Персепликуис

Глава 23 Небесни вихри

Кънтежът продължи да отеква из стените и пода под нозете им, докато ковачът зачукваше и последния нит в шлема. Лицето на възрастния мъж бе отчасти скрито под сива четина, която не бе имал време да обръсне.

— Готов си, хлапе. По-хубав шлем няма да намериш. Ще се погрижи добре за теб. Ще ти пази канчето. Задава се война, момчето ми, но не се притеснявай — това са само гръмотевици.

— Техните гръмотевици — отвърна Ренуик.

Ковачът го изгледа любопитно за миг, сетне оръженосецът видя по лицето му да се появява страх.

— Ти си момчето, нали? Онова, дето ни предупреди? Дето яздило пред армията им? Видя ли ги?

Ренуик поклати глава.

— Аз не, но моят приятел ги е видял.

— Каза ли на какво приличали дяволите? Казват, че всеки, който види елф, се превръща в скала.

— Не, обаче не бих се заслушвал в музиката им.

— Сега си оръженосец на Бректън, а? Адютант на маршала?

Ренуик потръпна.

— Дори не знам какво значи адютант.

Старият ковач се изкикоти, обърсвайки потта от лицето си с мръсна кърпа. Над тях се разнесе особено силен гръм. Ренуик чак усети вибрациите.

— Адютантът — каза му ковачът — е нещо като иконом, вестоносец и оръженосец в едно, само дето си по-скоро помощник, отколкото слуга, което значи, че ще получиш известно уважение.

— Но какво се очаква да правя?

— Какво ти каже, момче — каквото ти каже.

Ренуик си сложи шлема. Притисна челото му, беше мек и удобен. Удари се по главата с юмрук. Шлемът пое удара. Почти нищо не усети.

— Добър е.

— Готов си. Отивай сега при Бректън. Имам още работа, а подозирам, че и ти си така.

Улиците бяха влажни, по-топлият въздух бе стопил част от снега. Висулките капеха като дъжд, а небето се завихряше, отекна гръм.

Прескочи голяма локва, но не съобрази допълнителната тежест на бронята. Никога преди не бе носил такава. Беше само нагръдник и шлем, но с добавката на меча и щита тежестта бе достатъчна, за да наруши равновесието му. Приземи се в средата на локвата, наквасявайки си краката с ледена вода. Чувстваше се глупаво да държи щита в ръка, сякаш всеки миг очакваше да бъде нападнат. Останалите войници носеха щитовете на гърба си. Ренуик спря на улицата, оглеждайки ремъците и преценявайки как да стори това, когато проблесна ослепителна светкавица, последвана от ужасяващ ехтеж. Минувачите се изпокриха по праговете, насочили очи към небето. Ренуик затича напред. Остатъка от разстоянието до имперския площад прекоси бежешком.

Откритото пространство бе пълно с мъже. Войници и рицари седяха на сухите места в калдъръма или стояха прави сред локви. Той си проправи път, внимавайки да не хласне някого с щита или меча. Чувстваше се прекалено биещ на очи. Мъже с липсващи зъби и белязани лица се взираха в него, докато той си проправяше път през тълпата. Усещаше кожата му да се нагорещява, лицето му се наля с червенина, когато осъзна колко нелепо изглежда. Ренуик знаеше, че мястото му не е тук — те също.

— Ренуик! Насам, хлапе! — дочу познат глас и видя сър Елгар да маха от средата на площада. Никога преди не се бе радвал толкова при вида му.

— Направете място — изръмжа Елгар, сритвайки сър Гилбърт и сър Муртас, докато те не се отместиха. Ренуик бързо седна, опитвайки се да стане невидим.

— Ето така, момче — Елгар му взе щита. — Носи го така.

Рязко мушна ръка и преметна ремъка през рамо.

— Тъй ще ти е много по-лесно.

— Благодаря — каза той, убеждавайки се, че мечът лежи на земята зад него и не пречи на никого. Внезапно се разтърси, когато Елгар заби в гърдите му подобния си на чук пестник. Ренуик се олюля и смаяно вдигна поглед.

— Хубава броня! — рицарят му се ухили и кимна.

Миг по-късно Муртас изтегли кинжала си и го удари силно с дружката. Ударът отекна, Ренуик отново се олюля — стреснат, но невредим.

— Отлично.

— Престанете! — викна Ренуик, поглеждайки ги изплашено.

Двамата се изсмяха.

— Това е традиция, хлапе — каза му Елгар. — Носи късмет новата броня да бъде опитана първо от приятели преди от враговете. Просто се благодари на Новрон, че сме седнали.

— Да — рече сър Гилбърт. — Когато получих първия си шлем, сър Бифърд така ме бухна, че припаднах. Но се свестих в ръцете на лейди Бетани, така че мога да потвърдя за късмета, който носи новата броня!

Рицарите отново се изсмяха.

— Кой е този фъстък? — попита мъжът, седящ срещу Ренуик. Русата му коса стигаше почти до раменете, сините му очи бяха ярки като сапфири. Носеше украсена броня със златни инкрустации на рози и бръшлян. Имаше пурпурно кадифено наметало, закопчано с брошка от чисто злато.

— Това е Ренуик, Ваше Височество — отговори Муртас. — Не зная дали има и друго име. Доскоро беше паж в двореца. Сега е адютант на сър Бректън.

— Аха! — рече мъжът. — Безстрашният ездач!

— Да, Ваше Височество — същият.

— Беше ни от голяма помощ, Ренуик. Ще се радвам да се сражавам с теб.

— Благодаря ви…

— Нямаш представа кой съм, нали? — изкикоти се той. Останалите се присъединиха към кикота.

— Това е принц Рудолф Олбърнски, синът на крал Арманд — каза му Муртас.

— О! — каза Ренуик. — За мен е чест, Ваше Височество.

— Така и трябва да бъде — обяви Муртас. — Много малко принцове са готови да се сражават редом с рицарите си в днешно време, още по-малко да седят с нас преди битката.

— Ха! — Рудолф се изсмя. — Не ме ласкай, Муртас. Тук съм само, за да избягам от задушаващото дрънкотене на жените и децата. Напоследък замъкът е претъпкан. Препълнила е коридорите с тях. Не можеш да се изпикаеш, без да мине някоя жена или хлапе. И не могат да оценят качественото питие!

Принцът измъкна кристална гарафа с кехлибарена течност, която весело разклати. Отпи първата глътка, примлясна шумно. Сетне я подаде на сър Елгар, който стоеше от дясната му страна.

— От личните запаси на императрицата — рече им той с умишлено усилен шепот. — Обаче чувам, че тя не пиела. Убеден съм, че не би ѝ досвидяло да почерпи рицарите си в този ден.

Елгар отпи и подаде бутилката на Ренуик, който я взе, но не отпи.

— Ха-ха! — рече Елгар. — Хлапето се страхува да не се напие преди първия си бой. Гълтай, момче, гарантирам ти, че няма да е проблем. Би могъл да излочиш две такива бутилки и огънят в стомаха ти ще е угаснал много преди да те прасне в главата.

Ренуик наклони бутилката. Отпи и усети как алкохолът прогаря гърлото му.

— Добро момче! — окуражи го Елгар. — Днес ще те направим мъж, то се е видяло.

Адютантът подаде бутилката на Муртас, а над главите им се трупаха черни облаци. Небето се смрачи дотолкова, сякаш се бе здрачило посред бял ден. Оставащата светлина хвърляше особен зеленикав отблясък. Светкавици продължаваха да раздират небосвода, гръмотевици разтърсваха земята. Но седейки рамо до рамо с мъжете, усещайки потта им, чувайки техния безгрижен смях и звуците на оригвания, ругатни и мръсни шеги, Ренуик се чувстваше в безопасност. Постави ръка на дръжката на новия си меч и стисна. Помисли си, че могат да спечелят битката. Чувстваше, че щяха да победят — и че той щеше да стои сред победителите.

— Крийте бутилката! — викна принцът и сър Гилбърт виновно я скъта под щита си, придавайки на лицето си забавно изражение, докато сър Бректън се приближаваше, пристъпвайки в центъра на кръга.

— Ето къде си! — рече той, зървайки Ренуик. — Взел си си бронята и меча. Добре.

Вдигна ръце, за да усмири тълпата.

— Мъже! Призовах ви тук в името на нашата императрица. Всички да коленичат!

Разнесе се шумно разместване на крака и мечове. Ренуик видя малката, нежна фигура на императрица Модина, облечена изцяло в бяло, да навлиза сред редиците мъже като снежинка сред кална локва. Тя пристъпи върху сандък, поставен в средата, и се огледа усмихната. Неколцина от мъжете сведоха глави, но Ренуик не можеше. Невъзможно беше да откъсне очи от нея. Тя бе най-красивото създание, което бе съзирал, още усещаше целувките ѝ. Преди това я бе виждал само веднъж, когато държа реч от балкона. Тогава стоеше възхитен сред тълпите, удивлявайки се от нея — толкова впечатляваща, тъй удивителна. Сега, сходно с кабинета на четвъртия етаж, пред себе си виждаше жена. Въплъщението на невинността, обвито в девствено бяла рокля, която я обгръщаше като светлина. Изглеждаше толкова млада, не по-възрастна от него, ала очите ѝ показваха теглото на години мъка и трудно събрана мъдрост.

— Елфите идват — заговори тя, гласът ѝ тих и слаб на фона на вятъра. — Докладите сочат приближаването на вражески сили от юг.

Тя погледна към небето и пое дъх.

— Ние сме последната опора на човечеството. Вие сте последната армия, последните войници, последните защитници на вида ни. Ако завземат града…

Тя се поколеба и някои наведени глави се повдигнаха.

Императрицата сякаш улавяше всички погледи.

— Никой от вас не ме познава — рече тя. Гласът ѝ се промени, изгубвайки официалното си звучене. — Някои са ме виждали на балкона или по коридорите. Някои са чували истории за мен, че съм богиня и дъщеря на Новрон — вашият спасител. Но не ме познавате.

Тя издигна ръце и бавно се завъртя.

— Аз съм Тракия Ууд от село Далгрен, дъщеря на Терън и Ади. Родена съм в бедно фермерско семейство. Брат ми Тадеус — Тад — щеше да бъде бъчвар — докато една нощ не оставих вратата на дома си отворена, отивайки да търся баща си. Светлината…

Тя се поколеба и паузата скова сърцето на Ренуик.

— Светлината на отворената врата привлече елфическо чудовище. То разруши дома ми и уби семейството ми. Уби момчето, за което един ден се надявах да се омъжа. Уби най-добрите ми приятели, родителите им, дори добитъка. Накрая уби и баща ми — единствената причина, която ми бе останала да живея. Но мен не уби. Аз оцелях. Не исках. Семейството ми — животът ми — вече липсваше.

Тя ги изгледа и той видя как брадичката ѝ се стяга, когато Модина стисна зъби.

— Но тогава открих ново семейство — нов живот.

Тя протегна ръце към тях, в очите ѝ проблеснаха сълзи. Гласът ѝ укрепна, стана по-висок.

— Сега вие сте моето семейство, моите бащи, моите братя, моите синове. Никога вече няма да оставя вратата отворена. Няма да пусна звяра. Никога няма да му позволя да спечели отново! Той отне твърде много от мен, от вас, от всички ни. Разруши Дънмор, Гхент, Меленгар, Трент и Олбърн. Мнозина от вас са загубили домовете, земята, семействата си, а сега той идва и тук, но няма да напредне нито стъпка! Тук ще го спрем! Тук ще се сражаваме! Ще посрещнем врага си, без да трепнем, без да се огънем. Тук ще удържим позициите си и ще го убием!

Рицарите заликуваха. Войниците скочиха на крака и удариха с мечове по щитовете си.

— Врагът наближава, сър Бректън! — изкрещя тя сред глъчката. — Обявете тревога.

Бректън махна с ръка. Стоящите по покривите на магазините се изправиха и надуха дълги медни тромпети. Фанфарите бяха повторени из града, когато други тромпети повториха звука. Скоро Ренуик чу църковните камбани да бият. Хората по улиците бързо се отзоваха на сигнала и се отправиха към укритията.

— По стените, мъже! — нареди Бректън. Всички се изправиха.

Отново проблесна светкавица. Този път Ренуик видя тризъбецът от светлина да се забива в силоз на Косуол авеню. Проблеснаха пламъци и покривът се подпали.

— Всички в тъмницата! — изкрещя Амилия, изправена върху една кола в средата на градината, когато наоколо проблеснаха светкавици и покривите на кулите експлодираха.

Само преди минути светкавица бе паднала някъде недалеч в града. Тя почувства странно гъделичкане по кожата, а косата ѝ се изправи, сякаш повдигната от десетки невидими пръсти. В устата си усещаше металически вкус. Тогава ослепителна светлина бе последвана от оглушителен гръм. Нещо избухна и едва не я събори от колата. Треперейки, подобно на птица, кацнала насред бушуваща река, тя остана отгоре, крещейки към потока хора, който се изливаше от двореца. Насочваше ги към северната кула и входа на старата тъмница. Всички имаха еднакво изражение — ужас, примесен с удивление. Богати и бедни, селяни и аристократи, те се блъскаха с вдигнати към небето глави, присвивайки се при всяко проблясване, крещейки при всеки гръм.

— Всички в кулата! Вървете наляво! Не се блъскайте!

Тя размахваше отчаяно ръце в указаната посока, сякаш жестовете ѝ можеха по някакъв начин да преместят тълпата.

Атаката дойде прекалено внезапно. Очакваха рогове, барабани. Очакваха да видят задаваща се по пътя войска. Очакваха да имат достатъчно време да евакуират градското население под земята — но не очакваха това.

Поне семейството на Амилия вече се намираше в тъмницата. Бяха се мотали в градината, току-що изпратили Модина да говори на войниците си, когато бурята започна и зазвуча тревога. Но сега се притесняваше за императрицата и Бректън. Модина щеше да отсъства само за кратко, ала Бректън щеше да участва в сражението. Болезнено усещаше липсата му в мига, в който се разделяха, непрестанно се притесняваше за него. Дори докато бяха заедно, дори когато той стоеше пред баща ѝ, искайки ръката ѝ, бе надвиснала някаква сянка, страх. Тя се въртеше наоколо и ѝ нашепваше за опасностите, които го очакваха — опасности, които тя не можеше да сподели с него. Съдбата имаше начин да превръща хората като него в герои, а героите не умираха от старост в леглата си, държейки ръката на съпругата след дълъг и щастлив живот.

Тряс!

Тя потръпна от ослепилата я мълния. Сребърният медальон — годежен подарък от сър Бректън — жужеше около врата ѝ като жив. Тогава покривът на южната кула избухна. Парченца плочи се посипаха по двора, а кулата се превърна във факла. Заобикаляше я море от писъци — хората търчаха в паника или падаха на колене с ридания, вдигнали ръце към небето. Амилия видя как тълпата стъпка младо момче. Ударена от отхвръкнала плоча жена се строполи окървавена.

Навсякъде из града удряха светкавици, сякаш самите богове воюваха с тях. Издигна се дим, пламъците ужасяваха бягащите към укритията хора.

— Амилия! Беда! — викна ѝ Нимбус, докато заедно с двама войници си проправяше път през човешкото наводнение, вървящ откъм кулата към нея. — Тъмницата е пълна!

— Как е възможно? Сигурен ли си?

— Да. Не бяхме предвидили всички тези бежанци. Килиите и коридорите са пълни до пръсване. Трябва да пратим останалите обратно.

— Мили Новрон! — рече тя, започвайки да маха с ръце над главата си. — Чуйте ме! Чуйте ме! Спрете и ме изслушайте. Трябва да се върнете обратно в двореца!

Никой не реагира. Може би не я чуха, а може би нямаше значение, тъй като напливът на тълпата ги бе понесъл. Нов силен гръм ги накара да се блъскат още по-панически. Жени и старци биваха премазвани.

— Спрете! Спрете! — изкрещя тя, ала сганта беше глуха. Ръгаха се и блъскаха напред като стадо безмозъчни овце. Един се опита да се покатери по застаналата пред него жена, за да преодолее масата от хора. Бе повален и повече не се появи.

Телата се притискаха край колата и я разклащаха. Амилия се олюля и изплашено се вкопчи за ритлата. Ръка стисна китката ѝ.

— Помогнете ми! — изквича към нея бабичка с окървавено лице.

Прозвуча тромпет и затътна барабан. Амилия се изви да погледне към портата. Там видя бял кон, възседнат от Модина, облечена в също тъй бялата си рокля. Косата и одеждата се носеха зад нея. От тълпата се издигнаха сочещи ръце и викове:

— Императрицата! Императрицата!

— Вече няма място в затвора — изкрещя ѝ Амилия. Модина кимна спокойно, пришпорвайки коня си напред, който разцепи тълпата.

Тя вдигна ръка.

— Онези от вас, които чуват гласа ми — не се страхувайте и не се отчайвайте — изкрещя Модина. — Върнете се в замъка. Идете в голямата зала и ме изчакайте там.

Амилия удивено гледаше магическия ефект на думите ѝ върху тълпата. Усещаше всеобща въздишка на облекчение да изпълва градината. Стадото промени посоката си, оттегляйки се обратно в двореца, вече придвижвайки се по-бавно, като някои се спираха, за да помогнат.

— Ти също трябва да се прибереш — обърна се Модина към Амилия, докато войници им помагаха да слязат съответно от коня и колата.

— Бректън? Той…?

— Върши си работата — рече тя, подавайки юздите на конярчето. — А ние трябва да вършим нашата.

— Която е?

— За момента да вкараме всички вътре и да ги държим колкото се може по-спокойни. После ще видим.

— Как го правиш? — Амилия объркано притисна длани към лицето си. — Как?

— Кое? — попита Модина.

— Как успяваш да си толкова спокойна и безстрастна, когато идва краят на света?

Модина се подсмихна.

— Вече станах свидетел на един край. Повторението никога не е толкова впечатляващо.

— Наистина ли смятате, че идва краят на света? — попита Нимбус, докато тримата се отправяха — прекалено бавно за вкуса на Амилия — към портите на двореца, измежду които изчезваха и последните от тълпата.

— За нас, вероятно — отвърна Амилия. — Погледни само небето! Някога виждал ли си облаците да се завихрят така? Ако могат да контролират времето, да призовават светкавици и да замразяват реки, как можем да се надяваме да оцелеем?

— Винаги можем да се надяваме — рече ѝ Нимбус. — Никога не губя надежда, виждал съм да стават чудеса.

Бушувалата над града буря спря. Дори вятърът утихна, като че сдържаше дъх. Ренуик стоеше на бойниците над южната порта между капитан Евъртън и сър Бректън в средата на мъжете с брони, проблясващи в лъчите светлина. Стояха храбро със сурови лица, стиснали щитове и мечове, изчаквайки.

— Погледни ги, момче — каза му сър Бректън, кимвайки към протежението на стената. — Всички те са тук заради теб. Всеки мъж на тази стена е готов, благодарение на твоята вест — ръката му се отпусна върху рамото на Ренуик. — Няма значение какво ще направиш днес, помни това — помни, че си герой, който ни е дал шанс да се бием.

Ренуик погледна към хълмовете и полята. В лявата си ръка държеше парче восък, което бе взел от свещта на закуска — сякаш преди векове. Все още усещаше ликьора върху езика си, все още го надушваше, но топлината си бе отишла.

Извън града светът се топеше. Пътят беше тъмнокафяв, макар хълмовете още да се белееха. В тишината чуваше капенето на водата. Потоци влага се стичаха по камъка и потъваха в земята. Из ниските места шуртеше вода, клокочейки игриво и дружелюбно. По клоните на дърветата разцъфваха пъпки. Идваше пролет — топли дни, трева, цветя, дъжд. Няколко седмици по-късно в града щяха да бъдат отворени шарени сергии, а фермерите щяха да разорават нивите. Щеше да се разнесе мирис на тор. Момичетата щяха да захвърлят тежките наметки и отново да тръгнат по улиците в пъстроцветни рокли. Хората щяха да говорят за наближаващите панаири, новите моди и нуждата от допълнителна работна ръка за почистването на зимните боклуци. На Ренуик му се струваше странно, че едва осъзнаваше колко много обича пролетта.

Не искаше да умре днес, не и когато го очакваше толкова обещаващ живот. Отново огледа редиците мъже.

Дали всички си мислим същото?

Бройката им го караше да се чувства спокоен. Утеха, че не е сам. Ако се проваляха, фермери нямаше да орат нивите, момичета нямаше да пеят по улиците, нямаше да има повече панаири. Пролет щеше да настъпи, но само за цветята и дърветата. Всичко останало, всичко обично от него, щеше да е изчезнало.

Помисли си за Елбрайт, Бранд, Майнс и Кайн в Бърлогата.

Дали се чудят какво е станало с мен? Какво ще правят, ако Акуеста я няма? Когато и аз изчезна с нея? Дали ще ме помнят?

Движение на юг прекъсна мислите му и Ренуик погледна по протежение на пътя. Колона ездачи приближаваше бавно, като на парад — не, погребална процесия. Зърна само откъслеци от тях сред тъмните дървета и камъни, синьо и златно на бели коне. Придружаваше ги музика.

— Запушете си ушите! — изкрещя Бректън.

Командата бе пренесена по редиците и всички, включително и Ренуик, набутаха меката субстанция в уши. Бректън се обърна към него, кимна и се усмихна, споделяйки тайната им.

Ренуик се усмихна в отговор.

Елфическата армия се разгърна на полето пред южната стена. Майнс беше прав. Наистина бяха поразяващи. Всеки конник носеше шлем във формата на вълча глава и държеше златно копие. Най-предните ездачи държаха сребърни банери. Носеха странна броня — изработена от метални листове, изглеждаща лека и гъвкава. Както и наколенници от нещо, прилично на мек сатен. Всичко това сияеше ярко под колоната слънчева светлина, която ги следваше.

Седяха върху животни, които Ренуик наричаше коне, защото не разполагаше с друга дума, но те не приличаха ни нищо, което бе виждал досега. Тези благородни създания по-скоро танцуваха, отколкото пристъпваха. Движеха се в синхрон с такава грация, че омагьосваха.

Строиха се и зачакаха, само знамената им се развяваха. Ренуик се зачуди дали не са призовали вятър само с тази цел.

Преброи сто, не повече. Стотина в лека броня можеха да бъдат победени.

Може би са спечелили всичките си досегашни битки, приспивайки враговете си.

Сърцето на Ренуик подскочи при тази вероятност, но докато гледаше, опитвайки се да надникне в очите им, зърна още движение по пътя. Задаваше се нова колона, пеши войници с по-тежка броня от плочки, големи извити щитове, сияещи като огледала, и копия със странни на вид остриета. Шлемовете им бяха оформени като мечи лица. Движеха се в съвършен синхрон, като пасаж риби или ято птици. Ренуик никога не бе съзирал толкова грациозни движения. Строиха се в редици, а веднъж заели места, никой от тях не помръдна — дори за да намести шлем или да се изкашля. Три редици стояха по продължение на стената, а продължаваха да пристигат и още. Новите войници, облечени в лека броня като кавалерията, носеха лъкове, чиито върхове се извиваха като бръшлянени филизи, а тетивата им засияваше в синьо, когато слънчевата светлина ги докосваше. Шлемовете им бяха оформени като ястреби.

Маршируваха още и още, дори със запушени уши, Ренуик усещаше стъпките им да отекват в гърдите му. Приближиха се гигантски зверове, каквито виждаше за пръв път. Огромни животни, двойно по-големи и от най-едрия бик, с мощни рога на главите. Влачеха големи машини, издигащи се на два и три етажа, изградени от стълбове и лостове от бяло, златно и зелено. Десет такива машини изплуваха от кафявата завеса на безлистните дървета, заемайки позиция в тила.

Когато и последният войник зае позиция, пред стените имаше поне две хиляди елфи. Тогава се появиха още ездачи. Те бяха не повече от двадесетима, ала на Ренуик се сториха най-страшни от всички видени досега. Яздеха черни коне, не носеха брони, облечени само в лъскави роби, които нямаха постоянен цвят. Носеха паякови маски. Подире им яздеха още двадесетима ездачи. Те пък имаха златни нагръдници и дълги наметала от наситен пурпур. Шлемовете им бяха изковани във формата на лъвски глави.

Онези на черните коне издигнаха едновременно ръце и ги задвижиха в сложни движения, прилични на танц с крайници. Танцът приключи рязко, когато и двадесетимата плеснаха с ръце. Дори през восъка Ренуик чу гърмежа.

Земята потръпна, стените се разтърсиха. Почувства ги как се разклащат, хората край него се олюляха. Появиха се пукнатини, зейнаха процепи, парчета камък се отрониха. Отвъд стената дърветата потръпнаха като живи. Земята се разтвори. Хълмовете се раздалечиха, един издигайки се, друг потъвайки надолу. Появиха се дълбоки бездни, заформиха се проломи — назъбени ями, които пълзяха към тях.

Стената се разтърси отново. Ренуик усети как камъкът се разпуква, трясъкът разклати нозете му, карайки зъбите му да изтракат. Още пукнатини, още трусове, тогава стената между четвъртата и петата кула се срути. Мъжете закрещяха, падайки с все хилядафунтови блокове в облак прах. Кулата отляво на портата се наклони, олюля се и падна, посипвайки дузина войници с камъни. Трусът, прекосил стената, продължи да се носи през града като вълна. Срутваха се сгради. Улици се разкъсваха, падаха дървета. Имперският площад се раздели на две — платформата, на която скоро бе стояла императрицата, бе погълната от ширналата се пропаст. В далечината кулата на имперската катедрала се пропука и падна.

Трусовете спряха, но елфите не помръднаха. Не напреднаха.

— Трябват ни подкрепления на разрушената стена! — изкрещя сър Бректън, посягайки към рога си. Гласът му бе приглушен, сякаш достигаше до Ренуик под водата. — Развейте червения флаг!

Ренуик се обърна и видя капитан Евъртън да лежи мъртъв, премазан от каменен блок. Не се замисли. Вдигна хвърленото знаме и го развя над главата си. Край него Бректън наду рога си, докато не им отговори друг флаг.

Прашната мъгла едва бе започнала да се уталожва, когато Ренуик чу писък, какъвто никакво количество восък не бе в състояние да заглуши. Долиташе от небето и той усети силен полъх, докато някаква сянка се стрелваше по земята. Поглеждайки нагоре, той съзря гледка на отврата, изпълнила го със страх. Огромен змиеподобен звяр с дълга опашка и ципести криле летеше над него. Прелитайки над стената, създанието се гмурна, раздирайки покриви и стени с ноктите си. Сетне, подобно на лястовица, то хвръкна нагоре, увисвайки на място за момент, за да избълва огнена струя, погълнала моментално къщите и магазините. Създанието си имаше и компания. Ренуик зърна и други — десетки хвъркати змии изникнаха от завихрените облаци и се спуснаха над града. Като ято прилепи се извиваха, стрелваха се и се гмурваха — премазвайки, раздирайки и изгаряйки. За минути целият град гореше.

Ренуик усети сълзи да се стичат по бузите му. Дим изпълваше ноздрите му, а дори и през восъка можеше да чуе виковете. Ръката на Бректън го сграбчи грубо и го блъсна назад. Той извика, но беше късно. Изгуби равновесие и падна надолу, пробивайки сламения покрив на стражевата конюшня. Ударът с меката ториста земя му изкара въздуха. Не можеше да помръдне или да диша. Восъкът бе паднал и звуците нахлуха в главата му. Екотът на копитата и звуците на конете бяха най-силни. По-надалеч — крещене, пукот, разцепено дърво, пращящи пламъци… и пронизителните писъци на летящите зверове.

Ренуик съумя да изпълни дробовете си с накъсани вдишвания. Крайниците му отново заработиха, той внимателно се изтъркаля на една страна. Болеше. Ръката му пулсираше, усещаше болезнено врата си, а гърбът му бе разранен. Точно когато се изправяше на колене, покривът на конюшнята бе откъснат и три коня бяха отмъкнати във въздуха от огромни нокти.

Той затича на несигурните си крака. Навсякъде имаше пламъци. Погледна към портата, дирейки сър Бректън и поста си, но всичко бе изчезнало — цялата южна порта липсваше. Бяха останали само парчета камъни и разцепено дърво. Под купчината видя крака и ръце.

Масивната каменна стена, обгръщала града, я нямаше. Ренуик стоеше на улицата, гледайки към елфическите сили, чувствайки се гол. Тогава предната редица ястребошлемни опънаха тетиви и небето се затъмни от стрели.

Сякаш някой друг контролираше тялото му, докато ръцете му се протягаха и сваляха щита от рамото. Промуши една ръка през каишите и го вдигна над главата си. Разнесе се звук като от градушка, когато стрелите обсипаха калдъръма около него, впивайки се в дървените части на сградите. Три попаднаха в щита му, спрени, но друга проби ръката му. Видя я преди да усети болката. Взираше се в разцъфналото в дланта му острие, сякаш ръката принадлежеше другиму.

— Жив си! — изкрещя сър Елгар, мечешката му фигура засенчила адютанта. — Добро момче. По-добре си вдигай задника. Сега не е време за почивка.

— Ръката ми! — изкрещя Ренуик.

Сър Елгар погледна под щита и се ухили. Безмълвно отчупи острието и издърпа стрелата. Болката подкоси краката на Ренуик и спря дъха му. Падна на колене.

— Ставай, хлапе! — изкрещя му Елгар. — Само драскотина.

Колкото и абсурдно да изглеждаше, Ренуик кимна, знаейки, че Елгар е прав. Чудеше се колко малко боли. Облягайки се на щита си, все още украсен с четирите белопери стрели, той се изправи на крака.

Щитът на Елгар можеше да се похвали с две подобни украшения. Друга стрела се бе забила в рамото на рицаря. Ренуик сгърчи лице, когато я видя.

— Ха-ха! Оса ме ужилила — рицарят се изсмя. Дясната му скула кървеше от дълбока рана. — Муртас, Рудолф, Гилбърт — всички са мъртви. Стената я няма. Нищо не остана. Трябва да се връщаме в двореца. Остава ни само една задача, последен дълг да защитаваме.

— Бректън?

— Жив е.

— Къде е? Трябва да…

— Заповедите му са да защитаваме императрицата — Елгар се ухили и извади оръжие. — Ще отчупиш ли тая пръчка от мен?

Всички в голямата зала бяха вдигнали глави, гледайки разрастването на цепнатината, която се бе раззинала върху тавана на помещението. Започваше от източния край и бързо се простираше на запад. Първоначално се отронваха парченца мазилка, сетне падаха цели буци и хората се отдръпваха от раздробяващи се по мраморния под късове, пръскащи бял прах във всички посоки. Синьо-зеленикавото небе падаше.

Модина не обръщаше внимание на тавана. Движеше се бавно през тълпата, обръщайки внимание на всички, на всяко лице, улавяйки погледа и усмихвайки се окуражително. Бяха събрани предимно жени и деца. Няколко фермерски семейства, като Ботуикови, седяха на пода на групички. Поклащаха се и се молеха, шепнеха и плачеха. Всички онези, които не бяха намерили място в тъмницата, се бяха събрали в залата, където само няколко месеца по-рано бяха пирували рицари и дами по време на Зимния фестивал. Маси, някога сервирали еленско и патешко на крале, сега предоставяха защита на обущари, акушерки и чистачки. Дори мъжът с козата се бе свил под една от дъбовите трапези. Стражниците, прислугата и кухненският персонал също дойдоха, когато започнаха трусовете.

В залата влизаха окъсани и окървавени рицари и войници, почернели от огъня, които донасяха новини за разруха и бягства. Херцог Лио от Рочел бе пренесен на носилка от виконт Албърт Уинслоу и мъж на име Брайс Баркър. Положиха го пред херцогинята, която взе ръката на съпруга си и го целуна по плешивото чело, казвайки:

— Позабавлява се, сега остани с мен. Чуваш ли ме, старче? Още не е свършило. Още не.

Брайс разбута тълпата, отправяйки се към своето семейство, свито край статуята на Новрон, където се присъедини към тях с насълзени очи. Жена му погледна нагоре, оглеждайки тълпата. Срещна погледа на Модина, но не нея търсеше.

Пикърингови — Белинда, Ленар и Денек, седяха заедно с Аленда и прислужницата ѝ Емили, както и Юлиан, меленгарският камерхер. Недалеч от тях Космос ДеЛур и баща му, Корнелиус, се бяха облегнали на източната стена под един гоблен, изобразяващ завръщащи се от пътуване кораби. Двамата пълнички мъже се бяха проснали в богатите си дрехи и пръстени със скъпоценни камъни. Заобикаляше ги група гърчави мъже, приклекнали като нервни кучета в краката на господаря си по време на буря.

Модина мина покрай група жени в рокли с дълбоко деколте. Една от тях я изгледа с любопитни очи и сръга друга, която се намръщи и поклати глава. Едва след като се бе отдалечила на няколко крачки от тях, Модина си припомни лицата на Клариса и Маги от колнорския публичен дом.

Върна се при Али и Мърси, които бяха заедно с Амилия, Нимбус, Ибис, Кора, Джерълд и Ана. Двете момичета седяха в оформения около тях кръг. Мистър Рингс се бе приютил на рамото на Мърси, а Ред стоеше до Ибис, който го държеше здраво.

— И мен ли ще убият? — попита Али.

— Не зная — каза ѝ Ана.

— Не искам да остана — каза момиченцето, заравяйки глава в скута на Ана. Влязоха сър Елгар и Ренуик — и двамата кървящи. Амилия ги зърна и се изправи, надничайки над раменете им към вратата.

— Сър Бректън? — попита Амилия, когато те се приближиха. — Той…

— Беше жив, когато го видях последния път, милейди — отвърна Елгар. — Стената е разрушена и редиците ни са разкъсани, Ваше Високопреосвещенство — каза той на Модина. — Вихрушка разби скритата в засада кавалерия. Повдигна двутонен камък като перце. Тогава се появиха елфите. Движеха се като елени и нападаха като змии, размахвайки остриета тъй бързо, че окото не може да проследи движението им. Сблъсъкът продължи само минути. Убиха дори конете.

— Тогава се появиха летящите зверове, а елфите започнаха да запращат стрели. По-голямата част от войниците ни са мъртви. Оцелелите са разпръснати, ранени, заслепени от дима и обградени от пламъците. Елфите вече са завзели града. Сега ще дойдат тук.

Модина не отговори. Искаше да седне — да се строполи — но остана права. Трябваше да остане. Около нея всички я гледаха, напрегнати да видят дали още не е изплашена.

Изплашена беше.

Не за себе си — никаква мисъл за самосъхранение не прекоси ума ѝ. Не помнеше кога за последно се бе притеснявала за безопасността си. Притесняваше се за тях. Сцената беше прекалено позната. Бе виждала това и преди — семейство, което трябва да защитава, а не разполагаше със средствата да го стори. Някаква тежест в гърдите ѝ затрудняваше дишането ѝ.

Отвън отекна силен гръм, последван от писъци. Глави страхливо се извъртяха към прозорците. Тогава, от другия край на стаята, близо до пламтящата камина, възрастна жена със сива коса и парцалива рокля започна да пее. Това бе приспивна песничка, чиято мелодия Модина незабавно разпозна, макар да не я бе чувала от години. Бе често срещана сред бедните — майчина жалба, често пята на децата. Помнеше всяка дума. И подобно на останалите в залата, тя също се присъедини към зашепналите молитвено гласове.

Нов трус удари залата. Мраморният под се напука като сухар, едната половина издигайки се рязко, а другата хлътвайки надолу. Помещението се изпълни с писъци. Прислужницата Емили от Глъстън полетя към заформящата се пропаст и бе уловена в последния момент от Ленар Пикъринг и Аленда Ланаклин, всяка от които сграбчи по една китка. Пореден трус — и трите се плъзнаха към ръба. Тад и Ръсел Ботуик скочиха, сграбчвайки ги за глезените, извличайки дамите на по-високо.

— Хванете се един за друг, за бога! — изкрещя херцогинята на Рочел. Духаше леден въздух. Модина го усещаше върху бузата си. Огромна пукнатина се бе появила откъм наветрената страна на залата. Стената се олюляваше като пияница.

— Отдръпнете се! — нареди Модина, давайки знак с ръце. Телата се хвърлиха напред, когато част от стената полетя надолу. Писъците и виковете затихнаха ужасяващо кратко. Таванът започна да се разпада, което допринесе за допълнителното нацепване на пода. Пред очите на Модина тридесет души бяха премазани от блокове.

Онези наблизо издърпваха ранените от отломките. Императрицата видя стърчаща ръка и се приближи напред, разчиствайки парчетиите. Разпозна го по оцапаните с мастило пръсти. Повдигна ръката на чиновника към гърдите си, изпълнена с болезнено учудване защо го беше разпознала именно по нея, а не по лицето. Той не дишаше, от носа и очите му се стичаше кръв.

— Ваше Високопреосвещенство? — рече Нимбус.

— Модина? — повика я Амилия с треперещ глас.

Модина се обърна и видя всички да я гледат. Залата бе утихнала. Всички лица бяха изплашени, всички очи бяха изпълнени с молба. Тя се изправи бавно, сякаш застанала сред ято птици. Паниката бе на един миг разстояние. Усещаше я да пулсира навсякъде около нея — в рева на децата, в сълзите на майките, в напевите на мъжете, които се поклащаха.

Пое дълбоко дъх и обърса ръка в роклята си, оставяйки окървавен отпечатък. Изправи се срещу нахлуващия от цепнатината вятър и закрачи както някога Амилия и Нимбус я бяха учили — с изправена глава и отметнати назад рамене. Модина прекоси стаята, чийто въздух бе сгъстен от погледите им. Единствено видът ѝ не им позволяваше да се предадат на ужаса. Тя бе последната оставаща колона, която поддържаше небето. Последната надежда в място, което надеждата вече не наричаше свой дом.

Достигайки градината, тя спря. Половината от залата за пиршества бе разрушена, но дворът лежеше в руини. Кулите и портата лежаха на земята като пръснати детски блокчета. Пекарната и параклиса се бяха срутили заедно с хамбара. Ечемикът се бе разпилял като някакъв боклук. Струпаните край кухнята дърва бяха все още подредени на купчинка, контрастирайки странно.

Тъй като стената на двореца вече я нямаше, тя можеше да види града. Стълбове дим се издигаха отвсякъде. Пепелта се носеше призрачно из пейзажа. Множество тела — мъртви или в процес на умиране. Войници, рицари, търговци и работници лежаха по улиците. Липсващи сгради оформяха празноти в гледката, която знаеше толкова добре — стари приятели, някога обрамчени от прозореца ѝ. Други стояха изкривени, лишени от части. В тъмния въздух се виеха познати форми. Видя ги да се вият, да се стрелват като ястреби, идвайки към нея. Гръмовен писък разтърси двора и огромен крилат гиларабрин се приземи там, където някога имаше зеленчукова градина.

Тя погледна назад.

— Вярвате ли в мен? — просто запита тя. — Вярвате ли, че мога да ви спася?

Мълчание, но няколко глави кимнаха, тези на Амилия и Нимбус бяха сред тях.

— Аз съм потомка на последния император — рече тя с гръмък ясен глас. — Аз съм дъщерята на Новрон, дъщерята на Марибор. Аз съм императрица Модина Новронска! Това е моят град, моята земя, а вие сте моите хора. Елфите не ще ви завземат!

При звука на гласа ѝ гиларабринът се обърна и я погледна.

Модина хвърли поглед към онези в залата. Ръсел Ботуик бе прегърнал Лина и Тад, а Нимбус беше обвил ръце около Амилия, която повдигна очи към нея и започна да плаче.