Персепликуис

Глава 18 Прах и камък

Димът се сгъстяваше и дишането ставаше затруднено, а Ариста все така стоеше неподвижно, мърморейки със затворени очи и потрепващи ръце.

— Ще направи ли тя нещо? — запита Гаунт, последвал въпроса си с кашлица.

— Дай ѝ време — каза му Ейдриън.

Сякаш в отговор на това, в стаята се появи лек полъх. Ейдриън не можеше да определи откъде идва, но той се вихреше из стаята, прогонвайки надалеч дима. Вятърът се усили и скоро подръпваше краищата на наметките им, дърпаше качулките и вдигаше прахта в малки вихри. Пламъците на фенерите угаснаха, вятърът спря. За един удар на сърцето всичко застина.

Сетне предната стена на залата експлодира.

Робата на Ариста засия ослепително. Откъм липсващата стена Ейдриън дочу виковете на гоблините — наподобяващи милион цвърчащи отчаяно плъхове. Площадът, потопен в мрак в продължение на хилядолетие, засия, сякаш слънцето отново огряваше Парадния Мар. Най-накрая можаха да видят истинската някогашна красота на Новронския град, Персепликуис, градът на светлината.

— Съберете си нещата — изкрещя Ариста, отваряйки очи, но Ейдриън виждаше, че тя не е изцяло на себе си. Дишаше бавно и дълбоко, а очите ѝ не се фокусираха върху нищо, сякаш бе сляпа за заобикалящата я среда. Вече не съзираше с очи.

Моувин и Олрик прикрепяха Гаунт. Той изръмжа, но не каза нищо, докато подскачаше на здравия си крак.

— Елате — каза им тя, поемайки към купчината отломки, някога представлявали имперския дворец.

— Справяте се отлично — каза ѝ Ейдриън. Тя не показа да го е чула.

Гоблините бяха отстъпили. Не беше ясно дали го бяха сторили заради експлозията, ярката светлина или някаква невидима магия на Ариста, но Ейдриън забелязваше, че те не се приближават.

Отрядът се бе скупчил около принцесата.

— Това е лудост — каза Гаунт с треперещ глас. — Те ще ни убият.

— Не се отделяйте — рече Ейдриън.

— Приготвят стрели — предупреди Моувин.

— Стойте вкупом.

Мъчейки се да заслонят очи, докато опъват тетивата си, Гхазел изстреляха бараж стрели. Всички от отряда се свиха — без Ариста. Стотиците стрели избухнаха в пламъци и изчезнаха сред дим. Още вой се разнесе от редиците на гоблините, но те не изстреляха втори залп. Демонстрираха още по-голяма неохота да се приближат.

— Открийте процепа! — изкрещя тя. Звучеше задъхано, тонът ѝ бе нетърпелив, като някой, пренасящ тежки мебели.

— Магнус, намери прохода — излая Ейдриън.

— Там вляво, нагоре, има цепнатина. Не, не там, по-далеч — да!

Ройс се стрелна в указаната посока, разхвърляйки камъни.

— Прав е — тук има проход.

— Естествено, че съм прав! — изкрещя Магнус.

— Нещо… — занесено каза Ариста.

— Какво, Ариста? — попита Ейдриън. Тя замърмори и боецът не разбра последните ѝ думи. Държеше ръцете си върху раменете ѝ, стискайки леко, макар да не бе сигурен дали вдъхва увереност на нея или на себе си.

— Нещо… усещам нещо… да се бори с мен.

Ейдриън повдигна глава и се взря към гоблините — гърчеща се маса от сгърчени тела, с лигави зъби и нокти, сграбчили копия и мечове. Зърна търсеното зад тях — движеше се в кръг около фонтана Улуриум. Слабата фигурка на обердаза с пола и пера по главата, размахваща туланова тояга, танцуваше методично. Зърна още двама да се присъединяват към него.

— Трябва да влезем веднага! — изкрещя боецът.

Ройс бутна Майрън и фенер в дупката, блъсна и Магнус, сетне самият той влезе. Гаунт, Моувин и Олрик бяха следващите.

— Трябва да вървим — рече Ейдриън на Ариста.

Чуваше долитащите отвъд площада напеви, когато другите двама шамани също се присъединиха към танца.

— Нещо — замърмори отново принцесата. — Нещо се оформя, нещо расте.

— Затова трябва да се махнем.

В центъра на площада се появи светлина. Не повече от пламък на свещ, тя трепна, увисвайки във въздуха, сетне започна да се уголемява. Светлината се извиваше, проблясваше, пулсираше, за да нарасне до големината на ябълка. Гхазелската армия се присъедини към напевите на тримата обердази, а огненото кълбо продължаваше да расте и да се оформя. Ейдриън видя крайници и глава да се издигат от гърчещия се огън.

— Добре, вече наистина трябва да вървим — каза Ейдриън, сграбчвайки принцесата. Щом го стори, тя се олюля, изглеждайки шокирана и изплашена. Сиянието на робата ѝ угасна.

— Какво става? — попита Ариста.

Той не отговори, вместо това просто я сграбчи за китката и я повлече към тунела, където я бутна в отвора с главата напред. Зад себе си чу изсвирването на стотици стрели, затова се гмурна в дупката след принцесата.

— Вървете! Пълзете! — изкрещя той, докато трескаво затрупваше входа с камъни. Тя се подчини. Някъде напред в мрака я чу да пищи.

— Ариста! — той се обърна и се втурна напред, само за да падне.

Прелитайки десет фута, той се стовари до нея. Двамата се намираха в коридор, осветен от фенера в ръката на Майрън.

— Добре ли сте? — попита ги Ройс. — Падането си е изненадващо.

— Съжалявам — каза принцесата, разтривайки гърба си. — Не можах да ги удържа. Нещо се бореше с мен, нещо, което не бях усещала преди. Друга сила.

— Всичко е наред — каза ѝ Ейдриън. — Справихте се добре. Вътре сме.

— Така ли? — попита Ариста, оглеждайки се изненадана.

— А как ще излезем? — попита Гаунт.

— Точно сега бих бил по-притеснен дали гоблините ще ни последват — каза му Ейдриън. — Тесният проход ще ги забави, но те ще дойдат.

— Говори вървешком — рече Ройс. — Или тичешком, стига да можеш. Дай фенера, Майрън. Не искам да попадам на още дупки.

— Бихме могли да ги причакаме и да ги избием — предложи Моувин на Ейдриън.

— Силите ни ще свършат, преди на тях да свършат бойците — отвърна Ейдриън. — Има и друго — онова нещо, което обердазите направиха.

— Нещо? — попита принцесата.

Втурнаха се по коридора, водени от Ройс, който държеше фенера високо. От двете страни се издигаха стени от бял мрамор, а подът беше украсен с красива мозайка.

— Не предполагам, че си видял карта и на този дворец — каза крадецът на Майрън.

— Всъщност съм, но беше много стара, липсваха части.

— По-добре е от нищо. Някаква представа къде сме?

— Още не.

Първоначално Ейдриън смяташе, че са попаднали в стая — огромна зала, ако се съдеше по размера ѝ, но скоро стана ясно, че се намират в коридор, много по-огромен от всеки, който Ейдриън бе виждал досега. От двете страни се издигаха брони, подобни на онази, която откри в стаята на Джериш. По стените бяха изобразени релефни изображения на хора, батални сцени, сцени на възпоминания. И отрядът притичваше край застиналите частици минало.

Ейдриън видя дълга поредица от коронясвания на фона на града, всяка следваща сцена бе по-малко пищна от предната. Две неща му направиха впечатление. Първо — във всяка картина главата на владетеля бе умишлено изчегъртана от стената. А второто бе, че във всяко изображение, макар тълпата винаги да изглеждаше различна, неизменно присъстваше една и съща фигура — висок, слаб мъж, застанал на преден фон във всяка сцена. И макар в бледата светлина на фенера да беше трудно да се определи, Ейдриън бе сигурен, че е виждал мъжа преди.

Стигнаха до кръстато разклонение. Вляво се издигаше огромна пететажна врата, изработена от чисто злато и гравирана с такива геометрични украшения, че от всички пътешественици се отрониха звуци на възхита.

— Имперската тронна зала — каза Майрън. — Тук някога е седял владетелят на света.

— Тогава знаеш къде сме? — попита крадецът.

Монахът кимна, оглеждайки стените.

— Да, така мисля.

— Накъде са криптите?

Майрън се поколеба, затваряйки очи за миг.

— Насам — той посочи напред. — След две врати слизаме наляво по стълбището.

Бързо достигнаха въпросното и Ройс ги поведе надолу. Гаунт ръмжеше, подскачайки на един крак, обгърнал монаха с една ръка, а другата вкопчил във въжето около кръста му.

— Обердази? — обърна се Ариста към Ейдриън, докато двамата вървяха накрая. — Споменавал си ги и преди, когато бяхме в Хинтиндар, ако не се лъжа. Каза, че те били шамани, които използват гоблинска магия.

— Малки отрепчици.

— Какво беше онова нещо, което те правеха?

— Нямам представа, но беше от огън и растеше.

— Усещах нещо, нещо да нарушава ритъма ми, разкъсвайки моята последователност, връзката ми. Никога не се беше случвало преди. Не знаех какво да правя.

— Смятам, че се справихте отлично — каза ѝ той. — И го контролирахте много добре, този път изобщо не ви изгубихме.

В слабата светлина успя да разчете малка усмивка по лицето ѝ.

— Да, овладях го по-добре, нали? Ти помогна. Усещах те близо до себе си, топло сияние, към което можех да се придържам, котва, която да ме крепи.

— Вероятно просто сте се страхували, че ще ви ударя отново.

По коридора зад тях отекна гръмовен бумтеж. Земята под краката им се разтърси и от стените се посипа прах.

— Лошо — рече Ейдриън.

— Продължаваме все надолу, нали? Онази гробница е на дъното? — чу да пита Ройс.

— Да — отговори Майрън. — Имперската крипта е на най-долното ниво. Всъщност дворецът е построен над гроба на Новрон като светилище, което да пази паметта му. Много по-късно е бил използван като палат.

Достигнаха ново стълбище и се спуснаха и по него. Магнус ръмжеше с всеки подскок. Тук коридорите вече бяха по-малки и по-тесни, таваните бяха по-ниски. Трябваше да се движат по един, от което Гаунт не беше особено доволен. Изправиха се пред разклон с три възможни пътя. Пред тях се издигаха три статуи на брадати мъже с щитове.

— Накъде? — обърна се Ройс към монаха.

— Тук картата бе откъсната — извини се Майрън. — Следваше само празно поле.

— Чудесно — каза крадецът.

— Но трябва да сме близо. Нямаше много място, така че трябва да… Вижте! — той посочи към стената на десния коридор, където бяха издраскани инициалите ЕХ.

— Да се надяваме, че Гхазел не могат да четат — рече Ройс, поемайки напред.

— Не им трябва… могат да надушват — обясни Ейдриън.

Търчаха с всички сили, следвайки поклащащия се фенер. Зад тях звуците на преследване ставаха по-силни, тъй като гоблините скъсяваха преднината. Подминаваха врати от двете страни на коридора, които Ройс игнорираше, продължавайки да бяга право напред. Някои бяха открехнати. Ейдриън се опитваше да надникне вътре, но беше твърде мрачно, за да се види нещо.

Загърмяха барабани, зовът на рог се носеше по каменните коридори. Гаунт отново бе започнал да кърви. Ейдриън виждаше тъмни капчици по пода. Ако Гхазел имаха затруднения преди, вече щяха да ги следват без проблеми.

Отново спряха, този път пред двойно разклонение. В центъра му стоеше голяма каменна врата край маса от същия материал. В арката ѝ бяха издълбани букви.

— Майрън, преведи — заповяда Ройс.

— Това е — развълнувано рече той. — „Стъпвайте леко, със страх и почит, всички вие, що прекрачвате този праг, че тук почиват императорите на Елан, покорители на света.“

Ройс се замъчи да отвори. Ейдриън и Моувин му помогнаха. Заедно успяха да издърпат тежкия камък, стържене съпроводи усилията им.

Острото тракане на стотици триинчови нокти се усили, а зад тях изгря червеникаво сияние. Приключенците преминаха през вратата и с дружни усилия я затвориха след себе си. Ейдриън надникна през цепнатината и зърна гигантската огнена фигура да крачи по коридора към тях.

— Няма как да заключим! — изкрещя Олрик.

— Направете ми място! — джуджето коленичи и като извади чук, го стовари върху пантите. — Това ще ги забави.

Очакваше ги друго, много тясно стълбище, което отвеждаше надолу. Тук камъкът бе различен. Излъчваше синкаво сияние и бе извит в плавни линии.

Бум!

Гоблините достигнаха вратата и я удариха силно.

— Бягайте! — провикна се Ейдриън. Ройс прекоси стълбището за секунди, спирайки да изчака останалите.

Бум!

Ейдриън се озърна през рамо, виждайки Майрън да помага на Гаунт. По външната страна на вратата се носеше противно скърцане. Представи си всички онези нокти, драскащи по стената. Магнус още стоеше на колене, грабвайки парчета камък и вбивайки ги в процепите, за да застопори вратата.

Бум!

Червено сияние се просмукваше през пукнатините. Пламъци се извиваха като дълги пръсти, търсещи да напипат нещо.

— Вратата няма да ги спре — каза Ариста. Тя също бе останала на площадката и Ейдриън можеше да разчете напрежение по лицето ѝ. — Нито ние можем да бягаме безкрай. Рано или късно ще ни настигнат. Трябва да ги спра. Бие вървете.

— Вече опитахте — сурово ѝ каза Ейдриън.

— Тогава не разбирах. Сега ще се справя по-добре.

Дребното ѝ тяло дишаше ускорено, докато тя се взираше без да премигва във вратата, стискаща и отпускаща юмруци.

— Те са трима, а вие сте сама. А и огненото нещо. Вие…

— Вървете! — изкрещя тя. — Това е единственият начин.

Бум!

Вратата се напука. Парченца камък се отрониха и се посипаха по главата на джуджето.

— Вървете, всички! — тя затвори очи и започна да мърмори. Майрън и Гаунт най-сетне бяха стигнали долу. Магнус бързо ги последва, скачайки надолу по стълбите. Моувин и Олрик се поколебаха някъде по пътя, но Ейдриън остана — не искаше да я остави.

Бум!

Вратата се раздроби, огнените ръце я огъваха, стиснали здраво, трошейки камъка.

Робата на Ариста засия с ослепителна бяла светлина, осветила стълбите с такава яркост, че всички закриха очи.

Бум!

Вратата поддаде.

— Няма да стане! — изкрещя принцесата над грохота на камъка.

Бяло сияние полетя към прага, обгръщайки го и изблъсквайки червения огън назад, изпълвайки цепнатините. Огнените пръсти трепнаха и се опънаха. От сблъсъка на двете светлини се сипеха искри. Всички чуха долетелия неземен вой на болка, разтърсил недрата на камъка. По стените плъзна гръмка пукнатина. И като духната от нея свещ, червената светлина угасна внезапно.

Ариста остана на площадката с плувнало в пот лице, вдигнала ръце, движейки пръсти във въздуха, сякаш свирещи на невидима арфа. Камъкът на прага сияеше със синя светлина, засиявайки и спадайки като светъл пулс. Движенията ѝ се ускориха, ръцете ѝ затрепериха. Тя простена и извика тревожно.

— Не! — изкрещя тя.

Вятър изпълни пространството около нея. Косата на Ариста се мяташе, робата ѝ сияеше с променлива сила, блестейки като повърхността на лунно езеро.

— Ариста? — викна ѝ той.

— Те… те…

Тя очевидно се бореше с нещо. Пулсиращата светлина на вратата се усили, засиявайки все по-бързо и по-бързо. Тя изпищя и този път главата ѝ отскочи настрани. Отстъпи назад и с изръмжаване насочи тежестта си напред.

— Те се бият с мен!

Тя отново проплака и Ейдриън усети могъщ повей да нахлува през прага. Блъсна и двама им. Боецът се опря с ръка на стената, за да не падне.

— Повече от трима! — рече тя. — Мили Марибор! Не мога…

Лицето ѝ бе напрегнато, беше стиснала зъби. Очите ѝ се наливаха със сълзи, които се стичаха по бузите ѝ.

— Не мога да ги удържа. Бягай! Бягай!

Вратата експлодира. Парчета камък полетяха към стените. Вдигна се облак прах. Ариста отхвърча назад, светлината ѝ почти угасна. Робата излъчваше само потрепващо мораво сияние.

— Не! — изкрещя Ейдриън. Той я сграбчи и я повдигна точно когато гоблиновите орди нахлуваха през вратата.

Гмурнаха се в облака с лъснали зъби и проблясващи очи. Атакуваха с високо издигнати сачели, а от зъбатите им усти се лееха слюнки на очакване и проклятия.

Олрик изтегли меча на Толин Есендън.

— В името на Новрон и Марибор! — яростно изкрещя той, докато се втурваше нагоре по стълбите, следван от Моувин. Лъскавото острие на граф Пикъринг изсъска от ножницата.

— Назад! — изрева кралят. — Обратно при Уберлин, проклети изчадия!

Ейдриън затича надолу по стълбите, притискайки принцесата към гърдите си. Зад себе си чуваше Олрик да проклина гоблините, звънът на остриетата и гоблиновите писъци.

Когато боецът стигна до подножието, Ариста се бе раздвижила, очите ѝ се разтваряха. Той я повери на Майрън.

— Пази я!

Извърна се, изтегли мечове и затича обратно нагоре, съпътстван от Ройс. Над тях Олрик и Моувин се сражаваха сред реки черна кръв, оплискала стените и стичаща се по стъпалата. На площадката вече се бе струпала купчина тела. Оставаха му три крачки, когато Олрик извика и падна.

— Олрик! — изкрещя Моувин. Извърна се към падналия си крал точно когато острие на сачел замахваше към него.

Графът нададе болезнен вик, но успя да отсече главата на гоблина.

— Отстъпи, Моувин! — изкрещя Ейдриън, прекрачвайки Олрик.

Застанали рамо до рамо, двамата изпълваха коридора и се сражаваха като един четирирък боец. Вихрушката на остриетата им всяваше страх и след три опита гоблините се поколебаха. Спряха и застанаха отвъд разтрошената врата, взирайки се през купчина Гхазелски тела.

— Моувин, вземи Олрик и върви! — нареди Ейдриън, дишайки тежко.

— Не можеш да ги удържиш сам — отвърна Моувин.

— Кървиш. Ще ги задържа достатъчно дълго. Отведи краля си.

Моувин се взря към отсрещните оголени зъби.

Ейдриън виждаше поне двама от обердазите да лежат по лице върху каменната маса и си помисли: тя даде всичко от себе си.

— Отведи го, Моувин. Дългът ти е към него. Олрик може да оцелее. Отведи го при Ариста.

Моувин прибра меча си и като се наведе, повдигна Олрик и го понесе надолу по стълбите. Гоблините пристъпиха напред, но се поколебаха отново, когато Ройс изникна до партньора си.

— Грозни дребни боклуци — оцени последният лицата отвъд прага.

Гоблините неохотно пристъпваха напред, тласкани от натиск в тила.

— Колко остава, преди да се сетят, че имат лъкове? — прошепна Ройс.

— Не са от най-умните, особено когато са изплашени — обясни Ейдриън. — В много отношения са като стадо. Ако едно животно се паникьоса, останалите го следват, но все ще се досетят някога. Предполагам разполагаме с минута или две. Изглежда в крайна сметка трябваше да се заемем с винарство, а?

— О, сега се сещаш за това — укори го Ройс.

— Сега щяхме да сме край топлия огън. Ти щеше да опитваш продукцията и да се оплакваш, че не е достатъчно добра. Аз щях да правя списък за пролетта.

— Не — отговори Ройс. — Пет сутринта е. Все още щях да съм в леглото с Гуен. Тя щеше да се е свила на кълбо, а аз да наблюдавам съня ѝ и да се удивлявам на начина, по който косата ѝ лежи върху бузата ѝ, сякаш самият Марибор я е нагласил за мен. А в коша сина ми, Елиас, и дъщеря ми, Мерседес, точно щяха да се разбуждат.

Ейдриън го видя да се усмихва за пръв път след смъртта на Гуен.

— Защо не слезеш при останалите и не ме оставиш тук? — предложи Ройс. — Ще успеете да се отдалечите малко — по-близо до гробницата. Може би има друга врата — с ключалка. Вече изгуби достатъчно време с мен.

— Няма да те оставя тук — каза му Ейдриън.

— Защо не?

— Има и по-добри начини да се умре.

— Може би това е съдбата ми, наградата за живота, който съм водил. Ще ми се тези копелета да се бяха намирали на моста онази нощ — или поне Мерик да се беше бил по-добре. Сега съжалявам. Убийството му имам предвид. Той казваше истината. Не той уби Гуен. Предполагам ще трябва да прибавя и това към списъка съжаления. Върви. Остави ме.

— Ройс! Ейдриън! — викна ги Майрън от подножието. — Бягайте!

— Не можем — поде Ейдриън, когато забеляза бяла светлина да се издига под тях и усети засилването на вятъра. — Кучи…

Стълбите затрепериха и камъните се напукаха. Във всички посоки полетяха отломки, удряйки ги като жила на пчели. Ейдриън грабна Ройс и скочи надолу. Над главите им се понесе гръмък екот и гоблините запищяха, докато таванът се срутваше отгоре им.

— Ейдриън! — провикна се Ариста. Робата ѝ просия и Майрън вдигна фенера високо, но тя не можеше да види нищо през облака прах. Олюля се, замаяна. Краката не я държаха, умът ѝ бе размътен. Размахвайки ръце, за да запази равновесие, тя се взря във вихъра прах, а сърцето ѝ щеше да се пръсне.

— Боже, дано не са мъртви!

— Доста близко беше, не мислите ли? — чу гласа на Ейдриън да долита от мрака.

Боецът и крадецът излазиха от мъглата, покрити в нещо, приличащо на ситно смлян тебешир. Размахваха ръце пред лицата си и кашляха неспирно, докато се изкачваха по камарата боклуци, за да се присъединят към останалите. Пътят зад тях бе запечатан.

Ройс погледна назад.

— Е, и това е начин да им отрежем пътя. Не е най-добрият, но пак става.

— Не знаех какво друго да сторя. Не знаех какво друго да сторя! — каза тя, докато ръцете ѝ се отваряха и затваряха неспокойно. Чувстваше се на ръба да изгуби контрол. Беше изтощена и ужасена.

— Справихте се отлично — каза ѝ Ейдриън, хващайки я за ръцете и стискайки ги леко. Сетне, поглеждайки край нея, попита Моувин: — Как е той?

— Не е добре — с треперещ глас отвърна графът. — Но още е жив.

Новият граф Пикъринг бе коленичил, придържайки Олрик и махайки косата от лицето му. Кралят беше в безсъзнание. Край него се бе образувала голяма тъмна локва.

— Глупакът — каза Моувин. — Издигна ръка, за да отрази удара, сякаш държи щит — понеже винаги се упражняваше с щит. Острието го поряза от рамото до лакътя. Когато се опита да се обърне, те му разпориха стомаха — Моувин обърса сълзи от очите си. — Но той се би добре — наистина добре. По-добре, отколкото някога съм го виждал — по-добре, отколкото смятах, че е способен. Беше почти… сякаш отново се биех рамо до рамо с Фанън.

Сълзите продължаваха да се стичат по лицето му, по-бързо, отколкото можеше да ги избърше.

Гърдите на Олрик се повдигаха мъчително. Отвратително гълголене се изтръгваше от гърлото му при всеки накъсан дъх.

— Дай ми фенера — Ейдриън бързо се приведе над краля. Разкъса ризата му, разкривайки раната. Застина при вида ѝ.

— Мили Новрон — рече той.

— Направи нещо — каза му Ариста.

— Нищо не мога да направя — каза ѝ той. — Острието… го е прерязало. Виждал съм това и преди… просто няма нищо… Кървенето няма да спре, не и по начина, по който е… не мога… По дяволите, много съжалявам.

Устните му се притиснаха, очите му се затвориха.

— Не! — каза Ариста, поклащайки глава. — Не! — тя падна и пролази до брат си. Поставяйки ръка на челото му, усети, че той е трескав и подгизнал от пот. — Не! — потрети тя. — Няма да го позволя.

— Ариста? — чу гласа на Ейдриън, но тя вече бе затворила очи и започна да напява. Усети потискащите форми на старите стени, мръсотията и камъка, въздуха между тях, телата им и изтичането на Олриковата кръв, попиваща в земята. В ума си я виждаше като сияеща сребърна река, чийто блясък отслабваше.

— Ариста? — гласът на Ейдриън бе слаб, сякаш долиташе от разстояние.

Виждаше цепнатина мрак, която приличаше на разкъсване в тъканта на света. Протегна се и докосна краищата, раздалечавайки ги, докато не успя да се промуши.

Вътре бе мрачно — по-черно от нощ, по-тъмно от стая след духната свещ — чернотата на нищото. Тя надникна в небитието, търсейки. Олрик бе там, пред нея, отдалечавайки се като повлечен от течението на черна река. Тя се втурна след него.

— Олрик! — повика го тя.

— Ариста? — чу го да казва. — Ариста, помогни ми.

Напред виждаше светлина, малка точка, която блестеше в бяло.

— Опитвам се. Спри и ме изчакай.

— Не мога.

— Тогава аз ще те настигна — каза тя и пое напред.

— Не искам да умра — каза ѝ Олрик.

— Няма да те оставя. Мога да те спася.

Тя продължи напред, но беше трудно. Понеслата Олрик река я избутваше назад и объркваше краката ѝ. Тя се бореше срещу течението, а брат ѝ се плъзгаше по повърхността.

Въпреки всичко се приближаваше към него. Олрик погледна към нея с ужасено изражение.

— Прости ми — каза той. — Съжалявам, че не бях по-добър брат, по-добър крал. Ариста, ти трябваше да управляваш вместо мен. Винаги си била по-умна, по-силна, по-храбра. Аз завиждах. Съжалявам. Моля те, прости ми.

Тя се протегна и почти го сграбчи, пръстите им се докоснаха за миг. Сетне той се отдалечи. Гледаше как Олрик набира скорост. Течението се усили, издърпвайки го напред, отдалечавайки го от нея.

Светлината бе по-близка, по-ярка. Стори ѝ се, че вижда фигури да се движат в нея.

— Олрик, опитай се да забавиш ход, движиш се прекалено бързо. Не мога да… не мога да те стигна. Олрик, забързваш! Олрик, дай ми ръка! Олрик! Олрик!

Тя се хвърли напред, но брат ѝ се отдалечи, хвърчейки към светлината със скорост, която тя не можеше да достигне. Гледаше как той става все по-малък и по-малък, докато накрая не изчезна в яркостта.

— Не! Не! — проплака тя, взирайки се напред, ослепена от белотата.

— Ариста — чу някакъв глас да я вика. Не принадлежеше на Олрик, но бе познат. — Ариста. Брат ти сега е с нас. Всичко е наред.

— Татенце?

— Да, мила. Аз съм. Съжалявам, че не разполагам с четка за коса, която да ти дам, но има толкова много други неща, които те очакват тук. Ела при нас.

— Не… не бива — каза му тя, макар да не беше сигурна защо.

Светлината не нараняваше очите ѝ, но правеше невъзможно да види нещо повече от смътни силуети, всички безформени, сякаш движещи се от другата страна на заледено стъкло.

— Всичко е наред, мила — каза ѝ баща ѝ. — И не сме само ние. Тук имаш и други приятели, други, които те обичат.

— Белезите ми ги няма — каза ѝ Хилфред. — Ела и виж.

Видя контурите им пред себе си, вече бяха по-определени и по-ясни. Течението вече не я изблъскваше назад и тя бе започнала да набира скорост. Трябваше да спре, трябваше да се върне, имаше нещо, което…

— Любима моя Ариста — глас, който не бе чувала от много, много отдавна. Сърцето ѝ подскочи при звука му.

— Майко?

— Ела, мила, ела си у дома. Чакам те.

Носеше се музика, тиха и нежна. Светлината вече я обгръщаше и мракът на нищото отстъпваше назад. Тя се отпусна, оставяйки се течението да я носи все по-бързо и по-бързо.

— Ариста — обади се друг глас. Този бе слаб и далечен, долетял някъде иззад нея.

Почти можеше да различи лицата в сиянието. Бяха толкова много — усмихнати с протегнати ръце.

— Ариста, върни се — гласът не беше в светлината, зовеше я откъм черното. — Ариста, не си отивай!

Това бе вик, отчаяна молба. Познаваше този глас.

— Ариста, моля те, моля те, не си отивай. Моля те, върни се. Остави го и се върни!

Ейдриън.

— Ариста — повика я майка ѝ. — Ела си вкъщи.

— Вкъщи — каза Ариста и спря, докато изричаше тази дума. — Вкъщи — повторя тя, усещайки как стомахът ѝ се свива, докато светлината угасва.

— Винаги ще те чакам — чу да затихва майчиният глас.

— На добър час — викна Олрик, почти нечут.

Усети как лети назад, сетне…

Очите ѝ рязко се отвориха.

Лежеше на камъка, мъчейки се да си поеме дъх. Вдиша бавно и продължително, но пак изпълнилият дробовете ѝ въздух не бе достатъчен. Светът се въртеше около нея, изцяло мрачен, с изключение на леко пурпурно сияние. В мъглата зърна Ейдриън приклекнал над нея да стиска ръцете ѝ. Неговите се тресяха. Внезапно измъченият му лик бе заменен с радостно изражение.

— Тя е добре! Видя ли? Оглежда се! — изкрещя Моувин.

— Чувате ли ме? — попита Ейдриън.

Тя опита, но не можа да заговори. Успя само да кимне леко. Тогава погледът ѝ попадна върху Олрик.

— Мъртъв е — тъжно ѝ каза Ейдриън.

Тя отново съумя да кимне.

— Сигурна ли сте, че сте добре? — попита боецът.

— Много… уморена — прошепна тя. Очите ѝ се затвориха и принцесата заспа.

Докато Ариста и Гаунт спяха, Ейдриън се зае с Моувин. Страната на графа бе подгизнала от кръв. Острие бе пронизало месото над лакътя му. Пикъринг бе притискал раната с ръце без да се оплаква и вниманието на Ейдриън бе привлечено едва когато Моувин се олюля.

Ейдриън и Магнус зашиха раната, докато Майрън държеше фенера. Боецът бе принуден да натиска мускула, докато шие, но Моувин не издаде нито звук и скоро припадна. Когато приключиха, Ейдриън превърза ръката му. Справиха се добре, кървенето спря. Моувин щеше да се оправи, макар че лявата му ръка вече нямаше да бъде силна колкото преди. Боецът провери крака на Гаунт и смени и неговите превръзки. Сетне, сред гробната тишина, на слабата светлина на фенера, всички заспаха.

Събуждайки се, Ейдриън усещаше всяко ожулване, прорез, драскотина и разтегнат мускул. Край него гореше фенер и на светлината му той намери меха си. Лежаха сред тесния коридор, проснати сред мръсотията и кръвта като купчина трупове след битка. Отпи малка глътка да си изжабури устата и установи, че Ройс го няма.

Повдигна фенера и погледна към грамадата отломки, издигнала се на мястото на стълбите. Пътят бе запречен от няколко тона камъни.

— Е, предполагам не си поел насам — прошепна на себе си.

Обръщайки се, забеляза, че коридорът рязко свива наляво. По стените различи бледи изображения, изсечени в полирания камък. Те разказваха история. В началото на коридора имаше странна сцена: група мъже пътуваха към събрание в гора, където владетел седеше на трон, приличащ на част от дърво, но никой от мъжете нямаше глава — бяха изчегъртани. В следващата сцена кралят на дървесния трон се сражаваше с един от мъжете — отново нямаше глави.

Ейдриън вдигна фенера и избърса прахта, вглеждайки се по-отблизо в изображенията на сражаващите се. Връхчетата на пръстите му проследиха оръжията в ръцете им — странни извити пръти с няколко остриета. Никога не бе срещал подобни оръжия, но ги разпознаваше. Можеше да си представи тежестта им, в какъв захват щяха да ги обгърнат ръцете му, как да замахне с долното острие, така че горните две да разсекат въздуха. Баща му го бе научил да използва и това оръжие с дръжка, чието название не знаеше.

В следващата сцена кралят беше победител. Покланяха му се всички, без един. Той стоеше настрана заедно с онези, които бяха пътували заедно с него, държейки тялото на поваления боец. Пак нямаше глави — всяка бе внимателно изчегъртана. По земята лежаха парченца отчупен камък и прах.

Ейдриън откри Ройс в края на коридора, застанал пред затворена и заплашителна на вид каменна врата.

— Заключено? — попита Ейдриън.

Ройс кимна, докато ръцете му си играеха по повърхността на вратата.

— Колко време си тук?

Крадецът сви рамене:

— Няколко часа.

— Няма ключалка?

— Заключена е отвътре.

— Отвътре? Страшничко. Откога мъртъвците се заключват, след като умрат?

— Вътре има нещо живо — каза Ройс. — Чувам го.

По гърба на Ейдриън полазиха тръпки, докато боецът прехвърляше през ума си възможните варианти. Кой знае какво бяха оставили древните, за да пазят кралете си: призраци, привидения, немъртви, каменни големи?

— И не можеш да отвориш вратата?

— Още не съм открил как.

— Пробва ли да почукаш?

Ройс невярващо го изгледа през рамо.

— С какво щеше да навреди?

Изражението на крадеца се успокои. Той се замисли за миг, сетне сви рамене. Отстъпи назад и махна към вратата.

— Заповядай.

Боецът изтегли късия си меч и три пъти почука по вратата с дръжката. Зачакаха. Нищо. Почука още три пъти.

— Струваше си да…

Със стържене се отмести резе. Тишина. Изщракване, сетне отместване на още едно резе. Каменната плоча се разтърси.

Двамата се спогледаха нервно. Ейдриън подаде фенера на Ройс и изтегли дългия си меч. Ройс бутна вратата и тя се отвори навътре.

Беше тъмно и Ейдриън издигна фенера с лявата си ръка, като протегна меча си напред. Светлината разкри малка квадратна стая със сводест таван. В центъра се издигаше безглава статуя. Стените бяха изпълнени с дупки, запълнени със свитъци, някои от които бяха скъсани на парченца. В другия край имаше още една каменна врата, здраво залостена с големи резета. По пода имаше глинени гърнета, дрехи, одеяла и стопените останки от свещи. Недалеч от вратата единственият обитател на стаята тъкмо сядаше обратно на одеялото си. Когато той се обърна, Ейдриън го разпозна моментално.

— Траник? — смаяно рече той.

Страж Доувин Траник се движеше бавно, болезнено. Беше много слаб. По принцип бледното му лице сега бе изпосталяло и призрачно бледо. Тъмната му коса, винаги тъй изрядно сресана назад, сега висеше в безпорядък над лицето му. Някога тънкият мустак и оформената брадица бяха прераснали в безформена брада. Все още носеше червена и черна коприна, която обаче бе само бледа сянка на някогашната си слава — раздърпана и разкъсана.

Стражът успя да се усмихне слабо, когато ги разпозна през присвитите си очи.

— Колко отвратително точно вие да ме намерите — погледът му се спря върху Ройс. — Дойде да си отмъстиш най-сетне, елфе?

Ройс пристъпи напред. Погледна към Траник, сетне хвърли бърз поглед из стаята.

— Как бих могъл да надмина това? Погребан жив в каменна гробница. Съжалявам само, че не е мое дело.

— Какво се случи? — попита Ейдриън.

Траник се закашля. Звукът бе неприятен, сякаш нещо раздираше гърдите му отвътре. Той се приведе, опитвайки се да си поеме дъх.

— Булард спря да говори — старецът беше пречка и го оставихме в библиотеката. Леви… Леви бе убит. Бърни избяга… дезертира.

Траник се премести неловко. Тогава Ейдриън зърна окървавена превръзка на лявото му бедро.

— Колко време си тук?

— Месеци — отвърна той. Погледна към купчинката кости и сгърчи лице. — Правих каквото се налагаше, за да оцелея.

— До нараняването — добави Ейдриън.

Стражът кимна.

— Вече не можех да ги издебвам.

Ройс продължаваше да се взира.

— Давай — каза му Траник. — Убий ме. Вече няма значение. Всичко свърши, но и вие няма да свършите по-добре. Никой не може да вземе рога. Затова сте тук, нали? За рога на Новрон? Рога на Гилиндора? Лежи ей там — той посочи към другата врата. — Зад нея има огромна зала, Подземието на дните, която отвежда до гробницата на Новрон, но няма да я достигнете. Никой не е успял… и вие няма да успеете. Погледнете.

Той посочи към стената срещу него, където имаше издраскани думи.

— Виждате ли изписаното ЕХ? Дотук е стигнал Едмънд Хол. Поел е назад и е избягал от тази дупка, защото е бил умен. Аз останах, мислейки си, че ще мога да разреша загадката, че някак ще прекося Подземието на дните, но това не може да бъде сторено. Опитахме. Леви беше най-бавен — от него дори и труп не остана. Сетне Бърни не искаше да продължи.

— И си го наръгал — обяви Ройс.

— Отказваше да се подчинява. Отказа да опита отново. Намерили сте го?

— Мъртъв.

Траник не показа признаци на удовлетворение или разкаяние, само кимна.

— Какво толкова има в това Подземие на дните? — попита Ейдриън. — Защо да не може да бъде прекосено?

— Виж сам.

Ейдриън понечи да прекоси стаята и Траник го спря.

— Нека елфът го стори. Какво би могъл да видиш с човешките си очи?

Ройс се взря в стража.

— Що за номер е това?

— Не ми харесва — рече Ейдриън.

Крадецът пристъпи до врата и я изследва.

— Изглежда ми наред.

— Така е. Но не и онова, което се крие от другата страна.

Ройс докосна вратата и внимателно прегледа страните ѝ.

— Толкова недоверчив — рече Траник. — Няма да те ухапе, ако отвориш вратата, само ако влезеш в стаята.

Крадецът бавно издърпа двете резета.

— Внимателно, Ройс — каза партньорът му.

Много бавно Ройс избута вратата навътре, надничайки през цепнатината. Погледна наляво и надясно, сетне отново я затвори и пак сложи резетата.

— Какво има? — попита Ейдриън.

— Той е прав — отговори мрачно Ройс. — Никой няма да премине.

Траник се усмихна и закима, докато не бе погълнат от пореден пристъп кашлица, превил го болезнено.

— Какво има? — повтори боецът.

— Няма да повярваш.

— Кое?

— Там има… нещо.

— Какво нещо.

— Знаеш, нещо си.

Ейдриън го погледна, объркан.

— Гиларабрин — каза Траник.