Персепликуис

Глава 17 Парадният Мар

Отрядът бе спрял отново. След напускането на библиотеката напредваха мъчително бавно, тъй като Ройс постоянно се спираше. Понякога ги принуждаваше да изчакват с часове, както им се струваше, докато той разузнава напред, оставяйки ги да седят сред отломките. Този път ги бе оставил насред нещо, което представляваше алея, обгърната от високи сгради. Ариста въздъхна и се облегна на една стена. Някой пред нея бе стъпил върху парче плат и отпечатъкът се очертаваше върху синьо-зелен фон. Тя се наведе, издърпвайки флаг изпод мръсотията. Бе малък, от онези, които хората размахват на празненства. Поглеждайки нагоре, принцесата зърна прозорец, от който висеше стар и избледнял банер: „Весело основание!“

— Какво пише там? — обърна се тя към Майрън, макар да беше убедена, че вече знае.

— Честито основаване — отвърна монахът.

Близо до мястото, където бе намерила флага, зърна малък предмет. Навеждайки се отново, тя вдигна медна брошка във формата на буквата П. Сега повече от всякога ѝ се искаше да си припомни последния сън, но колкото повече се опитваше да напрегне памет, толкова по-смътен ставаше споменът.

Ройс се върна, давайки им знак да продължат, сетне ги поведе в кръг отново на булеварда. Тук започнаха да виждат скелети. Бяха на групи по двама и трима, строполени на земята, сякаш бяха умрели на място. Единственият начин да се определи бройката бе с преброяване на черепите в купчините. Докато напредваха, броят на костите нарасна. Скоро крачеха сред купчини с по десет черепа.

Излязоха на малък площад, част от който бе наводнена — където земята се бе пропукала и наклонила под ъгъл. Същата зеленикава светлина, осветяваща морето, огряваше и площадчето, разкривайки платформа със статуя. Тя принадлежеше на млад мъж с красива снага. В десницата си държеше меч, а в другата ръка носеше жезъл. Ариста бе виждала подобни статуи няколко пъти из града. Винаги главата им липсваше, отчупена от врата и натрошена.

Ройс отново спря.

— Някаква идея дали се приближаваме към двореца? — попита той, гледайки към Майрън.

— Зная само, че е близо до центъра — отвърна монахът.

— Замъкът се намира на края на Парадния Мар — каза им Ариста. — Така са наричали булеварда, по който вървим сега. Значи трябва да е пред нас.

— Парадният Мар? — рече Майрън, по-скоро на себе си. Кимна. — Маршрутът.

— Какво си мърмориш там? — запита Олрик.

— Имало е величествена алея в Персепликуис, наречена Парадният имперски маршрут заради парадите, които често се провеждали по нея. Древните описания ѝ приписват характеристиките на достатъчна широчина, за да могат рамо до рамо да крачат дванадесет войника. Състояла се от две платна, разделени с редица дървета. Имперските войници марширували от дясната страна към двореца, където императорът правел преглед на войските си от балкона, след това поемали обратно по другата страна.

— Били са овощни дръвчета — рече принцесата. — Дърветата, които били засадени по средата на алеята — плодови дървета, които разцъфвали през пролетта. От цветовете им са правели ферментирала напитка, чието прозвище е било… Трепет.

— Откъде знаете това? — попита Майрън.

Тя го погледна и се престори на изненадана.

— Аз съм чародейка.

Спряха за малко да похапнат на стълбите на някаква забележителна сграда. Обграждаха я каменни лъвове, подобни на онези, които охраняваха входа към града. В средата на една пресечка се издигаше фонтан. В него вече не подскачаше вода, коритото му бе пълно с черна течност.

— Какви са тези книги? — попита Олрик, гледайки как Майрън рови из раницата си и измъква една от петте, които Булард бе спасил.

— Заглавието ѝ е „Забравеният вид“ от Дубрион Аш. Разказва предимно за историята на джуджетата.

— И какво? — попита Магнус, надвесвайки се, за да погледне по-отблизо страниците.

— Според нея човечеството води произхода си от Калис — не е ли интересно това? А джуджетата са родом от земите, които сега познаваме като Делгос. Елфите са от Ериван, но те бързо окупирали Аврин.

— А Гхазел? — запита Ейдриън.

— Интересно съвпадение — рече монахът, отгръщайки няколко страници назад. — Точно четях за това. Хората се появили в Калис по време на Уринтанитун Дорин и…

— Какво? — попита Моувин.

— Означава Великото сражение с Децата на Дром. Джуджетата воювали с елфите векове наред, близо шестстотин години, до падането на Дръминдор през 1705 г. — предимперско летоброене, разбира се — около две хиляди години преди Новрон да построи този град. След това джуджетата се преместили под земята. Оказва се, че ранните човешки племена щели да изчезнат, ако не е бил контактът с прогонените джуджета, които търгували с тях.

— Аха! — рече Магнус. — А как ни се отплащат сега? Гета, отказ на гражданство, забрана на джуджешките гилдии, специални данъци и гонения — жалка награда.

— Тихо! — внезапно им каза Ройс и се изправи. Погледна наляво и надясно. — Пригответе се — рече той и като остави фенера, слезе надолу по стълбите, поемайки обратно по пътя, по който бяха дошли.

— Чухте го — каза Ейдриън.

— Но ние току-що седнахме — оплака се Олрик.

— Ако Ройс казва, че трябва да вървим и има това изражение на лицето си, правиш каквото ти казва, ако искаш да живееш.

Набутаха нещата обратно по раниците. Ариста откъсна последна хапка осолено свинско и отпи глътка, преди да прибере припасите в торбата. Тъкмо я нарамваше, когато Ройс отново се появи.

— Следят ни — прошепна им той.

— Колко са? — запита Ейдриън.

— Петима.

— Ловен отряд — Ейдриън изтегли мечовете си. — Бие вървете. Ройс и аз ще ви настигнем.

— Но те са само петима — протестира Ариста. — Не можем ли просто да ги избегнем.

— Не за петимата се притеснявам — каза ѝ Ейдриън. — Сега вървете. Просто продължете по алеята.

Двамата с Ройс затичаха назад. Тя ги проследи с поглед, докато стомахът ѝ се свиваше. Олрик бежешком ги поведе напред по Парадния Мар.

Тази част от града ѝ бе позната. Пътят, сградите — беше ги виждала и преди. Бяха изчезнали брилянтните бели алабастрови стени и ярките врати. Сега бяха потъмнели и кафяви, напукани, разчупени, олющени — и по подобие на всичко останало, потънали в мръсотия. И тук, както в останалата част на града, основите на колоните се бяха разместили.

Олрик ги поведе покрай огромна паднала статуя, чиято глава се бе отчупила от раменете и лежеше настрана със строшени черти. Тогава прескочиха повалена колона. Щом я преодоля, Ариста се спря. Познаваше този стълб, това бе Колоната на Дестоун. Обърна се наляво и видя тесния път Ибонидейл. Оттук бе минал Есрахаддон, за да се срещне с Джериш и Неврик. Погледна напред по булеварда. Очакваше да види купола, но той не беше там. Напред имаше само отломки.

— Ариста! — чу брат ѝ да я вика. Тя затича отново.

Ройс и Ейдриън поспряха до безглавата статуя, където водораслите във водата хвърляха тайнствено зелено сияние. С два раздалечени пръста Ройс указа, че двама идват от едната страна на улицата и още толкова — от другата. Двете двойки бяха само сенки за Ейдриън, но петият се виждаше ясно, докато бягаше в средата на булеварда като приведена маймуна, движеща се на три крайника. Масивните му нокти нарочно тракаха по камъка. На всеки няколко фута той се спираше, издигаше глава и подушваше въздуха с извития си, продупчен с обица нос. Носеше украшение за глава, направено от почерняла перка на тигрова акула — символ, който трябваше да е отвоювал лично от морето само с помощта на ноктите си. Той бе водачът на ловния отряд — най-едрият и най-силният — и останалите го следваха. И петимата носеха традиционните сачели — извити ятагани, тесни при дръжката и разширяващи се към двуострия извит връх. Бяха въоръжени и с трилони, закачени на гърбовете им до колчаните.

Ройс изтегли Алвърстоун и кимна на Ейдриън, докато потъваше в мрака. Боецът му даде минута, сетне, поемайки си дъх, също тръгна напред. Приближи, поддържайки статуята между себе си и гоблините. За своя изненада успя да достигне чак до платформата, преди водачът да го забележи и нададе очаквания вой. Моментално изсвистяха стрели, отскочили от камъка.

Гоблинът се втурна към него, размахал острие. Сражаването с Гхазел бе различно от това с хора, но в мига, в който двата меча се срещнаха, Ейдриън вече не трябваше да мисли. Тялото му се движеше само — стъпка, намушване. Украсеният с перка воин реагира точно както Ейдриън искаше. Последният парира следващия удар на гоблина с късия си меч и зърна шока в очите му, когато дългият меч отсече ръката му до лакътя. Късо завъртане и главата му също бе отделена с все перката.

Пронизителен писък оповести атаката на още двама гоблини. Ейдриън винаги оценяваше това им предвестяване. Вече можеше да отстъпи от прикритието си — дъждът от стрели бе спрял.

Двамата оголиха изострените си зъби, показвайки и черните си венци, съскайки.

Ейдриън заби късия си меч в стомаха на по-близкия. Без да изчаква да види реакцията на оставащия гоблин, размаха другото си острие зад себе си и го усети да се впива в месо.

Чу бързи стъпки и вдигна очи. Ройс тичаше към него през площада, понесъл гоблински лък и колчан стрели. Крадецът не правеше опит да се прикрие, наметалото му издигнало се почти хоризонтално зад него.

— Какво става? Оправи ли останалите?

— Да — отвърна той. В движение подметна лъка и колчана на партньора си, добавяйки: — Тези може да ти потрябват.

Боецът затича след него по Парадния Мар.

— Защо сме се разбързали толкова?

— Не бяха сами.

Ейдриън се озърна през рамо, но не видя нищо.

— Колко?

— Много.

— Колко точно са много?

— Твърде много, за да оставаш да ги броиш.

Отрядът достигна края на булеварда, който изобщо не приличаше на съня на Ариста. Фонтанът Улуриум — с четирите коня, изскачащи от пенестите води — бе изчезнал, натрошен под огромни камъни. Вдясно ротондата на Цензариума още стоеше, но като избледняла, натрошена версия. Куполът го нямаше, стените бяха почернели. Фасадата с колоните на Тешлорската зала отляво се бе запазила. Макар да бе понесла годините по-добре, постройката не правеше изключение относно мръсотията. Най-важното беше, че огромният златен купол на двореца — всъщност целият дворец — липсваше. Пред нея се издигаше само отчайваща планина от отломки. Навсякъде бе отрупано с мъртвешки кости.

Достигнал края на пътя, Олрик се извъртя, вдигайки фенера високо над главата си.

— Ариста? Накъде?

Тя поклати глава и сви рамене.

— Дворецът — трябва да е точно пред нас. Мисля… мисля, че е бил разрушен.

— Чудесно! — изрева Гаунт. — И какво ще правим сега?

— Млъкни! — сопна му се Моувин.

— Дотук ли е стигнал Хол? — обърна се кралят към Майрън.

— Не — отвърна монахът. — Пише, че е влязъл в двореца.

— Как?

— Открил процеп.

— Процеп? Къде?

— Пише: „Изплашен от барабаните в мрака, страхувайки се да спя на открито, подирих убежище в куп камъни. Открих процеп, достатъчно голям да се промуша. Очаквайки не повече от вдлъбнатина, в която да преспя, бях въодушевен да открия затрупан коридор. На излизане го маркирах, така че да мога да го открия отново, ако някога дойда пак.“

Започнаха да търсят, лазейки сред натрошените камъни. Срутването на сградата бе покрило цялата ширина на алеята с купища камъни и стотици процепи, всеки от които можеше да отвежда към двореца. Едва бяха подели диренето, когато Ройс и Ейдриън се завърнаха — все още неприбрали оръжия, по които течеше гъста черна кръв.

— Това не е добре — Ариста чу Ейдриън да казва в мига, в който видя грамадата.

— Някъде има цепнатина, която отвежда към двореца.

— Зад нас има орда Гхазел — каза ѝ Ройс.

— Всички в онази сграда отляво — изкрещя Ейдриън.

Притичаха през площада, препъвайки се в камънаците и костите, пръснати по стълбите на Тешлорската зала. Зад тях изригнаха писъци и скимтене. Поглеждайки назад, Ариста зърна гоблини да притичват над камъните, впивайки нокти като кучета на лов. Очите им проблясваха със своя светлина — отвратително жълтеникаво сияние иззад овалните зеници. Мускули се издуваха над извитите им гърбове и по дебелите колкото човешко бедро ръце. Устите им бяха пълни с редици иглени зъби, щръкнали в различни посоки, сякаш нямаше достатъчно място.

— Не зяпайте, бягайте! — изкрещя Ейдриън, сграбчвайки я за ръката, завлачвайки я сред кокаляците.

Олрик и Моувин се втурнаха по стълбите, блъскайки едновременно тежките врати.

Ейдриън хвърли Ариста на земята, където тя падна, удряйки си коляното и одирайки буза.

— Ка… — протестът ѝ бе удавен в бурята стрели, изсипала се отгоре им, изтръгнали искри от камъните. Той отново я изправи на крака и я блъсна напред.

— Вървете! — нареди Ейдриън.

Тя затича с всички сили нагоре по стълбите. Майрън и Магнус, които току-що се бяха шмугнали през огромните врати, ѝ махнаха да побърза. Тя се озърна. Гаунт тъкмо достигаше основата на стълбите.

Отново полетяха стрели.

Ариста чу свистенето и Ейдриън я дръпна зад колоните, но Гаунт не разполагаше с подобна защита. Стрела се заби в левия му крак и той се строполи.

Обърна се по гръб и извика, когато първият гоблин го достигна.

— Дигън! — изпищя Ариста.

Проблесна бял кинжал, прерязал гърлото на гоблина. Принцесата зърна Ройс да извлича поваления Гаунт. Още трима гоблини се втурнаха напред. Двама паднаха почти моментално, тъй като Ейдриън се бе присъединил към партньора си, размахал два меча. Третият Гхазел се обърна да посрещне новата заплаха точно когато Ройс пристъпваше зад него и гоблинът падна.

— Изправи се, глупако! — изкрещя Ройс, грабвайки наметалото на Дигън, за да го вдигне на крака. — Сега тичай!

— Стрела в крака! — можа само да процеди Гаунт през стиснати зъби.

— Внимавайте! — викна Ариста. Още почти дузина гоблини атакуваха.

Мечовете на Ейдриън проблеснаха. Ройс изчезна, за да се появи отново сред враговете, бялото му острие проблясвайки като звезда в мрака.

— Обратно по дупките си, зверове! — изкрещя Олрик, изтичвайки напред с фенер в едната ръка и меч в другата. Моувин следваше своя крал, докато Олрик безстрашно се хвърли в боя, разсичайки най-близкия гоблин. Отсече му ръката и го повали. Сърцето на Ариста застина, защото брат ѝ не видя острието на друг враг, насочено към главата му. Моувин обаче го зърна. Светкавичен проблясък на меча му блокира атаката, разряза острието и продължи пътя си, убивайки гоблина.

Гаунт се беше изправил и куцукаше напред. Ариста повдигна робата си и затича по стълбите към него.

— Облегни се на мен! — изкрещя тя, заставайки откъм наранения му крак.

Дигън се отпусна върху нея. Площадът се изпълваше с още гоблини. Двадесет — може и тридесет да бяха — търчаха напред с писъци и джавкане, от тях се носеше жужене като рояк скакалци.

— Време е да вървим! — обяви Ейдриън. Достигайки до Олрик, той отскубна фенера от ръката на краля и го разби на камъните пред атакуващите гоблини. Избухнаха пламъци, станали причина за още хленчене и писъци.

— Държа го! — каза ѝ Ейдриън. — Бягайте!

Втурнаха се към вратите, които Майрън и Магнус държаха отворени. Щом всички влязоха, монахът и джуджето блъснаха портите. Ройс зарези.

— Дотътрете онази каменна пейка пред вратата! — изкрещя крадецът.

— Каква пейка? — попита Моувин. — Тъмно е като в рог!

Ариста едва си бе помислила бегло и робата ѝ засия с хладна синя светлина, която освети помещението. Плесенясало и застояло, то имаше голямо сходство с библиотеката, покрито с паяжини и прах. Подът на черни и бели квадрати бе разпукан и неравен. Полилей си бе намерил ново място в центъра на залата. По земята лежаха мангали, каменните декорации бяха пръснати на парчета. От двете страни все още висяха огромни гоблени — избледнели и изцапани, но непокътнати, подобно на дългите драперии, които също обгръщаха стените. От двете страни на входа се издигаха стълби, над които имаше два тесни прозореца, гледащи към площада. Тогава Ариста осъзна, че седалището на Тешлорската гилдия представлява малка крепост.

Бум! Бум! Гоблините удряха по вратата, при което от стените се посипваше прах.

Полагайки Гаунт близо до средата на залата, Ейдриън откачи трилона от гърба си и изтича нагоре по стълбите. Възползва се от бойниците, за да стреля по струпаните отвън гоблини. При всяко иззвъняване на тетивата му Ариста чуваше болезнен вик да се разнася отвън. Скоро ударите спряха.

— Оттеглиха се — каза Ейдриън, облягайки се уморено на стената. — Поне извън обсега на лъка, но след като знаят, че имат гости, няма да ни оставят.

Ройс се огледа, проучвайки стълбите, тавана и стените.

— Въпросът е… има ли друг начин да се влезе? И може би по-важно, има ли и друг изход?

Извади останалите фенери от раницата на Майрън и започна да ги запалва.

Ариста се приближи до Гаунт. Върхът на късата противна стрела стърчеше от прасеца му.

— Виждам защо имаше проблеми с тичането — каза му тя, докато изваждаше кинжала си и разрязваше крачола.

— Поне някой да ме оцени — изръмжа той.

— Късметлия си, Гаунт — рече Ейдриън, слизайки по стълбите. Грабна един фенер и коленичи до него. — Ако върхът бе останал в крака ти, следващата част щеше да боли много повече.

— Следваща част?

Ейдриън се приведе. Преди Ариста или Гаунт да разберат какво се случва, той отчупи върха на стрелата. Дигън зави от болка.

— Пригответе превръзки — каза на Ариста. Майрън вече ѝ подаваше две ролки. — Вече това ще боли.

— Това ще боли? — невярващо попита Гаунт. — Та онова, което направи пре…

Ейдриън издърпа стрелата от крака му. Дигън изпищя.

От двете страни на раната шурна кръв. Ейдриън бързо се зае да омотава превръзки.

— Сложете ръце от другата страна и стиснете силно — много силно — каза той на Ариста. Кръв се просмукваше през белия лен, боядисвайки го в червено.

— Стискайте по-силно! — рече ѝ той, докато развиваше втора ролка бинт.

Тя го стори и Гаунт отново изпищя, отмятайки глава. За момент очите му се разтвориха широко, сетне се стиснаха.

— Съжалявам — каза му тя.

Дигън изръмжа през стиснати зъби.

През пръстите ѝ се процеждаше кръв. Беше топла — и по-хлъзгава от очакваното, почти мазна. Не за пръв път по ръцете ѝ имаше кръв. Тогава на площада в Ратибор, когато Емъри лежеше в ръцете ѝ, кръвта беше много повече, но принцесата не беше обърнала внимание.

— Добре, пуснете — каза ѝ Ейдриън, превързвайки отново раната. Още веднъж я накара да стисне, веднага щом той стане готов. Появи се още кръв, но този път само направи петна, без да се пропива в цялата превръзка.

Боецът направи една последна намотка и я завърза.

— Готово — рече той, обърсвайки ръце. — Сега трябва само да се надяваш, че не е имало нещо гадно на върха.

Ройс му подаде фенер.

— Трябва да огледаме за други входове.

— Моувин, Олрик? Наблюдавайте от прозорците, да не би да се върнат.

— Искам вода — каза Гаунт, лицето му плувнало в пот. Ариста подложи раница под главата му и взе меха си. Изглежда по-голямата част от водата се стече по брадичката му, вместо да попадне по предназначение.

— Почини си — рече тя, махвайки кичур коса от челото му.

Той я изгледа подозрително.

— Не се притеснявай, няма да те омагьосам — каза му тя.

Робата ѝ окъпа залата с лазурна светлина. Голяма каменна маса стоеше в центъра на помещението, придърпала около себе си дузина столове с високи облегалки. Няколко бяха паднали настрана, за да не останат по-назад от половин дузина метални бокали върху масата. Залата се издигаше на четири етажа. Обширни прозорци красяха галерията, таванът също бе обсипан с отвори за светлина. Някога залата ще да е била обливана с ярки слънчеви лъчи. По тавана и горната част на стените бяха изографисани поразителни бойни сцени. Рицари яздеха, развели дълги банери към копията си, стотици войници изпълваха обширни долини, а защитавана от арбалетчици крепост бе атакувана с обсадни машини. Една сцена изобразяваше трима мъже върху хълм, сражаващи се с три гиларабрина. Същите трима се виждаха и в други изображения, в едно от които бяха изписани в тронна зала, където единият седеше на престола, заобиколен от останалите двама. Под изображенията по стените бяха подредени множество оръжия — мечове, копия, щитове, лъкове, пики и боздугани. Приличаха си по едно — сияеха дори и след хиляда години.

По стените бяха издълбани и думи, обгръщащи залата. Такива можеха да бъдат видени и върху гравирани табелки, но Ариста владееше старата реч само говоримо. В невъзможност да разчете значението, тя все пак разпозна думите Тешилор и Цензилор.

Величествено стълбище отвеждаше към галерията отгоре и тя се изкачи. На върха я очакваха редица врати. Някои бяха отворени и разкриваха малки стаи — съдържащи легла, шкафове и лавици. От една надничаше сиянието на фенер.

Откри Ейдриън застанал близо до леглото, взрял се в срещуположната стена като в транс. Гледаше към броня, щит и комплект оръжия. Бронята изобщо не приличаше на традиционните тежки нагръдници, нараменници, подлакътници и набедреници. Бе цяла, изработена като дълга връхна дреха от листове златист метал. Над окачената броня стоеше великолепен шлем с перо, застанал отгоре ѝ като орлова глава.

— Възнамеряваш да се нанесеш? — попита тя. — Притесних се, когато не се върна.

— Съжалявам — рече той, засрамен. — Не чух викове. Всичко наред ли е?

— Гаунт спи, Майрън чете, Магнус спори с Олрик, Ройс още не се е върнал, а Моувин се запиля някъде. А ти какво правиш?

Тя седна на леглото, което поддаде под тежестта ѝ с облак прах.

— Добре ли сте? — той ѝ помогна да се изправи.

— Да — рече тя, кашляйки и размахвайки ръка пред лицето си. — Предполагам дървото е прогнило през годините.

— Това е тя — рече той.

— Какво? — тя отърсваше прахта от робата.

— Това е стаята на Джериш, Джериш Грелад, тешлорският рицар, който се скрил заедно с наследника.

— Откъде знаеш?

— Щитът — рече той и посочи към триъгълния щит на стената. Той носеше емблема с лаври, обгърнали звезда над полумесец. Ейдриън изтегли дългия меч от гърба си. Задържа го така, че тя да види същата емблема в средата на дръжката. Сетне той прекоси стаята. Тогава принцесата забеляза, че бронята нямаше меч, а само ножница от злато и сребро. Ейдриън плъзна върха в цепнатината и позволи на оръжието да се мушне.

— Били сте разделени дълго време.

— Вече не съвпадат напълно — отбеляза Ариста, гледайки как мечът засяда.

— Употребяван е хиляда години — оправда оръжието си Ейдриън. Отново погледна към бронята. — Взел е само меча. Предполагам не е могъл да се скрие с лъскава златна броня — пръстите му се плъзнаха по лъскавия метал.

— Ще ти стане — рече тя.

Той се подсмихна.

— За какво ми е?

Ариста сви рамене:

— И все пак изглежда, че трябва да я вземеш. Така или иначе върви с меча.

— Да, нали?

Той повдигна бронята.

— Толкова е лека — смаяно рече боецът.

Принцесата погледна към леглото и тогава забеляза малкия предмет — фигурка, изработена от опушен кварц. Тя я взе и я изчисти. Изобразяваше трима — момче, заобиколено от двама мъже — един в бронята и един в роба. Приликата с Есрахаддон бе невероятна, само дето тук имаше ръце. Артистът бе притежавал рядък талант.

— Интересува ли те как е изглеждал? — рече тя, подавайки фигурката.

— Бил е млад — рече Ейдриън, вземайки статуетката. — Хубаво лице.

Тогава очите му се преместиха и той се усмихна — тя разбра, че гледа Есрахаддон.

— А това трябва да е Неврик, наследникът. Не прилича много на Гаунт, нали?

— Колко поколения има в едно хилядолетие? — попита тя. — Странно, че е оставил това. Толкова е красиво, човек би си помислил, че би го взел със себе си… или поне…

Тя огледа стаята. С изключение на очакваната след хиляда години развала, тя бе спретната и подредена, леглото бе оправено, шкафовете и чекмеджетата затворени, чифт ботуши стояха до крака на леглото.

— Ти… оправя ли нещо в стаята? — запита принцесата.

Той я изгледа любопитно, изглеждаше сякаш ще се засмее.

— Не — рече ѝ Ейдриън.

— Просто е толкова подредено.

— Да не си мислите, че щом е бил рицар, той… Е, има и такива като Елгар, но те са по-скоро изключение. Никой не е толкова разхвърлян, но…

— Нямах това предвид. Просто след като Джериш е изчезнал — след като е взел Неврик и е избягал — би трябвало да са претърсили стаята, да са обърнали всичко в търсене на доказателства, но нищо не изглежда разбъркано. А и тази фигурка — не мислиш ли, че биха я взели? Защо не са преровили стаята? Минали са хиляда години. Човек би си помислил, че за това време все би трябвало да са се досетили да го сторят, освен ако… може би не са имали шанса.

— Какво…

Ревът на рог някъде отвън ги сепна, последван от далечното трополене на барабани.

— Какво става? — попита Ейдриън, връщайки се заедно с принцесата в залата, където Олрик още веднъж бе край прозорците. Носеше бронята и щита във вързоп на гърба си.

Кралят сви рамене.

— Не зная. Нищо не се вижда. Открихте ли изход?

— Не, обаче всичко е заринато с боклуци. От една страна сме в безопасност, а от друга в капан.

— Мисля, че пристигат още — отбеляза Олрик.

— Махнете си главата от прозореца, преди да сте отнесли някоя стрела — каза му Ройс, появявайки се от страничен коридор, който Ариста не бе изследвала.

Тя коленичи край Гаунт и прегледа раната. Кървенето най-сетне бе спряло, но лицето му все още беше влажно — въпреки хладния въздух.

— Има ли нещо? — попита Ейдриън.

Ройс поклати глава, сетне се огледа, притеснен.

— Къде са Моувин и Майрън?

— Това е седалището на тешлорската гилдия — рече Олрик. — Моувин искаше да посети това място откакто бе на десет.

— А Майрън?

Олрик погледна към Гаунт, който болезнено надигна глава, премигвайки. Тогава всички погледи се насочиха към Магнус.

— Какво ме гледате така. Не зная къде отиде. Запиля се някъде.

— Аз ще го потърся — каза Ройс.

— Почакай — спря го Олрик. — Как ще се измъкнем?

— Не зная — отвърна крадецът.

Кралят се отпусна край стената с отчаяно изражение.

— Сериозен е, нали?

— Ти си кралят — каза Гаунт. — Ти ни кажи. Ти искаше да си начело. Какво казват потеклото и синята ти кръв? С какво проникновение те осениха, недостъпно за нас, простосмъртните?

— Млъкни, Гаунт — нареди Моувин, спускайки се тичешком по стълбите.

— Ето къде си — каза Ройс.

— Просто казвам, че той е кралят — продължи Дигън. — Той е начело. До този момент успя да ме разкървави до смърт и да ни забута тук, откъдето няма измъкване. Това е идеалната възможност за него да покаже стойността си. Всички предишни отряди не са имали в редиците си благороден крал, който да ги води. Със сигурност той няма да ни докара до същата орис като тях. Не е ли така, Ваше Величество?

— Казах да млъкнеш — повтори Моувин с по-заплашителен тон. — Или си забравил, че той си рискува живота, за да те спаси?

Олрик ги огледа, застанали в премигващата светлина на четири фенера, които придаваха на фигурите им по идентичен брой сенки.

— Не зная — каза той. Отново надникна през прозореца. — Чухте рога и барабаните. Навън трябва да има десетки гоблини.

— Съмнявам се — рече Ейдриън и кралят го погледна с надежда. — Бих казал, че вече са стотици. Гхазел предпочитат нечестния бой, колкото по-неравностоен, толкова по-добре — стига, разбира се, съотношението да е в тяхна полза. Тези рогове и барабани призовават всички близки гоблини. Бих казал, че са се събрали поне няколко стотици.

Олрик се взираше шокиран в него.

— Но… тогава как ще излезем?

Никой не отговори.

Дори Гаунт спря да се подиграва и се отпусна.

— А аз щях да ставам император.

— Имперският лов е бил забележителен — чуха думите на Майрън да отекват, докато Ройс го водеше насам. — Личи по гоблените. Участвали са стотици — трябва да са падали хиляди животни, а видя ли колесниците?

— Оглеждаше произведенията на изкуството — обясни им Ройс.

— Били са майстори в обработката на бронза — продължи монахът. — А тази постройка е седалището на рицарите. Споменава се в стотици книги, често смятана за мит — Залата на Тешилор — не е ли удивително?! Не става дума за рицари.

— През всички онези години на четене за Старата империя не открих нищо за това, но очевидно е истина. Тешилор не е бойна дисциплина, нито Цензилор е сбор магически изкуства. Това са имена. Имена! Тешилор и Цензилор са били имената на хора, които са се сражавали до Новрон във Великите Елфически войни. Тешлорските рицари са били воини, обучени от Тешилор.

— Сега не му е времето за история! — излая Олрик. — Трябва да открием път за навън — преди те да открият начин да влязат вътре!

— Виждам светлина — оповести Моувин. — Огън или факла, или… Опа.

— Какво? — попита Гаунт.

— Две неща — поде младият граф. — Ейдриън беше прав. Виждам само силуети, но… о, да, сега са много повече.

— Второ? — попита Ейдриън.

— Второ, изглежда приготвят запалителни стрели.

— Каква полза? — каза Олрик. — Сградата е каменна. Няма какво да се запали.

— Дим — отвърна Ейдриън. — Искат да ни задушат.

— Това не звучи добре — рече Дигън.

— Поредната заключена стая — обърна се Ейдриън към Ройс. — Колко станаха вече? Изгубих им бройката.

— Прекалено много.

— Идеи?

— Само една — рече крадецът, взирайки се в Ариста.

Тя видя как Ейдриън кимва.

— Не — моментално каза принцесата. Изправи се и отстъпи. — Не мога.

— Трябва — каза ѝ Ройс.

Тя разклащаше глава тъй рязко, че косата ѝ се въртеше. Дъхът ѝ излизаше на пресекулки, стомахът ѝ се бе свил на топка.

— Не мога — настоя тя.

Ейдриън бавно се доближи до нея, сякаш се приближаваше към подплашен кон.

Ръцете ѝ бяха започнали да треперят.

— Видяхте… видяхте какво се случи миналия път. Не мога да го контролирам.

— Може би — каза ѝ Ейдриън. — Но зад тази врата има няколкостотин Ба Ран Гхазел. Всички истории и приказки са истина. Зная от собствен опит. Всъщност историите не разкриват дори половината истина, защото никой не би се осмелил да ги разказва на деца.

— Служих като наемник няколко години в Калис. Сражавах се за пълководците в Гур Ем Дал — джунглите в източния край на полуострова, който гоблините завзеха. Никога не съм говорил за случилото се там, сега също няма да го сторя — честно, полагам огромни усилия да не мисля за него. Онези дни сред джунглата бяха същински кошмар.

— Гхазел са по-силни от хората, по-бързи, могат да виждат в тъмното. Имат остри зъби. Удаде ли им се възможност, повалят те и разкъсват гърлото или стомаха. Ценят високо човешкото месо. За тях сме не само деликатес, но и важен елемент от религиозните им церемонии. За тях убийството ни ще е ритуал — ще ни заловят живи, ако могат — за да ни изядат, докато още дишаме. Ще изпразват черните си чаши гурлин бог и ще горят листа от тулан, докато ние крещим.

— Тази врата е единственият изход. Не можем да се промъкнем, не можем да им отвлечем вниманието с надеждата да избягаме, не можем да се надяваме на спасение. Или вие правите нещо, или всички умираме. Всичко се свежда до това.

— Нямаш представа какво искаш да сторя. Не знаеш какво е. Не мога да го контролирам. Не… не зная какво ще се случи. Мощта е… е… не мога да я опиша, но бих могла да избия всички. Просто се изплъзва от контрол, измъква се.

— Можете да я овладеете.

— Не мога. Не мога.

— Можете. Преди ви свари неподготвена. Сега знаете какво да очаквате.

— Ейдриън, ако се увлека прекалено…

Тя се опита да си представи и осъзна, че не искаше. Имаше вълнение при мисълта за силата, тръпка като стоенето на ръба на бездна или играта с остър нож. Оживлението се пораждаше от риска, страхът, че може да иде прекалено далеч. Примамваше я като застиналата красота на спокойно езеро. Дори и докато говореше, тя си припомни усещането на желанието, жаждата. Зовеше я.

— Ако се разгъна прекалено — ако ида прекалено далеч — може да не се върна.

Тя погледна към Ейдриън.

— Страхувам се какво би могло да се случи. Не мисля, че бих останала човек. Бих била загубена завинаги.

Той взе ръцете ѝ. Едва когато я докосна, тя осъзна, че трепери. Дланите му бяха силни, топли.

— Можете да го направите — уверено ѝ каза той. Взря се в очите ѝ и тя не можа да не отвърне на погледа му. Видя спокойствие, разбиране, което сега ѝ бе познато — успокояващо, изпълващо я с увереност.

Как го прави той?

Ръцете ѝ спряха да треперят.

Стрела изсъска през прозореца, пропускайки Моувин на косъм. Влачеше след себе си дълга димна опашка, която вонеше на сяра. Отскочи от отсрещната стена и падна, където продължи да припламна и дими. Още две се промушиха през тесните бойници, докато навън се носеше звук като от дъжд. Пушек започна да се промъква и през цепнатините на вратата.

— Трябва да опитате — каза ѝ Ейдриън.

Тя кимна.

— Но искам да си до мен. Не ме оставяй… каквото и да стане.

— Кълна се, че няма да ви оставя — гласът и погледът му бяха тъй прями, тъй решителни.

Дигън се закашля, Олрик и Моувин слязоха от стълбите.

— Всички да се съберат — каза им тя с тих глас, опитвайки се да задържа очите си върху Ейдриън. — Не зная какво точно ще се случи. Просто се опитайте да стоите колкото се може по-близо. А ти недей да ме пускаш, Ейдриън.