Персепликуис

Глава 15 Персепликуис

„Предвестник“ достигна брега без особено достойнство. Уайът успя да спретне платно от останките, което прикрепи на един прът, гордо издигнал се на мястото на старата мачта. Вече не хвърчаха над вълните, а вместо това плуваха едва-едва, но и така достигнаха брега. Някъде по-натам Ройс бе видял пристан, който отбягнаха, вместо това пускайки котва в един закътан залив. Тук брегът представляваше малко парченце земя, обградено от големи натрошени блокове, издигащи се до пояс. Бяха пръснати като играчките на някое вбесено великанче. Блестяха от морската влага, а най-близките до водата бяха обраснали с гъст мъх.

— Притеснява ме липсата на чайки — рече Уайът, привързвайки въжето за една скала, която се издигаше в пясъка като гигантски пръст. — Само изоставените плажове са без чайки.

— Наистина ли? — попита Ейдриън. — Чайки? Бих си помислил, че светещата зелена вода ще те притесни повече.

— И това го има.

Магнус стъпи първи на брега. Стовари се сред пясъка и затича нагоре към каменните блокове, докосвайки ги с ръце, сякаш да се увери в съществуването им. Ройс беше втори. Лицето му бе започнало да придобива собствена зеленина. Елфическата му кръв го правеше податлив на морска болест и Ейдриън си припомни мизерните дни, които партньорът му бе прекарал в началото на престоя им на „Изумрудената буря“. Олрик и Моувин слязоха с широко разтворени очи, оглеждайки камъните с възхита. Ариста бе последна, придружавана от Майрън, който държеше ръката ѝ. Бе спала повече от два часа, а все още имаше дълбоки сенки под очите си. Достигайки плажа, тя се обърна назад да погледне кораба. По лицето ѝ пробяга разкаяние.

— Не е в много добра форма за обратното пътуване — рече Уайът, поглеждайки към принцесата. — Мислех си, че двамата с Елдън бихме могли да останем тук, за да поработим върху нея, докато вие търсите рога. Бих могъл да спретна няколко скрипеца в онези скали, с помощта на Елдън ще мога да сложа нова мачта, ако намерим нещо подходящо. В най-лошия случай бих могъл да постегна сегашната мачта и да оправя кливера. Също мисля, че кормилото се нуждае от малко работа. Трябва да запуша и пробойните, иначе ще потъне. Имам нужната смола. Трябва само да запаля огън и да изтегля кораба от водата, за което ще помогне отливът.

— А ако Гхазел те видят? — попита Ариста.

— Ще сторя всичко по силите си, за да избегна това, но ако наминат, предполагам, че ще се скрием сред скалите. Надявам се, че след днешния ден за известно време няма да ги виждаме. Вероятно разполагаме с няколко дни преди пристигането на нов кораб.

— Въпросът е, че съм тук заради моряшките си умения, нали? Не мога да въртя меч като Пикъринг или Ейдриън, а и не затова присъствам. Както и Елдън. Пък и може да оставите излишния багаж тук, за да пътувате по-бързо.

Ариста кимна. Не се чувстваше достатъчно силна, за да спори.

— Наистина не исках да ви удрям силно — каза ѝ Ейдриън, докато принцесата присядаше в пясъка.

— Какво? — запита бавно тя. — А, не, не е главата. Просто се чувствам изтощена, дори и след съня. Сякаш съм бродила мили наред и не съм спала седмици. Ти знаеш по-добре от мен — това нормално ли е след удар по главата?

— Не — отвърна боецът. — Обикновено просто пулсира болезнено известно време.

— Чувствам се като при настинка — слаба, изморена. Умът ми не може да се фокусира. А и сънищата при всяко заспиване със сигурност не помагат.

— Какви сънища?

— Ще ме помислиш за побъркана — посрамено рече тя.

— Помислих си го още при запознанството ни.

Тя се подсмихна.

— В сънищата си не съм аз — мисля, че съм Есрахаддон, само че много години назад, още преди градът да е разрушен, преди убийството на императора.

— Така става, като носите тази роба.

Тя сведе поглед.

— Прекрасна е — много е топла, а някога да си носил одежда, която свети?

— Малко е страховита.

— Може би.

Постояха мълчаливо. Елдън и Уайът обикаляха около кораба, оглеждайки корпуса. Олрик и Моувин се катереха по скалите като деца. Майрън стоеше на няколко фута встрани и ги наблюдаваше.

Ейдриън се взираше във вълните, разплискващи се досами краката им. Скоро щяха отново да поемат на път, но сега просто се наслаждаваха на солидната земя. След малко щеше да смушка Ройс, но искаше да му даде няколко минути. Очакваше предстоящите опасности да бъдат по-големи и предпочиташе Ройс да бъде във върхова форма.

— Трябва да ти благодаря — рече Ариста с наведени очи и тих глас, като че се изповядваше.

Той я погледна любопитно.

— За какво?

— За удара по главата — отвърна тя, повдигайки глава да разтрие удареното. Свали превръзката. — Олрик беше прав. Изгубих контрол.

Косата ѝ падаше пред лицето — кестенява завеса, разкриваща само връхчето на носа ѝ.

— Трудно е да се обясни усещането — силата — сякаш мога да правя всичко. Представяш ли си да знаеш, че можеш да сториш всичко? Вълнуващо е, примамливо — притегля те и го желаеш. Усещаш как ставаш част от нещо по-голямо, сливаш се с него, манипулираш го. Усещаш всяка капка вода, всяко стръкче трева — и ставаш тях — част от всичко, въздуха и звездите. Искаш да видиш докъде ще стигнеш, къде са ограниченията, но частица от теб знае — ограничения няма.

— Никога преди не бях правила нещо толкова мащабно. Разстлах се прекалено. Слях се твърде много. Мисля, че зачезвах. Чувството бе толкова удивително, да усещам света да ми се подчинява, сякаш ми принадлежи — или аз му принадлежах… вече не мислех. Просто чувствах. Не зная какво щеше да стане, ако ти не беше…

— Ако не ви бях тропнал?

— Да.

— Радвам се, че не се сърдите — рече той и бе искрен. — Повечето ударени от мен хора се свестяват с по-различно отношение.

— Предполагам — тя отметна косата си и наклони глава към него. Усмихваше се срамежливо. — Има и нещо друго, за което бих искала да ти благодаря.

Той отново я погледна — объркан и леко разтревожен.

— Искам да ти благодаря, че не се страхуваш от мен.

Косата ѝ бе сплетена, лицето изпито и изморено. Очите ѝ бяха унили, устните бледнееха. На връхчето на носа ѝ имаше малко пясък. Челото ѝ бе прерязано от бръчици — породени от притеснение.

Има ли друга като нея?

Той се бореше с внезапния порив да изчисти пясъка от носа ѝ.

— Кой казва, че не се страхувам от вас? — попита я той.

Видя я да обмисля думите му и почувства, че е по-добре да прекрати разговора, преди да е казал нещо глупаво. Стана, отръска пясъка и тръгна да си търси торбата. Точно бе достигнал кораба, когато двамата разузнавачи се завърнаха.

— Там има път — ухилено обяви Моувин.

Спуснаха се до кораба, където си взеха раниците. Утолиха жаждата си с меховете вода.

— Удивително е — рече Олрик, обърсвайки брада. — Има огромни лъвски статуи — лапите им са по-високи от мен! Това наистина е Персепликуис. Нямам търпение да вляза в града. Трябва да вървим.

— Уайът и Елдън възнамеряват да останат тук — каза му Ейдриън.

— Защо? — запита кралят, притеснен и може би леко раздразнен.

— Планират да поправят кораба докато ни няма, за да е готов, когато се върнем.

— А, добре, това звучи смислено — наистина смислено. Сега да си вземем нещата и да потегляме. Цял живот чакам да видя това.

Олрик и Моувин отидоха на борда, за да потърсят останалия си багаж.

— Крале — рече Ейдриън на Уайът, свивайки рамене.

— Бъди внимателен — каза му кормчията. — И дръж Гаунт под око.

— Гаунт?

— Прекалено си доверчив — рече Уайът. Кимна към мястото, където Дигън седеше близо до джуджето на един голям камък. — Прекарва много време с Магнус и беше необичайно любезен с мен и Елдън. Очевидно се сближава с неволните членове на отряда, опитвайки се да оформи своя група. Помниш ли какво ти казах на борда на „Изумрудената буря“? Във всеки екипаж винаги има един, който замисля бунт.

— А той е единствената ни надежда — отвърна Ейдриън с оттенък ирония в гласа си. — Ти също се пази. Както знаеш, с гоблините шега не бива. Стой нащрек. Не спи на кораба. Не пали огньове.

— Повярвай, спомням си арената на Замъка на четирите вихъра. Нямам желание отново да кръстосвам мечове с тях.

— Това е добре, защото тук не е арена и няма правила. Биха се нахвърлили отгоре ти като армия мравки.

— Късмет.

— На теб също. Погрижи се корабът да е готов за връщането ни. Бил съм на достатъчно мисии с Ройс, за да зная, че когато пътуването дотам е бавно, обратният път обикновено е бясна надпревара.

Руините на града започваха край водата, макар това да не бе очевидно, докато не напуснаха плажа и не навлязоха по-навътре в сушата, където перспективата бе по-широка. Големите каменни парчета бяха част от строшените мраморни стълбове, някога издигали се на височина сто фута. Узнаха това, когато намериха три още непокътнати колони, макар запазването им да представляваше истинско чудо.

Откриха пътя, за който Олрик и Моувин споменаха. Водеше началото си от нозете на два каменни лъва. Всеки от тях се издигаше на двеста фута, макар величието на единия да бе намалено от падналата му глава. Озъбената муцуна и развятата грива на другия компенсираха и другаря му.

— Имперските лъвове — промърмори Майрън, когато поеха в сянката им. Ройс поспря, за да запали фенера си.

— Виждала съм ги преди — прошепна принцесата, отметнала назад глава. — В сънищата си.

— Какво знаеш за това място, Майрън? — попита Ройс, вдигайки фенер, за да се взре в лабиринта натрошени камъни и руини.

— Кой автор би желал да чуеш? Антън Булард има превъзходна монография върху древните текстове, както и…

— Съкратено, ако обичаш.

— Добре. Ами, според легендите, това някога е било дребно селце, дом на фермерска дъщеря на име Персефона. Живеели в страх от елфите, които опожарявали околните села, избивайки до крак цялото им население — мъже, жени и деца. Селото на Персефона било на ред, но тогава се появил мъж на име Новрон. Той се влюбил в нея и се заклел да я спаси. Помолил я да напусне селото, но тя отказала, затова той решил да остане и да я защити.

— Той събрал мъжете и отблъснал елфическата атака, спасявайки селото. Разкрил се като Новрон, синът на Марибор, изпратен да защити децата му от алчността на чедата на Феррол.

— След много битки Новрон разгромил елфите в битката при Авемпарта и се възцарил мир. Искал да построи столица за империята си и дом за своята съпруга. Макар че владеел обширни земи, Персефона отказала да напусне селото си. Именно там Новрон построил града си, наричайки го Персепликуис — градът на Персефона.

— През годините той се разраснал до най-големия град в света. Записано е, че се простирал на пет мили, приютил прословут университет и библиотека. От всички краища на империята идвали учени. Там се намирал и имперският дворец — храмове, градини и паркове. В града имало фонтани с чиста вода и бани, където гражданите можели да се къпят в затоплени басейни.

— Персепликуис приютявал и имперската администрация — обширна система длъжности, администриращи империята, управляващи икономиката, социалните и политическите институции. Имало и такива, отговорни за отстраняването на потенциални дисиденти, престъпници и корумпирани чиновници. Естествено, тя била седалището и на Тешлорската гилдия и Цензарския съвет — имперските рицари и магьосниците, които съветвали и защитавали императора.

— Благодарение на бюрокрацията си императорът контролирал всички — от гори до мини, хамбари, корабостроителници и фабрики за платове. Корупцията била държана под контрол с назначаването на повече от един управител и честата им смяна. Никога не назначавали местни хора, които биха могли да имат връзки с администрираните. Дори проституцията била регулирана от империята.

— В Персепликуис били съсредоточени несметни богатства. Център на имперската търговия, обгръщаща цял Апеладорн, достигаща чак до екзотичните западни земи и на север до Естрендор, градът гъмжал от богато облечени търговци, а пътищата му били легендарни. Били широки, с настилка от добре положени камъни, идеално равни, простиращи се във всички посоки. От двете им страни били засадени дървета, за да пазят сянка. Били добре поддържани и надлежно маркирани. На равни интервали имало кладенци и заслони — за облекчение на пътуващите.

— Нямало глад, престъпления, болести. Няма отбелязани засушавания, нито наводнения, нито дори слани. Храната винаги била в изобилие, нямало бедни.

— Разбирам към какво се стремят империалистите — отбеляза Олрик.

— Което просто идва да покаже колко глупави могат да бъдат хората — рече Гаунт. — Без глад, без засуха, без болести, без бедни? Шансът това да се случи е толкова голям, колкото…

— Колкото ти да станеш император? — попита Ройс.

Гаунт се навъси.

— И какво трябва да търсим? — запита крадецът.

Майрън поклати глава.

— Не зная — отвърна той и погледна към Ариста.

— Гробът на Новрон — каза им принцесата.

— О — Майрън засия. — Трябва да се намира под двореца в центъра на града.

— Има ли как да го различим?

— Представлява огромна бяла сграда с купол от чисто злато — отвърна вместо него Ариста, спечелвайки си няколко изненадани погледа. — Предполагам.

Майрън кимна.

— Правилно предположение.

Движеха се както преди: Ройс отпред, както винаги избързал, изследващ сенки и цепнатини, а светлината му се поклащаше. На известно разстояние го следваха Моувин и Олрик по начин, напомнил на Ейдриън за лов на лисици. Ариста и Майрън крачеха заедно, оглеждайки се с голям интерес. След тях вървяха Магнус и Дигън, често шептейки. Процесията отново завършваше с Ейдриън, който редовно се озърташе назад. Вече му липсваха Уайът и Елдън.

Следваха пътя, който се виеше край срутени скали, докато накрая достигнаха великолепно павирана улица. Всеки камък от настилката бе оформен като шестоъгълник и лежеше на мястото си със смайваща точност. Тук най-сетне могилите от каменни отломки свършваха, което им позволяваше да гледат ширналия се пред тях древен град.

Огромни сгради от розов и бял камък, понесли белезите на времето, не бяха изгубили от красотата си. Това, което моментално привлече вниманието на Ейдриън, бе височината им. Колони и арки се извисяваха на стотици футове в небето, поддържайки великолепно украсени антаблемани и фронтони. Гигантски куполи от лъскав бронз и сгради с диаметър над сто фута безпрекословно спечелиха мястото на най-големите съзирани от него постройки. Колонади, понесли редици сводове, се простираха на стотици ярдове като прости декорации, застанали пред стените. Статуи на неизвестни люде бяха издялани с такава прецизност, сякаш всеки миг щяха да се раздвижат. Те украсяваха замлъкналите фонтани, пиедестали и фасади.

Величието на града спираше дъха. Смайващо бе и състоянието му. Всяка сграда, всяка колона, всеки камък изглеждаха сякаш паднали от много високо. Каменни блокове се бяха разместили — някои невъобразимо, извивайки се така, че привидно кацането на едно врабче щеше да предизвика срутване. Разрухата не бе равномерна, нито следваше определена схема. Някои сгради се бяха лишили от цели стени, а други бяха раздвижили само няколко камъка. Един пазар беше непокътнат — метли стояха изложени за продан. Грънчарска сергия предлагаше няколко непокътнати глинени урни, чийто керамичен червено-жълт блясък бе помрачен само от слой прах. От лявата страна на улицата, пред разтрошена четириетажна сграда, лежаха три скелета, все още облечени, но одеждите им изгнили.

— Какво е станало? — попита Гаунт.

— Никой не знае със сигурност — отвърна Майрън. — Макар да има много теории. Теодор Бриндъл твърди, че това бил гневът на Марибор заради убийството на неговата кръв. Деко Амос Упорития открил доказателства, че е дело на цензарите, по-конкретно на магьосника Есрахаддон. Професор Едмънд Хол, по чиито дири вървим сега, смята, че е било природно бедствие. След като прекосил соленото море и видял състоянието на града, в дневника си отбелязва, че древният град се намирал над голяма солна кухина, която се срутила при разтапянето ѝ от внезапно нахлуване на вода, което причинило срутването на града. Има и други, по-съмнителни теории, като например демони, дори и един слух за джуджетата, които го направили от злоба.

— Ба! — присмя се Магнус. — Човеците винаги обвиняват джуджетата. Изчезва бебе — джуджето е откраднало. Принцеса избягва с втория син на някой крал — джудже я примамило в дълбока тъмница. А когато я сварят с принца, той я бил спасил!

— Крал е наръган в гръб в собствения си параклис, кулата на принцеса е превърната в смъртоносен капан — обади се отпред Ройс.

— Приятели биват предадени и заключени в затвор — да, разбирам изненадата ти. Откъде изобщо им идват подобни абсурдни мисли?

— Проклети елфически уши — каза Магнус.

— Какво? — шокирано запита Гаунт. — Ройс е елф?

— Не, не е — рече Олрик. Погледна през рамо. — Или?

— Защо не го попиташ? — отвърна Ариста.

— Ройс?

Поклащащата се светлина спря.

— Не смятам, че сега е времето и мястото за обсъждане на произхода ми.

— Гаунт поде. Аз само питах. Не приличаш на елф.

— Защото съм мир. Само отчасти съм елф, а тъй като никога не съм срещал родителите си, повече не мога да кажа.

— Отчасти си елф? — каза Майрън. — Това е чудесно. Не мисля, че съм срещал елф някога. Макар че съм срещал теб, така че може да съм срещал и други, без да го зная. Но все пак е вълнуващо, нали?

— Това проблем ли ще бъде? — обърна се Ройс към краля. — Възнамерявате да се усъмните във верността ми?

— Не, не, нямаше — отвърна Олрик. — Ти винаги си бил верен слуга…

Ейдриън се придвижи напред, чудейки се дали връщането на кинжала е било добра идея.

— Слуга? Верен? — попита Ройс с тих и мек глас.

Това никога не е добър знак, помисли си Ейдриън:

— Ройс, трябва да продължим.

— Абсолютно — отвърна той, взирайки се право в Олрик.

— Какво толкова казах? — попита кралят, след като Ройс отново продължи напред. — Аз само…

— Замълчете — каза му Ейдриън. — Простете, Ваше Височество, но просто спрете. Той все още може да ви чуе, само ще влошите нещата.

Олрик сякаш щеше да заговори отново, но се намръщи и замълча. Ариста му хвърли съчувствен поглед.

Продължиха мълчаливо, следвайки светлината. Понякога Ройс им прошепваше да спрат и те тихо изчакваха, напрегнати и разтревожени. Тогава крадецът се връщаше и отново поемаха напред.

Излязоха на много по-широк булевард. Сградите станаха по изтънчени, по-високи, често с фасади от колони. По алеята се издигаха стълбове — издължени монолити, покрити с изгравирани изображения на мъже, жени и животински фигури. Една много голяма сграда се бе срутила изцяло, принуждавайки ги да се катерят по планина отломки. Изчакването бе напрегнато, тъй като тежестта им бе достатъчна да размести разхлабените каменни блокове с големината на къща. След промъкването и пълзенето през мрачни дупки почивката след преминаването бе приветствана от всички.

Седнаха на огромно мраморно стълбище, което сега не отвеждаше наникъде. Оглеждаха главния градски път. Всяка постройка беше висока, издигната от изящно изсечен камък, обикновено бял мрамор или розов гранит. По улицата имаше фонтани. Взирайки се, Ейдриън можеше да си представи време, в което деца са тичали по улицата, плискали са се във фонтаните и са се люлеели на копието, което една статуя бе протегнала. Почти можеше да види пъстрите навеси, пазарите, тълпите. Музика и ароматът на екзотични храни сигурно са изпълвали въздуха, подобно на Дагастан, само дето тук улиците бяха чисти, а въздухът — прохладен. Какво прекрасно място ще да е било, какво чудесно време да си живял.

— Библиотека — прошепна Майрън, вперил очи във висока кръгла сграда и малък купол, крепен от колонада.

— Откъде знаеш? — попита Ариста.

— Пише — отвърна монахът. — Там отгоре: „Имперско хранилище на знание и томове“. Поне грубо преведено. Предполагам не бих могъл…

Той замлъкна, а очите му бяха изпълнени с надежда.

— Отидеш ли там, няма да успеем да те откъснем — рече Ейдриън.

— Трябва да лагеруваме и все още не знаем нищо за рога — отбеляза Ариста. — Ако Майрън може да открие нещо…

— Аз ще поогледам — каза Ройс. — Ела, Ейдриън. Останалите чакайте тук.

Точно както при мисия, Ройс обиколи библиотеката два пъти, внимателно изучавайки входовете и изходите, преди да пристъпи към двете масивни бронзови врати, всяка от които изобразяваше част от сцена — мъж подаваше свитък и лавров венец на младеж насред разгорещена битка. В горния десен ъгъл Ейдриън зърна река и позната кула до водопад. Вратите бяха разкривени и извити, носейки белези от голям чук.

Ейдриън бавно и тихо изтегли един меч. Ройс покри фенера, сетне отвори и се промъкна вътре. Едно от множеството правила, които Ейдриън бе научил още от самото начало, бе никога да не следва Ройс в стая.

Точно така се бяха объркали нещата в Ерванон.

Ройс се бе промъкнал в Короносната кула деликатно като молец. Но за разлика от миналата нощ, сега стаята не беше празна. Свещеникът не бе усетил Ройс, но тогава Ейдриън нахълта. Мъжът изкрещя. Двамата бяха затичали — Ройс на едната страна, Ейдриън на другата. Ейдриън извади късмет. Стражниците дотичаха откъм страната на Ройс. Докато го преследваха и поваляха на земята, Ейдриън стигна до въжето. Беше в безопасност. Трябваше само да се спусне, да вземе коня си от гъсталаците и да се отдалечи. Ройс точно това го очакваше да стори, така би постъпил на негово място, но тогава не го познаваше.

Ейдриън чу трите потропвания от вътрешността на библиотеката и като грабна фенера, се промъкна вътре. Бе тъмно, посрещна го ужасна смесица миризми. Доминираше вонята на изгоряло дърво, но по-острата миризма на разложение успяваше да се пребори за ноздрите. Някъде в мрака чу Ройс да казва:

— Чисто е, пали.

Ейдриън отвори фенера, за да разкрие обгоряла стена. Овъглена и изпълнена с купчини пепел, залата пак съумяваше да бъде по-красива от всичко, което Ейдриън бе виждал. Високи четири етажа, обгръщащите го стени представляваха възхитително изработени редици мраморни аркади. Колони поддържаха касетъчния купол и огромните арки, които свързваха аркадите една с друга. По ръба колонадата от бял мрамор бе осеяна с бронзовите статуи на дузина мъже, всяка от които трябва да беше поне двадесет фута. От пода изглеждаха с естествена големина. Огромни златни полилеи висяха наоколо. Почернелите останки от маси оформяха кръгова поредица бюра, подредени около централното такова. Долната част на купола представляваше фреска, изобразяваща великолепни сцени, а останалото, изработено от стъкло, сега лежеше на късове върху мозаечния под.

В центъра на стаята, близо до служебното бюро, имаше само един обитател. Заобиколен от няколко обгорени книги, пергаменти, пера, три фенера и масленица, старецът лежеше по гръб, отпуснал глава върху раница, а краката му бяха увити в одеяло. Подобно на Бърни, мъжът бе мъртъв. И пак по подобие на Бърни Ейдриън го разпозна.

— Антън Булард — рече той, коленичейки край тялото на възрастния човек, с когото се бе сприятелил в Калис. Смъртта не го бе обезобразила колкото Бърни — тук нямаше раци. Булард, приживе блед, сега бе сивкавосин, с восъчен цвят на лицето. Бялата му коса бе сплъстена, а очилата все още стояха на крайчеца на носа му.

— Бърни беше прав — каза му Ейдриън. — Ти не оцеля, но той също не го стори.

Боецът уви стареца с одеялото и двамата с Ройс го изнесоха навън под една купчина камъни. Вонята остана, но не бе толкова силна.

Когато останалите се появиха, по лицата им се четеше разочарование, най-вече по това на Майрън. Умората надви и всички свалиха раници, докато Ройс отново заключваше.

Монахът вдигна глава, оглеждайки редиците и множеството пътеки, край които някога са стояли книги, а сега имаше само купчини пепел. Ейдриън забеляза, че ръцете на Майрън потрепват.

— Ще останем тук за няколко часа — каза Ройс.

— Тук? — попита Гаунт. — Вонята е ужасна, въглени и нещо друго… Каква е тази отвратителна…

— Намерихме тяло — уведоми ги Ейдриън. — Друг член на последния отряд на патриарха, от същата група като Бърни, от „Предвестник“… и приятел. Изнесохме останките му навън.

— Беше ли обгорен? — изплашено попита Майрън.

— Не — Ейдриън постави ръка на рамото му. — Не мисля, че тук е имало хора, когато е избухнал огънят.

— Но е била опожарена наскоро — рече монахът. — Нямаше да мирише така след хиляда години.

— Може би нашата чародейка може да направи нещо по въпроса с вонята? — запита Гаунт.

Това му спечели сурови погледи от Ейдриън, Олрик и Моувин.

— Какво? — продължи Дигън. — Още ли ще го отбягваме? Тя е магьосник, заклинател, чародей, вещица — вие си изберете. Ако щете ме пребийте до несвяст, но след преживяното на кораба не можете да отречете този факт.

Олрик закрачи към Гаунт със заплашително изражение и положена върху меча ръка.

— Не — спря го Ариста. — Той е прав. Няма смисъл да се преструваме. Предполагам че съм… чародейка ли каза? Не звучи зле — при тези думи робата ѝ засия още веднъж и мистична бяла светлина изпълни залата с красив блясък, сякаш луната бе изгряла сред тях.

— Така е най-добре — всичко да се знае и да се казва открито от всеки. Ройс е елф, Ейдриън е тешлор, Моувин е граф и тек’чински фехтовчик, Олрик е крал, Майрън е монах с непогрешима памет, Магнус е джуджешки майстор на капани, Дигън е Наследникът на Новрон, а аз съм чародейка. Но наречеш ли ме вещица още веднъж, обещавам ти, че ще прекараш остатъка от пътуването под формата на жаба в джоба ми. Ясно?

Гаунт кимна.

— Добре. Сега на въпроса. Изтощена съм, така че ще трябва да се примириш с миризмата.

И Ариста се отпусна на земята, увита в одеяла, затваряйки очи. Блясъкът на одеждата ѝ започна да угасва, докато не изчезна напълно. Останалите последваха примера ѝ. Някои хапнаха малко или отпиха глътка вода, преди да отпочинат, но никой не заговори. Ейдриън разкъса нова дажба, изненадан колко малко са му останали. Щеше да е добре да намерят рога по-скоро, иначе щяха да свършат като Булард.

Какво ли му се е случило?

С този въпрос се унесе.

Ейдриън усети сръчкване и отвори очи, за да види рошавата коса на Моувин надвиснала над себе си.

— Ройс ми каза да те събудя. Твой ред е да дежуриш.

Боецът се изправи замаяно.

— Колко дълго и кого да събудя?

— Ти си последен.

— Последен? Но аз току-що заспах.

— Хъркаш от часове. Дай ми възможност и аз да дремна.

Ейдриън обърса очи, чудейки се как най-добре да прецени отминаването на един час. Потръпна. Винаги му беше студено след събуждане, преди кръвта да се раздвижи. Хладният подземен въздух с нищо не допринасяше. Уви одеялото около раменете си и се изправи.

Всички лежаха като увити в одеяла трупове — тъмни вързопи на пода. Бяха смели натрошеното стъкло настрана и то сияеше в кръг около тях. Фенерът все още светеше. Недалеч от мястото, където бяха намерили Булард, стоеше свит Майрън, вдигнал качулката на расото си.

— Не ми казвай, че си будувал, за да четеш — прошепна Ейдриън, настанявайки се до него сред купчините хартия и пергаменти, които Майрън бе подредил спретнато.

— О, не — отвърна монахът. — Бях до Моувин, когато Олрик го събуди. Просто не можах да заспя отново, не и тук. Тези пергаменти — той взе няколко — са били написани от Антън Булард, знаменит историк. Открих ги пръснати наоколо. Бил е тук. Смятам, че той е този, който е умрял.

— Казваше, че забравял всичко, освен ако не си го запише.

— Антън Булард? — Майрън изглеждаше смаян. — Срещал си го!

— Пътувах за кратко заедно с него в Калис. Приятен старец, в много отношения приличащ на теб.

— Той е авторът на „История на Апеладорн“, забележително произведение. Това бе книгата, която записвах, когато дойдохте онази нощ в абатството — Майрън повдигна пергаментите, подавайки ги на Ейдриън. — Краката му били счупени. Оставили са го тук с малко храна и вода и фенер. Бележките му са немарливи, редовете се преплитат. Мисля, че ги е писал в тъмното, за да спести масло за четене, но повечето от тях разчетох. Бил е с трима други: доктор Леви, Бърни — когото погребахме — и страж Траник, който предполагам е бил техният водач. Антън не бе особено доволен от него. Имало е и мъж на име Стаул, но той умрял преди да отпътуват.

— Да, и не го познавахме. Какво се е случило?

— Очевидно са получили „Предвестник“ от някакъв военачалник на име Ер Ан Дабон. Той им уредил и гоблински гид, който да ги отведе до града. Всичко било добре, макар и леко напрегнато, докато не стигнали в тази библиотека. Тук те открили доказателства, че на това място е загинал предишният отряд. Споменава имената на сър Грейвин Дент, Рентинуал, Мат и Боулс.

— Значи все пак са били те.

— Очевидно са се барикадирали вътре, но вратите били разбити. Групата на Булард открила екипировката им, кървави петна и множество гоблинови стрели — но не и тела.

— Нямало е и как.

— Антън предложил да го оставят да чете, докато останалите търсят рога.

— Значи библиотеката…

— Е била непокътната, перфектна, ако трябва да използвам думите на Антън Булард, пълна с хиляди и хиляди книги. Казва: „Вероятно има сто тома за птиците — само за птиците — а над тях други сто за имперските мореплавателни отрасли. Последвах една пътека до виещото се месингово стълбище, което отвеждаше до друг етаж, като таван, изпълнен с архиви за града — раждане, смърт, титли, промяна на собственост — удивително!“

— Какво се е случило?

— Траник я подпалил — каза Майрън. — Трябвало да държат Антън през това време. Сетне той отказал да продължи. Траник счупил краката му, за да не му позволи да избяга и го оставил тук, ако им потрябва за някакъв въпрос.

— Спасил е тези от пепелта — посочи към малката купчинка от пет книги. — Живял е тук почти пет месеца. Накрая, когато маслото свършило, се опитвал да напипа буквите с върховете на пръстите.

— Не пише за останалите?

— Не, но изглежда е осъзнал нещо от изключителна важност. Започнал е да пише за това, но трябва да е било след като маслото му е свършило, а подозирам, че гладът също си е казвал своето. Почеркът му е отвратителен. Написал е нещо за предателство, за убийство и нещо, което нарича Голямата лъжа, но единственото, което е написал ясно, е фразата „Моуиндули от Миралийт“, подчертана три пъти. Останалото е нечетливо, макар да продължава още десет страници и да има много удивителни знаци. Само последният ред е ясен. „Такъв глупак съм бил, такива глупаци сме всички.“

— Някаква представа кой е този Марули от Мирулит?

— Мо-у-и-нду-ли, Ми-ра-лийт — поправи го монахът. — Миралийт е — или по-скоро е било — едно от седемте елфически племена.

— Седем племена?

— Да, Булард е писал за тях в първата си книга. Имало е седем племена, получили названията си от предците, които ги основали. Асендуайр, прословути ловци; Гуидри, земеделци; Миралийт, магьосници; Инстария, воини; Ейлиуин, зидари; Нилиндд, занаятчии и Умалин — жреците на Феррол. Всеки знае, че Феррол първо създал елфите. Хиляди години само те и създанията на Муриел живеели на лицето на Елан. Булард открил, че още от самото начало е имало противоречия. Някога елфи са воювали срещу елфи, клан срещу клан. Съществувал е спор между Инстария и Миралийт и…

Ариста потръпна в съня си и извика задавено.

— Така е цяла нощ — каза му Майрън.

Ейдриън кимна.

— Каза ми, че сънувала кошмари, но аз мисля, че това не са обикновени сънища.

Боецът я наблюдаваше и усети ръка да докосва неговата. Повдигайки глава, видя монахът да се усмихва тъжно.

Ейдриън отдръпна ръка.

— Най-добре да разбудя останалите.

Майрън кимна, сякаш бе разбрал повече, отколкото Ейдриън бе искал да каже.