какъв е проблемът ти?

— Ами, Ваше Възвишено Високопреосвещенство, след указа преместих семейството си тук, но — виждате ли — нямам много закътано настрана, а с други умения освен свещарството не разполагам. Но търговската гилдия отказва да ми даде лиценз. Казват ми, че не съм бил гражданин.

— Разбира се — каза Нимбус. — Гражданството е необходимо условие за кандидатстването в гилдия, само членовете на дадена гилдия имат право да търгуват в града.

— Как се получава гражданство? — попита Модина.

— Обикновено по наследство, макар да може да бъде давано като възнаграждение за някаква услуга. Но човек трябва да бъде член на гилдия, за да получи гражданство.

— Но ако трябва да бъдеш член на гилдия, за да получиш гражданство, а без гражданство не можеш да получиш членство в гилдия, това не прави ли постижението леко трудно?

— Вярвам, че точно това е идеята, Ваше Високопреосвещенство. Градовете се пазят ревниво от външни търговци, които биха могли да нарушат установения ред и намалят приходите на сегашния бизнес.

— Какъв е броят на гражданите?

— Понастоящем десет-петнадесет процента от градското население.

— Това е нелепо.

— Да, Ваше Високопреосвещенство. Не се отразява и добре на хазната, тъй като само от гражданите биват събирани данъци. Също така само гражданите имат право да се допитват до съд при нужда. Те са и единствените, които са задължени да защитават градските стени в случай на нападение.

Модина се взря в него.

— Да свикам ли градския търговски съвет, за да бъдат нанесени промени в гилдийната политика… да кажем, утре?

— Стори го — каза тя, докато се взираше в Бърнард Грийн. — Бъди уверен, че ще се заема с този въпрос мигновено. Благодаря ти, че насочи вниманието ми към него.

— Бъдете благословена, Ваше Възвишено Високопреосвещенство, бъдете благословена — той още веднъж докосна пода с чело.

Модина махна с ръка и стражникът го изпроводи.

— Поклоните не ме притесняват толкова. Но не понасям угодничеството.

— Вие не сте просто императрица — каза ѝ Нимбус. — Вие сте полубожество. Трябва да очаквате това.

— Кой следва?

— Някой на име Тоуп Ентуисъл, разузнавач от север — отвърна той.

— Разузнавач? И го пращаш след свещаря?

— Докладът му е само формален — каза ѝ Нимбус. — А свещарят чака от три дни.

Влезе як мъж с тежка вълнена туника, закачил малка медна брошка под формата на факла на гръдта си. Панталоните му също бяха от вълна, стегнати с парчета кожа. Лицето му беше петнисто, кожата — загрубяла. Върхът на носа му не бе просто червен, беше притеснителен оттенък мораво. Кокалчетата и върховете на пръстите му се отличаваха с подобен цвят. Вървеше с необичайно накуцване — сякаш краката му бяха разранени.

— Ваше Високопреосвещенство — той се поклони и загъгна. — Сър маршал Бректън ви праща сведения. Докладва, че не е имало потвърдени придвижвания на елфически сили след първоначалното прекосяване. В добавка докладва, че всички мостове и пътища са затворени. Що се отнася до вражеската липса на движение, по негово мнение елфите може да са спрели да презимуват. Също така ви изпраща няколко интендантски списъка и подробен доклад, които нося в тази чанта.

— Дай ги на чиновника — каза му Нимбус.

Той смъкна чантата си и кихна, докато я подаваше.

— А как са нещата в Колнора?

— Извинете, Ваше Височество? — той завря пръст в ухото си и го разтърси. — От месец съм настинал и главата ми е толкова запушена, че едва чувам.

— Как са нещата в Колнора? — повтори тя по-високо.

— Там са добре. Пътят е малко хладен. Естествено, не мога да се оплача. Бил съм на пост в пустошта, а там е най-студено. Не се позволява дори и огън, за да не издаваме позицията си на елфите.

— Нуждаеш ли се от нещо?

— Аз ли? А, не ми трябва много. Вече хапнах нещо топло и стоя край камина. Това ми стига. Естествено, някое меко, топло местенце, където да поспя, преди да тръгна, не би ми навредило.

Модина погледна към Нимбус.

— Ще уведомя камерхера — рече ѝ той.

— Благодаря ви, Ваше Високопреосвещенство — рече съгледвачът и отново се поклони, преди да излезе.

— Не се бях замисляла как се оправят в студа — каза Модина.

— Следва Абнър Галсуорт, градският администратор — рече Нимбус. Влезе висок и слабоват мъж. Той бе най-добре облечен от всички досегашни посетители, издокаран в тежка роба в зелено и златно, която почти се влачеше по пода. На главата си имаше шапка с ушанки, отпуснали се от двете страни на главата му като кучешки уши. Лицето му бе издължено и тясно, които му характеристики се подчертаваха от увисването на кожата.

— Ваше Високопреосвещенство — поклони се той, но по-плитко от останалите, нямаше и следа от угодничество. — Макар със задоволство да докладвам, че заповяданото от вас събиране на провизии бе изпълнено, както и че градът функционира с максимална ефективност, изпитвам съжаление, че трябва да ви съобщя за възникнал проблем. Претъпкани сме. Продължават да пристигат бежанци от околните села и градове — дори в повишен брой, откакто новини за затварянето на пътищата изтекоха в провинцията.

— Вече имаме няколкостотин души, които живеят на улиците. Ежедневно получавам отчети за замръзнали трупове. За момента извличаме телата в незасято поле край градските стени, за да бъдат погребани през пролетта. Но това разрешение привлече диви животни. Забелязани са глутници вълци, а живеещите извън градските стени се оплакват. Бих искал да получа разрешение за хвърлянето на труповете в морето. За което ще ми е нужна баржа. До момента всичките ми искания да получа кораб бяха отхвърляни. Затова съм тук пред вас.

— Разбирам — каза Модина. — А какви мерки си предприел, за да се избегнат последващи измръзвания?

— Мерки? — попита той.

— Да, какво си направил, за да предотвратиш нови замръзнали бежанци?

— Нищо. Селяните умират, защото нямат подслон. Нямат такъв, защото не могат да си позволят или защото няма наличен. Нито мога да сека пари, нито мога да строя. Следователно не разбирам питането ви.

— Нито можеш да командваш кораби, които да изхвърлят телата, а точно с това искане стоиш пред мен.

— Истина е, но баржата е постижима цел. Предотвратяването на бъдещи измръзвания не е. Градът е претъпкан от седмици, дори тази сутрин пристигна голяма група от Олбърн, вероятно петдесет семейства. Ако желаете изпълнимо разрешение, препоръчвам недопускането на повече бежанци в града. Запечатайте го, та да се свърши работата. Нека онези, които идват тук за милостиня, узнаят, че трябва сами да се грижат за себе си. Допускането им тук само ще повиши смъртността.

— Подозирам, че си прав — каза Модина. — Също така подозирам, че щеше да разсъждаваш по съвсем различен начин, ако ти и твоето семейство се намирахте от другата страна на заключената порта. Аз съм императрица на всички хора. Мое задължение е да се грижа за безопасността им, а не обратното.

— Тогава бъдете така добра да ме осведомите какво възнамерявате да правите, защото аз не виждам разрешение. Просто няма място за толкова много хора.

Модина огледа изографисания таван и обширната камина, в която вече гореше новата цепеница.

— Канцлер?

— Да, Ваше Високопреосвещенство?

— Колко души бихме могли да поберем в тази зала?

Той изненадано вдигна вежди, сетне сви устни.

— Вероятно стотина, ако не възразяват да им е тясно.

— Смятам, че ако алтернативата е смърт от измръзване, няма да възразят.

— Ще ги настаните в тронната зала? — смаяно запита Галсуорт. — Как ще ръководите работата на империята?

— Това е работата на империята. И не, няма да ги настаня в тронната зала. Ще отворя целия дворец за хората — погледна към Нимбус. — Искам портите да бъдат отворени незабавно. Отпуснете залите, коридорите, дори параклиса. Искам всеки квадратен инч да бъде оползотворен. Няма да има мъж, жена или дете, които да останат на студа, докато има свободно място. Разбрано?

— Да, Ваше Високопреосвещенство.

— Освен това — рече тя, обръщайки се към Галсуорт — искам градът да бъде проучен за евентуални места, които биха могли да бъдат използвани за убежище. Не ме интересува колко са свещени или привилегировани. Ситуацията е критична и не трябва да остане неоползотворена площ.

— Говорите сериозно? — той бе удивен.

— Няма да позволя хората ми да умират на прага! — обяви тя с повишен глас, който не оставяше възможност за съмнение.

Пазачите повдигнаха глави, притеснени от необичайното ѝ избухване. Слугите изглеждаха нервни, неколцина видимо потръпнаха. Не и градският администратор. Той остана изпънат, впил очи в нейните. За миг не каза нищо, сетне устните му се задвижиха, сякаш засмукват нещо, накрая той закима.

— Много добре — рече Абнър. — Ще се заема, но още отсега мога да ви кажа къде има голямо неизползвано пространство. Имперската базилика на Акуеста притежава капацитет да побере близо хиляда, а в момента се обитава от не повече от осем индивида.

— Ако си знаел това, защо не каза нищо по-рано?

— Никога не бих си помислил да напълня дома Божи с бедни, мръсни селяци.

— Тогава за какво, в името на Марибор, служи той?

— Патриархът няма да остане доволен.

— Патриархът да върви по дяволите! — излая Модина. — Нимбус…

— Веднага, Ваше Високопреосвещенство.

— Вие двете защо не спите? — попита Модина, влизайки в спалнята си и заварвайки Мърси и Али ококорени.

Модина бе настояла Али да остане в стаята ѝ като част от инициативата за освобождаване на колкото се може повече място. Когато Али бе помолила Мърси също да дойде, Модина не можеше да откаже. И двете момичета бяха облечени в нощници и увити в одеяла, обърнати към заскрежения прозорец. При въпроса ѝ те я погледнаха и бързо обърсаха бузи.

— Твърде е студено — неубедително отвърна Мърси и подсмъркна.

— Голям мраз — съгласи се Али. — Днес дори не можахме да играем навън.

— Дори мистър Рингс не си показа носа — Мърси хвърли поглед към миещата мечка, свита край огъня.

— Много е студено, нали? — рече Модина, поглеждайки към звездното небе. Ледовитите нощи бяха винаги ясни.

— Чак влагата в очите ти замръзва!

— Ушите ме заболяха.

Модина докосна стъклото — същият прозорец, пред който бе прекарала толкова часове. На допир беше като лед.

— Да, студът е суров, но може да се окаже точно нужното ни чудо?

— Искаме да е студено? — попита Али.

— Е, щом мистър Рингс не иска да излиза, не бих предположила, че и друг ще го стори.

— Имате предвид елфите? — попита Мърси.

— Да — отвърна тя. Не виждаше смисъл да лъже.

— Те защо искат да ни убият? Али е елф, но тя не иска да ни убие, нали?

Али поклати глава.

— Не зная защо — каза Модина. — Не съм сигурна, че някой знае. Вероятно причината е много стара, твърде отдавнашна, за да може някой да си спомня.

— Те… те ще ни убият ли, когато стане по-топло? — попита Али.

— Няма да им позволя. Баща ти също. Затова ли плачеше? Той ти липсва, нали?

Момичето кимна.

— Ами ти? — императрицата се обърна към Мърси.

— Липсват ми Аркадиус и Миранда. Преди тя ме слагаше да спя, а той ми разказваше истории, когато не можех да се унеса.

— Е, за това мога да помогна. И аз зная история — история, която скъп приятел ми разказа веднъж, когато се чувствах много зле. Толкова зле, че дори не се хранех. Какво ще кажете да сложим още дърва в огъня, да се свием в голямото ми легло и аз да ви я разкажа?

Двете зашляпаха с боси крачета, носейки още цепеници.

Императрицата се усмихна.

Всички говореха колко милостиво било от нейна страна да сподели спалнята си. Макар да имаше и такива, които виждаха в това политически ход — целящ да елиминира евентуалните оправдания на никой благородник, който откажеше да последва примера ѝ. Причината не беше тази, макар това да представляваше допълнителен бонус. Модина го стори, защото беше обещала на Уайът, че ще се грижи за Али. Възнамеряваше да си удържи на думата. И тъй като двете момичета бяха неразделни, Модина се сдоби с близначки. Тогава тя осъзна, че дори ако Уайът се върнеше, а зимата се сменеше с лято и всички проблеми на кралството ѝ бъдат елиминирани с вълшебство, все още щеше да иска децата да живеят с нея. Безгрижният смях бе нещо, което не беше чувала от много време. Бе се взирала в синьото небе, за да избяга сивия свят на намусени люде. Сега късче от това небе се намираше в спалнята ѝ. Напомняха ѝ за Мария и Джеси Касуел, приятели от детинство, умрели преждевременно.

Тя зави хубаво момичетата и легна до Али, галейки косата ѝ.

— Историята се нарича Кайл и бялото перо. Бащата на боговете, Еребус, имал трима сина: Феррол, Дром и Марибор — боговете на елфите, джуджетата и хората. Имал и дъщеря, Муриел, която била най-прекрасното същество, създавано някога. Тя имала власт над растенията и животните. Една нощ Еребус се опил и… наранил дъщеря си. Разгневени, братята ѝ нападнали баща си и се опитали да го убият, но боговете са безсмъртни.

Изпълнен с вина и мъка, Еребус се върнал при Муриел и я помолил за прошка. Тя била разчувствана от разкаянието му, но още не можела да го погледне. Той продължил да умолява, карайки я да му избере наказание. Щял да стори всичко, за да получи прошка. Тя се нуждаела от време да се излекува, затова му казала: „Иди живей на Елан. Не като бог, а като човек, за да се научиш на смирение.“ Еребус го сторил и приел името Кайл. Оттогава той броди из света на людете и върши чудеса. За всяко дело, понравило се на дъщеря му, той получава бяло перо, което тя откъсва от великолепната си роба. Муриел била отредила, че в деня, в който всички пера от одеждата ѝ бъдат откъснати, ще призове баща си у дома и ще му прости. Предречено е, че когато всички богове бъдат обединени, светът ще се превърне в рай.

— Императрице? — попита Мърси.

— Да?

— Когато умреш, срещаш ли и останалите умрели?

— Не зная. Кого искаш да срещнеш?

— Липсва ми мама.

— О, това е различно — каза ѝ тя. — Убедена съм, че дъщерите и майките винаги биват събрани.

— Наистина?

— Разбира се.

— Тя беше много красива. За мен също казваше, че съм красива.

— Така е.

— Каза ми, че когато порасна, съм щяла да бъда принцеса, но вече не мисля така. Не мисля, че изобщо ще порасна.

— Не говори така. Ако майка ти е казала, че ще си принцеса, трябва да ѝ се довериш — майките разбират тези неща — тя прегърна момичето и я целуна по бузата. Мърси бе тъй малка и деликатна. — Сега е късно и е време да спиш.

Издигаше се ярка луна.

Модина се замисли за петдесет и осемте мъже навън, оставени на пост на заснежен хълм, търпящи студа по нейна заповед. Някои щяха да изгубят пръсти заради измръзване, други носове или уши, някой дори можеше да умре от студ — както баща ѝ едва не бе умрял в онази буря. Може би се бяха сврели в някоя изкопана в снега дупка, напразно дирейки защита с тънкото вълнено одеяло от жестокия мраз. Сигурно трепереха неудържимо, вкочанявайки се, докато по брадите и веждите им се образуваше скреж.

Мислеше за тях и изпитваше вина. Умираха по нейна заповед, но тя се нуждаеше от тях. Колкото и да ѝ се искаше да бъдат по-добре, колкото и да ѝ се щеше времето да се стопли, тя погледна към сияещите звезди, прошепвайки:

— Моля те, Марибор, зная, че не съм твоя дъщеря, аз съм обикновено селско девойче, което дори не трябва да е тук, но моля те, моля те, нека остане студено.

Тя заспа и се събуди няколко часа по-късно. Стаята бе мрачна, новите дърва вече бяха догорели. Извън завивките царуваше студ.

Мърси я бе събудила. Тя риташе и се мяташе под одеялата, все още затворила очи. От устата ѝ се сипеха изплашени стонове, подобно на ужасените звуци на някой със запушена уста.

— Какво ѝ е? — попита сънено Али. Косата ѝ бе разчорлена.

— Вероятно сънува кошмар — Модина нежно докосна рамото на Мърси и леко го стисна. — Мърси? — рече тя. — Мърси, събуди се.

Момиченцето ритна още веднъж, сетне утихна. Очите ѝ се отвориха и нервно се завъртяха наляво и надясно.

— Всичко е наред. Беше просто кошмар.

Мърси се бе вкопчила в императрицата и трепереше.

— Няма нищо, всичко е наред.

— Не — заекна момиченцето. — Не е. Видях ги. Видях елфите да влизат в града. Нищо не ги спря.

Модина я потупа по главата.

— Било е просто сън, кошмар, предизвикан от това, за което говорихме преди да заспиш. Казах ти, че няма да им позволя да ни наранят.

— Но вие не успяхте да ги спрете — никой не успя. Стените се срутиха и летящи чудовища опожариха къщите. Чух хората да крещят в дима. Имаше светкавица, земята се разтърси и стените паднаха. Те нахлуха на бели коне, облечени в синьо и златно.

— Синьо и златно? — попита Модина.

Мърси кимна.

Сърцето на Модина прескочи един удар.

— Видя ли елфите, когато бягахте от университета?

— Не, само летящите чудовища. Бяха много страшни.

— Откъде знаеш, че се обличат в синьо и златно?

— Видях ги в съня си.

— Какво друго видя? Откъде дойдоха?

— Не зная.

— Каза, че са били на коне. С тях ли бяха дошли тук или с кораби?

— Не зная. Просто ги видях да влизат в града на коне.

— Помниш ли от коя порта?

Тя поклати глава, изглеждайки още по-изплашена. Императрицата се опита да се успокои, опита се да се усмихне, но и двете не ѝ се удадоха. Вместо това се изправи. Подът бе студен, но тя не обърна внимание. Закрачи, потънала в мисли.

Не е възможно едно дете да вижда бъдещето в сън — нали? Но това бе изрекъл патриархът: „долетяха на ослепителни коне, в сияйно златно и лъскаво синьо“. Обаче древното описание може да не се отнася до сегашните елфи.

— Помниш ли къде се намираше, когато ги видя да влизат през портата?

Мърси се замисли за миг.

— Бяхме на стената пред двора, където с Али си играем с мистър Рингс.

— Ден ли беше или нощ?

— Утрин.

— Можеше ли да видиш слънцето?

Тя поклати глава и Модина въздъхна. Ако само…

— Беше облачно — каза Мърси.

— Помниш ли от коя страна се намираше морето?

— Май тази — рече тя, изваждайки дясната си ръка от завивките.

— Убедена ли си?

Момичето кимна.

— Гледала си южната порта — рече Модина. — Вие двете заспивайте — рече им тя и изхвърча от стаята, нахлузвайки роба. Пазачът пред вратата се извъртя, стреснат.

— Събуди канцлера и му кажи, че веднага искам да видя онзи Ентуисъл. Ще съм в кабинета на канцлера. Върви.

Тя затвори вратата и затича надолу по стълбите към четвъртия етаж, без да си прави труда да се облича.

— Ти там! — някакъв стражник се прозяваше. Веднага застана мирно. — Запали кабинета на канцлера.

По времето, когато Нимбус и съгледвачът се появиха, тя вече бе извадила карта на Уоррик и я бе разстлала върху бюрото.

— Какво става? — попита канцлерът.

— Ти си от юга, нали, Нимбус?

— Родом от Вернес съм, Ваше Високопреосвещенство.

— Това е край устието на Бернум?

— Да.

— Южно от Колнора има ли някакъв брод?

— Не, Ваше Високопреосвещенство.

Тя отново се загледа в картата. Двамата мъже изчакваха търпеливо.

— Значи елфите не могат да минат от запад, освен ако нямат кораби, а от север не могат да минат заради планините?

Модина вдигна глава, този път гледайки към съгледвача.

— Да, Ваше Високопреосвещенство, на глъстънския път предизвикахме лавина — непроходимо е чак до късна пролет. Колнорските мостове също бяха разрушени.

— Не могат да дойдат и от изток или юг заради Бернум. Ами долината Рилан? Могат ли да минат оттам?

— Не, снегът е прекалено дълбок. Елф би могъл да мине отгоре му с подходящи обувки, но не и кон. А дори и да успееха, все още трябваше да прекосят Фарендел Дурат, а тези проходи са запушени.

Императрицата продължи да изучава картата.

— Ако армията им искаше да ни нападне откъм южната порта, по кой път биха тръгнали?

— Не могат — каза съгледвачът. — Бернум можеше да бъде прекосена само в Колнора, а тамошните мостове бяха сринати.

— А ако заобиколяха Колнора? Ако прекосяха реката по̀ на юг?

— Южно от Колнора Бернум е широка и дълбока. Няма брод или мост — само онези в Колнора, но тях вече ги няма.

Модина забарабани с пръсти по бюрото, взирайки се в пергамента.

— Какво има, Ваше Високопреосвещенство? — попита Нимбус.

— Не зная — отвърна тя. — Но определено пропускаме нещо. Не студът забавя напредването им. Може би те искат да си мислим това, но аз съм убедена, че ни заобикалят. Смятам, че ще нападнат от югоизток.

— Но това не е възможно — рече съгледвачът.

— Това са елфи. Знаем ли наистина какви са възможностите им? Ако успееха да преминат, какво ще правим?

— Зависи къде са прекосили. Биха могли да ни разделят от Бректъновите сили на изток — или да се появят необезпокоявани от юг.

— Ваше Високопреосвещенство, познавам всеки инч от Бернум. Като момчета с братята ми целогодишно пренасяхме стоки по реката от Колнора до Вернес. Няма брод. Широка и дълбока е колкото езеро, а течението е убийствено. Дори и лете е невъзможно да се прекоси без лодка. А зимата би било самоубийство.

Решението бе прекалено важно, за да бъде взето заради един детски кошмар, макар сърцето ѝ да ѝ казваше, че Мърси е права. Погледът ѝ попадна на медната брошка във формата на факла, която Ентуисъл носеше на гърдите си.

— Каква е тази брошка? — попита тя.

Той погледна надолу и се усмихна засрамено.

— Сър Бректън ме възнагради за подпалването на огъня, сигнализирал прекосяването на Галевир от елфите.

— Значи си видял армията им?

— Да, Ваше Високопреосвещенство.

— Какъв цвят са униформите им?

Въпросът ѝ го изненада.

— Синьо и златно.

— Благодаря ти. Свободен си. Иди да си доспиш. Почини си.

Съгледвачът кимна, поклони се и излезе.

— Какво мислите, Ваше Високопреосвещенство?

— Искам Бректън и войниците му да бъдат отзовани от Колнора — рече тя. — Няма да оцелеем, Нимбус. Дори и след всичко, което сторихме. Те ще пробият защитата ни, ще срутят стените и ще проникнат в двореца.

Нимбус не каза нищо. Остана спокоен.

— Ти вече знаеш това, нали?

— Не тая илюзии, Ваше Високопреосвещенство.

— Няма да позволя семейството ми да бъде отново унищожено.

— Все още има надежда — рече ѝ той. — Вие сте се погрижили за това. Остава ни само да чакаме.

— И да се молим.

— Ако чувствате, че от това би имало полза.

— Ти не вярваш ли в боговете, Нимбус?

Той се усмихна кисело.

— Със сигурност вярвам, Ваше Високопреосвещенство. Просто не мисля, че те вярват в мен.