Персепликуис

Глава 25 Пристигането

Модина се изправи срещу гиларабрина. Изчакваше го да атакува, да убие нея и семейството ѝ. Ала звярът не стори нищо подобно. Чудовището се взря в нея за миг, сетне разпери криле и отлетя.

Всички се взираха напрегнато през дупката, заменила стената.

— Коне — рече някой и скоро Модина също чу тропота на копита.

Дузина елфи се появиха, яхнали бели коне. Носеха шлемове с лъвски глави и морави наметала, които покриваха животните им. Сваляйки шлемовете си едновременно, те се отличиха с дълга бяла коса, заострени уши, наклонени вежди и сияещо зелени очи, в които сякаш танцуваше вълшебен пламък.

Най-предният ездач огледа руините на замъка. Самият жест, с който извърташе глава, показваше защо някога са били смятани за богове. Очите му се спряха на Модина. Амилия се зачуди как императрицата издържа на този поглед.

— Ер ун дон Ирауондона фей Асендуайр. Сусйен ви еуриан Новрон фей Инстария? — попита той. Гласът му отекна звънлив като кристал.

Модина продължаваше да се взира в елфа.

Нимбус се изправи и като се приближи до Модина, отговори:

— Ер ун дон Модина ви еуриан Новрон фей Инстария.

Елфът изгледа императрицата за един продължителен момент, сетне слезе от коня. Движенията му бяха плавни като коприна, развяваща се на вятъра. Амилия си помисли, че изражението му е изпълнено с презрение, но все пак си нямаше представа от елфи.

— Какво си казахте? — попита Модина.

— Той се представи като лорд Ирауондона от племето Асендуайр. Каза, че гиларабринът чул твърдението ви и дошъл да попита дали наистина сте дъщеря на Новрон. Аз му отговорих утвърдително.

— Ви еуриан Новрон ун Персефона, ки мор гиерниан фи хайликор Гилиндора дур Авемпарта сен юоури? Ули Вермар фи вериден вес уиреа! Вес Феррол бориетен.

— Казва, ако сте дъщеря на Новрон и Персефона, защо не сте занесли рога за предизвикателството при Авемпарта? Казва, че Ули Вермар приключил преди известно време и с неуспеха си да представите рога сте в немилост пред Феррол.

— Ви хилин джес линеиа хес филлари фи иш тилор балиан. Сейн лори ес риниор ахит естон.

— Казва, че това ги освобождава от всички договорености и задължения да ви се подчиняват.

— Кажи му, че в момента рогът пътува насам.

Нимбус заговори на мелодичния език и елфическият лорд му отвърна.

— Настоява да го представите незабавно.

Нимбус отново заговори. Елфът се извърна да се консултира с един от ездачите.

— Обясних им, че се намира в древния град Персепликуис и че скоро ще бъде тук. Надявам се не съм престъпил…

Модина взе лицето му с две ръце и го целуна по устата.

— Обичам те, Нимбус.

Канцлерът изглеждаше смаян. Отстъпвайки назад, провери дали перуката му не се е разместила.

— Връща се — предупреди ги Амилия.

Нимбус пак влезе в ролята на посредник. Изглежда имаше някакъв малък спор, елфическият лорд погледна към момичетата, седящи на пода, сетне кимна. Покачи се обратно на коня си и напусна двора, следван от останалите.

— Какво? — попита Модина.

— Решиха да не чакат и да тръгнат към Персепликуис, за да пресрещнат рога. Ако казвате истината, ще проведат церемонията там. Ако лъжете, Ирауондона ще предяви правото си на власт. Предполагам това ще означава продължаването на похода им за елиминация на човечеството. Във всеки случай трябва да идете с тях.

— Кога?

— Разполагате с достатъчно време да грабнете няколко дрехи, ако не греша. Опитах се да преговарям за малка свита, но отказаха. Но успях да получа разрешение за присъствието на момичетата. Али заслужава да посрещне баща си, а Мърси ще я утеши в противен случай. Казах му, че са ваши дъщери.

— Благодаря ти, Нимбус, нищо чудно да си спасил живота на всички ни.

— Страхувам се, че това може да представлява само отлагане на екзекуцията.

— Не и ако Ариста успее, а всеки подарен ден е още един ден надежда.

Майнс се изкатери навън от Бърлогата, вдигайки качулка над прозяващо лице. Останалите го бяха сритали да става, тъй като беше негов ред да провери конете. Правилото в групата им беше, че само работещите ядяха. Правилото бе просто, с малко възможности за интерпретация, но студът на ранната ледовита сутрин, когато си се увил в топли одеяла, улесняваше забравянето дори на най-простите правила. Най-накрая бе отстъпил, знаейки, че само щяха да го ритат по-силно.

Изправи се и се протегна, мислейки колко голям е станал. Все още беше рано, слънцето едва надничаше над дърветата, мятайки лъчи светлина под остър ъгъл — снежните кристалчета блестяха. Вече беше по-топло, но нощният мраз още не си бе отишъл. Прецени, че влажността го кара да се чувства по-зле. Студът имаше това предимство, че въздухът и снегът бяха сухи.

Майнс отиде до чакащата го редица коне. Познаваше всички по име, те също го разпознаваха. Главите им се обърнаха, ушите им се насочиха в негова посока. Имаха късмет. Жестокият студ бе се вдигнал рязко и никой от конете не умря. Дори онзи, за който Майнс бе сигурен, че е спрял да диша.

— Добро утро, дами и господа — поздрави ги той, както правеше всяка сутрин — с кимване и помахване с ръка. — Как сме в това жалко подобие на ден, а? Какво, Симпълтън? Не си съгласен? Смяташ, че денят е добър? По-топъл от вчерашната утрин? Е, не зная дали да се съглася, сър. Какво, Мишка? Изразяваш съгласие със Симпълтън? Хм, не зная. Просто изглежда… прекалено тихо. Твърде тихо.

Така беше. Майнс стоеше с крака в кишата и се ослушваше. Никакъв вятър, никакъв звук. Странен покой, сякаш светът бе умрял.

Може би наистина е така.

Кой знае какво се бе случило на север, а и на юг.

Ами ако всички са мъртви? Ако сме останали само ние четиримата?

Гарван изграчи в недалечно дърво. Мрачният му повик направи тишината потискаща. Майнс провери въжетата на конете, убеждавайки се, че са още здрави, сетне разтвори торбите със зоб. По принцип животните се блъскаха, опитвайки се да заровят муцуни, но тази сутрин нещо привлече вниманието им. Главите им се обърнаха, ушите им потръпнаха наляво, големите им очи се взираха.

— Някой идва? — прошепна Майнс на Принцеса. Главата ѝ се раздвижи нагоре и надолу, което го шокира, но тогава тя допълни това и с поклащане.

Няколко мига по-късно чу копита и изтича обратно в Бърлогата да събуди другите.

— Кой е? — прошепна Бранд.

— Как бих могъл да зная? — отвърна Майнс, влизайки изцяло.

— Със сигурност не са Ейдриън и останалите — изтъкна Елбрайт. — Те оставиха конете си тук.

— Може би Ренуик се връща? — предположи с надежда Кайн. Това предизвика няколко утвърдителни погледа и кимвания.

— Един от нас трябва да погледне — заповедно каза Елбрайт, коленичейки и нахлузвайки наметало.

— Няма да съм аз — каза Майнс. — Нека Бранд да иде. Той е храбрият.

— Тихо — сопна се Елбрайт. — Аз ще ида.

Отдръпна малко от платнището и се огледа.

— Виждаш ли ги? — попита Кайн.

— Не.

— Може би са…

— Шт! — Елбрайт вдигна ръка. — Чуйте.

Слаби гласове нарушиха покоя на зимното утро.

— Слезли са тук — рече глас.

— Божичко! Това изглежда доста неприятно. Убеден ли е Ваша милост?

— Абсолютно.

— Не звучат като елфи — прошепна Кайн.

— Сякаш знаеш как говорят елфите — рече Майнс.

— Не звучи и като Ренуик — добави Бранд.

— Ще млъкнете ли! — просъска Елбрайт, шляпвайки Кайн по главата.

— Толкова е дълбоко, че не се вижда дъното — рече отново слабият глас.

— Наистина е много дълбоко.

— Няма следи наблизо.

— Все още са вътре, все още извличат тайни и разбуждат стари спомени, но вече се връщат. Близко са и рогът е у тях.

— Откъде знаете това?

— Наречи го… старческа интуиция.

— Това е добре, нали? Че имат рога?

— О, да, много добре.

Хрупането на снега се усили.

— Идват насам — рече Елбрайт.

— Виждаш ли ги? — запита Кайн.

— Четирима са. Единият от тях прилича на свещеник с черно расо, двама са войници, има и някакъв старец с пъстра роба и дълга бяла коса. Войниците изглеждат странно.

— Какво правят тук? — попита Бранд.

— Конете им — рече глас отвън. Вече бяха много по-близо. Момчетата чуваха шляпането на кишата. — Можете да излезете, момчета.

Те се спогледаха нервно.

— Ренуик, Елбрайт, Кайн, Майнс, елате, ще закусваме.

Елбрайт излезе първи, предпазливо промушвайки се изпод платнището. Главата му се завъртя. Останалите го последваха бавно, присвивайки очи на слънцето. Точно както Елбрайт бе описал, пред тях стояха четирима мъже. Изглеждаха ужасно не на място. Мъжът с дългата бяла коса носеше одежди в пурпур, червено и златно, облягаше се на жезъл. От двете му страни стояха войниците — имаха златни нагръдници и шлемове. Панталоните им също бяха шарени — червено, пурпурно и жълто. Всеки от тях носеше копие и меч. Свещеникът беше единственият нормален на вид, отпуснал тежестта си на един крак, облечен в еднообразните одежди на нифронски свещеник.

— Кои сте вие? — попита Елбрайт.

— Това е Негова милост патриархът на нифронската църква — каза им свещеникът.

— О — рече Елбрайт, кимайки. Майнс знаеше, че приятелят му се опитва да звучи така, сякаш знае за кого става въпрос. Елбрайт винаги правеше това, представяйки се за по-обигран, отколкото беше в действителност.

— Това са телохранителите му, а аз съм монсеньор Мъртън от Гхент.

— За нас знаете кои сме — каза Елбрайт. — Какво правите тук?

— Просто изчакваме — отговори патриархът. — Подобно на вас — чакаме ги да се изкатерят от онази дупка и да променят света завинаги. Със сигурност няма да ни осъдите, че искаме да станем свидетели от първия ред.

Старецът погледна към телохранителите си и те отстъпиха.

— Как е Ренуик? — запита Майнс. — Успя ли да стигне до Акуеста?

— Съжалявам — отвърна монсеньор Мъртън. — Пътувахме по море до Вернес, а оттам с карета. Напуснахме преди известно време, така че е напълно възможно да е пристигнал след заминаването ни. Той ваш приятел ли беше?

Майнс кимна.

— Отправи се към Акуеста с новини, че елфите нападат от югоизток — рече Бранд. — Минаха съвсем наблизо.

— Съжалявам, че не мога да ви кажа повече — каза свещеникът.

— Приятно местенце си имате тук — спомена старецът, като се оглеждаше. — Хубаво е, че лагерувате под зеленика. Харесва ми да гледам зеленината в такъв ден, когато сякаш цветът е бил изсмукан. Зимата бе дълга и студена, но скоро ще приключи. Ще разцъфне нов свят.

Майнс чу музика в далечината и веднага издигна ръце към ушите си.

— Това…? — попита Елбрайт разтревожено, също вдигайки ръце, когато Майнс кимна.

— Спокойно, момчета — каза патриархът. — Тази мелодия не е омагьосана. Това е „Ибин Рин“, ериванският химн.

— Но пак са елфите! — каза Елбрайт. — Идват!

— Да — патриархът погледна по протежение на хълма, сетне към дупката. — Сега вече е надпревара.