Персепликуис

Глава 13 Пътешествието с „Предвестник“

Приливът дойде и Ариста видя по-голямата част от брега да изчезва. Вълните заливаха скалите с прах. Вода навлезе и в шахтата, по която бяха слезли, плискайки се по стените ѝ със засмукващ звук. Корабът стоеше изправен и палубата се поклащаше при всяка вълна, разклатила кърмата.

Майрън стоеше на палубата, насочил очи към платната, където Ройс прелиташе сред въжетата. От подгизналия до кости монах се образуваше локвичка на дъските. Расото му бе прилепнало към кожата, на рамото му имаше парченце светещо водорасло, а по бузите и косата — пясък.

— Готово? — попита Ейдриън, привързвайки едно от въжетата, които Ройс му бе спуснал.

Майрън кимна.

— Почти, но си помислих… — отново вдигна очи. — Помислих си, че Ройс може да иска да каже няколко думи, тъй като той го е познавал най-добре.

— Ройс е малко зает — отвърна Ейдриън.

Раменете на Майрън се сведоха.

— А ако дойда аз? И аз го познавах.

— Аз може ли да дойда? — попита принцесата. Ариста навиваше въжета и разчистваше палубата от боклуци. Никой не я бе помолил, никой не очакваше от нея да прави каквото и да е. Жените не бяха нещо обичайно на борда и тя не мислеше, че Уайът знае как да гледа на присъствието ѝ. Бе се заела да помага на Олрик за сала, но това не бе протекло добре. Брат ѝ видимо потръпваше всеки път, когато тя предлагаше нещо на Моувин, Дигън или Магнус. След около час тя се извини и се върна на кораба, оправдавайки се, че не се чувства добре. Надяваше се Уайът да ѝ намери някаква работа, но той само се усмихваше и кимваше учтиво.

— Разбира се — охотно каза Майрън, усмивка разведрила лицето му.

Ариста скочи на крака, чувствайки се странно облекчена. Някак очакваше и Майрън да я отхвърли. Съжали, че бе проявила желание, тъй като слизането от кораба изискваше нагазване във вода до пояс. Тя бе ледена и ѝ секна дъха. Робата се издуваше около нея, докато Ариста се опитваше да закрепи нозе.

Силна вълна я удари в гръб и принцесата политна напред. Ейдриън я улови за лакътя и я задържа.

— Благодаря ти. Вече бях решила, че ще поплувам — каза му тя.

— Много неучтиво от страна на вълната да ви изненада така.

— Никак не бе кавалерско, нали?

— Не — аз бих се оплакал.

Майрън вървеше пред тях, разплисквайки водата, към едно място, където тя бе дълбока само няколко инча.

— Той е тук — или поне беше — каза Майрън, оглеждайки се притеснен.

— Убеден съм, че все още е — рече Ейдриън.

— Най-добре да започнем, преди да се е измъкнал — отбеляза Ариста, чиито крака тъкмо затъваха в пясъка. — Ти започни, Майрън.

— Мили Марибор, отец всевечен наш, събрали сме се тук, за да се сбогуваме със своя брат Бърни. Така е името му, нали? — прошепна монахът.

Ейдриън кимна.

— Молим те да го помниш и да бдиш над пътя му, когато той прекосява реката към земята на зората.

Погледна към Ейдриън, правейки му знак, че е негов ред да заговори.

— Ами — боецът се замисли за миг. — Бърни не беше точно добър човек. Той беше крадец, обирджия, веднъж дори се опита да наръга Ройс…

Виждайки изражението на Майрън, принцесата го сръчка.

— Но… той не се опитваше, да убие някой от нас. Просто си вършеше работата. Предполагам е бил добър — Ейдриън спря, изглеждайки неловко.

— А вие бихте ли искали да кажете нещо? — обърна се монахът към Ариста.

— Не го познавах.

— Не мисля, че той ще възрази — обяви Майрън.

— Добре тогава — тя се замисли за секунда, сетне поде. — Макар никой от нас да не го познаваше добре, убедена съм, че господин Бърни е имал и своите добродетели, подобно на всеки от нас. Вероятно е помагал на хората или е показвал храброст в лицето на опасността, когато останалите не са го правели. В противен случай Марибор не би пратил един от най-състрадателните свои слуги да се погрижи за последния му път.

— Ей, това беше много по-добро от моето — прошепна Ейдриън.

— Шт — рече Ариста.

— И така, повелителю — заключи Майрън с наведена глава, — ние се сбогуваме с Бърни. Нека светлината на новата зора освети лицето му.

Сетне монахът запя:

— Това ли беше? — попита боецът.

— Да — отвърна Майрън. — Благодаря и на двама ви, че дойдохте и стояхте в студената вода.

— Да се връщаме. Краката ми се вкочаняват — рече Ариста, скачайки сред пяната.

— Ваше Височество? — попита Майрън, догонвайки я. — Не мога да не попитам. Кой е този слуга на Марибор, за когото споменахте?

Тя го погледна, изненадана.

— Ти, разбира се.

— О…

Олрик и останалите привързваха изработения от тях сал към борда на „Предвестник“. Принцесата беше впечатлена. Салът бе с големина осем квадратни фута, стегнат здраво и насмолен.

На борда Уайът и Елдън избутваха всичко, което можеше да бъде преместено, от носа към кърмата. Задната част на кораба започна да се олюлява.

Щом всички се качиха на борда, Уайът издигна глава, сякаш гледайки към небето и извика:

— Вдигни топсела!

Тя затаи дъх, докато Ройс издърпваше въже, сетне се стрелна по реята, за да издърпа друго. Платното се разтвори и Ройс пролази до върха на мачтата, където се зае да развързва платната.

— Вдигай грота! — изкрещя Уайът и Ройс освободи голямото платно. — По въжетата!

Ейдриън и Елдън, застанали на срещуположните краища на кораба, заопъваха въжетата, свързани с долните краища на платното, изпъвайки го.

— Улови вятъра!

Двамата грабнаха въжетата, свързани с реите, и насочиха платната да улавят вятъра под ъгъл с предната част на платната, така че да ги избута обратно в морето. Гледаха към Уайът, който им махаше, докато уцелят правилния ъгъл, сетне завързаха въжетата.

— Всички на кърмата! — викна Уайът. Подчиниха се на думите му. Вятърът и вълните ги разклащаха, на моменти изглеждаше, че се повдигат, но корабът не помръдна.

— Килът се е заровил — рече Уайът и въздъхна. — Ще трябва да се изтеглим. Елдън и Ейдриън, вдигнете котвата до сала. Олрик — простете, Ваше Величество, но ще трябва да ви използвам като матрос и ще трябва да изоставя формалностите. Надявам се да проявите разбиране. Вземете Моувин и отплувайте със сала, веднага щом котвата се озове отгоре му. И помнете: гребете директно зад кораба. Ходът под ъгъл ще ни лиши от тяга. Искаме корабът да върви по права линия. Когато се отдалечите толкова, че веригата е изпъната, пуснете котвата, сетне се върнете на кораба, колкото се може по-бързо.

Олрик кимна. Двамата с Моувин се покатериха отвъд борда. С помощта на скрипците на главната рея Ейдриън и Елдън издърпаха котвата до сала, който се поклащаше над вълните. Олрик и Моувин го възседнаха, привързвайки котвата здраво. Вълните ги заливаха с пяна. Ейдриън им подаде весла. Застанали от двете страни на сала, двамата загребаха.

Уайът лично отпускаше котвената верига, застанал на кърмата, наблюдаващ внимателно напредъка им. При опъването ѝ принцът и графът приличаха на плъхове, застанали върху капака на бъчва. Ариста зърна проблясването на Моувиновото острие и котвата потъна във водата, като едва не обърна сала.

— Всички на шпила! — викна Уайът. — Естествено, вие не, Ваше Височество.

Ариста въздъхна, но нямаше нищо против да стои на кърмата и да гледа как Олрик и Моувин се приближават. Движени от вълните, сега идваха по-бързо.

В средата на кораба всички напрягаха сили, за да въртят кабестана, наблягайки с тежестта си върху пръчките. Ариста чуваше бързото трак, трак, трак на палците, които навиваха веригата. Сетне звукът стана по-тих, а паузите между тракането по-дълги.

Край всяка пръчка бяха застанали по двама — с изключение на Елдън. Лицето на гиганта бе почервеняло от напрежение. Ариста дочу заплашително проскърцване, породено от борбата на кораба с котвата.

— Показвайте ни вълните, Ариста! — викна ѝ Уайът. — Вдигнете ръце и ги спускайте точно преди вълна да удари кораба!

Тя кимна и погледна към морето. Олрик и Моувин почти бяха до съда. Принцесата се вгледа във вълните. Сега бяха спокойни, но в далечината се задаваха три гърбици, носещи се към тях като хлъзгави змийски гърбове.

— Има малко време — викна тя в отговор.

— Всички да починат — каза Уайът. — Когато тя свали ръце, натиснете здраво.

Моувин и Олрик се покатериха на борда, подгизнали и изтощени. Проснаха се на палубата.

— Няма време за почивка! — викна им Уайът. — И за вас има място на кабестана!

Вълните наближиха и принцесата вдигна ръце.

— Пригответе се!

Всички се напрегнаха и поеха дълбоко въздух.

Първата вълна се втурна напред и Ариста спусна ръце, но го стори прекалено късно.

Мъжете напрегнаха сили. Корабът се разтърси, сетне спря. Моряците се отпуснаха изтощени, облягайки се на пръчките.

— Прецених я грешно — изкрещя Ариста. — Прекалено се забавих. Идва друга.

Тя вдигна ръце и останалите отново се подготвиха, Моувин и Олрик присъединявайки се към тях.

Принцесата гледаше как пенестата вълна се приближава. Този път свали ръце по-рано, още докато вълната беше на няколко фута. Когато другите натиснаха, кърмата на кораба вече се повдигаше. Отново разтърсване и стържене, този път усети движение.

— Още една! — викна тя, вдигайки ръце, за да ги спусне почти мигновено след това.

Още веднъж мъжете натиснаха, веригата се опъна, корабът се повдигна. Повей на вятъра блъсна марсела и корабът се стрелна драматично. Дъното простърга и се откъсна. Понесоха се по вълните.

Разнесе се ликуване, всички се бяха ухилили до уши. Уайът изтича на кърмата до Ариста и грабна кормилото.

— Извадихме късмет — рече той, плувнал в пот. — Впрочем, добра работа.

— Благодаря.

— Продължавайте да въртите! Да видим дали ще спасим котвата.

Сега кабестанът се завъртя лесно. Бързо преодоляха разстоянието, на което се бяха отдалечили Моувин и Олрик. Ариста гледаше как веригата се поклаща под тях. Имаше внезапно накланяне, което я сепна, сетне чу бързото тракане на палците, докато котвата се издигаше.

— На въжетата! — изкрещя Уайът. — Готови за обръщане!

Погледна към океана и завъртя силно кормилото. Корабът се обърна.

— Завърти реите, поворот на щирборда!

Всички останали се отдръпнаха, за да могат Ейдриън, Ройс и Елдън да работят с въжетата необезпокоявани. Корабът извъртя нос към морето и вятърът изду платната, накланяйки го настрана.

— Улови вятъра!

Ариста се хвана за парапета, ужасена от внезапната скорост, която корабът бе набрал, както и от наклона на палубата. Притеснена от евентуално потапяне, тя гледаше неспокойно как мачтата се накланя.

— Готово! — възкликна Уайът с широка усмивка. — Лети, „Предвестник“, лети!

Сякаш чул думите му, корабът разсече една вълна и се плъзна над водата, потапяйки се отново сред куп пръски.

— Добро момиче!

Трудно ѝ беше да държи горещата чаша. Бе я поела с две ръце, но палубата отказваше да се задържи на едно място и я караше да се олюлява. Ариста се приближи към Майрън, който трепереше, опрял гръб на мачтата.

— Заповядай — рече тя, коленичейки, като му подаде димящата чаша.

— За мен? — попита той и принцесата кимна. Той пое чашата и подуши. — Чай? — рече, сякаш напитката представляваше някакво чудо. — Горещ чай.

— Помислих, че нещо топло няма да ти навреди.

Майрън я изгледа с такава благодарност, че за миг тя очакваше сълзи от негова страна.

— Не… не зная какво да кажа.

— Това е просто чай, Майрън. Не е кой знае какъв труд.

— Трябвало е да запалите печката, а това със сигурност е било трудно. Аз не бих се справил с това на борда на кораб.

— Аз… не използвах печката.

— Но е трябвало да кипнете вода… О… — рече той, снижавайки глас.

— Да, използвах малък трик — тя размаха пръсти.

Той погледна към чашата.

— Ако не го искаш, няма проблем. Просто сметнах…

Монахът сръбна шумно.

— Чудесен е. Сварен с магия и приготвен специално за мен от една принцеса. Това е най-хубавият чай, който съм пил. Благодаря ви.

Тя се позасмя и седна, преди нова корабна конвулсия да я е съборила.

— Напоследък се случва да забравя, че съм принцеса. От много време не съм гледала така на себе си.

— И все пак, това е удивително мило.

— Това мога да сторя — каза тя. — В последно време се чувствам безполезна. Поне мога да готвя. Проблемът е, че не зная как точно. Но мога да кипвам вода по-добре от всекиго. Ще направя една чаша и за Ройс. Според Ейдриън в морето го хващала морска болест, но сега Ройс е на такелажа. Обаче като се има предвид с каква скорост пътуваме, скоро отново ще сме на твърда земя.

Майрън наклони чашата към устните си и отпи.

— Великолепен е на вкус. Свършили сте отлична работа.

Тя се подсмихна:

— Щеше да кажеш същото и ако беше отвратителен. Оставам с впечатлението, че бих могла да ти поднеса помия, а ти пак ще се престориш на доволен.

Той кимна.

— Истина, само че няма да е преструвка.

Тя отвори уста да протестира, сетне се отказа.

— Искрен си, нали?

Той кимна и отново отпи.

— Не ти трябва много, нали, Майрън?

— Антън Булард е казал: „Когато не очакваш нищо от света — нито светлината на слънцето, нито милувката на водата, нито въздуха — всичко е чудо, а всеки миг е подарен.“

— И ти не очакваш нищо от света?

Майрън я погледна объркано.

— Аз съм монах.

Принцесата се усмихна и кимна.

— Трябва да научиш и мен. Аз очаквам твърде много. Искам твърде много… неща, които не мога да имам.

— Желанието може да носи болка, но съжалението също.

— Това е едно от нещата, които имам в изобилие.

— Платно! — долетя гласът на Ройс някъде над тях.

— Къде? — обади се Уайът откъм кормилото.

— На щирборда, ще го видите след около минута.

Ариста и Майрън се изправиха и се приближиха към борда. Мрачният нос на „Предвестник“ разцепваше с бяла пяна лъчистозелените води. Градът бе нараснал, Ариста вече виждаше постройките в детайли — прозорци, прагове, стълбища и куполи.

— Коя страна е щирбордът? — попита тя.

— Дясната — каза ѝ Майрън. — Получил е названието си от кормилото, което винаги се намира от дясната страна на кораба, тъй като повечето хора са десняци. Затова корабите застават до пристана с левия борд, от което е получил названието си порт или бакборд. Поне така пише Хил Макдейвин в „Хроники на морските търговски практики на Килнарския съюз“.

— Ейдриън казваше, че си можел да правиш подобни неща — но е трудно да повярваш, докато не го видиш с очите си. Удивително е, че помниш толкова много неща.

— Всеки си има талант. Предполагам е като магията.

— Да — рече тя, кимайки бавно. — Може да се каже.

— Погледнете — рече Майрън, сочейки.

Зърна тъмни платна да се открояват сред мрачната светлина. Бяха много по-големи от техните — огромни плющящи триъгълници черно платнище, върху които имаше бяла емблема. Последната имаше смътно сходство с череп.

— Всички долу! — викна Уайът. — Ройс, кажи ми, ако променят курса си към нас!

Ариста и Майрън се свиха на палубата, но продължиха да надничат към приближаващия съд. Корпусът му изникна като от зелена мъгла. Той също бе черен и блестеше сред пръските като матово стъкло. Отразявайки сиянието на морето, корабът изглеждаше заплашителен, като нещо от друг свят.

От върха на мачтите проблесна светлина.

— Сигнализират ни — викна Ройс.

— По дяволите — изруга Уайът. — Това ще представлява проблем.

— Поемат към нас.

— По въжетата! — изкрещя Уайът, завъртайки бясно кормилото. „Предвестник“ се отклони от приближаващия се кораб. — Следват ни.

Ариста дочу слаб вик и видя движение — малки мрачни фигури се стрелваха по палубата. При вида им я побиха тръпки. Тя също бе чувала историите за Ба Ран Гхазел — морските гоблини. Но те принадлежаха към легендите. Нора, бавачката на Ариста, ѝ разказваше истории за тях преди лягане. По-често приказките бяха за алчни джуджета, отвличащи глезени принцеси, но понякога говореше и за Гхазел. От тях никой принц не бе измъкнал принцесата, без значение колко е забележителен. Гоблините бяха гнусни създания на мрака, рожби на злонамерено божество. Историите на Нора за тях винаги включваха опожарени села, избити воини и отвлечени деца — не, за да бъдат откупени, а за да послужат като гозба. Гхазел неизменно изяждаха пленниците си.

Когато Ариста бе лежала в кревата си, увита с одеяла и отпуснала глава на удобни възглавници, намираща се в безопасност сред пропукващата камина на спалнята си, историите изглеждаха забавни. Винаги си представяше джуджетата като злонравни дребосъци, а феите като крилати момичета, но гоблините така и не бе успяла да си пресъздаде напълно — дори с обширното въображение на детския си ум. Винаги бяха такива, каквито изглеждаха сега — далечни заплашителни сенки, движещи се с непостижима за човек рязкост. Нора винаги започваше историите си по следния начин: „Не всичко от това е истина, но голяма част е…“ Гледайки към кораба и черните фигури на палубата, Ариста се зачуди, дали Нора е осъзнавала колко истинни са всъщност са приказките ѝ.

„Предвестник“ се изви наляво, направляван от умелата ръка на Уайът. Ариста и Майрън изгубиха от очи гоблинския кораб. Изтичаха до кърмата, където Уайът държеше кормилото с една ръка, обърнал глава назад. Корабът на Гхазел бе повторил маневрата им и ги следваше.

— Всички на подветрения борд!

— А той кой е? — обърна се Ариста към Майрън.

— Противоположен на наветрения… в случая е щирбордът.

— Какво, в името на Марибор, не е наред с изразите ляво и дясно?

В мига, в който достигнаха перилата на десния борд, принцесата разбра защо Уайът ги е пратил там. Вятърът натисна платната и наклони кораба, приближавайки ги опасно близо до потапянето. Десният борд се издигаше все по-високо и по-високо.

Ариста се вкопчи в парапета, за да не падне. Монахът стори същото. Малко по-натам Магнус изглеждаше ужасѐн, а краката му се хлъзгаха по влажните дъски. Ако корабът бе хвърчал преди, то сега правеше нещо нечувано. Вече не се издигаха и потъваха периодично, а подобно на сапун, плъзнат по дъска за пране, се носеха над вълните. Корабът беше като камъче, запратено над повърхността на езеро.

— Ха-ха! — подигра се Уайът. Вятърът отскубна думите от устата му и Ариста едва ги чу. — Опитайте се да ни настигнете сега с тромавото си корито!

Стоеше, стъпил здраво, хванал кормилото с две ръце като любима, развял коса, окъпан от пръски. Бе широко усмихнат. Принцесата не беше сигурна дали трябва да се радва, или да се притеснява. Останалите бяха отчаяни от преследването, докато се носеха над вълните.

Ариста усети болката в лявата ѝ ръка да отслабва, корабът се изправи и забави скорост. Хвърли поглед към Уайът и видя притеснение.

— Крадат вятъра ни — изръмжа той.

— Как са способни на подобно нещо? — попита Олрик.

— Оставят ни на завет, поставяйки кораба си в една линия с нашия. По въжетата! Поворот на щирборда!

Корабът бе почти изправен, което позволи на Ейдриън и Елдън да тичат. Отново задърпаха въжетата и обърнаха реите. Голямото платно заплющя, докато Уайът обръщаше кораба, за да улови вятъра от другата страна. Над главите им Ройс се занимаваше с горното платно.

— Платната по вятъра!

Отново уловиха стихията и корабът пак се понесе.

— Всички на бакборда!

Ариста го бе изпреварила, вече търчейки по палубата, за да се вкопчи отново за перилата. Знаеше какво предстои и този път бе стъпила здраво, преди носът на кораба да се издигне. Отвъд кърмата виждаше другият кораб да повтаря и тази им маневра, череповите платна заплющели. Ясно можеше да види създанията, които лазеха по палубата и се катереха по въжетата. Гледката на движенията им я ужасяваше. Търчаха на четири крака като паяци — цял кораб тарантули — толкова нагъсто разположени, че се катереха едни върху други.

„Предвестник“ отново се понесе над вълните, стрелнал се към града, но нямаше полза. Другият кораб, благодарение на повечето си платна, все още скъсяваше дистанцията помежду им и отново се насочи да отнеме вятъра им.

— Елдън, Ейдриън! — викна Уайът. — Ще я обърна, след което внезапно ще се върна към стария курс, разбрахте ли? Щом ви дам сигнал, дайте кливера към бакборда.

Ейдриън погледна към Елдън, който кимаше.

— Покажи му, Елдън. Трябва да бъде изпълнено перфектно — или ще сме мъртви. Вземи Моувин и Олрик на въжетата. С повече ръце ще е по-лесно за изпълнение. Щом поемем предишния курс, пусни кливера. Нека видим колко добър е екипажът им. Те имат предимството на повече платна, така че ще го обърнем срещу тях. Целият този такелаж ще изисква време, за да коригират курса си. А ако не се отдръпнат навреме, ще заседнат.

— Ваше Височество — обърна се той към Ариста. — Ще съм обърнат напред, за да разчета правилно времето, така че вие трябва да бъдете очите на гърба ми. Наблюдавайте гоблинския кораб и ми кажете, когато започнат да се обръщат, разбрахте ли?

— Да — отвърна тя и кимна — в случай, че вятърът бе отнесъл гласа ѝ.

— Тогава вървете.

Тя отново кимна и започна да се движи край борда, държейки се за перилата.

— Пригответе се! — викна Уайът.

Тя зачака. Гледаше как корабът на Гхазел се намества, улавяйки техния вятър. Уайът стисна кормилото и пое дълбоко дъх. Дори затвори очи за миг, сигурно молейки се мълчаливо. Сетне се стегна и рязко завъртя кормилото.

Корабът промени курс.

— Нареди платната!

Елдън и Ейдриън отново заработиха, а Моувин и Олрик следваха напътствията им, завъртайки реите. Ариста се съсредоточи върху гоблинския кораб. Усещаше как „Предвестник“ се раздвижва под нозете ѝ, забавяйки скорост, лишен от вятъра.

— Завиват! — изкрещя тя. Паяците лазеха по палубата, обхванати от внезапна ярост. Не само копираха маневрата им, дори се опитваха да я изпреварят.

Уайът не помръдна.

— Обръщат се! — викна принцесата отново.

— Чух ви — каза той. — Трябва да изчакаме да завършат маневрата.

Ариста нервно стисна перилата, усещайки как корабът под нозете ѝ забавя все повече ход.

— Напред! — накрая изкрещя той. — Опъни всички въжета! Вдигни кливера!

Корабът все още улавяше вятър, така че когато Уайът завъртя кормилото, съдът се подчини. Отпред кливерът улови остатъка, извръщайки носа. По палубата се плисна вълна, но корабът устоя. Платната се издуха от вятъра. Елдън настрои кливера и още веднъж „Предвестник“ полетя.

Гхазел осъзнаха грешката си, но вече беше късно. Опитаха се да повторят завоя и тя гледаше как платната им увисват.

Уайът се извърна.

— Изгубени са, заседнали срещу вятъра — ухилено обяви той, дишайки тежко. — Ще са им нужди няколко минути да го уловят отново. По това време ние…

— Платно! — изкрещя Ройс. — На щирборда!

Усмивката на Уайът се стопи. Пред тях се появи кораб, изглеждащ почти идентичен на онзи зад тях. От него проблесна светлина и другият гоблински съд отговори.

Кормчията погледна към двата кораба. Страхът по лицето му бе красноречив. С изключително умение и щипка късмет се бяха измъкнали от един съд. Нямаше да им е лесно с два.

— Платно на бакборда! — изкрещя Ройс. Принцесата видя как Уайът се отпуска върху кормилото, като че ударен отзад.

Той остави щурвала, позволявайки на кораба да забави ход. Нямаше смисъл да ускоряват приближаването. Всички го погледнаха.

— Сега какво? — попита Олрик, приближавайки се към кърмата.

Уайът не отговори. Просто завъртя глава, оглеждайки корабите. Челото му проблясваше. Прехапа устна и Ариста забеляза, че десницата му започна да трепери.

— Нямаме повече варианти, нали? — запита кралят.

— Този кораб дори няма мрежи против абордаж — отвърна Уайът.

— Как ще атакуват? — попита Ейдриън. — Ще се качат на борда?

— По някое време ще го сторят, но първо ще разчистят палубата със стрели.

— Запалителни?

— Не — каза Уайът. — Приклещили са ни. Превъзхождат ни многократно. Ще искат кораба.

— Трябва ли да се предаваме? — запита Олрик.

— Гоблините не вземат пленници — уведоми го Ейдриън. — В езика си дори нямат дума за предаване.

— Тогава какво правим? — рече кралят на Меленгар.

— Наистина нямаме много варианти, Ваше Величество — каза му Уайът. — Всеки от тези кораби побира по шестдесет, може би сто гоблини. А ние дори нямаме с какво да отвърнем на огъня. Стрелците им ще ни принудят да се скрием в каютата, тогава ще се качат на борда необезпокоявани. Ще могат да ни заключат и да поемат към пристанището си.

— Което те ще сторят — додаде Ейдриън. — След което ще ни извлекат и… е, сещате се. Не е нужно да развалям изненадата.

— Мразя кораби! — изръмжа Магнус. — Адски творения. Няма къде да идеш. Къде да се скриеш.

— Ще… умрем? — смаяно запита Гаунт. — Аз не мога да умра. Ще ставам император!

— Ами то всички си имахме планове — отвърна Ейдриън.

— Не и аз — рече Ройс, смъквайки се от мачтата. Ариста забеляза скромна усмивка на устните му. — Няма да се присъединя към вас в каютата. Нямам нищо против малко отбягване на стрели.

— Всъщност само Ариста и Майрън трябва да слязат там — каза Ейдриън. — Другите ще останем на палубата. Ще ни трябват щитове — всичко дървено с дебелина повече от инч ще свърши работа, а ако е от метал — и още по-тънко. Трилоните нямат голяма пробивна сила. Можем да използваме и мачтата за прикритие.

Ариста погледна към корабите, приближаващи се от различни страни, за да ги приклещят. Ба Ран Гхазел идваха и нямаше да има сияен принц, който да ги спаси — Гхазел винаги изяждаха пленниците си.

— Не и този път — каза си тя и като пусна перилата, закрачи напред. Загърби Уайът и мина покрай групата мъже в средната част.

— Ариста? — викна Ейдриън. — Трябва да слезете в каютата.

Тя погледна към водата.

— Господин Деминтал — изкрещя тя, — поемете кормилото. Останалите да се хванат здраво.

Поемайки дъх, принцесата се успокои и се протегна в мрака — докосна енергията, която ги заобикаляше. Почувства дълбините на океана, тежестта на водата, дъното, рибата, морските треви, водораслите. Усети вятъра и го сграбчи.

Вятърът, постоянно присъствие откакто се бяха спуснали на плажа, утихна рязко. Платната се отпуснаха, неспирното потракване на скрипците и трептенето на въжетата спря. Светът замря. Корабите спряха сред спокойното като повърхността на вана море. Тишината бе оглушителна.

Тогава водите донесоха до нея гласовете на гоблините. Лаеха и виеха като кучета. Усещаше и тях. Усещаше всичко и го държеше в дланта си.

Вдигна ръка, леко събрала пръсти.

Огън? — помисли си тя. Бе изсвирвала тази нота преди. Знаеше как да го стори. Но колкото и да бе примамлива мисълта за трите клади над водата, светлината можеше да привлече вниманието на брега.

Вятър? Усещаше този акорд. Можеше да потроши корабите. Не. Твърде неудобно, като да вдигнеш монета със зимни ръкавици.

Вода? Да! Тя бе навсякъде. Изви три пръста във въздуха и светът реагира.

Морето се завихри.

Появиха се течения. Трите кораба започнаха да се въртят, сякаш бяха играчки във вана, която бе разбъркала с пръст.

Заформиха се водовъртежи.

Под гоблинските кораби се появиха кръгове — огромни водни фунии. Завъртяха се все по-бързо и по-бързо, потъвайки с повишаването на скоростта. Водовъртежите се разшириха. Дори „Предвестник“ започна да се олюлява забележимо.

Лаят на Гхазел се превърна в писъци и крясъци, а корабите им не спираха да се въртят. Пречупи се мачта с гръмък трясък. Сетне още една и още една — мачти с дебелината на дървесен ствол се трошаха като сламки. Гоблините виеха, гласовете им се сливаха в една нота, която Ариста също контролираше.

Могъществото на силата ѝ бе неизразимо. Всичко — всяка капчица, всеки дъх, всеки удар на сърцето — бе под нейна власт. Усещаше ги, докосваше ги, играеше си с тях. Бе неустоимо, като погалването на ужасен сърбеж. Остави силата да се лее. Бе толкова могъща. Не само контролираше силата, тя представляваше силата и силата бе тя. Извиваше се, пенеше се, искаше да расте, да се върти, да расте. Усещаше нарастваща инерция, подобно на запратена от връх скала. Това я изпълваше с вълнение, обожаваше движението — свободата! Тя се отпусна, оставяйки се на усещането, разпростирайки се, докато се превръщаше в част от симфонията, която изпълняваше — толкова величествена — толкова красива. Искаше единствено да се слее с цялото, да стане…

Престани!

Идеята бе дисонанс. Фалшива нота. Скъсана струна.

Престани! Спри!

Далечен глас се провикваше, борейки се да надделее над кресчендото на създадената от нея музика.

Овладей се!

Не искаше да слуша, не ѝ харесваше този звук. Нарушаваше мелодията.

Ти ги убиваш!

Естествено, че ги убивам. Това е идеята.

Гхазел ги няма! Не тях убиваш! Спри!

Не. Не мога.

Можеш!

Няма. Не искам да спирам. Твърде прекрасно е, за да спра, твърде невероятно. Трябва да продължа. Толкова е…

Ариста се събуди с мъчително главоболие. Толкова бе остро, че чак очите я боляха. Беше в каютата, легнала на койката, където бяха намерили Бърни. Окачен на кука фенер се поклащаше, хвърляйки бягащи сенки ту върху една стена, ту връз друга.

Тя извърна глава и болката зад очите ѝ изригна.

— Ох! — прошепна тя.

Вдигна ръка и усети превръзка около главата си. Нещо притискаше тила ѝ, където превръзката се сплиташе сред косата. Оттегляйки ръка, тя видя кръв по пръстите си.

— Добре ли сте? — попита Майрън. Той стоеше на малка табуретка край нея и пое ръката ѝ в своята.

— Какво стана? — попита принцесата. — Главата ми ще се пръсне.

— Извинете ме за миг — рече монахът, отваряйки вратата към палубата. — Будна е — викна той.

Моментално Ейдриън и Олрик влетяха вътре, привеждайки глави от фенера.

— Добре ли си?

— Защо всички ме питат това? Да, добре съм… в общи линии. Но главата ме боли.

Тя бавно се изправи.

Ейдриън изглеждаше измъчен.

— Съжалявам.

Тя присви очи към него, което само допринесе за главоболието ѝ.

— Ти си ме ударил?

Ейдриън кимна.

— Защо?

— Трябваше да го стори — вметна Олрик с трагично изражение.

— Ти… като че изгуби контрол.

— Какво искаш да кажеш?

Ариста го видя да поглежда към прага.

— Какво има? Какво е станало?

Тя се изправи, олюлявайки се леко, все още усещайки болка и световъртеж, на всичкото отгоре се чувстваше и изцедена. Ейдриън протегна ръка и ѝ помогна. Тя приведе глава, доволна, че не я удари в прага. Пристъпи на палубата.

— Мили Марибор! — ахна тя.

„Предвестник“ бе потрошен. Мачтата я нямаше, бе останала само разцепената основа. Дъските по палубата бяха разкъртени. Една дъска дори се бе разцепила, а на щирборда близо до носа имаше дупка, разкриваща корпуса. Марселът го нямаше, заедно с реята, а гротът лежеше на палубата окъсан. Перилата на бакборда липсваха.

— Аз съм сторила това? — запита тя, шокирана. — Божичко, някой… — тя се огледа, дирейки лица. — Гаунт, Магнус, Моувин, Олрик, Ейдриън… Къде са Ройс, Уайът и Елдън?

— Добре са. Работят по кораба. Всички са добре — каза ѝ Олрик. — Благодарение на Ейдриън. Опитахме се да ти говорим, разтърсвахме те. Уайът дори те поля с вода. Ти просто стоеше, мърморейки си и шавайки с пръсти, докато корабът се разпадаше.

Моувин ѝ се усмихваше и кимаше. На челото му имаше дълбок белег, а бузата му бе почервеняла.

— И това ли е мое дело?

— Всъщност полетял скрипец го стори. Не бях достатъчно умен да го отбягна.

Той все още ѝ се усмихваше, но зад това се криеше нещо — нещо ужасно — нещо, което тя никога не бе виждала по лицето му — страх… страх от нея.

Тя седна на палубата, усещайки как силата се отцежда от краката ѝ.

— Толкова съжалявам — прошепна тя.

— Всичко е наред — каза ѝ Олрик. В гласа му отново се долавяше опасение. Те я наобиколиха, но никой не се приближи.

— Съжалявам — повтори тя. Очите ѝ се изпълниха със сълзи и тя ги остави да текат по бузите ѝ. — Просто исках…

Гласът я изостави и тя захлипа.

— Няма за какво да съжалявате — каза Ейдриън. Боецът пристъпи напред и коленичи край нея. — Вие ни спасихте. Гоблините ги няма.

— Да — рече Моувин. — Най-страшното нещо, което съм виждал. Беше като… като това, което казваха, че Есрахаддон би направил, само дето той никога не го е правил. Беше…

— Беше точно от каквото се нуждаехме — довърши вместо него Ейдриън. — Ако не беше тя, вече всички щяхме да сме мъртви и, доверете ми се, смъртта щеше да е изключително неприятна. Благодаря ви, Ваше Височество.

Тя погледна към Ейдриън. Заради сълзите не го виждаше ясно. Той се усмихваше. Тя обърса лице и отново се вгледа в него внимателно. Изучаваше очите му.

— Какво? — попита той.

— Нищо — отвърна принцесата.

Ръката му се протегна и докосна бузата ѝ.

— Какво има? — отново рече Ейдриън.

— Не… не искам… — тя се поколеба и пое дъх. — Просто не искам хората да се страхуват от мен.

— Тази стрела вече е напуснала тетивата — рече Дигън Гаунт.

— Млъкни, Гаунт — изръмжа Олрик.

— Погледнете ме — каза боецът и като постави пръст под брадичката ѝ, леко повдигна главата ѝ. — Изплашен ли изглеждам?

— Не — каза тя. — Но може би… трябва да бъдеш.

— Уморена сте.

— Аз… наистина съм много изморена.

— Известно време ще дрейфуваме, така че защо не полегнете? Убеден съм, че нещата ще изглеждат по-добре, когато се събудите.

Тя кимна, усещайки главата си като канара връз раменете.

— Елате — рече той, помагайки ѝ да се изправи на крака. Тя се олюля и той я прегърна през кръста, помагайки ѝ да слезе в каютата, където Майрън бе приготвил леглото.

— Майрън ще ви наглежда — увери я Ейдриън, подпъхвайки завивките ѝ. — Сега поспете.

— Благодаря ти.

Той отстрани мократа коса от очите ѝ.

— Това е най-малкото, което мога да сторя за своята героиня — рече той.

Тя крачеше бързо по Парадния Мар, широката алея, обгърната с цъфнали дървета. Розовите цветчета се носеха във въздуха, изпълвайки го с ухание, създавайки пролетна виелица.

Бе празник, навсякъде имаше сини и зелени знамена. Вееха се над покривите и в ръцете на минувачите. Улиците бяха задръстени от хора. Пътуващи менестрели пееха и свиреха. Барабани оповестиха нов парад, този представляващ процесия на слонове, следвани от колесници, наперени коне, танцуващи жени и горди войници. Търговци приканваха тълпата да опитат сладкишите, ядките и ферментиралите напитки — Трепети — извлечени от цветчетата на дърветата. Млади момичета търчаха от врата на врата, раздаващи букетчета цветя в имперски цветове. Благородници в колесниците си носеха ярки туники. Златни огърлици засенчваха следобедното слънце. По балконите стояха по-възрастни жени, размахвайки пъстроцветни шалчета и крещейки думи, невъзможни за разгадаване заради глъчката. Момчета с кошници се промушваха сред тълпата, продавайки дрънкулки. Човек можеше да си купи три медни брошки за три пита или пет за един кенг. Имаше съревнование кой ще събере най-разнообразната колекция до края на деня.

А той беше прекрасен.

Тя бързо подмина пълчищата хора на имперския площад. От дясната ѝ страна се издигаше каменната ротонда на Цензариума, а вляво се издигаше по-простовата колонада на Тешлорската зала. Пред нея, в края на булеварда, се издигаше златният купол на палата — домът на императора на света. Подмина фонтана Улуриум, прекоси Мемориалната градина, достигайки до стълбите на двореца — нямаше нито един пазач. И никой не забелязваше. Всички бяха твърде заети да празнуват. Тази част от плана Венлин бе изготвил добре.

Тя влезе в мраморната зала, тъй прохладна и елегантна, а запалените аромати напомняха за тропически дървета и планински върхове. Палатът беше величествен, красив и толкова монолитен, че бе трудно да повярва в случващото се.

Стигна до дългата галерия, колонадата от украсени с по три лъва колони, всеки царствено гледащ надолу към минувачите.

Йолрик я чакаше.

Старецът се бе облегнал на тояжката си. Дългата му бяла брада беше в безпорядък.

— Значи дойде — поздрави я той. — Но аз знаех, че ще го сториш. Знаех, че някой ще дойде. Бих предположил, че щеше да си ти.

— Това е неправилно. Точно ти би трябвало да виждаш това!

Йолрик поклати глава.

— Правилно, грешно — тези думи нямат значение извън умовете на хората. Това са просто илюзии. Има само съществуващо и отсъстващо, минало и бъдеще.

— Тук съм да определя тази ценност за теб.

— Зная. Трябваше да предположа. Изглежда подозренията ми не са били напразни. Това е вторият път. Отне ми дълго време да открия това, но в света има последователност. Разтърси го — и той се самопоправя, което трябва да е невъзможно, хаосът трябва да поражда хаос. Редът трябва да е само една вероятност, удавена в останалите пермутации. Но ако се самопоправи отново, ако редът възтържествува, тогава би могъл да остане само един отговор. Действа друга сила — невидима ръка — и аз мисля, че зная същността ѝ.

— Не разполагам с време отново да обсъждам теорията ти.

— Нито аз се нуждая от теб. Както казах, най-накрая открих. Легендите са истина.

Тя бе раздразнена. Той препречваше пътя ѝ, но не атакуваше. Само бърбореше за маловажни теории. Нямаше време за метафизични спорове относно екзистенцията, ред срещу хаос или за ценностите на добро и зло. Трябваше да си проправи път край него, но Йолрик бе единственият човек, когото не можеше да се надява да надвие. Нямаше да рискува с битка, когато тя можеше да бъде отбягната.

— Заставаш ли на страната на Венлин или не?

— Да се съюзя с епископа? Не.

Тя усети огромно облекчение.

— Ще ми помогнеш ли? Заедно можем да го спрем. Заедно можем да спасим императора. Да спасим империята.

— Не бих се нуждал от твоята помощ, за да сторя това.

— Значи ще допуснеш да се случи?

— Разбира се.

— Защо?

— Нуждая се от разтърсването. Една проява не е достатъчна за откриването на последователност. Трябва да видя дали ще се коригира — и евентуално как. Трябва да открия следите, които да проследя до източника. Легендите са истина — вече зная това, но все още искам да видя лицето му.

— Нямам представа за какво говориш!

— Няма и как да знаеш.

— Ще се опиташ ли да ме спреш или не?

— Разтърсването, момчето ми. Веднъж започнато, никога не го докосвам. Ти върви, стори нужното. Тук съм само да наблюдавам. За да видя дали мога да зърна лицето зад невидимата ръка.

Тя бе объркана, смаяна от незаинтересованото отношение на Йолрик — но това нямаше значение. Важното беше, че той няма да се намесва. Най-голямото ѝ препятствие бе отстранено. Сега трябваше да се изправи срещу Венлин.

— Тогава сбогом, стари учителю, защото никога не ще те видя отново.

— Не, няма. Бих ти пожелал късмет, но не вярвам в съществуването му. Но все пак подозирам, че ще имаш повече от късмет със себе си — невидимата ръка.