Персепликуис

Глава 2 Кошмари

Ариста се събуди с писъци. Тялото ѝ трепереше, стомахът ѝ се гърчеше — остатъчните тръпки от сън, който не си спомняше. Седна, притискайки лявата ръка към гърдите си, в които се носеше бясно туптене. Сърцето биеше толкова силно и бързо, сякаш се опитваше да избяга от обгърналите го ребра. Помнеше само смътни фрагменти, изглеждащи несвързани. Единствено Есрахаддон присъстваше неизменно. Гласът му прекалено слаб и далечен, за да може да чуе словата.

Ленената ѝ нощница бе прилепнала към кожата. Чаршафите се влачеха по пода. Юрганът, украсен с красиви избродирани цветя, се намираше в другия край на стаята. Но Есрахаддоновата роба бе положена до нея, сияейки със слаб син отблясък. Сякаш някоя прислужница я бе приготвила за обличане. Ръката на Ариста я докосваше.

Какво прави на леглото? Принцесата погледна към гардероба. Вратата, която много добре помнеше как е затворила, зееше отворена. Побиха я тръпки. Беше сама.

Сепна я деликатно почукване на вратата.

— Ариста? — долетя гласът на Олрик.

Тя наметна робата и моментално се почувства по-спокойна, по-затоплена.

— Влез — подвикна тя.

Брат ѝ отвори вратата и надникна, вдигнал свещ малко над главата си. Бе облечен в червена роба, препасал огромния меч на Есендънови. С едната си ръка придържаше ножницата, за да не се влачи по пода. Гледката ѝ напомни за нощта, в която баща им бе убит — нощта, в която Олрик беше станал крал.

— Чух те да викаш. Добре ли си? — попита той, оглеждайки стаята. Очите му се спряха на сияещата роба.

— Нищо ми няма. Просто сънувах кошмар.

— Отново? — той въздъхна. — Знаеш ли, може да помогне, ако не спиш в това нещо — посочи към робата. — Да спиш в дрехите на мъртвец… страховито е, даже малко извратено. Не забравяй, че той беше магьосник. Това нещо може да е… не, ще го кажа — то е омагьосано. Сигурен съм, че одеждата е отговорна. Искаш ли да споделиш съня си?

— Не помня много. Като в другите, просто… не зная. Трудно е да се опише. Имаше го онова обсебващо чувство на неотложност. Усещам нуждата да намеря нещо — че ще умра, ако не го открия. Винаги се събуждам ужасена — сякаш внезапно почвата под краката ми е изчезнала и съм пристъпила в пропаст.

— Да ти донеса ли нещо? — попита Олрик. — Вода? Чай? Бульон?

— Бульон? Къде ще намериш бульон посред нощ?

Той сви рамене.

— Просто реших да попитам. Не е нужно да се сопваш така. Чувам те да пищиш, скачам от леглото и се втурвам при теб, предлагам да се правя на прислужник, а за благодарност получавам такова отношение?

— Съжалявам — тя се намръщи игриво, но бе искрена. Присъствието му бе прогонило сенките и разсея мислите ѝ за гардероба. Тя потупа леглото си. — Седни.

Олрик се поколеба, сетне остави свещта на нощното шкафче и приседна до сестра си.

— Какво е станало с чаршафите? Сякаш си се борила.

— Може и да съм. Не помня.

— Ужасно изглеждаш.

— Благодаря.

Олрик въздъхна.

— Съжалявам. Съжалявам. Но ти все още си малкото ми братче и още ми е трудно да свикна с тази ти закрилническа страна. Помниш ли, когато паднах от Тамариск и си счупих глезена? Причерня ми от болка. Когато те помолих да доведеш помощ, ти само стоеше там, сочеше и се хилеше.

— Бях на дванадесет.

— Беше отвратително хлапе.

Той се навъси.

— Но вече не си — тя пое ръката му между дланите си. — Благодаря ти, че дойде да ме нагледаш. Дори носиш меча си.

Олрик погледна надолу.

— Не знаех що за звяр или негодник може да е нападнал принцесата. Трябваше да съм готов за битка.

— Изобщо можеш ли да го изтеглиш?

Той отново се намръщи.

— Ще престанеш ли? Казват, че съм се сражавал майсторски в Медфордската битка.

— Майсторски?

Той сви рамене, за да потисне усмивката си.

— Да, би могло да се каже дори героично. Всъщност съм убеден, че някои казват точно това.

— Прекалено много пъти си гледал онази глупава пиеса.

— Представлението е добро, обичам да подкрепям изкуствата.

— Изкуствата — тя подбели очи. — Харесва ти, защото момичетата припадат, а ти се наслаждаваш на вниманието.

— Е — отърси се гузно той.

— Не отричай! Виждала съм те сред тълпа от тях, обикалящи те като лешояди, а ти се хилиш и пристъпваш наперено като награден панаирен бик. Списък правиш ли си? Юлиан да не ги праща в покоите ти по цвят на косата, височина или по азбучен ред?

— Нищо подобно.

— Трябва да се ожениш. И то колкото по-скоро, толкова по-добре. Имаш потекло, за което трябва да мислиш. Кралете без наследници предизвикват граждански войни.

— Звучиш като татко. Не дай Марибор да се занимавам с нещо, което ми е приятно. Достатъчно ми е, че трябва да съм крал — не ме карай да ставам още съпруг и баща. Със същия успех може да ме хвърлиш в тъмница. Пък и има много време. Още съм млад. От думите ти излиза, че едва ли не се олюлявам на ръба на гроба си. Ами ти? Вече оформяш статута на стара мома. Не трябва ли да се оглеждаме за подходящи благородници? Помниш ли, когато мислеше, че съм ти уредил брак с принц Рудолф… Ариста? Добре ли си?

Тя се извърна, избърсвайки очи.

— Нищо ми няма.

— Съжалявам.

Принцесата усети ръката му върху рамото си.

— Всичко е наред — отвърна тя и се изкашля, за да разкара буцата в гърлото си.

— Знаеш, че никога не бих…

— Зная. Всичко е наред, наистина — тя подсмъркна и обърса нос. Няколко минути помълчаха, сетне Ариста продължи. — Знаеш ли, бих се омъжила за Хилфред. Нямаше да се интересувам какво щеше да кажеш ти или съветът.

По лицето му се изписа изненада.

— И откога ти… Хилфред, а? — подсмихна се и поклати глава.

Тя го изгледа остро.

— Не е това, което си мислиш — рече той.

— А какво е? — запита с обвинителен тон Ариста, мислейки си, че момчето, присмивало ѝ се след падането от коня, отново се е появило.

— Нищо против Хилфред. Харесвах го. Беше добър човек и те обичаше много.

— Но не беше благородник — прекъсна го тя. — Слушай…

— Чакай — брат ѝ вдигна ръка. — Нека да довърша. Не ме интересува дали е бил аристократ или не. Истината е, че той беше много по-благороден от почти всеки, за когото мога да се сетя, може би с изключение на онзи Бректън. Как само съумяваше ден след ден да стои до теб, без да каже нищо — това беше истинско кавалерство. Не беше рицар, но се държеше като такъв. Не е заради това, че не е бил благородник, нито че не е бил добър човек. С радост бих го приел за брат.

— Какво тогава? — попита тя, този път объркана.

Олрик я погледна. Очите му имаха същото изражение, както когато я бе открил в имперската тъмница.

— Ти не го обичаше — каза семпло той.

Думите я шокираха. Ариста не каза нищо. Не можеше да каже нищо.

— Не мисля, че в замъка Есендън имаше човек, който да не е знаел как се чувства Хилфред. Но не и ти.

Тя не можа да удържи сълзите си.

— Ариста, съжалявам. Просто…

Тя поклати глава, опитвайки се да поеме достатъчно въздух, за да заговори.

— Не… прав си… прав си — не можеше да удържи устните си да не треперят. — Но пак щях да се омъжа за него. Щях да го направя щастлив.

Олрик я придърпа към себе си. Тя зарови лице в робата му и се притисна. Дълго време стояха мълчаливо, сетне Ариста се изправи и обърса лице.

Тя си пое дъх.

— И откога си станал толкова романтичен? Откога любовта трябва да е свързана с брака? Не обичаш никое от момичетата, с които прекарваш време.

— Затова още съм ерген.

— Наистина?

— Изненадана ли си? Предполагам просто си спомням за майка и татко.

Ариста присви очи.

— Той се оженил за майка, защото е била племенница на Етелред и му трябвала подкрепата на Уоррик срещу Чадуик и Глъстън.

— Може би в началото, но после се обикнали. Татко ми казваше, че където и да се намирал, ако майка била там, то чувствал мястото като свой дом. Винаги съм помнел това. Не съм открил човек, който да ме кара да се чувствам така. А ти?

Тя се поколеба. За миг искаше да му каже истината, сетне поклати глава.

Отново замълчаха. Олрик се изправи.

— Сигурна ли си, че не искаш нищо?

— Не, благодаря ти. Загрижеността ти означава много за мен.

Той пое към вратата, но на прага тя го спря.

— Олрик?

— Мда?

— Помниш ли как двамата с Моувин искахте да търсите Персепликуис?

— О, да, напоследък често си мисля за това. Какво ли не бих дал да…

— Знаеш ли къде се намира?

— Персепликуис ли? Не. Никой не знае. Моувин и аз просто се надявахме, че може да се натъкнем на него. Хлапашка работа, като да убиеш дракон или да спечелиш зимния турнир. Със сигурност търсенето би било забавно. Но вместо това трябва да се върна у дома и да си потърся булка. Тя ще ме кара да нося обувки на вечеря — зная, че ще го прави.

Олрик излезе, затваряйки тихо вратата след себе си, оставяйки сестра си в синьото сияние на робата. Ариста се отпусна по гръб, разглеждайки тавана. Видя къде някой работник бе прокарал мистрия, оставяйки белег във времето. Светлината на робата се променяше в синхрон с дишането ѝ, създавайки илюзия за движение и впечатлението, че се намира под вода, превръщайки тавана в повърхността на езеро. Сякаш се давеше, пленена под дебел леден блок.

Затвори очи. Това не помогна.

Бульон, помисли си тя — топла, вкусна, успокояваща супа. Може би в крайна сметка идеята не беше толкова лоша. Нямаше представа кое време е. Беше тъмно, но също така бе и зима. И все пак трябва да беше рано, защото край вратата не шумоляха прислужници. Нямаше значение. Така или иначе нямаше да заспи отново, тъй че можеше да стане. И да нямаше будни, щеше да се оправи сама.

Идеята да стори нещо сама, да бъде от полза, я оживи. Изпитваше неподправено вълнение, когато спусна крака на студения под и подири чехли. Робата засия по-силно, сякаш усетила нуждата ѝ. Когато излезе в тъмния коридор, одеждата запази сиянието си. Едва когато слезе по стълбите и пристъпи в светлината на факлите, робата угасна, задоволявайки се единствено да отразява пламъците.

Бе разочарована да открие неколцина слуги в кухнята. Кора, набитата млекарка с рунтави вежди и румени бузи, биеше масло край вратата, повдигайки буталката в равномерно темпо. Младият Нипър, поръсен със сняг, удряше крака на прага, понесъл наръч дърва. Отърси глава като куче. Заради пръските си спечели гълчене от Кора. Лийф и Ибис разпалваха пещите, ръмжейки нещо за влажните дърва. Лила се бе покатерила на стълба като цирков акробат и сваляше купи от горния рафт. Едит Мон винаги настояваше да бъдат бърсани от прахта в началото на всеки месец. Самото чудовище вече го нямаше, но тиранията ѝ продължаваше да живее.

Ариста бе възнамерявала да се промъкне в мрачната кухня, дирейки храна като мишка. Сега приключението бе разрушено. Започна да обмисля оттеглянето си обратно, за да избегне неловките срещи. Познаваше всички кухненски слуги от дните си на превъплъщаване в Елла. Можеше да е принцеса, но също така бе лъжкиня, шпионин и, разбира се, вещица.

Дали ме мразят? Или се страхуват?

Имаше време, когато мислите на прислужниците не я касаеха. Време, в което изобщо не ги забелязваше. Застанала на стълбите, гледайки ги как шават из хладната кухня, принцесата не можеше да реши дали е натрупала мъдрост или е изгубила невинността си.

Тя се изви, надявайки се да се изкачи обратно незабелязана, когато видя монаха. Той седеше на пода край умивалниците, където камъкът бе мокър от един капещ кран. Бе се облегнал на кацата с луга. Малък, слаб, облечен в традиционното червеникавокафяво расо. Изпаднал във възторг от галенето на рунтавата козина на Ред — настанилото се пред него куче, той имаше широка усмивка на лицето си. Кучето бе неизменна част от кухнята, където омиташе остатъците. Очите на животното бяха затворени, езикът му висеше, а тялото му потрепваше, докато монахът го чешеше.

Ариста почти не бе виждала Майрън от деня, в който той пристигна в двореца. Толкова много се бе случило оттогава, че изобщо беше забравила за него.

Пристъпвайки напред, тя пристегна и пооправи робата си. Към нея се повдигнаха глави. Кора първа я забеляза. Скоростта на движенията ѝ се забави, очите ѝ следяха Ариста с интерес. Нипър, оставил дървата си, се бе изправил и тъкмо изтупваше останалия сняг, когато застина насред замах.

— Елла… о, простете, Ваше Височество — Ибис Тинли заговори първи.

— Всъщност бих предпочела Ариста — отвърна тя. — Не мога да спя. Надявах се да намеря малко супа?

Ибис се ухили знаещо.

— Става студено в кулите. Останало ми е малко от вчерашната еленска яхния, замразих я в снега. Ако това ви устройва, ще пратя Нипър да я донесе. Ще я сгрея за нула време. Ще ви затопли добре. А какво ще кажете и за малко горещ сайдер с канела? Още не е готов напълно, обаче пак го бива.

— Да, благодаря. Би било прекрасно.

— Ще пратя някой да го отнесе до стаята ви. Бяхте на третия етаж, нали?

— Всъщност възнамерявах да го изям тук — ако това няма да е проблем.

Ибис се изкикоти.

— Разбира се. Напоследък хората често го правят. Убеден съм, че можете да се храните навсякъде, където пожелаете — освен може би в спалнята на императрицата — защото се носят слухове, че вече сте го сторили.

— Просто… — тя погледна към останалите, които слушаха. — Помислих си, че може и да съм нежелана тук, след като… след като ви излъгах.

Готвачът изпуфтя.

— Забравяте, че сме работили за Етелред и Салдур. Те лъжеха непрестанно, но никога не съм ги видял да чистят подове или изпразват цукала. Заповядайте, Ваше Височество. Сега ще ви сгрея яхнията. Нипър, донеси котлето и ми дай и каната със сайдер!

Тя се разположи на масата. Не беше ясно дали другите споделят вижданията на Ибис, но никой от тях не продума. Възобновиха работата си. Лила дори ѝ се усмихна едва доловимо и помаха, преди отново да се забори с купите.

— Ти си Майрън Ланаклин, нали? — попита Ариста, извъртайки се на стола си към монаха и кучето.

Той изненадано повдигна глава.

— Да, аз съм, да.

— Приятно ми е. Аз съм Ариста. Предполагам познаваш брат ми, Олрик.

— Разбира се! Как е той?

— Отлично. Не си ли го виждал? Той е горе.

Монахът поклати глава.

Вече непочесван, Ред отвори очи и изгледа Майрън с видимо разочарование.

— Не е ли прекрасен? — възкликна Майрън. — Никога не бях виждал толкова голямо куче. Първоначално дори не знаех какво е. Помислих го за някакъв тип елен, който държат в кухнята, както ние отглеждахме прасета и пилета в абатството. Бях толкова щастлив да открия, че той не е бъдеща гозба. Казва се Ред. Елкхунд. Макар дните му на лов да са приключили. Знаете ли, че във война те могат да повалят рицари от конете? Убиват жертвите си, като им захапват гърлото и строшават гръбнака, но той изобщо не е зъл. Всеки ден идвам тук, за да го видя.

— Винаги ли ставаш толкова рано?

— Не е рано. В абатството това би било късно.

— В такъв случай трябва да си лягаш рано.

— Всъщност не спя много — рече той, възобновявайки галенето.

— Аз също — призна тя. — Кошмари.

Майрън изглеждаше изненадан. Отново спря да гали Ред, който зарови муцуна в ръката му. Ариста очакваше монахът да каже нещо, но тогава той отново насочи вниманието си към кучето.

— Майрън, чудя се дали не би могъл да ми помогнеш.

— Разбира се. Какви са кошмарите?

— О, нямах тях предвид. Просто брат ми спомена, че си прочел доста.

Той сви рамене.

— На третия етаж намерих малка библиотека, но там имаше само около двадесетина книги. Но почти съм на третия път.

— Прочел си всички книги в библиотеката три пъти?

— Почти. „Генеалогия на монарсите в Уоррик“ на Хартънфорд винаги ме затруднява. Тъй като почти изцяло се състои от имена, повечето трябва да ги произнасям. Какво желаете да знаете?

— Всъщност си мислех за нещата, които си прочел в Уиндското абатство. Някога чувал ли си за град на име Персепликуис?

Той кимна:

— Това е столицата на империята на Новрон.

— Да — рече тя нетърпеливо. — Знаеш ли къде е?

Той помисли за момент, сетне се усмихна на себе си.

— В старите текстове винаги отправят препратки към столицата. Хаштън се намирал на двадесет и пет левги на югоизток от Персепликуис. Феърингтън — на сто левги северно. Никой не споменава къде точно е Персепликуис, предполагам, защото всички са знаели къде се намира.

— Ако ти дам карта, би ли могъл да го откриеш по тези препратки?

— Вероятно. Убеден съм, че Едмънд Хол го е открил. Всъщност ви трябва единствено дневникът му. Винаги съм искал да го прочета.

— Мислех, че това се смята за ерес. Не бяха ли заключили Хол с все дневника му на върха на Короносната кула?

— Да.

— И ти все пак искаш да го прочетеш? Олрик изобщо не ми е споменавал, че си такъв бунтар.

Майрън изглеждаше объркан, след което се усмихна.

— Ерес е за духовниците от нифронската църква.

— Да, точно така. Ти си Мариборски монах.

— И сме благословени със свобода на четене.

— Кара те да се замислиш, нали? — рече Ариста. — Всички тайни, които се крият на върха на онази кула.

— Да, наистина.

Пристигнаха късно вечерта, целият дворец жужеше. Свиреха фанфари, стрелкаха се слуги и преди да се е облякла, двама прислужници, както и Олрик и Моувин, се бяха отбили, за да уведомят Ариста за току-що пристигналия от север керван със златнозелени знамена и герб със сокол.

Тя повдигна краищата на робата си и затича надолу по стълбите с останалите. На стъпалата при входа се бе оформила тълпа. Слуги, занаятчии, чиновници и благородници се повдигаха на пръсти, за да виждат по-ясно. Пазачите оформиха кордон, през който тя да излезе напред до Моувин и Олрик. Вляво зърна Нимбус да загръща Амилия с наметалото си, заприличал на клечка сред вятъра. Не видя императрицата.

Разбутвани от вятъра факли и бледа луна осветяваха двора при пристигането на кервана. Нямаше войници, само възрастни мъже, които вървяха зад каретите. В края на процесията се търкаляха коли, натоварени с треперещ товар. Плътно наблъскани жени и деца се бяха увили с одеяла. От първата карета излязоха Белинда и Ленар Пикъринг, следвани от Аленда Ланаклин. Трите жени колебливо погледнаха насъбраната тълпа.

Моувин изтича напред, за да прегърне майка си.

— Какво правите тук? — развълнувано възкликна той. — Къде е татко, да не е… — Ариста видя как Моувин се вцепенява и се отдръпва.

Срещата не носеше радост. Лицата на жените бяха мрачни. Бледи, измъчени и сиви, само, очите и носовете им се отличаваха с цвят — зачервени от немилостивия вятър и плача. Белинда държеше сина си, стискайки дрехите му с юмруци.

— Баща ти е мъртъв — проплака тя и зарови глава в гърдите му.

Движейки се по-бавно от останалите, Юлиан Темпест, възрастният главен камерхер на Меленгар, внимателно слезе от каретата. При вида му стомахът на Ариста се сви. Сещаше се само за няколко неща, които можеха да накарат Юлиан да напусне Меленгар — до едно лоши.

— Елфите прекосиха Нидвалден — обърна се той към тълпата. Гласът му се бореше с вятъра, който яростно се опитваше да откъсне знамената. Крачеше предпазливо, стъпвайки на земята, сякаш всеки миг можеше да бъде издърпана изпод нозете му. Одеждите му се виеха като живи, шапката заплашваше да отлети. — Завзеха Дънмор и Гхент.

Той поспря, погледна към крал Олрик, пое си дъх и рече:

— И Меленгар.

— Северът е паднал? Елфи? — невярващо запита Олрик. — Но как?

— Тези не са мир, Ваше Величество. Не са познатите ни мелези. Нападнати сме от чистокръвните елфи от Ериванската империя. Ужасни, жестоки и безмилостни, те дойдоха от изток и пометоха всичко по пътя си.

Вятърът изтръгна шапката му и възторжено се заигра с нея по двора, разкривайки плешивата глава на камерхера. Ръцете на Юлиан се стрелнаха към главата му в напразно усилие, сетне останаха там, треперещи:

— Горко на рода Есендън, кралството е изгубено!

Погледът на Олрик се премести към кервана. Взираше се в дългата линия коли, преценявайки дължината му и множеството надничащи лица. Ариста знаеше какво си мисли.

Това ли е всичко?

Юлиан и дамите бяха въведени вътре. Ариста ги проследи с поглед, но остана на стълбите. Разпозна едно-две лица. Тази бе сервитьорка в „Розата и бодилът“. Тази — кроячка в замъка. Ариста често бе виждала дъщеря ѝ да си играе край рова с парцалена кукла. Сега куклата я нямаше. Какво ли е станало с нея? С всичко? — чудеше се Ариста.

— Не са чак толкова много — казваше Амилия на Себастиан. Той беше от по-висшестоящите пазачи в двореца, но не можеше да си спомни точната му длъжност. — Засега ги настанете в галерията.

Той отсечено отдаде чест.

— И нека някой изтича да каже на Ибис да приготви храна. Изглеждат гладни.

Амилия се извръщаше към портите, когато срещна погледа на Ариста. Прехапа устна с тъжно изражение.

— Съжалявам — успя да промълви, след което се отдалечи.

Принцесата остана на стълбите, докато конярите разпрягаха и колите се изпразниха. Бежанците се точеха край нея.

— Мелиса! — викна Ариста.

— Ваше Височество — Мелиса направи реверанс.

— О, остави това — тя изтича надолу и прегърна момичето. — Толкова се радвам, че си добре.

— Ти ли си императрицата? — попита момиченце, което Мелиса бе хванала за ръка.

Ариста бе отсъствала от Меленгар за известно време — почти цяла година — но детето не можеше да е на Мелиса. Момиченцето бе на шест или седем. Стоеше на стъпалото край прислужницата на Ариста и се поклащаше неспокойно, притискайки вързоп към гърдите си.

— Това е Мърси — представи я Мелиса. — Намерихме я по пътя за насам — снижи глас и прошепна: — Тя е сираче.

Детето бе някак познато. Ариста бе сигурна, че е виждала момиченцето и преди.

— Не, съжалявам. Не съм императрицата. Казвам се Ариста.

— Може ли да видя императрицата?

— Страхувам се, че не може. Тя е много заета.

Нетърпеливото изражение на детето бе заменено с разочарование.

— Аркадиус каза, че когато отида в Акуеста, трябва да се срещна с императрицата.

Принцесата се вгледа в личицето ѝ за момент.

— Аркадиус? Сега си спомням. Срещнахме се миналата година, нали? — Ариста огледа оставащите бежанци, но старият ѝ учител не бе сред тях. Тогава забеляза раздвижване откъм вързопа. — Какво носиш там?

Преди момичето да отговори, от вързопа надникна главата на миеща мечка.

— Казва се мистър Рингс.

Ариста се приведе и робата ѝ засия с мек розов оттенък. Очите на Мърси се разшириха развълнувано.

— Магия! — възкликна тя. Протегна ръка, сетне спря и погледна нагоре.

— Може да я докоснеш — каза ѝ Ариста.

— Хлъзгаво е — каза тя, прокарвайки пръсти по плата. — Аркадиус също можеше да прави магия.

— Къде е Аркадиус?

Момиченцето не отговори, потръпвайки от студ.

— О, съжалявам! И двете трябва да сте измръзнали. Да влезем вътре.

Оставяйки бледосинята зима зад себе си, те пристъпиха в осветеното от факли фоайе. Воят на вятъра бе пресечен от затръшването на вратите, отекнало в залата. Момиченцето възхитено оглеждаше стълбището, каменните арки и колони. Група бежанци, увити в одеяла, трепереха в очакване да бъдат упътени.

— Ваше Височество — прошепна Мелиса, — открихме Мърси сама на кон.

— Сама? Но къде е… — тя се поколеба, виждайки сведените очи на детето.

— Тя не каза много, но… съжалявам.

Сиянието на робата понамаля, цветът ѝ стана син.

— Мъртъв ли е?

Първо Есрахаддон, сега и Аркадиус.

— Елфите опожариха Гхент — каза Мелиса. — Шеридън и Ерванон ги няма.

— Няма ги?

— Изгоряха.

— Но кулата на Гленморган, Короносната кула…

Мелиса поклати глава.

— Присъединихме се към хора, отстъпващи на юг. Неколцина я видели да пада. Един каза, че приличала на повалена детска играчка. Всичко изчезва — очите на Мелиса се навлажниха. — Те не могат да бъдат спрени.

— Може ли да пусна мистър Рингс да си поиграе? — попита Мърси.

— Какво? О, стига да го държиш под око — каза Ариста. — Тук има куче, което може да го налапа.

Момиченцето постави миещата мечка на пода. Животинчето задуши и внимателно отиде до стената край стълбите, където се впусна в систематично проучване. Мърси го последва и приседна на най-долното стъпало.

— Не мога да повярвам, че Аркадиус е мъртъв.

… на Зимния фестивал Ули Вермар свършва. Те ще дойдат — без рога всички ще умрат. Думите на Есрахаддон отекваха в главата на Ариста. Предупредителни думи, примесени със слова, чието значение още не разбираше напълно.

Мърси се прозина и отпусна брадичка в дланите си. Мистър Рингс шареше по стъпалото, изследвайки света.

— Уморена е — каза Ариста. — Май разливат супа в голямата зала. Искаш ли супа, Мърси?

Момиченцето вдигна глава, усмихна се и кимна.

— Мистър Рингс също е гладен. Нали, мистър Рингс?

Градът бе по-красив от всичко, което Ариста някога бе виждала. Бели сгради, по-високи и от най-високото дърво, по-високи от които и да е съзирани от нея постройки, протегнали изтънчени снаги към небосклона. Зелени и сини флагове се вееха от върховете им. Път, достатъчно широк за четири карети, прав като копие и покрит с гладки камъни, отвеждаше в града. По него се движеха множество коли, карети и двуколки. Нямаше стени или порта, които да забавят движението им. Нямаше караулка, пред която да спират. Градът бе лишен от кули, барбакан или ров. Стоеше оголен и красив — безстрашен и горд, защитаван само от две лъвски скулптури. Обширността му бе трудна за възприемане, трудна за осмисляне. Цели три хълма заемаше, обгърнал обширната долина, из която лъкатушеше река. Прекрасно място — и тъй познато.

Ариста, трябва да си спомниш.

Чувстваше неотложност, неприятно усещане в стомаха си, тръпки по гърба. Трябваше да напрегне ум, да разреши загадката. Тъй малко време оставаше, но подобна гледка не можеше да бъде забравена. Беше я виждала и преди.

Била си тук.

Невъзможно. Подобно място не би могло дори да съществува. Това беше сън, илюзия.

Довери ми се. Била си тук. Вгледай се внимателно.

Ариста клатеше глава. Бе нелепо… и все пак… реката… начинът, по който се виеше край основата на северния хълм. Да, хълмът. Хълмът изглеждаше познат. И пътят — не тъй широк. Бил е погребан. Помнеше да го намира в тъмното. Помнеше да се чуди как ли се е озовал тук.

Да, била си тук. На хълма, погледни Агуанон.

Ариста не разбираше.

Северният хълм, погледни храма на върха.

Тогава го забеляза. Да, познато беше, но в паметта ѝ изглеждаше по различен начин. Бе натрошено, повалено, почти погълнато от пръстта, но бе същото. Ариста бе била там и споменът я ужасяваше. Нещо лошо ѝ се беше случило на това място. Едва не бе умряла на този хълм сред пръснатите отломки, сред руините на раздробени колони и пукнати плочи. Бе направила нещо, нещо ужасно, накарало я да скубе влажната трева и да моли Марибор за прошка.

Най-сетне Ариста разбра къде се намираше и какво вижда.

Това е. Това бе моят дом. Иди там, копай, намери гроба, донеси рога. Стори го, Ариста. Трябва! Няма време! Всички ще умрат! Всички ще умрат! ВСИЧКИ ЩЕ…

Ариста се събуди с писъци.