Персепликуис

Глава 16 Бялата река

Майнс бе убеден, че по-голямата част от десетте му години — скоро щяха да станат единадесет — бяха прекарани с вкочанени крака. Дори подарените от императрицата дебели вълнени наметала, шапки, ръкавици, ботуши и шалове не бяха в състояние да устоят на немилостивите вихри. Пръстите му все така бяха безчувствени, трябваше да свива юмруци, за да запази движението на кръвта.

Това трябва да е най-студената зима от сътворението на света. Ако влагата в очите ми замръзне, дали ще мога да премигвам?

Стоеше с кофа в ръка и удряше по реката със замръзналите си крака — стегната като камък. Не чу пропукване, нито бълбукането на течност, процеждаща се под повърхността. Отново нямаше да има вода, което означаваше поредният мизерен ден с топене на сняг под туниките. Ейдриън им бе наредил да не палят огън и Ренуик бе неотстъпчив. Задачата беше неприятна, но трябваше да я свършат. Майнс не бе сигурен колко дълго могат да изкарат конете без вода.

Липсата на тази течност не беше единственият конски проблем. Макар момчетата да ги бяха прибрали плътно един до друг в заслона от гъсталаци и борови клонки, студът все още измъчваше животните. По гърбовете им се образуваше лед, висулки стърчаха от ноздрите им, а тази сутрин Майнс бе видял два от конете да лежат на земята. Единият издишваше малки облачета на ужасяващо дълги пресекулки. Другият изобщо не изглеждаше да диша. Лежащите бяха онези от външната страна — които бяха изложени на най-много вятър.

Голямото замръзване, както го бе нарекъл Кайн, бе настъпило преди три дни и се бе случило през нощта. Предния ден бяха търчали наоколо сред топлите слънчеви лъчи, играейки на гоненица без шапки или шалове. Тогава небето бе посивяло и задуха ледовит повей. На сутринта Елбрайт се бе върнал от реката с новините, че само тясно поточе течало в средата на коритото. А на следващия ден тя бе замръзнала изцяло — заменена от гладка белота. Следобяд бе започнал да вали и сняг, снежинките не по-едри от зрънца пясък.

Петте момчета се бяха подслонили под една зеленика. Когато настъпи заледяването, те допълнително разкопаха убежището си и построиха заслон, като покриха отвора с борови клони.

След Голямото замръзване времето минаваше бавно. Заради студа излизаха навън само да се облекчат. Бяха се забавлявали единствено когато Бранд беше открил номера. Бе измръзнал и проклинайки, се бе изплюл. Беше толкова студено, че храчката му замръзна с пропукване във въздуха. Бяха прекарали следващите няколко часа в опити да видят кой ще съумее да изпука най-силно. Кайн бе най-добър, но него винаги го биваше в плюенето. Колкото и забавно да бе това им занимание, то прогони скуката само временно. Докато леденият вятър не спираше, а температурите продължаваха да падат, Майнс се зачуди колко още ще трябва да останат.

Трябваше да се върне в Бърлогата — както наричаха снежната си пещера — но вместо това проследи с поглед бялата пътека, която се простираше на север и на юг като бляскав кристален път. Опитваше се да види дали някоя част бе незаледена. Вероятно имаше място, на което течението не бе допуснало леда. Диреше промяна в цвета, но навсякъде белотата се простираше непрекъсната. Но все пак нещо привлече вниманието му. Далеч на север зърна движение.

Дълга сива линия прекосяваше реката. Бяха хора, високи и стройни, облечени в еднакви плащове. Гледката го удиви и той се зачуди дали не вижда призраци, защото спокойният зимен въздух не бе нарушен от никакъв звук. Майнс стоеше и се взираше, но едва при проблясъка на броня осъзна какво вижда. Догадката го осени моментално, сякаш той беше политнала във въздуха плюнка.

Елфи!

Участниците в призрачната кавалкада крачеха по трима, прекосявайки реката като фантоми. Яздеха на коне, които Майнс дори и от това разстояние можеше да види, че превъзхождаха човешките. С широка гръд, дълги уши, гордо извити вратове и копита, които по-скоро танцуваха, отколкото стъпваха, животните изглеждаха неземни. Юздите и покривалата им бяха украсени в злато и коприна, сякаш животните бяха по-възвишени и от най-благородния човешки крал. Ездачите им носеха златни шлемове и носеха копия със сребърен банер, леещ се из въздуха.

До ушите му достигна музика — дива, непостоянна, но красива евфония, която заплени духа му и го накара неволно да пристъпи крачка напред. Към нея се присъединяваше великолепен хор гласове. Напомняха на Майнс за флейти и арфи. Пееха на неразбираем за момчето език, но не му и трябваше да го разбира. Мелодията и жаловитата красота на звука го заплениха. Не след дълго музиката затихна, изчезвайки заедно с елфите.

— Майнс! — чу Елбрайт и усети ръце да го разтърсват. — Тук е! Малкият идиот е заспал на леда. Събуди се, глупако!

— Какво прави чак тук? Открих кофата половин миля по-нагоре — гласът на Кайн бе по-далечен и задъхан.

— Почти се мръква. Трябва да го приберем. Аз ще го нося. Ти изтичай и кажи на Ренуик да накладе огън.

— Знаеш какво ще каже той.

— Не ми пука. Не го ли сгреем, ще умре.

Разнесоха се звуците на стъпки в снега, звуци на неотложност и страх, но Майнс не се интересуваше. Намираше се в безопасност, беше му топло и все още чуваше музиката да се носи в главата му, зовейки.

В лагера Кайн завари само Бранд — Бранд Храбрия, както обичаше да се нарича той. Силни думи за момче на тринадесет, но никой не го подлагаше на съмнение. Бранд бе оцелял в бой с ножове, а това беше нещо, за което никой от тях не можеше да претендира.

— Трябва да запалим огън — рече Кайн, връщайки се в Бърлогата. — Открихме Майнс и той е почти умрял от студ.

— Ще взема подпалки — отвърна Бранд и изтича навън.

Кайн взе огнивото от запасите, които не бяха докоснали, и разчисти място пред убежището. След минути Бранд се върна с парче брезова кора, стиска кафява трева, сухи клонки и дори малко заешка козина. Изсипа съкровищата и отново се отдалечи. Кайн зърна Елбрайт, понесъл Майнс на гърба си. Главата на дребосъка се поклащаше с всяка стъпка. Напомняше му на елените, които ловците донасяха.

Елбрайт рече:

— Направи легло, сложи много клонки — натрупай ги — трябва да го сгреем.

Кайн кимна и изтича навън край конете — още два лежаха на земята. Навлезе в горичка от смърчове, където накъса клони. Ръкавиците му станаха лепкави от смолата. След четири тура Майнс вече разполагаше с дебело легло.

Елбрайт бе запалил малко пламъче в парчето кора. Ръкавиците му бяха на снега до него. Голите му пръсти бяха червени, често дъхваше върху им или се удряше по бедрото.

— Пръстите се вкочаняват за секунди.

— Какво правите? — рече Ренуик, изкачвайки се по склона от юг.

След като Майнс не се бе завърнал с вода, всички се бяха отправили да го търсят в различни посоки. Ренуик бе взел южния бряг на реката и се завърне едва сега, когато небето помрачняваше, а температурите падаха рязко.

Макар също да бе сирак, Ренуик не бе част от бандата им. Живееше в двореца, където баща му някога прислугваше. Обикновен паж, той бе служил като оръженосец на Ейдриън по време на турнира. Всички момчета бяха впечатлени от Ейдриъновото представяне на фестивала и тази възхита се пренасяше и върху Ренуик. Той бе и по-голям — вероятно една или две години по-възрастен. За разлика от тези на останалите, неговите дрехи му бяха по мярка, дори бяха в тон.

— Ще запалим огън — каза му Елбрайт, докато подхранваше пламъчето с клечки. — Открихме Майнс на леда. Измръзнал е до смърт.

— Не можем да накладем огън. Ейдриън…

— Искаш да умре ли?

Ренуик погледна към разрастващите се пламъци и издигащите се снопове бял дим, сетне към Майнс, легнал върху клонките. Кайн виждаше борбата, разразяваща се в оръженосеца.

— Той е най-добрият ми приятел — рече Кайн. — Моля те.

Ренуик кимна.

— Става тъмно. Пушекът няма да се вижда, но трябва да прикрием светлината. Да струпаме снежните стени по-високо. Да му се не види, наистина е студено.

Бранд се върна с още дърва, по-големи клонки и дори парчета от пън. Бузите и носът му бяха червени, около носа и устата се бяха образували кристалчета.

— Дръжте го буден — рече им Елбрайт, докато се грижеше за огъня като за живо същество. — Ако заспи, ще умре.

Кайн разтърси Майнс и дори го зашлеви през лицето, но момчето изглежда не забеляза. Междувременно Ренуик и Бранд издигнаха по-високо стените, което не само обгърна светлината, но и връщаше топлината. Елбрайт подклаждаше огъня, говорейки му като на новородено.

— Хайде, бебче, изяж тази клонка. Папай, точно така. Браво. Вкусно е, нали? Изяж цялата. Ще те засили.

Бебокът на Елбрайт порасна в голям огън и скоро сковаващият студ отстъпи. За пръв път в течение на дни се сгряваха истински. Краката и пръстите на Кайн започнаха да го болят, а бузите и върхът на носа му горяха.

Вън от снежната им пещера се спускаше мрак, станал по-черен и контраст със светлината на огъня. Ренуик взе котле, напълни го със сняг и го сложи край огъня да се топи. Елбрайт не му позволи да го постави отгоре. Седяха мълчаливо, заслушани в дружелюбното пращене на огъня.

Скоро подслонът се сгря толкова, че Елбрайт махна шапката си и дори плаща. Останалите последваха примера му, като Кайн покри Майнс със своята наметка.

— Сега можем ли да ядем? — попита Бранд.

Ренуик бе въвел строг ред — разпределяха храната си и се хранеха заедно, за да са сигурни, че всеки е изял полагащото му се. Подобно на чашите с вода, държаха храната си под туниките, тъй като това бе единственият начин да я спасят от замръзване.

— Предполагам — отвърна пасивно Ренуик, но изглеждаше не по-малко гладен от останалите.

Бранд извади парчето си осолено свинско и го постави близо до огъня.

— Тази вечер ще ям гореща храна.

Останалите го последваха и скоро мирисът на печено месо изпълни пещерата. Всички изчакаха да видят колко дълго ще удържи Бранд, а то не беше дълго. Скоро всички впиваха зъби в месото, примлясквайки доволно.

Насред пиршеството Майнс се събуди.

— Вечеря?

— Ти си жив! — възкликна Кайн.

— Не изяждате моя дял, нали?

— А трябва! — викна му Елбрайт. — Дребен идиот. Какво те прихвана да дремеш на леда?

— Заспал съм? — изненадано рече Майнс.

— Не помниш ли? — запита Кайн. — Открихме те да хъркаш свит на реката.

— Трябва да благодариш на Марибор — додаде Елбрайт. — И какво правеше толкова на север?

— Гледах елфите.

— Елфи? — попита Ренуик. — Какви елфи?

— Видях ги да прекосяват реката, цяла редица.

— Нямаше елфи — обяви Елбрайт. — Сънувал си.

— Не, видях ги да яздят. Свиреха прекрасна музика. Заслушах се и…

— И?

— Не зная.

— Ами беше заспал — каза му Елбрайт. — И ако не те бях чул да хъркаш, вече да си мъртъв.

— Да, нали? — промърмори Ренуик, загледан в мрака. — Елфите — каза, че били на коне? Нямаше пеши? А коли?

— Не, нямаше коли, само елфи на коне, красиви коне.

— Какво има? — попита Елбрайт.

— Не е видял армията на елфите.

— Зная това — отвърна Елбрайт с кикотене. — Било е просто сън.

— Не — не е било — поправи го Ренуик. — Видял е елфи, но не армията. Това е било само разузнавателен патрул. Чух рицарите да говорят — елфическата армия пътува нощем, но никой не ги е виждал и никой не знае защо, но аз мисля, че вече знам.

Всички погледнаха към Майнс.

— Той щеше да е мъртъв — каза Елбрайт, кимвайки. — Но това означава, че армията… сега е нощ!

Погледнаха към огъня, който бе стопил половин фут от снега, така че гореше в своя собствена дупка. Елбрайт го угаси. Огънят изсъска и снегът погълна пламъците. Всички се заеха да зариват въглените, докато не се натрупа малка могила, от която стърчаха клечки и трева.

Никой не каза дума, докато пипнешком търсеха ръкавиците и наметалата си. Тишината висеше във въздуха. Тъй като бе зима, не очакваха да чуят птици или жаби, но сега дори и вятърът не помръдваше. Липсваше постоянното шумолене на оголели клони, както и пропукванията.

Надникнаха навън, внимателно подавайки глави над прикритието. Не видяха нищо.

— Те са там — прошепна Ренуик. — Прекосяват замръзналата река и се промъкват към Акуеста от юг. Трябва да ги предупредим.

— Искаш да отидем там? — невярващо попита Елбрайт. — Където са те?

— Трябва да опитаме.

— Мислех, че трябва да останем тук и да пазим конете.

— Да, но също трябва и да предупредим града. Аз ще ида. Вие останете тук. Елбрайт, ти командваш. Обясни на Ейдриън защо съм напуснал — докато говореше, юношата се зае да си приготвя багажа. — Не палете огън. Стойте вътре и…

Той поспря за миг, сетне каза:

— Ако чуете музика, запушете си ушите.

Никой не каза дума, когато той се измъкна навън. Всички гледаха как той нервно се приближава към конете. Избра онзи най-близо до средата и го оседла. Когато се отдалечи, наоколо остана само дълбоката тишина на студената зимна нощ.